Всичко това е Румъния (Непознатата Румъния).

[Валери Недялков]

Здравей!
До касата има път. Той е затворен за коли и по него вървят мото влакчета. Може би за инвалиди да е разрешено нагоре с кола,но не съм сигурен.
В самия парк първата част е достъпна. Нататък е пътека. Опитай да прецаниш по снимките.

Между другото в Златибор (Сърбия) също има динопарк,но този при Ръшнов по мое мнение е по-хубав.

[Валери Недялков]

Настана време разделно.
В света бушува пандемия,каквато никой от съвременните поколения не е виждал и помни.
Вече не останаха хора имащи спомени от предишната - испанския грип преди стотина години.

В последните месеци имах някакво усещане за нещо необичайно. Начина по който горя Австралия половин година,
смъртоносните пожари в Калифорния,Португалия и Гърция през последните две години,отнели неспасяемо човешки животи и накрая набиращата скорост
необичайна епидемия в Китай.

Разбира се това не ме отказа от пътувания из Европа - Словения,Хърватска,Полша,Чехия. Но това са теми за други пътеписи.
Връзката тук е,че спрях да правя далечни планове. Спрях с резервациите на хотели и самолетни билети за месеци напред.
Всичко започна да се случва в рамките на 2,максимум 3 седмици.
И така се стигна до последната седмица на февруари. Коронавируса вече е в Европа. Аз усещам,че ще се случи нещо,което ще промени начина на живот на всички.
И в рамките на няколко дни решавам и организирам последната за неизвестен период от време екскурзия за мен и съпругата ми. Сина ни си има други планове.

"Отново Румъния".
Това заглавие избра за разказа си съпругата ми Ина.
Аз бих го нарекъл "На гости на Влашко",но и двете са вярни и носят духа на това романтично пътуване.

[Валери Недялков]

Отново Румъния.

Събота.

Баба Марта чука на вратата, а ние излизаме от задния вход и хващаме пътя за Румъния. От два дни имаме зима и белоснежните планини радват очите ни. Като наближаваме Русе, зимата преминава в пролет и снега се отдръпва пред зелени ниви. Граничарите са обурудвани с маски и ръкавици против корона вируса. Питат ни накъде пътуваме и искат да отворим багажника. През Джурджу стигаме до Букурещ.



Румънците празнуват на 1-ви март началото на пролетта и масово си подаряват цветя. Минаваме покрай доста цветарски магазинчета, отрупани с нарциси, лалета и зюмбюли.



Има и сергии с мартеници, "марцишори“(в превод малък март), както съседите ни ги наричат. Има ги само във Влашко и ги носят само жените. На север от Карпатите гледат учудено,като им подариш мартеница.





Зяпам само аз, защото румънските шофьори са пълни с изненади и екстравагантни маневри. Един дори ни изпреварва през пасажа за трамваи, отделен с висока метална ограда.



Дегизиран като коминочистач румънец се опитва да изкопчи някоя лея.



Ситен пролетен дъждец се грижи да измие джипа и накрая, росни-росни пристигаме в огряното от следобедно слънце градче Валени де Мунте.





Разтоварваме бивака от колата, като аз нося плик с бутилките безалкохолно. Хазяина се шегува: Загорка? Вери гуд! Питаме за вечеря, но ни отговаря, че ресторанта е ангажиран за частно парти. Стаята е чиста и топла и придремваме час, преди да излезем за вечеря. Вальо е набелязал пицария Мания, само на 3 км от квартирата. Излиза студен насрещен вятър, но накрая стигаме заведението, а то си заслужава бъхтането. Поръчваме джолан за двама с бейби картофки, голяма гръцка салата и бутилка вино.





Прибирането е неусетно, а един огромен крокодил-пързалка е разтворил паст и е изгълтал вятъра.







Неделя.

Цял хор петли влагат своите умения и таланти за да ни разбудят. Аз им се наслаждавам в топлите завивки, но Вальо ги заглушава с гръмовно хъркане. След петлите, врабците започват птичи концерт в гредите под покрива, а после се включват и други птички. Ставам да си приготвя кафе и им сипвам една натрошена соленка на перваза. Събираме багажа и потегляме за солна мина Прахова, която отваря в 10ч.





Дори в този ранен час вече има опашка и успяваме да се качим едва в третото микробусче. Кратко пътуване и влизаме в мината. Движим се в тунел, вкопан в солта, който се спуска като свердел все надолу и надолу. По стените тук-там са остатали светещи елхички от новогодишната украса.

Накрая пристигаме, минаваме през порта и се озоваваме сякаш в къщата на великан.



Огромна зала, с великолепни и неповторими шарки по стените и купола. Чувстваме се като мравки под огромен похлупак.



Солна мина "Униря" (старата солна мина) има 14 зали с трапецовидна форма, достигащи до 60 м височина с постоянна температура на въздуха 12 градуса.











Преди се е слизало с асансьора,но той вече не работи. Затова входа е със споменатите вече микробуси.











Вече и тук вървят предупреждения за коронавируса.



Вътре са изградени спортни и детски площадки, има маси за билярд и тенис, надуваеми замъци, батут, а за по-големите картинг с триколки под наем.

За почивка са предвидени кътове за отдих и бюфет. Минаваме покрай редица статуи от сол и езерце с мостче и красиво оформен олтар от сол.

Най-впечатляваща е тържествената зала с величествени статуи на Дечебал и Траян.







Обикаляме, пием кафе и не ни се тръгва. На излизане не се налага да чакаме за рейс, но когато ни стоварват на паркинга и виждаме опашката за влизащи(над 100 души) се чустваме невероятни късметлии.



Минава обед и се оглеждаме за кръчме, но напразно. Нищо, ще спрем в някое капанче попътно. Оказва се обаче, че румънските села нямат мегдан и кръчма като нашите. Къщите се нижат покрай пътя и единствено някое хранително магазинче работи. Няколкото ресторанта, в които се пробваме, са затворени за сватби, кръщенета и всякакви други празници. Накрая ни обслужват по изключение в един ресторант, където също има родова среща.
Имаме желание да разгледаме Етно музей намиращ се по пътя за Куртя де Арджеш,но закъсняваме и той е затворен. Друг път отново ще се върнеме.

[Валери Недялков]

Привечер пристигаме в Куртя де Арджеш. Настаняват ни в китна стая, цялата в цветни мотиви в синьо и бяло.





Бързо освежаване, и излизаме за вечеря. Харесали сме си бистро Ла Костика, с местна кухня и отлични отзиви. Обстановката е битова, храната: вкусна, обслужването: перфектно.











На излизане забелязвам кошници с мартеници на маса край входа. Но ние вече сме се закичили. Правим кратка вечерна разходка до хотелчето и малко нощни снимки.







Това е главния път за прохода Трансфагарашан,който е затворен по това време на годината. Отварят го за движение чак през юни.







Понеделник.

Днес би трябвало да посетим още една солна мина: Очнеле мари. Както винаги, в Румъния нищо не е сигурно. На сайта им пишеше, че по изключение ще работят на 2-ри и 3-ти март. После съобщението изчезна, а като се опитахме да се свържем на посочения телефон, се включи факс. Така че, докато закусваме в стаята, а навън ръси монотонен дъждец, умуваме с какво да заменим мината, ако не работи. Намирам природен резерват Trovanilor ,който представлява геоложки музей (със странни камъни наречени трованти) на открито. Както и очаквахме, мината не работи, будката за билети е заключена и не се вижда жива душа. "Храним ги" с "Хубава работа, ама румънска!" и отпрашваме да търсим "тровантите". Както по-късно чета, милиони евро са били усвоени за опазване и популяризиране на тези уникални образувания. Но не е ясно къде са потънали. Пейки, разяснителни табелки, мостик за обзорни снимки, бариера и дори входна такса. Спираме на предполагаемото място при неработещ ресторант и тръгваме по банкета на шосето, като се озъртаме. Стигаме до дървена порта, преграждаща черен път към пясъчна кариера и се провираме покрай нея.







На поляната, отстрани на пътя, стърчат тровантите, до няколко метра високи с неправилна, сферична или яйцевидна форма. Някои наподобяват дънери, други огромни пърхутки, камбана, дисаги. В сухия период всички те са напълно неподвижни и стоят на местата си без да променят размерите си. Настъпи ли дъждовният сезон, обаче, камъните сякаш оживяват, започват да увеличават размерите си и дори се движат. Затова някои ги причисляват към списъка с живите организми и дори говорят за силициев разум. Най - удивителното е, че по своя строеж тровантите приличат на дърветата – отвътре имат пръстени, показващи растежа им, също както и пъновете. Само че се състоят от песъчинки. Лионският учен Ришар Демон твърди, че тровантите са способни… да дишат, макар и много бавно – едно вдишване продължавало от три дни до две седмици. Можело дори да се напипа пулсът на камъните, макар че за това се изисквала свръхчувствителна апаратура. Също така се размножавали като кактусите, като им поникват пъпковидни образувания, които после се отделят от "майката".























Всъщност камъните растат и живеят вътре в пясъчния хълм.



Местните жители пренасят тровантите за украса на дворовете си и изработват сувенири от трованти, които продават на туристите. Можело дори да си „посадиш“ камък в земята и да почакаш той да порасне.



До тук с опазването на природните чудеса!

Времето се преобразява в сияещ мартенски ден, а и сме поизгладнели, така че поемаме обратно към квартирата. Оставяме колата и се отправяме към едно заведение за бързо хранене, което сме набелязали на прибиране. Женицата не отбира грам английски, но включваме езика на жестовете и цифрите. Бирата си е бира (тук е бере) на всички езици и остава единствено проблем как да си поискаме хляб. Напъвам си всичките лингвистични умения и изтърсвам " пъине" с достойнство. Жената се усмихва, но явно разбира и добавя филийките. Блаженно се наблъскваме, като ни се опира единствено салатата от печурки на ивици с майонеза. Вальо изучава как една девойка се бори с кафе машината и решава да се пробва. Женицата отново се притичва на помощ и в резултат получаваме уникално айриш кафе с вкус и аромат на коняк. Подарявам и един марцишор и тя отново грейва в усмивка. Продължаваме пешеходната разходка до манастира Куртя де Аркжеш посветен на Успение Богородично.













Той е построен преди близо 500год. при княз Негао Басараб



с мрамор и плочки сив варовик, донесени от Константинопол и е бил главен архиерейски храм на владетелите на Влахия през 16 век. На церемонията по освещаването 1517 г. присъстват Константинополският патриарх и много представители на манастирите от Атон. Катедралата е във византийски стил с мавритански орнаменти и ни заплени с двете си засукани кубета, също усукани первази и изящни като дантела орнаменти. Има дори метални лястовички, готови да полетят. Ажурните арабески образуват балдахин и над извора със светена вода, точно пред катедралата. За съжаление, катедралата е затворена за посещение, така че и се наслаждаваме само отвън.

















Но пък е много спокойно, само група ученици се снимат и една баба с внуче се припичат по пейките. В близост до входа има голям кралски дворец, в мавритански стил. Палим свещи за здраве и се прибираме за почивка.





Вторник.

Отново е мрачно, но поне не вали. Освен с дълго и изморително прибиране, решаваме да украсим днешния ден още с една разходка до мистичните камъни. Да потърсим още няколко, които мисля че открихме с Гугъл ърт. Предаваме ключа от стаята на мацката в бара през улицата, както е уговорката и потегляме за Costesti. Спираме на същото неработещо заведение с надпис "отворено" и заключена врата. Тръгваме по обиколен път за да търсим още от камъните, но откриваме само един, в двора на някаква къща. Разлайваме кучетата и забиваме на експедиция в гората. От трованти няма и следа, явно обектите от сателитната снимка са били купи сено, защото сега липсват. Но пък правим снимка на "люпилнята" отвисоко и се радвам на първи пролетни цветя: кукуряк и подбел.



Все пак направихме хубава разходка. После продължаваме през горски пътчета и селца. Пред една ограда са изложени трованти за продан. Какво да кажеш: въртят си бизнес хорицата! Дояждаме соленките в колата и се радваме на ясния ден. На границата сме само ние на пропуска за коли. Митничарите не са обезопасени, но събирача на такса мост е с гумени ръкавици. България ни посреща с цъфнали джанки и пролетно ухание (21 градуса). Вече сме си у дома.

[bochkata]

С нетърпение чакам продължението!

[Валери Недялков]

Благодаря! Горния пост е последен.

[s_s1]

Благодаря за чудесната разходка. Отново прочетох пътеписа /целия/, защото бях пропуснал последната част от март 2020 г.

[Валери Недялков]

Много се радвам,че го харесваш. Ще опитам да намеря време и да направя новата част от Сучава,Буковина и Нямц,която направихме през юни 2021.

[Emilppp]

Пътеписите са прекрасни! Мислим да посетим една от солните мини през този месец, дано не ни мине котка път!

[Валери Недялков]

Накрая дойде време и за пътеписа за Сучава,Буковина и Нямц.
Годината е 2021-ва, месеца - юни (второ десетдневие).
В началото на юни съпругата и сина ми имат рождени дни с разлика една седмица.
Поради малката разлика във времето винаги ги празнуваме заедно на някое вълшебно място.
Тази година, по това време най-добре е в Румъния.
Маските са отпаднали, не се изискват тестове и сертификати. Затова решаваме да е североизточната част на страната.
Там още не сме били.

Подарък за рождениците е пътуване с местната теснолинейка.
Докато търся информация за нея, оставам с впечатление,че всички други туристически теснолинейки са спряни.
На някои си го пише в сайтовете,на други - не. Общото е,че нямат разписания и ценоразпис.
Тъжно. Дано е временно.

Нашето влакче, обаче си работи.

И така, оставям ви на крилете на разказа на съпругата ми Ина.

И пак в Румъния - Сучава,Буковина и Нямц.

[Валери Недялков]

Петък.

Продължаваме откриването на Непознатата Румъния с район Нямц, окръг Молдова, в североизточната част.
Известен е като района с най-много манастири на кв.км. в света.

Потегляме в късния следобед за Русе с нощувка в La Maison или Къщата.
Пътуваме през Златна Добруджа, житото вретени в жълто зелено, а сред нивите избухват фойерверки от алени макове.
Чувстваме се странно след дългото ковид заточение, но постепенно отваряме душите си.
Към 21ч. слънцето се появява пламтящо, ниско на хоризонта, под облаците.
Лепваме се за една полицейска кола, която ни въвежда тържествено в Русе.
Човекът от Къщата ни очаква в дворчето с малкия си син.
Споделя, че му харесва спокойствието на града и това, че може да се грижи и да гледа как растат синовете му,
което ме кара да се размисля за приоритети и човешки ценности.
Дава ни картите за входа и стаята, а после двамата мъже, малък и голям, яхват велосипедите си и потеглят.
Явно имат семейна пристрастеност към колоезденето, защото стените в Къщата са окачени с винтидж плакати на ретро вело състезания.
Настаняваме се и излизаме да търсим кръчма с телевизор за да гледаме началото на Европейското футболно първенство.
Приятно сме изненадани от пешеходната зона и крайбрежната алея.



Уникалните стари сгради са реновирани и артистично осветени.









Фонтаните: в розово, а сградата зад тях, в националния трикольор.



Из градината има пейки с форма на разтворени книги с послания в тях.


Разхождаме се, снимаме, и накрая акостираме в ресторант "Терасата" на крайбрежната.

[ИВАН НЕДОКЛАНОВ]

Благодаря ти , че ми напомни , колко хубава е родния ми град . Често свикваме с нещата около нас и ги приемаме за даденост, и неусетно спираме да им се радваме ....

[Валери Недялков]

Наистина е хубав. Аз съм служил в Русе през вече далечната 1979г. От тогава го обичам, но рядко намирам време да видя развитието му.

[Валери Недялков]

Събота.

Ранно ставане за да се наредим за Дунав мост.
Заемаме позиция, както винаги, на най-бавно вървящата лента, но минаваме сравнително бързо.
Подготвени сме, но не ни искат сертификати за ваксинация.
На околовръстното край Букурещ текат ремонтни дейности. Разширяват го и отстрани зеят изкопи по метър.
Знаем условията за 2 от 3: бързо, качествено, евтино, но тук е в сила явно само качествено.
Почти не се виждат работници.
Следваме къдрава осева линия и правим залози колко "хоринка" (ракия) е изпил човека от Пътното преди работа.
Минаваме през село, наречено 1-ви декември и от Гугъл научаваме, че това е националния празник на Румъния:
присъединяването на областите Трансилвания, Кришана, Сатмар, Марамуреш и Банат.
С навлизането в окръг Молдова, крайпътните търговци на плодове и зеленчуци биват изместени от търговци на вино, а житните масиви от лозя.

Небето се смрачава и наближава гръмотевична буря.
А в програмата следва крепостта Нямц, с масивни крепостни стени и отбранителни съоръжения, заобиколена от дълбок ров.
Охранявала е прохода към Трансилвания през долините на реките Молдова и Сирет срещу набезите на османците и татарите.
Построена в края на 14-ти век, по времето на Стефан Велики.
Тогава стените се издигат на височина от 6-7 м. Вдигат се кули, достигащи 30 м., които служат за наблюдателници.
Ограждащия крепостта ров се издълбава по-надълбоко, разширява се и се издига мощен мост към главната порта на крепостта.
През царуването си Султан Мехмед Втори Завоевателя, вперва поглед към Молдова и решава да предприема атака срещу Стефан Велики.
Според местната легенда Стефан Велики искал да се скрие в укрепения си дворец, но майка му не го пуснала,
защото не искала да приеме погрома му и го изпратила да събира нова войска.
Мислейки, че Стефан Велики е в замъка, Султан Мехмед го обсажда и започва да го бомбардира.
Най-голямото оръдие на замъка се намирало в тъмницата на Нямц и на един германски затворник му хрумнало, че може да се отговори на огъня.
Така, благодарение на немеца, чието име не е известно, крепостта се спасява и удържа на нападателите.
По късно крепостта минава в турско владение и е разрушена.
През 17 в. войводата Василе Лулу я възстановява и живее в нея.
Крепостта Нямц е опожарявана неколкократно от полския крал Ян Собиески и е ограбена от татарите, след което изпада в забвение.
Близо два века не е обитавана и започва да се разпада, а местното население използва материали и камъни от крепостните й стени, за направата на къщи в района.
Един от първите хора, който се сеща за старата слава на крепостта, е поета Александру Хрисоверги, който апелира за нейното възстановяване.
През 1968 -1973 г. правителството изпраща екипи, които да възстановят крепостта, но това се оказва донякъде невъзможно поради дългата разруха,
на която е била подложена.
През 2007- 2009 г. се предприема нова реставрация, която е и последната до този момент.
Спираме на паркинга, а до крепостта е 1км, но вече сериозно вали.







Докато минем пътеката през гората и разгледаме крепостта, дъжда си играе на старт и стоп, но не успява да ни сплаши.



























Отново в колата, и хвящаме пътя за Гура Хуморолуй (курорт в окръг Сучава).
Тук река Молдова излиза от Източните Карпати и тече на югоизток.
През 1835г в градчето почват да прииждат евреи и към 1869 те вече са около 1/3 от населението.
Града се превръща в средище на европейското еврейство и тук се преселват представители от Германия, Полша, Унгария, Украйна и др.
След голям пожар на 11 май 1899 града е възстановен с финансовата помощ на американски евреи.
След края на Първата световна война и разпада на Австро-Унгарската империя града преминава към Румъния.
По време на Втората световна война - 1941г. евреите от Гура-Хуморулуй били депортирани в концлагер в Приднестровието където повечето загинали.

По пътя към квартирата, слънцето се появява в целия си блясък и за кратко ни връща лятото.
Пристигаме към 17ч, настаняваме се и излизаме за разходка и вечеря.
Спрели сме се на ресторант Конак Буковина.





Въпреки, че района е туристически, сервитьорките не разбират английски, а менюто е само на румънски.
С желанието да ни помогне, една от тях пита дали не владеем гръцки?! Става малко сложно...
Забавляваме се, изгубени в превода, и накрая поръчваме "някакво" пиле и "някакво" свинско.
С Вальо избираме местно вино Фетеашка Алба от района на Молдова, а Тони оценява местната бира Солка.
Тръпнем в очакване какво точно сме поръчали, но всичко е много вкусно и достатъчно, за гладници като нас.
Привършваме с десерт "папанаши" и щрудел.
Докато вечеряме се е изваляло поне пет пъти и е захладняло.
Планината ни напомня за себе си и намятаме якетата.





Квартирата ни очаква, топла и гостоприемна, за заслужен отдих.

[Валери Недялков]

Неделя.

За днес сме планирали Писаните манастири и разходка с влакчето Моканица Хутулка, като вече сме пътували с теснолинейката в окръг Марамуреш.
Ставаме в 7ч, но навън се лее дъжд като из ведро, така че се връщаме по креватите, с надеждата времето да се изясни поне към обяд.
Към 11ч. спира да вали и потегляме.
Писаните Манастири са построени по време на залеза на Византийската империя, всеки от тези манастири е отличителен по цвят и стенописи.
Чрез тях Църквата се стремяла да предаде на неграмотните селяни историите от Библията.
Манастирът Хумор е физически малък, но много уютен и заедно с Воронец е най-добре запазеният от всички.
Построен е през 1530 г.
Темите на фреските в Хумор включват обсадата на Константинопол и последния съд – теми, които са обичайни за рисуваните в Румъния манастири.
В този храм обаче може да бъде видяна една фреска, която се откроява, спрямо всички останали църкви в Румъния – фреската изобразява дявол, изобразен като жена.











Палим свещички и се отправяме към Манастир Молдовита.
Той е построен през 1532 г. от Петру Папеш, който бил незаконния син на Стефан III Велики, войвода на княжество Молдова,
книжовник и ценител на изкуството, станал известен в цяла Европа с упоритата си съпротива срещу Османската империя.
Характерни за стенописите са златните и дълбоко сини картини върху външните стени.
Една от стените съдържа фрески, изобразяващи обсадата на Константинопол.

[Валери Недялков]

Следва пътуване с теснолинейка с парен локомотив от Ватра Молдовитей до Арджил.
Тя е собственост на манастира Молдовита.
Купуваме билети и за половин час до тръгването успяваме да хапнем в кръчмето на гарата.









Пътуването е към 2:30ч. с половин час престой на крайната гара.



С пуфтене и свиркане влакчето потегля.

Любуваме се на алпийски пейзажи и снимаме, снимаме.











На крайната спирка ни посреща любителски оркестър.

На перона се пекат големи топки мамалига, но нямаме желание да пробваме.

Хапваме само сладки местни изкушения.











Развеселен от местната ракия, един момък дори повежда хоро на изпроводяк.

Влакчето потегля обратно, като достига максимална скорост 12км/ч.
Свирката на локомотивчето стряска една крава, легнала край релсите.



Тя се надига и достолепно се изнася.
Баби ни зяпат през прозорците, старец вдига шапка за поздрав и дечурлига весело ни махат.

[Валери Недялков]

Следобедното слънце ласкаво припича и се отправяме към Манастир Сучевица.
Пътят се вие, изкачва се и слиза през планините.
Манастирът е построен през 1585 г.
Този предимно синьозелен манастир е един от последните манастири, украсени с фрески на територията на днешна Румъния.
Всички външни стени на манастира, с изключение на западната стена, са покрити със стенописи.
Легендата разказва, че един от художниците паднал от скелето и умрял, след което работата спряла и последната стена била оставена недовършена.

На връщане към квартирата виждаме табелка за солна мина Качика и отбиваме за да проучим.



Наближава 19ч. и мината естествено вече е затворена, но остава в плановете ни за в бъдеще.
За вечеря избираме отново Конака.
Хотелчетата и къщите за гости пустеят странно празни, неделя вечер е все пак.
Само сватбарите в съседния на Конака хотел продължават веселбата.
Спретваме си великолепна вечеря по случай рождения ден на Тони.
Бърборим за изминалия ден, а Вальо въздиша тежко, защото не успял да снима началничката на влака:
с едно впито панталонче, разкопчана ризка и шапка, а как надува свирката…!!!
Успокояваме го, че може да си я сънува на воля.
Дъждът, и той си почива, и се прибираме пеша в свежата, напоена с аромат на цветя, вечер.

[Валери Недялков]

Понеделник.

Ставаме рано за да сме към 7:30 на манастир Воронец.
Цяла нощ е валяло, но като тръгваме е затишие.
Спираме на празния паркинг преди манастира.
Дюкянчетата пустеят и няма никой пред манастира.
Опитваме да влезем, но пазача ни връща да изчакаме десетина минути.
Манастира е построен през 16 в. само за 3 седмици и 3дни и е наречен „Сикстинската капела на Изтока”.
Той е известен със стенописа „Страшният съд” от задната му страна и се отличава със специфичния оттенък на синьото във фреските си.
Изцяло изрисувана и отвътре, църквата ни пленява с централните икони на Бог и Богодица на олтара.
Образите са олекотени и въздушни, на изцяло златист фон със загатнати очертания.











Тъкмо се връщаме при колата и се изсипва пороен дъжд.
Потегляме към България, изпълнили програмата, но и набелязали нови обекти за посещение.
Последните стотина километри се лее като из ведро.
Някакви македонци са се лепнали за нас като пътеводител, и Тони се сеща, че явно са били на мача от Европейското в Букурещ и се прибират.
Друга македонска кола е катастрофирала, и полицая ни отбива в другото платно.
След 1850 км и 13 часа каране обратно, накрая "доплаваме" у дома.

До следващото вълшебно пътуване!