Аляска!
Черешката на тортата, захарчето на кафето или Адвенчър дестинация номер 1 на Северна Америка.
Пет години. Точно толкова време ми отне от зараждането на идеята до момента в който спрях мотора пред заветната табела.
Ту нямаше време, ту нямаше с кого, ту нещо друго се случваше, докато в един момент, през 2015 седнах и проведох един сериозен разговор със себе си и реших, че ако това пътуване ще се случи, то трябва да стане в следващите 2 години.
Някъде през Декември миналата година графика ми се разчисти и нещата опряха до „Сега или никога“
Без много колебание уведомих шефа, че през Юни си взимам 3 седмици отпуска и отпрашвам към Аляска.
Веднъж взел това решение, като че ли всичко тръгна гладко. Имам чуството, че за това пътуване съм се подготваял, къде активно, къде пасивно през последните 5 години.
Територията ми беше позната от десетките пътеписи, които бях чел, от многото часове прекарани в гледане на Google Map и не на последно място бях изгледал почти всички шоута на Discovery Channel за Британска Колумбия, Юкон и Аляска. Виртуално вече бях ходил там, многократно.
След като решението беше взето се изправих пред проблем. С кого да пътувам? Колегите с които имахме хиляди мили зад гърба си не бяха на разположение за това приключение.
В един момент се замислих да го направя сам, но прецених, че ще бъде доста безотговорно от моя страна и търсенето на пртньор започна.
Форумите бяха пълни с колеги търсещи компания за подобни пътувания, но самото филтриране се оказа доста трудоемко. Много от „мераклиите“ основно си чешаха езиците, пардон-пръстите и минах през 6 кандидат пътешественици, докато се спрях на двама, изглеждащи що-годе сериозни.
В крайна сметка оформихме една групичка от 3 ма души. Аз, Майк от Пиза, Италия, който живееше в Чикаго и Кен от Южна Каролина.
Впускането в такова приключение със съвършенно непознати хора беша само по себе си доста хазартно начинание, но като големи хора се разбрахме, че не сме вързани един за друг и по всяко време може да се разделиме и да продължиме соло.
Като за начало беше необходимо да се обединим около крайната точка на пътуването.
Забихме едно кабърче на картата, където възнамерявахме да си треснем един автопортрет, или както е модерно да се казва днес-селфи и после на обратно, към дома. А пътуването до там-както дойде, направо, по диагонал, зиг-заг, но с идеята да не пътуваме по едни и същи маршрути в двете посоки, да не бързаме, да се наслаждаваме на пътуването и да го превърнем в един незабравим спомен.
Мотото на пътуването беше „Бързай бавно“. И тримата бяхме категорични, че маршрутът, какъвто и да е той трябва да бъде реалистичен. Никакви грандиозни планове, никакви изхвърляния.
Това не беше състезание нито за скорост, нито за разстояние, това беше една мечта, един сън, който бяхме на път да осъществиме и нямахме намерение го съсипеме с едно щуро отхвърляне на мили. Бързай бавно, пък каквото стане.
Обещах на себе си да не правя повече от 600 мили на ден освен ако някой много, ама много ми се помоли и трябва да има много сериозен аргумент с който да ме убеди.
Кен и Майк бяха на същата вълна, това беше първата стъпка в правилната посока на нашите отношения и основната идея с която започнахме планирането.
За фон на селфито избрахме ето тази табела:
С Майк и Кен се разбрахме да съгласуваме плановете си, да ги обсъждаме и в крайна сметка да се спрем на най-универсалния и приемлив и за тримата маршрут.
The Milepost, или библията на Аляска я бях купил още преди 2 години, забих една карта на стената, събрах всички бележки, които съм си водил през годините, прегледах съветите на Сашо, Стъни и Стоян, за което горещо им благодаря, препрочетох наново 40-50 пътеписа за Аляска и разбрах, че трите седмици с които разполагах са крайно недостатъчни за това пътуване.
Първият въпрос на който трябваше да си отговоря беше какво точно аз исках да видя от Аляска.
След като нещата започнаха са стават истински, с ужас установих, че компромисите бяха задължителни още преди пътуването да е започнало.
Южна Аляска ме влечеше силно заради многото филми, които бях гледал, а Северна заради мото пътеписите, които бях чел. А и да не забравяме, че Майк и Кен също имаха право на глас.
Ако приемем, че до Аляска ни трябваха 7 дни, още толкова там и още толкова на обратно, то календара идваше много сгъстен. Също така, на връщане имах планове да се отбием до Jasper и Banff, за което ни трябваха поне 2 допълнителни дни...
Това което беше задължително за мен е да премина границата с Аляска през Dawson и Top of the World Highway, което само по себе си означаваше да сме в северната част поне за ден-два.
Prudhoe Bay не ни беше заветна цел, а и много колеги казаха, че ако вали, а в Аляска вали много, може и да се наложи да се изчака докато времето и пътя станат нормални. Аз време за чакане нямах, Майк също, само Кен не беше притиснат от времето, но той каза, че е с нас и май не му пукаше много. В крайна сметка Purdhoe Bay остана нещо като резервен маршрут, който не беше дискутиран повече.
Черешката на тортата, захарчето на кафето или Адвенчър дестинация номер 1 на Северна Америка.
Пет години. Точно толкова време ми отне от зараждането на идеята до момента в който спрях мотора пред заветната табела.
Ту нямаше време, ту нямаше с кого, ту нещо друго се случваше, докато в един момент, през 2015 седнах и проведох един сериозен разговор със себе си и реших, че ако това пътуване ще се случи, то трябва да стане в следващите 2 години.
Някъде през Декември миналата година графика ми се разчисти и нещата опряха до „Сега или никога“
Без много колебание уведомих шефа, че през Юни си взимам 3 седмици отпуска и отпрашвам към Аляска.
Веднъж взел това решение, като че ли всичко тръгна гладко. Имам чуството, че за това пътуване съм се подготваял, къде активно, къде пасивно през последните 5 години.
Територията ми беше позната от десетките пътеписи, които бях чел, от многото часове прекарани в гледане на Google Map и не на последно място бях изгледал почти всички шоута на Discovery Channel за Британска Колумбия, Юкон и Аляска. Виртуално вече бях ходил там, многократно.
След като решението беше взето се изправих пред проблем. С кого да пътувам? Колегите с които имахме хиляди мили зад гърба си не бяха на разположение за това приключение.
В един момент се замислих да го направя сам, но прецених, че ще бъде доста безотговорно от моя страна и търсенето на пртньор започна.
Форумите бяха пълни с колеги търсещи компания за подобни пътувания, но самото филтриране се оказа доста трудоемко. Много от „мераклиите“ основно си чешаха езиците, пардон-пръстите и минах през 6 кандидат пътешественици, докато се спрях на двама, изглеждащи що-годе сериозни.
В крайна сметка оформихме една групичка от 3 ма души. Аз, Майк от Пиза, Италия, който живееше в Чикаго и Кен от Южна Каролина.
Впускането в такова приключение със съвършенно непознати хора беша само по себе си доста хазартно начинание, но като големи хора се разбрахме, че не сме вързани един за друг и по всяко време може да се разделиме и да продължиме соло.
Като за начало беше необходимо да се обединим около крайната точка на пътуването.
Забихме едно кабърче на картата, където възнамерявахме да си треснем един автопортрет, или както е модерно да се казва днес-селфи и после на обратно, към дома. А пътуването до там-както дойде, направо, по диагонал, зиг-заг, но с идеята да не пътуваме по едни и същи маршрути в двете посоки, да не бързаме, да се наслаждаваме на пътуването и да го превърнем в един незабравим спомен.
Мотото на пътуването беше „Бързай бавно“. И тримата бяхме категорични, че маршрутът, какъвто и да е той трябва да бъде реалистичен. Никакви грандиозни планове, никакви изхвърляния.
Това не беше състезание нито за скорост, нито за разстояние, това беше една мечта, един сън, който бяхме на път да осъществиме и нямахме намерение го съсипеме с едно щуро отхвърляне на мили. Бързай бавно, пък каквото стане.
Обещах на себе си да не правя повече от 600 мили на ден освен ако някой много, ама много ми се помоли и трябва да има много сериозен аргумент с който да ме убеди.
Кен и Майк бяха на същата вълна, това беше първата стъпка в правилната посока на нашите отношения и основната идея с която започнахме планирането.
За фон на селфито избрахме ето тази табела:
С Майк и Кен се разбрахме да съгласуваме плановете си, да ги обсъждаме и в крайна сметка да се спрем на най-универсалния и приемлив и за тримата маршрут.
The Milepost, или библията на Аляска я бях купил още преди 2 години, забих една карта на стената, събрах всички бележки, които съм си водил през годините, прегледах съветите на Сашо, Стъни и Стоян, за което горещо им благодаря, препрочетох наново 40-50 пътеписа за Аляска и разбрах, че трите седмици с които разполагах са крайно недостатъчни за това пътуване.
Първият въпрос на който трябваше да си отговоря беше какво точно аз исках да видя от Аляска.
След като нещата започнаха са стават истински, с ужас установих, че компромисите бяха задължителни още преди пътуването да е започнало.
Южна Аляска ме влечеше силно заради многото филми, които бях гледал, а Северна заради мото пътеписите, които бях чел. А и да не забравяме, че Майк и Кен също имаха право на глас.
Ако приемем, че до Аляска ни трябваха 7 дни, още толкова там и още толкова на обратно, то календара идваше много сгъстен. Също така, на връщане имах планове да се отбием до Jasper и Banff, за което ни трябваха поне 2 допълнителни дни...
Това което беше задължително за мен е да премина границата с Аляска през Dawson и Top of the World Highway, което само по себе си означаваше да сме в северната част поне за ден-два.
Prudhoe Bay не ни беше заветна цел, а и много колеги казаха, че ако вали, а в Аляска вали много, може и да се наложи да се изчака докато времето и пътя станат нормални. Аз време за чакане нямах, Майк също, само Кен не беше притиснат от времето, но той каза, че е с нас и май не му пукаше много. В крайна сметка Purdhoe Bay остана нещо като резервен маршрут, който не беше дискутиран повече.
Коментар