RFC BALKANS 2015

[Кольо]

От: RFC BALKANS 2015

Подкрепям, тих ужас ме обзема когато трябва да отворя предната страница.

[zzlatev]

От: RFC BALKANS 2015

Ще помоля някой модератор да премести снимките от пост 289, 293, 307, 309 в отделна тема или в http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=201864 (както прецени), за да е по-подредено, пък и да не затруднява зареждането на страниците.
Предварително благодаря

Готово Диди. Който иска да разгледа много и готини снимки от състезанието, тук - http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=201864

[Ясен]

От: RFC BALKANS 2015

... риска от неадекватни действия заради безсъние беше реален.

В подобни състезания безсънието е част от съперничеството.

[zzlatev]

От: RFC BALKANS 2015

Безсънието и опъването на издръжливостта до краен предел са част от идеята и философията на RFC. Я си препрочетете старите репортажи на Пеко от Малайзия, тука реално е нищо на фона на там.

[flamini]

От: RFC BALKANS 2015

Кратко клипче от СС1/ ден трети след излизане от Зоната на здрача

[targa]

От: RFC BALKANS 2015

Няма ли някое клипче от ден 1 зана 1?

[flamini]

От: RFC BALKANS 2015

Ние за съжаление нямаме, но снимачи имаше много. Всички бихме се радвали да видим повече клипчета. Така че - смело...

[Димитър Колев]

От: RFC BALKANS 2015

Няма ли някое клипче от ден 1 зана 1?

Искаш да видиш как се чупите ли?

[stojan_defender-a]

От: RFC BALKANS 2015

Аз имам клипчета от ден 2, 3 и Зоната, но не съм сколасал да ги кача

Ама каквото и видео да се покаже, реалната обстановка атмосфера и т.н. не могат да се предадат!

[Кольо]

От: RFC BALKANS 2015

Зоната на здрача.
Две прости думи, а колко вълнение съпроводено с картини нарисувани от въображението, мерак да дойде най-накрая, да усетим и ние духа на голямото състезание в Малайзия.
Да, ама без малко да го изтърва... Но поред.
Още предния ден някой от състезателите подхвърли идеята да си накупим ядене и пиене, защото нали ще се кара до 23 часа, та да си направим мини банкетче. Да видел Луис как се прави „зона на здрача” по български. Като се върнахме от предиобедните зони-минахме през магазина и накупихме бири, салами, всичко което ще ни потрябва за една софра насред гората. Някак успях да натикам всичкия багаж във Франко-храната, водата, моите два спални чувала, торбата на Деко със спалните принадлежност(носеше си даже възглавница), брадва, ахаа да помъкна и лопата, ама добре, че нямаше място. Постепенно започваме да се събираме пред хотела, и обхождам състезателите с предложението да караме всички в пакет, независимо кой с кого ще се падне да кара. Просто ще се изчакваме по екстремите, и всички дружно ще си помагаме. Всички са съгласни, започва да ми става гот...Вече сме нетърпеливи да дадат знак за тръгване, всички сме на полусъединител...
Тръгваме! Викам „Всички по машините”, и влизам във Франко да паля и да се нареждам в колоната. Да, ама Франко стачкува-стартера върти, а мотора не пали. Няколко минути тормоз-не ще ои не ще. Другите тръгват, а аз се ядосвам като за последно-с такъв мерак чаках зоната на здрача, а сега съм на път да се проваля, защото джипа не ще да пали. Трескаво се мъча да намеря къде е повредата, шашкам се, и явно ми е личало, защото бат’Весо-делфина ми вика да се успокоя, той бил останал да ме чака да запаля, и да ме заведе до старта. Поуспокоявам се, но къде ти, докато не тръгнем няма спокойствие.
Откривам, че няма захранване с (+) на блока релета който превключва газ-бензин, намерих някакъв кабел с плюс в снопа, и решавам да пусна една времянка-колкото да се добера до старта, а после ще търся по-сериозно защо го няма оригиналния плюс...
Палим, тръгваме, но на изхода от паркинга Франко пак угасва, и не ще да пали. Делфина ме закача, че няма време, и започва бясно каране, а аз се ветрея отзад като мечетата от „Star Wars”. На дърпане успях да запаля, давам знак на Весо да ме откачи, но той ме видя чак след няколко километра. Нейсе, откачи ме, и тръгвам самостоятелно. Хубаво, ама двигателя прекъсва, няма мощност, абе-проблем. Мисля си-късде съм тръгнал само да преча на другите, и се замислям изобщо да не стартирам за да не съм в тежест на групата. Обаче не ми се изпуска шанса да карам зоната на здрача, и малко егоистично решавам да карам. Бат Весо отпраши напред, а аз намерих една група от адвенчър класа, та с тях стигнах до старта. Там са почти готови да стартират, но още се размотават, даже и жребий не са теглили кой с кого. Не е сега момента за ремонт, та се сливам с групата. При жребия се падам да съм в пакет с Ицо и Дидо, с вранглера. Не, че има значение де, нали всички ще караме заедно. След още малко, почти по тъмно тръгваме в колона, пред мен е Стоян, а зад мен-румънците. По равното успявам да поддържам темпото, но идват по-сериозни изкачвания, и с немощния двигател успявам да се движа само на първа бавна, и то с не много газ. На всичко отгоре се появи и друг проблем-когато светна фаровете-двигателя угасва. Явно съм взел плюс от веригата на фаровете... Деко вади един голям фенер, и се мъчи с него да ми осветява пътя, но поради друсането-фенера свети навсякъде другаде, освен в пътя. А и ръката му скоро умаля от тежестта на фенера, та се отказа, а аз решавам да карам по габаритите на Стоян. Неприятно ми е, че бавя колоната, но вече съм в „зоната на здрача”, и се опитвам да се справям с проблемите, а един от тях е да не обръщам внимание на паниката и шашкането. Знам, че няма да ме оставят, но това каране ли е?..
Качихме се нависоко в планината, и колоната спря. Първи екстрем.
Отлагам ремонта за по-нататък, и отивам да видя какво са ни подготвили.
След бабуна-веднага излизаме на стръмен страничен наклон вляво. Близнака обяснява как е минал с неговата машина на това място-с помощта на две лебедки се завърта да е перпендикулярен на склона, и после спускане на скорост, та до долу. Повече то нямам зедни лебедки, та решаваме да се завъртим с маневра, докато наколко човека ни осигуряват с колан през дърво. Доста време позагубихме докато решим как ще действаме, но така е, много хора, всякакви идеи, всеки иска да е по неговото, та докато се избистри решението... Започваме да действаме с вранглера на Ицо, той е водач на колоната. Малко се бавим, но успяваме да го спуснем до дъното. Излишно се престараваме да го осигуряваме с колан когато вече е насочен право надолу, но по-добре така, отколкото да се омятаме в дерето, че не знаем какво е спускането, по тъмно карането в гората е съвсем различно нещо.
Започваме да се занимаваме със Стоян и УАЗът му, виждам,ч е има предостатъчно хора, и отивам да си направя ремонта, че аз съм наред.
Намерих си друг плюс, пуснах кабела от него, клапаните за газта цъкат отчетливо, а помпара за бензина бръмчи вечесло. А не беше така преди, явно съм намерил кофти захранване... Проба за запалване-запали, и се форсира бодро, СУПЕЕР... Проба на газ-пак супер. Включвам фаровете-светят силно, и двигателя си работи, и пак се изфорсирва добре. На седмото небе съм, Франко вече е здрав, и ще се бием по деретата... Идва моят ред, опъваме лебедката, изкачвам се нагоре, върват колана за клетката, две маневри, и съм насочен надолу. Пускаме надолу, надолу, и стигам до дъното. Да, ама пак трябва да се качим до същата височина, но на отсрещния бряг. Терена е крив, и Франко не успява да се движи на ход, та с няколко лебедки излизам от най-трудния участък, после е само катерене нагоре. Е, обърках малко пътя в тъмното(то и хората малко ме заблудиха), ни най-накрая излязох на горски път на високото. Паркирам Франко, и след малко пристига Деко като едвам диша. По баира аз бях в джипа, а той го изкатери пеш... Съжалявам го, но няма какво, да си е стоял у дома...
Слизам обратно да помагам на останалите, и публиката ми вика браво. За мен това не е за поздравления, защото нали така сме се разбрали-да си помагаме докато и последния джип не премине. Аз просто си изпълнявам уговорката с колегите.
Нейсе, оказва се, че няма особена нужда от толкова хора долу, че вече и последния е слязъл, помагам с указания и успокояване на Краси, че се счепкаха със Зари за дреболия, и се качихме горе. Сега разбирам какво му е било на Деко докато се е качвал...
Стигам до Франко, и Деко ме посреща с новината, че врата на навигатора не може да се отвори. Поглеждам-на мястото на дръжката има голяма дупка. Някъде съм се отрил в дърво, и ламарината се е разпрала, вътре е мармалад. От тук нататък Деко влиза в джипа през шофьорското място, с цената на много чекнене, пъшкане, мамата, мамата... Всяко влизане и излизане е малък ад за него.
Кареме още малко по черен път, и стигаме до втория екстрем. Има снимки, но на тях грам не си личи колко е стръмно спускането. Според мен в началото на спускането наклона е не по-малък от 70-80 градуса. Почти отвес, докъдето стига светлината от фенерчетата-все е много стръмно. Ясно, че не може да е все толкова стръмно, но си е гадничко...
Ще слизаме на лебедка, Стоян има яка механична, ще ни държи отзад, изобщо сме изцяло на негова грижа. Вързваме джипа за дърво, за да не тръгне и той с предния(който слиза), и започваме да пускаме Ицо. Бавно, бавно, стига до долу. Мой ред е. Закопчвам коланите, присягам ги, че ако ме изтърват-долу ще изглеждам като жив...
Започва спускането, и когато вече съм изцяло на склона-на майтап извиквам „Олеле майкооо”. Народа снима, бъзици се носят из въздуха, аз вися на коланите, и си избирам пътя с волана. Извикват ми да не се качвам обратно, а с другия джип да продължаваме напред за да не губим време, тези които са останали щели да се оправят и без нас.
Края на спускането е в речно корито, пак само с камъни, без вода. Освобождавам въжето на лебедката, и с Ицо поемаме към третия екстрем, последен. Пресичаме малка вада, и следва изкачване с десен наклон, като в средата трябва да завием налява-пак с обратен вираж, любимото препятствие на много организатори. Включително и на мен Ицо раздава газ, и въпреки твърденията на близнака, че тук сме само на лебедки-успява да се качи чак до края на ход. Аз естествено тръгвам също на ход-както казах не се предавам без бой. Пак лебедка, втора, и малко преди да изляза-двигателя рязко угасва. Усещам, че е от лебедката, поглеждам-единия колан е захапан от въжето, и се е навил по макарата и редуктора, та действа като внезапна спирачка. Електричката пак е с оплетено въже, не си спомням откога е станало), та се налага Ицо да ме вади с неговата лебедка. Излизаме, след мен румънеца се качва все едно е на равна поляна, и паркира пред мен. Моля го да закачи въжето на електричката за да го развием, той се съгласява, и след 5 минутио вече имам работеща лебедка, дано да не потрябва. Започвам да се оправям с колана и механичната, стана доста бързо и лесно, само изглеждаше трудно. Имам и механична лебедка, кеф, та кеф, Франко е изпраен и отново готов за бой. Помагам на Киро да се оправи със скъсаното въже на неговата лебедка, всички вече сме горе, и продължаваме. Близнака казва, че вече няма екстреми, само „хард” каране. Обяснявам на Деко какво е „хард”, че не му било ясно, и си караме. Минаваме по една просека за електропровод, много пънове и клони, безсмислено гадно според всички състезатели. Някой се изказа, че там сме си мерили кой има по-здрави гуми... Това свършва, и тръгваме през гората по нормален горски път. На пътя се изпречва паднало дърво, всички го заобикалят, само аз съм най-проходимия, и решавам да го атакувам. Няколко опита, като на последния вече кучето ме е захапало, и газта се раздава щедро... Идват хора, и ми викат да спра, че кардана е на земята, а моста е изтръгнат и е по диагонал на джипа...
Олеле, баси глупостта дето направих. Оглеждам и ми става ясно-скъсали са се едни зварки, през които носача държи моста на мястото му. За втори път-да се таковам в заварчика... Кардана е излязъл от шлиците, затова и е паднал, но вче имам план как да се оправя-трябва да върнем моста на мястото му, като едновременно с това нагласявам шлиците на кардана, и щом моста е на мястото си-с колан и тресчотка стягам носача и моста, и леко-леко трябва да се движа. Включват се много хора да помагат, и по плана-успявам да стъпя отново на гуми. Згубихме между половуин и един час. Извинявайте момчета, свърших чиста глупост...
Стоян иска да ме дърпа, за да не строша пак моста, а аз само да помагам със задния мост, но след 500-600 метра, на поредното спиране се откачам, защото Франко си върви съвсем успешно на заден мост, няма никаква нужда от дърпане. Ако се наложи на някое по-тегаво място-тогава. Така и не се наложи.
От тук насетне вече карахме по път по който нормално се минава и с лека кола, стигнахме Обзор, заредихме горива, още 10 км по асфалт, и 15 по черно и сме на Иракли. Там ни чака Милен(много му се кефя, винаги усмихнат и лъчезарен, и готов да помогне), упътва ни откъде да слезем на плажа, и той заедно с нас идва при останалите джипове. Мислим да извадим бирата, но тя е топла, от мястото на което е-точно над ауспуха, а и Милен изкара студена от самурая си, та пихме от неговата. След малко слънцето изгря, направих две-три снимки с телефона, и не издържах на натиска на Морфей-завих се с един спален чувал и на седалката на Франко се отпуснах да спя. Милен обеща да ме събуди в 8:30 да идем до с. Емона до базата в която работи и да заварим носача на Франко, и блажено заспивам.

[targa]

От: RFC BALKANS 2015

Искаш да видиш как се чупите ли?

Как се чупихме знам. Интересно ми е преди това.

[Стоян Францов]

От: RFC BALKANS 2015

Сега като чета на Кольо писанията и си мисля, че след като толкова време след състезанието още не ни е пуснало значи е било нещо много добро. Пак с удоволствие бих се пуснал в Зоната на здрача.

Чудя се и защо толкова много хора пренебрегнаха това нещо. Явно си имат причини. И си мисля и за Сърбия. Там идеята е подобна, въпреки, че много хора миналата година не я разбраха.

Е помислите си какво изпуснахте и какво олюхте миналата година и си мислете, какво следва .......

[Кольо]

От: RFC BALKANS 2015

Преди това вървяхте нормално. Бабуните ги минахте като по асфалт, вранглера си има ходове, клиренс и големи гуми.
А Паоло има голям номер обувки, колкото и да не го признава. Там където счупихте носача той раздаде много газ, стигна до прекъсвач, при положение, че оттам се минава с москвича който по-късно се появи на трасето.
Хайде да не е с москвича, но е доста леко качване, а вашия мотор има много сила, и при положение, че баира е слаба работа, сухо е, гумите ви са трепач-защо трябва да се дава газ до ламарината? Със съвсем малко добавена газ трябваше да се качите, и щяхте да запазите машината. Явно Паоло или още не е свикнал с тази кола, или не може да си контролира десния крак

[targa]

От: RFC BALKANS 2015

Явно Паоло или още не е свикнал с тази кола, или не може да си контролира десния крак

И двете.

[Ivich]

От: RFC BALKANS 2015

Седя и се чудя какво да напиша и аз, какво се случи тези няколко дни, какво преживяхме всички, какво видяхме, какво почувствахме ... точно почувствахме.
Чета предишните коментари и всеки много точно е предал и усетил атмосферата на Състезанието, и особено Кольо, от гледна точка на участника

Състезания много, но в това дори и ние "семкаджиите" се почувствахме част от екипа и Приключението. Трудно се описват всички положителни преживявания, гледките от "ложата" на всички екстреми, пръскането с кал от джипките и близостта до борещите се с времето и калта участници. Калта не беше много де, дори и блатото беше пресъхнало. Шегувахме се, че може би трябваше да го прекръстим на DustForestChallenge тази година.

Как да предадеш и преживяването в Зоната на здрача, трябва да е нещо така: Тъмно е. Всички над 20 мъже и момичета сме в някаква гора и само челниците осветяват пред теб. Провираме се през храсти и дървета към някакъв приглушен звук от двигатели някъде напред и отгоре, а може би отдолу. Сядаме на някакъв стръмен склон да чакаме и всички се чувстваме все едно сме на училищен (пионерски ) лагер от едно време, говорим си, шегуваме се, само огъня липсва. По някое време настъпва раздвижване, фаровете все повече се приближават и от тъмната гора изкача някакъв човек с каска и започва да се оглежда за здраво дърво . Минава първата джипка, след това се връщат и помагат на следващия ... и така всеки навигира и помага на всеки. Яко. Както Кольо спомена, добре че беше тъмно и не виждахме къде ходим, иначе в някои моменти щеше да е страшно. И така цяла нощ. Ние издържахме до 01.30ч, че за следващите екстреми не ни препоръчаха да ходим в тъмното.

Теди и тя милата се провираше в драките с всички и беше винаги където трябва.

Луис и той се кефеше в тъмната гора и снимаше непрекъснато, нищо че не валеше. Както единия Близнак (не го разпознах в тъмното) много точно отбеляза "За него това е друг свят, нищо, че за нас е нещо, с което сме свикнали. За него е интересно всяко дърво, всяко клонче, всяка тревичка дори, всичко различно" ... и екипажа на Кольо бих добавил аз .
А и всички сигурно ще признаят, че Кольо беше и най-колоритния участник. Всички стискахме палци да мине навсякъде и ... успяхме
Виж румънците бяха предвидими, всеки беше сигурен, че ще минат навсякъде.
Пак ще цитирам Близнака, не мога да се сдържа: "Тук имаме изключителния шанс да наблюдаваме сблъсъка на две цивилизации: Кольо и румънците"

... и така минаха три дни и една дълга нощ. Не може да се предаде всичко просто.

Много искам и аз да благодаря на Теди за цялата организация в нейната част, посрещането и обгрижването на всички през тези дни. Пеко за добре подбраното трасе и зони, и Иво за това, че заряза питомното и тръгна да гони дивото. Луд си ей.
И накрая, но не последно и Злати и целия Land Rover клуб за помощта при изготвяне на трасето.

И както тази година бяхме от първите Адвенчъри, така и за догодина още от сега се записваме