Аляска, една мечта по-малко.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 18ти
27 Юни
230 мили



Станахме към 6.
Кен ни беше изпреварил както обикновенно и чакаше с багажа пред колата.
Колегите с четирите мотора ги нямаше.
Казах на Кен, че като, че ли е време да излеем тубите. От тук нататък бензиностанциите бяха на всякъде, той се съгласи с мен и ме наблюдаваше внимателно как налях бензина в резервоара и изхвърлих тубата в боклука. След което се метна на мотора и каза, че ще ни чака в Макдоналдс от другата страна на улицата.



Взехме кафе и закуска и седнахме на масата до Кен, не при него, а до него. Защо? Защото той беше седнал на маса за един човек, като, че ли не ни очакваше или по-скоро не искаше да седиме на една маса.
Питах го дали е изпразнил тубата.
-Не, един от колегите (онези които вече ги нямаше когато аз наливах, а той ме гледаше), които бяха в съседната стая ми каза, че на където отиваме има няколко дълги отсечки без бензиностанции и аз реших да изчакам.
КРЕТЕН, егоизъм без граници 576 епизод.
Благодарих му, че ми каза преди да излея бензина, той се направи, че не ме чу и невъзмутимо отпи от плодовото мляко.

Днес ни очакваха около 200 мили. Времето беше перфектно, много зеленина наоколо, приятен път от който се откриваха гледки към невероятните Скалисти планини, към които отивахме.
Скучната част от прибирането остана за по-късно.



























След по-малко от 3 часа бяхме в Jasper National Park. Бензин имаше навсякъде.



Платихме си входа, май беше $12 и продължихме към едноименният град.



На пръв поглед Jasper беше приятен малък туристически град, и сигурно така и щях да го запомня, но изведнъж броят на ниските червени спортни коли започна да прави впечатление, огледах малко по-внимателно... това беше Канадския Аспен, прекалено много фалш и демонстрация на благополучие по улиците. Снобарска история.
Заредихме и поехме на юг в търсене на къмпинг.
Само след 1 км видяхме табела в дясно:Whistlers Campground.
Завих, Кен се развика, че е много близо до града и едва ли ще има свободни места. Игнорирах го, места имаше.
Опънахме за 15 минути, плътно спазвахме схемата от първия ден. Аз опъвам, баща ми снима.



Кен каза, че ще се върне до Jasper да търси интернет. Слабо ме интересуваше как смята да си прекара времето, но му наредих да се погрижи за вечерята-мръвки и бира, повторих бира няколко пъти за да съм сигурен, че ме е чул и разбрал. Каза ОК.

Маскирахме баща ми като моторист отново и поехме към една от големите атракции на региона-Maligne Lake.

$2000 глоба за замърсяване, дали за това или просто човешкия материал е качествен, но наоколо нямаше дори един фас.



40 и няколко километра път по който ни се зави свят от панорамите и невероятия аромат на бор, смола и свежест.
Движението беше доста натоварено, но аз очаквах много повече. Бяхме в най-популярната туристическа дестинация в западна Канада, нещо като щатския Йелоустон, но много по-красиво. Канадските Скалисти планини нямаха равни.









Maligne Lake се захранва от три ледника което и е причината за невероятния син цвят на водата и е второто по дължина „ледниково езеро“-над 22 км с максимална дълбочина от 95 метра.
Поглъщах с поглед невероятните пейзажи и с тъга си мислех, че още една мечтана дестинация отиде в историята.























На рзклона за къмпинга забелязах табела за някакъв лифт, беше рано и решихме да се разходиме до там и да провериме за какво става дума.
Skytram, нещо което някак си ми беше убегнало по време на подготовката на пътуването.
Тук сме, няма да го подминеме, я.
Платихме по $40 на човек. За тези които се мръщят на 50лв карта в Банско искам да кажа, първо че тук нямаше дори един метър писта, но цената беше солена и второ по време на активния сезон, който започвал на 1ви Юли опашките са стигали до главното шосе което беше на 2 км от лифта. Сори за спама.

















През изминалите две седмици смятах, че всеки изминал ден е бил номер 1, трудно ми беше да си представя нещо по-красиво и по-вълнуващо, докато просто не идваше следващия ден и емоциите и уникалните пейзажи започваха на ново. Дори спрях да се опитвам да подреждам дните по красота, вълнение или уникалност.
След като стигнахме върха разбрах, че това е точката на кипене, стояхме като гръмнати, дори не се опитахме да изкажеме мнение по въпроса, имах чуството, че спрях да дишам.
Снимките едва ли могат да възпроизведат момента, но по-добре от хич, това беше един от онези моменти в които нищо, ама нищо друго нямаше значение.































Стояхме горе близо час, не искахме да си тръгнем, това място ни вкамени, бяхме като омагьосани...
С голямо нежелание хванахме кабинката надолу.
След 15 минути бяхме в къмпинга. Аз се замечтах как ще си взема един душ и ще пийна няколко бири, от тези които Кен трябваше да купи.
Кен явно се беше наиграл с телефона защото се беше прибрал. На масата пред него имаше няколко торби с неща. Бързо сканирах за бирата и не я видях.
Погледнах го строго, безмълвно. Той един виновен занарежда, че е купил пържоли, картофи, салата, царевица...само бира не бил купил.
Явно нещо в мен го стресна, до този момент не бях обелил нито дума, бавно и методично му извивах врата с поглед.
Можех да преглътна непрекъснатото търсене на интернет, но веднъж да го пратя за бира, а той да купи пържоли ми дойде малко в повече.
Виновно ми промърмори, че ако искам ще отиде и за бира.
Искам Кен, искам, тръгвай и до като се изкъпя да си се върнал с един кашон бира, и дори не искам да знам защо не купи бира още първия път.
Къмпинга беше абсолютно първокласен, чисти душове и тоалетни, нацепени дърва до огнището, тихо и спокойно. Заслужаваше си всеки цент който платихме.
Кен се прибра с 12 добре охладени бири, отново ни беше приятел.
Казахме му да пали мотора и да изчезва към лифта, защото това не е за изпускане. Той попита дали е без пари, като чу цената се заинати, чак трябваше да го навиваме да тръгне.
Като се прибра ни благодари.
Предупредителните табели за мечки бяха на всякъде.
Вечеряхме със спрея и клаксона на масата.

[alexalex69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Благодаря за четивото ! Искам обаче и нещо друго да споделя . Да кажа че не ти завиждам за пътуването ще излъжа , обаче най -много ти завиждам за това че си пътувал с баща си . Всичко останало мога да постигна с желание и труд , обаче това не мога . Загубих баща си когато бях на 38 г и майка си когато бях на 45 г . Баща си почнах да разбирам на какво е искал да ме научи и от какво е искал да ме предпази чак когато станах на 42- 43 г. Наслаждавайте се на момента че можете да пътувате заедно че рано или късно ще дойде момента само да си спомняте . Винаги почваме да оценяваме това което имаме когато го загубим ..............................Пожелавам ви много нови МЕЧТИ и цели за постигане !

[sl.daskalov]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Платихме по $40 на човек. За тези които се мръщят на 50лв карта в Банско искам да кажа, първо че тук нямаше дори един метър писта, но цената беше солена и второ по време на активния сезон, който започвал на 1ви Юли опашките са стигали до главното шосе което беше на 2 км от лифта. Сори за спама.

Зарежи ги тия сметки за цените тук и там! Знам за специалните ти чувства към Банско, но този зимен курорт отдавна не е за българи, или поне не е за средностатистически българи. Моята заплата много хора реват че е висока и карах ски от най ранна децка възраст но от поне 7 - 8 години карането на ски е извън финансовите ми възможности! Та можал си, платил си! Евала за пътеписа и възможността да преживееш това незабравимо пътуване и сърдечни благодарности за това че безплатно ме водиш със тебе да видя и да преживея и аз тия красоти! Сори за спама!

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 19ти
28 Юни
160 мили



Отново беше много студено, не спах добре.
Днес трябваше да направя едно много важно телефонно обаждане.
Сигнал в къмпинга нямаше.
Казах на баща ми и Кен, че ще отида до Jasper с надеждата, че телефона ще хване сигнал или ще търся интернет в Tim Horton, място където Кен беше прекарал целият следобяд вчера.
Те да са готови, аз се връщам след 20 минути и потегляме на юг.
Кен обаче ме контрира, че няма бензин и трбва да дойде с мен.
Ок, и тримата тръгнахме към Jasper.
Попитах Кен, къде е Тим Хортън.
-В началото на града, веднага в ляво има бензиностанция, завиваш покрай нея и после веднага в дясно.
-Чудесно, вие с баща ми заредете на тази бензиностанция и ме чакайте там, аз ще свърша бързо.
Нищо не каза.



Подкарах пръв, видях бензиностанцията и се наредих за ляв завой, Кен застана до мен, в лентата за направо, без да ми даде никакав знак или обяснение защо не завива на ляво.
Помислих си, че не съм разбрал и трябва да завия в ляво не на първата, а на втората бензиностанция, изнесох се в дясно и продължих направо след Кен, баща ми ни следваше най-отзад.
След като прекосихме ЦЕЛИЯТ град, Кен кривна към бензиностанцията в ляво.
Аз спрях след него и тамън да питам защо ме излъга, че трябва да завия на първата бензиностанция, той ме изпревари и пита:
-Защо не зави, беше се наредил точно където трябва.
-ЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪ???????????????????????????
-Нали ти казах да завиеш на първата бензиностанция в ляво.
-А ти защо не зави? Нали се разбрахме да заредите на тази бензиностанция на която аз трябваше да завия за Тим Хортън.
-О, не видях бензиностанцията...
-Абе нали я използваше като ориентир като ми обясняваше как да стигна до интернета...
Мълчание.
-Ок, аз отивам до Тим Хортън, вие заредете и тръгвайте надолу по пътя, аз ще ви настигна.
Мълчание.
Намерих го за 2 минути, свърших си работата и точно да потегля, Кен спря отпред.
-Защо си тук, нали се разбрахме да карате надолу, а аз да ви настигна.
-Аз също трябва да ползвам интернет, не само ти.
-Абе ти ползваш интернет по 5 пъти на ден от както сме тръгнали. Защо не ми каза преди 10 минути, когато се разделихме?
Мълчание.
-Къде е баща ми?
-Чака на бензиностанцията.
-Отивам да го взема и потегляме на долу, ти ни гони. За мен това пътуване се превърна в чакане на Кен, който преследва интернет.
Това го казах с висок тон, хората насядали на масите отвън започнаха да ни заглеждат в очакване на бой.
Намерих баща ми и спрях пред него, заиграх се с апарата и тотално съм изключил, че не съм пуснал стъпенката. Тръгнах да слизам от мотора, той тръгна да ляга.
Опитах да го задържа, но вече беше късно, оставих го да падне.

Знам, знам, знам.
При падане на мотора има протокол, който трябва да се спазва.
Паднaл веднъж, каквото е имало да се чупи и дере, то вече се е счупило и надрало. Остави го да си лежи, направи няколко снимки и тогава го вдигай.

При падането на мотора, фотоапарата, който беше в чантата на резервоара се търкулна чак в средата на улицата. Скочих след него като ранен звяр, не толкова за апарата, беше стар и му беше време за смяна, а за картата на която беше запечатано цялото ни пътуването. Само ми трбваше някоя кола или камион да мине през него и щях да умра от мъка.
Грабнах апарата, изглеждаше здрав, силно се надявах картата да е наред.
И тук наруших протокола, не снимах. Вместо това прецених, че сега е момента да видя дали ще мога да вдигна мотора сам, това ми е критерия дали да продължавам с мото пътуванията или да зарязвам всичко и да почна да играя шах.
Вдигнах го точно както си вдигах колелото като дете, с една ръка. Добре, ще има още.
Левият предпазител на ръката беше поел ударът. За щастие той беше Barkbusters, с дебела алуминиева шина отвътре, освен няколко драскотини на пласмасовата кора всичко беше ок.
Подкарахме по централната улица, бях твърдо решен, че ако Кен не ни чака някъде в дясно, продължаваме напред и да ни гони.
След 200 метра го видях, явно беше разбрал, че не се шегувам.
Дори не намалих, той се включи в групата и поехме на юг, към поредния yникално-невероятен път наречен Icefields Parkway.
Отново бяхме в света на чудесата. Скалистите Планини ни притискаха от двете страни, не можех да повярвам, че не сънувам. Въртях си главата като побеснял, опитвайки се да запечатам всеки момент от тази невероятна природа.





































След час, два или три, не знам, времето беше спряло, стигнахме до Columbia Icefield Discovery Center-огромен туристически-информационен център в който имаше всичко, от магазини, през ресторанти, до хотелска част.





Спряхме да разучим ситуацията и най-вече да се поинтересуваме от една атракция за която бях чел много и не исках да пропусна-Glacier Adventure.
В общи линии името казва всичко, разходка до един от многото ледници наоколо.
Взехме си билети за следващия тур, който тръгваше след час. Цялата разходка беше около час и половина, но днес не бързахме за никъде.
Кен обикаляше като бесен от гише на гише, магазини и информационни пунктове с надеждата някой да му даде парола за интернета, не успя. Стана ми кеф.









Отидохме да хапнеме, ресторант на самообслужване, взимаш си храната от единия край и сядаш на маса в другия.
Кен беше първи, плати и тръгна към масите.
Ние след него, преброих 16 маси, 2 от които бяха заети от по двама души, останалите 14-празни.
Кен беше седнал на едната от двете заети маси, да пречи на двойката която се опитваше да се наслаждава на панорамната гледка.
Ние седнахме през пет маси от него, малко спокойствие нямаше да ни навреди.
Качихме се на един автобус, който ни закара от другата страна на пътя, има няма 1 километър и ни разтовари.



Прехвърлихме се на едни чудовища, правени специално за движение по ледници.





Бавно поехме към Athabasca Clacier, в един момент прашния път свърши, време беше да стъпим върху леда. Но преди това трябваше да „измием“ гумите. Точно на границата между ченият път и ледника беше прокопан плитък канал, където се оттичаше водата, която се топеше от ледника, това беше своеобразна мивка за гуми, за да не се пренася пясък и кал върху леда. Умно.

















Най-накрая стъпихме на ледника, уау, това пътуване не ни даваше почивка. Всеки ден ни поднасяше нови изненади и уникални места до който, честно казано не съм и сънувал, че някога ще стигна.

































След 45 минути поехме обратно. Качихме се на нормалния автобус и се отправихме към Columbia Isefields Skywalk-уникално съоражение, което висеше над бездната, един балкон със стъклен под и най-невероятната гледка която може да си представи човек.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Благодаря за четивото ! Искам обаче и нещо друго да споделя . Да кажа че не ти завиждам за пътуването ще излъжа , обаче най -много ти завиждам за това че си пътувал с баща си . Всичко останало мога да постигна с желание и труд , обаче това не мога . Загубих баща си когато бях на 38 г и майка си когато бях на 45 г . Баща си почнах да разбирам на какво е искал да ме научи и от какво е искал да ме предпази чак когато станах на 42- 43 г. Наслаждавайте се на момента че можете да пътувате заедно че рано или късно ще дойде момента само да си спомняте . Винаги почваме да оценяваме това което имаме когато го загубим ..............................Пожелавам ви много нови МЕЧТИ и цели за постигане !

Благодаря ти, приеми моите искренни съболезнования за родителите ти.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Време беше да продължиме на юг.
Природата просто не ни даваше почивка, Канадските Скалисти планини надхвърлиха многократно всичките ми очаквания.















































След 2 часа бяхме в Lake Louis, много популярно туристическо градче на границата на парковете Jasper и Banff.
Отидохме до едноименното езеро. Претъпкано с народ и огромен лъскав хотел. Не ми допадна.









Затърсихме къмпинг, всичко беше заето.
Кен предложи да отидем до информационният център, където обикновенно има интрнет и да потърсиме къмпинг он лайн.
Казах му, че ще търсиме само къмпинг, да не се заиграва с телефона. Той ме изгледа с неприязън, не каза нищо.
Намерихме информационния център за 5 минути, тук всичко беше наблизо.
Кен се зае с телефона, дори не си направих труда да го питам дали търси къмпинг или се лигави като тинейджър.













Отидохме до информацията, където един млад мъж много любезно се зае да помага. Пита ни на къде пътуваме, извади една карта, обади се на две места и готово.
На 25 км, в посоката в която така или иначе отивахме имаше къмпинг с много свободни места.
Младежа ни обясни съвсем подробно как да стигнем до там.
-Хващате магистрала 1, карате 25 км, ето на тази отбивка ( започна да прави някакви кръгчета и да чертае стрелки по картата) хващате на север и след 5 км сте там.
Благодарих му, взех картата и подканих Кен да тръгва.
Заредихме бензин и се метнахме на магистрала 1, първата магистрала от много време на сам, поне природата продължаваше да бъде страхотна.









Сложих картата на чантата на резервоара и поглеждах от време на време към нея за да съм сигурен, че няма да забравя номера на отбивката-938.
След 25 км видях табела за изход от магистралата, номер 93...а сега де, на картата пишеше 938, а тук 93, подминах я и веднага съжалих, картата пред мен не показваше никакви други отбивки, чак до следващото населено място-Banff, което беше на около 30 км от където бяхме ние.
След около километър мантинелата в ляво беше прекъсната, чудесно място за обратен завой.
Отбих в дясно и отидох при Кен да му обяснявам какво става. Той загледа картата и се съгласи с мен, трбваше да завия на онази, единствената отбивка. ( Причините за объркването бяха две. Първо точния номер на отбивката на картата беше 93S, докато младежа обясняваше и драскаше с химикалката по картата минал през S-а и той заприлича на осмица, второ, ако не си бях загубил очилата за четене, сигурно щях да видя проблема по-рано, но те изчезнаха още на третия ден)
Казах му, че няма проблем, да се бутне 20 м назад и да правим обратен завой.
Погледна ме с потрес и с трперещ от възмущение глас ме попита:
-Ти искаш от мен да направя забранен обратен завой на магистрала в Канада?
Веднага ми светна как не смееше да кара в еднопосочните алеи в къмпингите в Аляска, пък камо ли обратен завой тук...запазих коментара за себе си.
-Кен, нищо не искам от теб, само те уведомявам, че аз и баща ми правиме обратен завой тук и те чакаме в къмпинга, ти прави каквото съвестта ти диктува.
Гледа картата 2 минути и каза ок, аз ще обърна ето тук, заби пръст в следващия град-Banff на 30 км от мястото където бяхме спрели.
Поисках му потвърждение, че ще кара 30км за да направи обратен завой, който може да го направи тук където сме.
След минута колебание ми отвърна:
-Да.
-Ок, чакаме те в къмпинга.
Направихме обратен завой като по учебник, никой не ни се развика, никой не ни арестува, дори и бой не ядохме.





След 5 минути бяхме в гората, а там една черна мечка с две мечета стоеше и позираше.



Намерихме къмпинга лесно, казахме на входа, че чакаме един с жълта каска, ако може да не го пускат, опънахме палатката, запалихме огън и отворихме по една бира, кеф.



Кен се появи след 45 минути, опъна си палатката и каза, че отива да яде в ресторанта от другата страна на пътя, нас не ни покани да му правиме компания. Дори не ме пита колко ми дължи за къмпинга, аз пък не му платих бирата вчера, така, че бяхме квит.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 20ти
29 Юни
270 мили



Станахме към 6:30, беше студено, но този път се бях опаковал здраво и някак си понесох студа като мъж.
Палатката на Кен си стоеше непокътната, нямаше изгледи дори да е станал.
Обикновенно той ставаше пръв и докато ние се разсънвахме палатката му беше събрана.
Помислих си, че е решил да се отдели днес. Той спомена няколко пъти, че иска да отиде до Сиатъл и беше абсолютно логично да тръгне днес на запад, щеше да спести поне 300 мили.
Започнахме да събираме, към 7 Кен изпълзя като лисугер.
Без да каже нищо започна да си вади багажа от колата.
С надежда го попитах дали е решил днес да тръгне на запад.
Каза, че неговият приятел е заминал и няма да ходи до Сиатъл. Това не ме учуди, Кен хем беше с нас, хем не беше, изобщо не споделяше плановете си...
Но, тъй като сме близо до границата, той предпочита да продължи сам. Не иска да кара бързо защото се натоварвал много.
Аз всъщност изобщо на карах бързо, може би 5-7 мили над ограничението за скоростта, но тъй като километража на Встрома даваше грешка при скорост над 50 мили/час съм сигурен, че се движихме със разрешената скорост от закона поне в 90% от времето.
Честно казано се зарадвах, последните 2-3 дни имаше някакво напрежение и беше време да се разделиме.
Събрахме багажа и се приготвихме за момента на раздялата. Сълзи нямаше.
Стиснахме си ръцете и си пожелахме приятен път.
Кен ми каза, че вчера питал рейнджъра в парка дали в Канада е разрешено да се прави обратен завой на магистралата и той му казал-не. Така, че да знам, че съм направил голямо нарушение.
За да не му остана длъжен, му казах, че ако при всяко НЕ пускане на мигач от негова страна в последните 20 дена му бяха писали тикет, то жена му трябваше да е обявила къщата им за продажба за да се издължи.
Оставихме го сериозно замислен.
Чао Кен, по-скоро няма да ни липсваш.
На изхода висеше една хладилна кутия атакувана от мечка.



Подкарахме по път 93, на юг.
Природата продължаваше да изумява. Спирахме често за снимки и не бързахме, но все пак не забравяхме, че днес имахме среща с верен другар, моторист и приятел и не искахме да закъснеем.

























Спряхме за закуска в Radium Hot Springs-туристическо градче с минерални извори. Нищо особено.
Имаше някакво задръстване на главната улица.



Празен път и чудесно време, в един момент стана ужасно горещо. Време беше да си осигуря малко повече комфорт, смених якетата.
В ляво изникна табела Fort Seele, град музей или нещо такова. Имахме време и отбихме.



Поредния град изгрял и залязъл покрай златната треска.
Попаднахме в миналото, това градче не само беше възстановено във вида си от 19 век, но по улиците се разхождаха актьори, облечени в дрехи от онова време, разигравха сценки, питаха ме какво е това с което снимам, правеха се на изненадани...
Малко по-късно имаше организиран политически митинг пред кметството и кан-кан шоу в театъра за което ние нямахме време.
Възхитих се на начина по който беше възстановено всичко и автентичната атмосфера която витаеше по улицие. Силно го препоръчвам.









































































След по-малко от два часа бяхме на границата.



Минахме за 5 минути и веднага спряхме за евтин бензин и евтина бира, която платих с останалите ми канадски долари, които явно вървяха в бизост до границата.
Бяхме в Монтана, достатъчно далече от безкрайните, ветровити царевични полета на Средния запад за да мисля за скучните мили към дома.





Минавахме през малки градчета пълни с туристи, стана много топло и трафика се засили.
Стигнахме в Columbia Falls, трябваше да се отклониме към планината и да търсиме къмпинг, който уж беше на картата, но аз лично бях сигурен, че нещо ще се обърка.
И се оказах прав, изобщо не го намерихме, но за щастие, докато минавахме през града, в ляво мернах познат мотор, а до него нашият верен другар и приятел Сашо, да същият Сашо-Purple Elephant.
Със Сашо се бяхме разбрали още преди месец евентуално да се срещнем в Монтана при пътуването ни на обратно. Срещата беше във въпросният къмпинг, който дори и той не можа да намери, но съдбата ни сблъска по-рано, така, че всичко беше наред.
Той се беше паркирал пред една пивоварна, готов да зареди една дамаджанка с бира.







Поехме в гората, в търсене на онзи къмпинг, който така и не намерихме.
Аз бях последен, в един момент прахоляка, който вдигаха Сашо и баща ми просто си стоеше във въздуха, не виждах нищо, наложи се да спра за 2-3 минути. Помислих си, че на Далтон нямаше прах заради онази гадория с която го заливаха, но имаше кал, а тук прах...абе няма угодия.











Бързо решихме, че не искаме да си губиме времето и опънахме на първият възможен къмпинг.
Аз изпитвах крещяща нужда да се хвърля в реката, водата идваше директно от ледниците и беше ужас студена.
Сашо хвърли въдицата и веднага закачи една пъстърва, после още една.











Баща ми се писа доброволец да ги опържи.



Напалихме огън, Сашо извади един страхотен телешки врат и пиршеството започна.
Не се бяхме виждали от една година и имахме доста неща да си кажеме, легнахме си в малките часове, изпихме доста повече от разумното...

Отново искам да благодаря на Сашо за страхотния пътепис, който беше едно от основните неща които ми запалиха интереса за пътуване до Аляска, за съветите, за това, че търпеливо отговаряше на многото ми въпроси, докато накрая не му писна и ми каза в прав текст: "Стига пита, тръгвай".

Благодаря ти Приятелю

[Ангел Иванов/sereco1/]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Уникален пътепис,благодаря ти още веднъж! И Кен ще ми липсва,(поне през монитора)весело беше с него!

[l.m]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Митко, благодаря ти за споделеното с нас приключение - тези, които не можем да бъдем на това невероятно и уникално със своята природа и местополжение място. Не мога да добавя нищо към коментарите на колегите, а само - ПРОДЪЛЖАВАЙ.
Както беше казал един съфорумник : "Пътувайте докато можете"
Очаквам с нетърпение следващия ти пътепис . И този път да не е с някой "Кен" а компания на човек/група споделящ в по-голяма степен твоите разбирания и предпочитания.

[zzlatev]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ей, това е отлична среща - Пурпурен слон насред Монтана. Шегата настрана, страхотен пътепис, за който най-искрено благодаря. Вероятно в тоя живот няма да отида там, но от прочетеното и видяното като че ли за малко минах по пътя.

[ikristiqn]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Благодаря за споделеното. Страхотен пътепис.

По някаква случайност мой близък ме запали миналата седмица да отидем догодина в Азия. След изчетеното тук, ще ми трябват общо три месеца, за Азия и Аляска ;-)

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 21ви
30 Юни
400 мили



Спахме като къпани.
Шумът от реката, птичките и изпитата бира направиха тази нощ една от най-спокойните за цялото пътуване.
Станахме към 7, събрахме багажа и си взехме довиждане със Сашо.
Тази среща беше кратка, но силно се надявам догодина да измислиме нещо по-дълго, а защо не и да събереме още няколко Бг мотористи и да сложим началото на една Българска мото сбирка, тук в САЩ.



Днес ни предстоеше транзитно минаване през един от най-популярните пътища в тази част на контитнента-Going to the Sun Road, което само по себе си беше свързано с влизането в един от най-красивите паркове в страната-Glacier Nation Park.
Сашо, който си беше в къщи и познаваше планината като дланта си, ни показа един страничен път, нещо като „задния вход“ на парка.
Не след дълго стигнахме до табелата пред която нямаше как да не се щтракна, Glacier NP, поредната мечтана дестинация беше факт.



След малко стигнахме и входа на парка.
Както казах преди това беше нещо като авариен изход, в нашия случай, авариен вход. Нямаше кабина с горски да събират такса, а една пощенска кутия, в която пускаш плик с парите за мпс-то с което си.
Спрях пред кутията и се облещих. Таксата за кола беше $30, а за мотор $25. Общо $55.
Независимо колко много се възхищавам на усилията тези паркове да са в идеално състояни, с добре подържани пътища и кътове за отдих, $55 ми се видя малко нагло, независимо, че билета важеше за цяла седмица, ние минавахме транзит и след 2 часа трябваше да сме извън парка. Еднo дневна такса нямаше.
Извърнах поглед от кутията, за да имам извинение, че не платихме защото не сме я видяли и атакувахме парка.









На една от спирките за почивка, баща ми излезе от колата въоръжен с въздушния клаксон. Питах го какво стана, че най-накрая взе да взима мерки против мечките, чул по радиото, че вчера един велосипедист е бил атакуван от гризли и за съжаление случката е завършила фатално.
Неприятно, казах си, че трябва да внимавам.
Тук искам да зарадвам тези на които им е писнало от многото снимки, които придружават историята. Някак си слънцето непрекъснато беше в обектива и снимките от Going to the Sun Road не са никак много.
Както и да е.
Атакувахме прохода и отново се потопихме във вълшебството на Скалистите Планини.



































След два часа напуснахме парка и започнахме да отхвърляме мили.









Планините останаха зад нас. Дойде ред на необятни прерии и чудесни хълмове.
Сърни пресичаха пътя със светлинна скорост и прескачаха оградата на магистралата като на шега.
Това беше и най-дългата отсечка без спиране. От пълен резервоар до момента в който светна резервата, около 220 мили.

Честно казано, преди тръгването имах известно притеснение дали физически съм готов за това пътуване. По ред причини за мен откриване на сезона нямаше. От края на миналогодишния сезон, до потеглянето ни за Аляска едва ли бях навъртял повече от 200 мили.
Независимо как се чуствах миналата година, тази бях с една година по-мъдъдр и си имах едно на ум, че тръгването без никаква репетиция може да ми изиграе лоша шега.
Първата седмица гледах да не се натоварвам много, просто за да съм сигурен, че съм в достатъчно добра форма за всичките тези мили.
За щастие тялото ми все още ме слушаше и дългите отсечки без спиране не бяха проблем. За баща ми не се притеснявах много, защото все пак той беше в кола.

















След 3 часа бяхме на не безизвестната магистрала- I90.
В дясно започнаха да се появяват табели за Yellowstone Nation Park.
При други обстоятелства веднага щях да отпраша натам. Сега ги подминах с безразличие, на фона на това което видяхме през последните 2 седмици, Йелоустон изглеждаше като градската градина на средно голям град. Нищо против този парк, но спомените от това което остана зад нас бяха още много прясни. Този път пропуснахме, продължихме смело на изток.





Покарахме до към 6 и спряхме в Big Timber, отново в Super 8.



Срещу хотела имаше бензиностанция с ресторант и казино.
Към 8 отидохме да вечеряме, ресторанта беше затворен, казиното работеше. Взехме по един сандвич и бира и се прибрахме в стаята.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 22ри
1 Юли
480 мили



Станахме трудно. След 22 дни умората си каза думата.
Задника ми настойчиво започна да нашепва:
-Стига толкова, искам в къщи...на дивана.





Закусихме в хотела и се метнахме на магистралата.
По принцип пътеписа можеше да свърши точно тук, оставаха ни 1500 скучни магистрални мили до в къщи.
Можех просто да напиша един The End и да приключа.
От друга страна искам да опиша пътуването от самото начало, до самият край.
И за да не ни бъде супер скучно по пътя към дома, а и да имам повод да пусна още 50-6070 снимки, решихме да промениме малко маршрута.
Тези от вас, които са допуснали голямата грешка да си загубят ценното време в четене на пътеписа от миналогодишното ни пътуване до Yellowstone си спомнят, че почти случайно открихме един невероятен път през Big Horn Forest в Уайоминг.
Оказа се, че този път не е никак далече и удължава маршрута само с някакви си 50 мили.
Айде чао на магистралата и обратно в страната на чудесата.













Bighorn Forest се показа в далечината, точно такъв, какъвто го помних от миналата година.
Страхотни завои и невероятна природа. Отсечката която пресича планината е около 50 мили и честно казано следващия път когато съм тук ще отделя един цял ден и ще мина планината 3-4 пъти от ляво надясно и обратно.
И преди някой да е попитал, не, не ходихме до Medicine Wheel, аз поне нямах сили да марширувам час и половина в прахоляка.


























След по-малко от 2 часа отново бяхме на магистралата, крайната точка за деня беше Rapid City.
Небето притъмня, нещата отиваха на дъжд.





Тук вече моторът ми се чустваше в свои води, нямаше дори нужда да го управлявам.
Без много да го подканям сам кривна в дясно и атакувахме Black Hills.
А те ни посрещнаха намръщени, мъгливи и студени. Заваля.





Докато аз се чуствах у дома си, то за баща ми това беше първо идване в Черните Хълмове. Много исках да го заведа до Mt Rushmore и да му покажа каменните президенти.
С наближаването на парка мъглата стана още по-гъста. Имах чуството, че ще гледаме президентите през крив макарон, но въпреки това си платихме входа с надеждата мъглата да се вдиге поне за малко за да може баща ми да ги зърне поне за миг.



Отидохме в музея в очакване на чудо. След 30 мин монумента се показа за минута и отново се скри, е поне баща ми успя да ги види, това беше важното.















Върнахме се в Rapid City и се настанихме в накакъв RV парк, където взехме стая, беше ни писнало да се занимаваме с палатката.
Стаята ни беше в къща която беше кацнала на един хълм със страхотна гледка към долината и града.
Нещо не беше наред с тази постойка, клатеше се много и някак си структорно ми изглеждаше менте.
Направих бързо разследване само за да установя, че сме в наколно жилище.









Извадихме хранителните запаси от колата, пихме по две-три бири и се метнахме по леглата.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 23ти
2 Юли
460 мили



Спахме лошо.
Някъде след 11 в съседната стая се нанесе семейство с деца. Те започнаха да се гонят, без викове и бой, но тичането беше напълно достатъчно да разклати постройката, барабар с нас в нея. Тази гоненица продължи 30 мин, което напълно ми разби сънят. Хвана ме морска болест.
Криво-ляво съм заспал, но междувременно започнаха да идват и обитателите на другите две стаи, конструкцията се тресеше здраво, мина ми през ума да си взема каската, но не можах да измисля как точно ще заспя с нея и се отказах. Ако пада, да пада...
Стнахме рано, беше мъгливо и студено. Успокоих се, че дори и да бяхме оставили Mt Rushmore за днес, пак щеше да има мъгла.
Слезнах под бараката за близка инспекция на колците. Изглеждаше надеждно, не, че имаше значение, ние си тръгвахме така или иначе.



Докато товарех мотора се появи собственика на ето това:



Пита ме дали искам да ги смениме, плюс някакво доплащане от негова страна. Категорично отказах.

Поехме по любимата магистрала. На една безиностанция видяхме най-малкият мото бар в света. Беше толкова малък, че не можахме да влезнем, всъщност беше затворен.



Спряхме в Wall, град в който всичко се въртеше около една уникално-грандиозна търговска улица. Там имаше всичко, ние влезнахме в ресторанта.
Кафе за 5 цента, такова нещо нямаше дори и по времето на бай Тошо, срамота!













Хапнахме доволно и поехме по миналогодишните стъпки, време беше за Badlands.

Времето, вятъра и водата бяха направили една уникална галерия с причудливи форми и невероятни цветове.
Въпреки, че бях идвал тук миналата година, спирахме на всеки завой, щтракахме с апаратите и се опитвахме да запечатъме всеки пейзаж от тази уникална земя.





























Времето летеше неусетно, погледнах часовника и се втрещих, време беше да се отнесеме на изток.
Стъпихме обратно на магистралата. Беше студено, ветровито и облачно, плюс факта, че пътуването отиваше към своя край, въобще всички предпоставки за минорно настроение.
Скуката беше брутална, царевица до хоризонта и непоносима смрад на животинска тор. Задника ми продължаваше нежно да шепти:
-Айде стига толкова за днес.

В главаа ми беше пълна каша, опитвах се да си спомня определени моменти, да сглобявам смътни спомени, чудех се дали някои етапи не са били сън.
Знаех, че ми трябва време да осмисля това уникално изживяване, да прегледам хилядите снимки и всичко щеше да си дойде на мястото.

За едно нещо обаче не ми трябваше време, за едно нещо бях абсолютно сигурен в момента, а именно, че баща ми беше абсолютно перфектния спътник за това пътуване.
Благодаря ти Татко, за това, че беше до мен във всеки един момент, че безропотно понесе всички несгоди, че не се оплака нито веднъж.
Благодаря ти, че ме изтърпя, че не ми направи нито една забележка, въпреки, че ти дадох достатъчно поводи за това.
Благодаря ти за компанията, за подкрепата и за хилядите снимки, които направи.
Без теб това пътуване нямаше да е същото.

След 500 мили спряхме в Jackson, Минесота.
Точно до магистралата налетяхме на Earth Inn.
От вън изглеждаше като декор на ефтин филм за сериен убиец, олюпена бояна на фасадата, тъмни зловещи коридори, рецепцията беше зад някакъв прозорец с резе.
Стята за $70 се оказа огромна и изключително чиста. Тексас стайл.
Имаше камина, кухненски бокс и удобно кожено кресло. Това определено беше най-доброто попадение за цялото пътуване.













Взехме си по един душ и отидохме в ресторанта отсреща.



Мотела продължаваше да ни изненадва, покрива беше изцяло затревен, а задната фасада приличаше на землянка.
Баща ми отиде на покрива да позира.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 24ти
3 Юли
480 Мили



Станахме рано, закусихме набързо, напълнихме резервоарите и отново бяхме на път.
След има-няма 50 мили си казахме бай, бай с магистрала I90 и се понесохме на юг, към един друг мой много любим интерстейт-I80.
Последната ни спирка беше в Iowa City, където се намираше University of Iowa, университета в който дъщеря ми избра да продължи образованието си.
Баща ми не го беше виждал, разстоянието беше същото и нямаше значение дали ще вятъра ще ни отвее на магистрала 90 или 80.

Денят се очертаваше перфектен, магистралата-абсолютно празна.
Беше 3 Юли, дългият уикенд за денят на независимостта. Хората или мързелуваха в къщи или още спяха.
Заспах и аз, сънувам, че се приготвям за мото-пътешествие до Аляска.
Отворих очи, хей, та аз бях там, след 6 часа ще съм си у дома.
У дома, това място ме привличаше като магнит, изведнъж осъзнах колко много ми е липсвало семейството. Никога не се бяхме разделяли за толково дълго, време беше да се прибирам в къщи.
Замислих се къде точно отивам.
При подстриганите ливади, усмихнатите съседи, скъпите играчки и банковите сметки.
Пълен шаблон.
Това пътуване промени нещо в мен, все още не бях сигурен какво, но със сигурност беше време да заживея на собствена честота.

Постепенно трафика се засили.
Разминавахме се с големи групи рокери, тръгнали на някъде, точно както е в песента на Чочо Владовски.
Където и да беше това някъде, аз се връщах от там. Връщах се от мястото без алтернатива на този континет.
Диво, уникално, невероятно и завладяващо...
Когато миналата година се срещнахме със Сашо в Йелоустон, той ми каза нещо което помня и до днес:
-4 години от както се върнах от Аляска и не е имало ден в който да не мисля за това пътуване.
Знаех, че това ще важи и за мен.

Бяхме в някакъв град и спирахме от светофар на светофар. В едни момент нещо затрака под мен като лека картечница. Спрях веднага за инспекция.
Аха, единия болт на протектора на веригата паднал и пластмасовия капак се развял като Самарското знаме, естествено по посока на веригата.



Махнах и другия болт и изхвърлих протектора. И без туй беше мръсен, спестих едно миене.
Към два бяхме в Iowa City.
Половината улици бяха затворени заради зарята за 4ти Юли. Хора със столове и хладилни чанти се бяха запътили към поляната с най-добра гледка за да си резервират място 7 часа преди мероприятието.



Напълнихе резервоарите за последен път и атакувахме оставащите 200 мили до дома.
За съжаление не само пътуването, но и пътеписа отиваха към своя край. Тъжно.
Може би сега е момента да споделя малко статистика и да направя един скромен коментар свързан с оборудването и екипа с които направих това пътуване.
Сигурно ще пропусна много неща, а и съзнателно не исках да водя на отчет всеки малък детайл.
Дори не се опитах да засичам нито колко галона бензин съм издухал през ауспуха, нито колко пари съм дал за гориво.
Имам груба представа колко ми струваше пътуването, но това беше едно от нещата за което си бях обещал да не се притеснявам, тъй че ще пропусна и тази информация за да не подведа някого.

Все пак пътуването продължи 24 дни и 9433 мили.
Пресякохме 7 щата, 3 провинции и една територия.
Изтрепах 49379482901948 комара,пеперуди и мушички.
0 спукани гуми.
1 изпускане на мотора.
Отслабнах 2 кг.

Къмпинг оборудване:
Палатката която използвахме е три сезонна Eureka Sunriver 3. Купих я непосредствено преди пътуването и нямах шанс да я тествам в полеви условия, но се представи на ниво. Не пропусна нито една капка вода, опъва се за 5 минути, разполага с два вестибюла и два входа, което я прави изключително удобна за двама души и багаж във вестибюлите.
Ползвах два спални чувала- Alpine, съответно 45 и 30 градуса Ф. Според мен тази марка се нарежда съвсем малко над китайстите боклуци, в крайна сметка очакванията ми не бяха оправдани, градусите не отговаряха на реалните температури и брах много студ, единственият плюс е, че добре компресирани заемат супер малко място.
На баща ми купихме 30Ф Coleman с двойна система за увиване, като обем беше 3 пъти по-гомям от моя 30ф чувал и не го чух да се оплаче дори веднъж, че му е било студено.
За спане използвахме обикновенни надуваеми дюшеци, разбира се това означава носене и на помпа, но така ми е удобно и не смятам да променям нещо.
Сгъваеми столове, малък котлон с малка пропанова бутилка, два фенера, метално канче, пласмасови чинии и чаши, малка брадва, два малки ножа, туристическа вилица/лъжица комбо, спрей за мечки, морски въздушен клаксон /пак срещу мечки/ и не на последно място една много добре заредена аптечка, която за щастие не се наложи да използваме.

Екип:
Преди година бях изправен пред дилемата Schuberth C3 или Shoei Neotec. Естествено опрях до форумите от които разбрах, че всичко е до предпочитанията и в общи линии се опира до онзи спор кое е по-добро BMW или Mercedes. Все пак С3 се споменаваше като по-лек, а Shoei-то по-тих.
Предпочетох тишината. Каската се представи фантастично. Чудесно проветрение, никакво запарване, изключително тиха и не на последно място много стилна. Силно я препоръчвам.

Панталон-Rev’it Defender. Имах НЕудоволствието да го тествам в доста екстиймни условия миналата година при пътуването ни до Yellowstone. Невероятен баланс между
удобство, комфорт и стил. Перфектна вентилация за топло време, много добро задържане на топлина когато трябва и не на последно място уникална водо защита.

Яке-Rev’it Neptune GTX. Това ми беше първият сезон с този модел яке и бях малко притеснен какво да очаквам-напразно. Нямам думи да опиша колко съм доволен, в топло, в студено, в дъждовно време, якето се държеше точно както се очаква от продукт с тази марка и тази цена. Единствено не бях доволен от избора си на цвят-светло сиво, в края на пътуването беше толкова мръсно, че не бях сигурен дали изобщо може да се почисти. В крайна сметка след 3 пускания в пералнята стана достатъчно представително за пред хората.
В последния момент преди тръгването метнах в колата и едно лятно яке Revit Air, което ми облекчи живота няколко пъти в жегите на Средния Запад.

Голямото разочарование на трипа бяха ботушите-Rev’it Rival. Всъщност левия ботуш, десният се държа перфектно, силно го препоръчвам. Левият от своя страна протече на първия ден, при първият дъжд, след 2 дена и ципа му се скъса. Цялото пътуване го изкарах с увит ляв ботуш в дък тейп-забавяше пълненето с вода с около 45 минути.

Ръкавици-Rev’it Cayenne Pro. Много стилни и удобни, но мисля, че цената им е прекалено висока за това което получаваш.

След всичко изписано до тук, няма как да не кажа, че съм фен на Rev’it с изключение на ботушите, които исках да сменя с друга марка.
След като се прибрахме и направих проучване се оказа, че Rev’it Rival са спрени от производство и залежалите бройки ги дават без пари, е почти. Поръчах нови и им дадох още един шанс.

Зимни, водо устойчиви ръкавици Sedici. За 50$ стават, но за мен е загадка как производителя е имал наглостта да ги рекламира като водоустойчиви. Все пак идват с доживотна гаранция, така че може и да се заям и да си искам парите обратно.
С мен естествено бяха и любимите ми кожени ръкавици без пръсти, които за съжаление са толкова овехтели, че май това им беше последното приключение.

Както обикновенно носих и евтин екип за дъжд, с който по скоро се мотаех из къмпингите когато валеше, а и бях навлякъл на Dalton за по-лесно отмиване на калта и прахоляка.

Всъщност, докато групата се състоеше само от мотори, в желанието си да документирам колкото се може повече стъпки от подготовката направих едно видео с идеята да заснема какво взех и как го натоварих за пътуването ми до Аляска.
Първоначално не смятах да го пускам в нета, но сега като се замисля, защо не. Може и да се окаже полезно и интесесно за някой.
Естествено подреждането и количеството храна се промениха с присъединяването на колата към нас, но все пак дава някаква идея какво, как и защо.

Гумите надхвърлиха очакванията ми многократно, смело мога да заявя, че благодарение на тях успях да стигна до Arctic circle, на асфалт, черни пътища и кал, в пек и дъжд, гумите се държаха уникално добре. Нямам никакви забележки и съм изключитлно доволен от избора си. Ето и как изглегдаха след 9400 мили:





И накрая две думи за мотоцикъла.
Просто перфектен.
Нито едно хлъцване, нито едно притеснение. Бойна машина, която няма да спечели нито един конкурс за красота , но тихомълком, без големи заявки и шумни фойерверки не само, че ме закара и върна от Аляска, но ме караше да се усмихвам във всяка една секунда от това невероятно пътуване.

Поклон SUZUKI!

За тези които се интересуват, на мотора имам инсталирани 3 12V източника на ток. Един на таблото и два в топ касата, където непрекъснато нещо се зареждаше.
Повечето ми крушки са ЛЕД за намалена консумация.
Въпреки, че Встрома не се слави със мощен алтернатор, при включен на 100% подгрев на ръкохватките и електрическия елек, плюс допълнителните фарове и няколко батерии за зареждане проблеми с тоците не съм имал. Все пак, ей така за всеки случай инсталирах един волт метър за да следя какво и кога се случва.

Седалката е Sargent, живото спасяваща екстра, без която аз лично не мога.

Инструментите които носех бяха сведени до абсолютния минимум. Бях взел всичко необходимо за натягане на веригата-един френски ключ и шестограм и два ключа за демонтаж на тавата под двигателя. Това е. А, и едни универсални комбинирани клещи, тях ги носех най-вече заради отварачката за бира.
Преди да бъда обявен за безотговорник, че тръгвах с толкова малко инструменти на такова пътуване ще пусна една снимка на всички инструменти с които Кен се беше оборудвал.



В допълнение към всичко това, Кен носеше резервни лостчета за ръчна и крачна спирачка, съединител и скорости, плюс резервна верига. На мен ме се видя малко в повече, но тъй като те ставаха и на моя мотор, реших да си замълча.

Под седалката винаги имам 2-3 фишека за гуми и малък компресор.

За комуникация носех 2 телефона, а Кен носеше и 2 SPOT-а.

Носех няколко карти, Кен-2 GPS-а които непрекъснато ни пращаха в 5-та глуха, добре, че беше GPS-а на баща ми.

Два фотоапарата, GoPro и 3-4 резервни батерии.