Tweet
От: Въоръжение на българската армия
Колко да са малко? Произведени са към 120 бройки с опция да може да се произведат още, ако трябва.
Между другото, още по темата за български танк, от тук:
Колко да са малко? Произведени са към 120 бройки с опция да може да се произведат още, ако трябва.
Между другото, още по темата за български танк, от тук:
Военният научно-технически институт беше създаден с идеята да бъде мозъчният тръст на армията. Всички длъжности в него се заемаха само след конкурс. Аз например подадох рапорт за участие в конкурс по специалността „Ремонт и експлоатация на бронетанкова техника“, като съм се явявал и на писмен, и на устен изпит. Преживях известни перипетии тогава, но както и да е . Мисълта ми е, че се гордея, че бях част от екипа, от колектива, който с труда си допринасяше за боеготовността на армията, за просперитета на страната ни.
Това не са високопарни думи
а реални дела. Нашият институт, освен че работеше върху модернизацията на танковете и автомобилите на армията ни, усилено се трудеше и върху проект за лек плаващ танк, който България да произвежда. Започнахме да работим по проекта, защото нашата страна имаше промишлен потенциал да се справи със задачата. В Радомир се намираше Комбинатът за тежко машиностроене „Червена могила“. Това бе супермодерен завод, оборудван изцяло с японска и германска технология, последна дума на научно-техническите постижения. Заводът в Радомир можеше да произвежда оръдия, калибър над 100 мм. В комбината имаше и огромен цех за сглобяване на бойни бронирани машини. Предвиждаше се именно там да бъде произведен и българският лек плаващ танк.
Броня пък се правеше на няколко места у нас - в металургичния комбинат в Перник, във Военно-ремонтния завод „Хан Крум“ в Търговище, а и в завода „Бета“ в Червен бряг, където от конвейера слизаха първите бронирани бойни машини, родно производство. Идеята ни бе българският танк да бъде лек, плаващ, с мощно въоръжение. Да притежава способности за борба с други танкове, да има добра маскировка, за да не бъде откриван лесно на бойното поле. Предвиждахме двигателят да е с мощност около 600 к.с. Първоначалните ни намерения бяха да вземем и да монтираме двигател от танк или от самоходна артилерийска установка (САУ) „Гвоздика“. Но впоследствие се отказахме от идеята да монтираме руски двигатели и се ориентирахме към западни, имахме предвид шведски.
Направихме предварителния проект, който бе разгледан на много високо държавно равнище. Обсъдихме го включително и с руснаците. В интерес на истината те проявиха в известен смисъл завист и не бяха много въодушевени от идеята ни България сама да започне да произвежда танкове, което е разбираемо. Даже ни питаха защо ни е необходимо това, трябва ли ни - вероятно защото в известен смисъл можеше да им станем конкуренция. Това бе някъде около 1989 г. Заместник-министър на отбраната, отговарящ за въоръжението и техниката на армията, тогава бе генерал Борис Тодоров. Той бе голям родолюбец. Казваше: „Добре е да имаме и български оръжия“, много държеше на това. Освен това идеята бе, като усвоим производството на наши танкове, да започнем да ги изнасяме и за Латинска Америка, за Бразилия, например. Генерал Тодоров считаше, че ако се реализира проектът, България ще стане независима държава в областта на танкостроенето.
У нас дойдоха най-добрите руски специалисти, запознаха се с проекта и го одобриха. Казаха, че отговаря на всички изисквания за съвременна война. Следващата стъпка бе да се изработи прототипът на българския танк и след това да мине през изпитания. Но се случиха събитията на 10 ноември и след тази дата всички постижения на института дотогава започнаха да се отричат и отхвърлят. Повечето военни от екипа, които работихме по проекта, бяха съкратени. Всички офицери, навършили 50 години, бяха уволнени и изхвърлени на улицата. Оправданията на новата демократична власт бяха, че не прави чистка, просто изпълнява закона от Джурово време.
Така започна съсипването на института. Беше около 300 души, но остана само с около 30 научни работници.
Унищожена бе цялата документация
за модернизация на бойната техника. Папки с документи се изхвърляха през прозорците, горяха се книжа или се пращаха на вторични суровини. А научният институт имаше много добри разработки и постижения в интерес на повишаване на боеспособността на армията ни.
Така например всички изградени огневи точки по границата ни с Турция бяха по проект на колектив от института, в който участвах и аз. Именно ние разработихме конструкцията. Огневите точки представляваха бетонни укрития на три етажа с вградени куполи от танкове Т-34, свалени от въоръжение. Тяхното предназначение бе да посрещнат евентуална агресия от юг. Те трябваше
да поемат първия удар
на противника. Затова трябваше да бъдат пригодени така, че да осигуряват всичко необходимо за продължителен живот на екипажа дори и в условия на продължителна обсада. Затова те имаха монтирана специална вентилационна система срещу химическо и биологическо оръжие. Екипажите на огневите точки обикновено бяха доброволци от най-близките населени места.
Ние работехме много усилено и върху модернизацията на танковете. Например за Т-55 направихме бронева защита на куполата. Става дума за специална броня с български минерал зеолит от Родопите, така че кумулативният снаряд да не може да я пробие. Освен това създадохме и асфалтоходни вериги за танковете, когато се движат по шосе, да не разбиват настилката. Такива вериги имаха само американските и германските танкове. А за нашите си бяха чисто български. Произвеждаха се в завод „Зебра“ в Курило и няколко пъти бяха използвани по време на парад за празника на армията.
През 90-те години военният научен институт контактуваше усилено с израелски специалисти, както и с представители на тяхната промишленост. Такива контакти бяха осъществени малко след промените след 10 ноември 1989 г. Израелците ни предлагаха системи за управление на огъня на танка и прибори за нощно виждане. Те имаха традиции в това отношение и техните бяха много добри. Тогава израелски експерти ни обясняваха, че руските танкове са много добри, може би с най-добрата конструкция и имат много висока степен на защита. Но тяхното мнение бе, че те нощно време са като „слепи“.
Руските танкове имаха прибори за нощно виждане, но бяха слабички, с малки възможности, особено при мъгла. Докато израелските танкове имаха перфектни прибори за нощно виждане. Израелците ни обясняваха, че именно благодарение на това предимство са успявали да унищожават руските танкове във войните с арабите. Те пленяваха танкове на арабите и ги модернизираха.
Ще дам следния пример. Американският танк или израелският има система при която, когато мерачът открие целта, трябва да натисне само един бутон и системата вече я държи и следи автоматично, без да я изпуска. Докато при нашите танкове мерачът трябва да е много трениран, защото върши това ръчно. Но това беше тогава, предполагам, че сега новите руски танкове имат същите способности. Освен това израелските експерти ни предлагаха, ако ние усвоим и започнем производство на български танкове, те да ни намерят и
осигурят пазари
Във военния институт съвместно с БАН работихме много върху модернизацията на танковете Т-72, и по-точно за усъвършенстване на приборите за нощно виждане, на маскировката и на бронезащитата на куполата, на ходовата част и на веригите. Доста труд положихме и за подобряване на маскировката на танка, за да е по-труднооткриваем на бойното поле.
Тактико-технически данни Предвиждало се е българският лек плаващ танк танк да има следните тактико-технически и бойни параметри:
• тегло - 18 тона
• екипаж - 3 души
• двигател - 600-700 к.с.
• скорост на суша - 70 км, по вода - 6 км
• въоръжение - гладкостволно оръдие калибър 100мм, картечница калибър 12,7 мм или 14,9 мм, димни гранати за маскировка на бойното поле
• боекомплект - до 40 снаряда в зависимост от вида им
• броня - изработена по технология „стелт“ (трудно откриваема - б.а.)
Това не са високопарни думи
а реални дела. Нашият институт, освен че работеше върху модернизацията на танковете и автомобилите на армията ни, усилено се трудеше и върху проект за лек плаващ танк, който България да произвежда. Започнахме да работим по проекта, защото нашата страна имаше промишлен потенциал да се справи със задачата. В Радомир се намираше Комбинатът за тежко машиностроене „Червена могила“. Това бе супермодерен завод, оборудван изцяло с японска и германска технология, последна дума на научно-техническите постижения. Заводът в Радомир можеше да произвежда оръдия, калибър над 100 мм. В комбината имаше и огромен цех за сглобяване на бойни бронирани машини. Предвиждаше се именно там да бъде произведен и българският лек плаващ танк.
Броня пък се правеше на няколко места у нас - в металургичния комбинат в Перник, във Военно-ремонтния завод „Хан Крум“ в Търговище, а и в завода „Бета“ в Червен бряг, където от конвейера слизаха първите бронирани бойни машини, родно производство. Идеята ни бе българският танк да бъде лек, плаващ, с мощно въоръжение. Да притежава способности за борба с други танкове, да има добра маскировка, за да не бъде откриван лесно на бойното поле. Предвиждахме двигателят да е с мощност около 600 к.с. Първоначалните ни намерения бяха да вземем и да монтираме двигател от танк или от самоходна артилерийска установка (САУ) „Гвоздика“. Но впоследствие се отказахме от идеята да монтираме руски двигатели и се ориентирахме към западни, имахме предвид шведски.
Направихме предварителния проект, който бе разгледан на много високо държавно равнище. Обсъдихме го включително и с руснаците. В интерес на истината те проявиха в известен смисъл завист и не бяха много въодушевени от идеята ни България сама да започне да произвежда танкове, което е разбираемо. Даже ни питаха защо ни е необходимо това, трябва ли ни - вероятно защото в известен смисъл можеше да им станем конкуренция. Това бе някъде около 1989 г. Заместник-министър на отбраната, отговарящ за въоръжението и техниката на армията, тогава бе генерал Борис Тодоров. Той бе голям родолюбец. Казваше: „Добре е да имаме и български оръжия“, много държеше на това. Освен това идеята бе, като усвоим производството на наши танкове, да започнем да ги изнасяме и за Латинска Америка, за Бразилия, например. Генерал Тодоров считаше, че ако се реализира проектът, България ще стане независима държава в областта на танкостроенето.
У нас дойдоха най-добрите руски специалисти, запознаха се с проекта и го одобриха. Казаха, че отговаря на всички изисквания за съвременна война. Следващата стъпка бе да се изработи прототипът на българския танк и след това да мине през изпитания. Но се случиха събитията на 10 ноември и след тази дата всички постижения на института дотогава започнаха да се отричат и отхвърлят. Повечето военни от екипа, които работихме по проекта, бяха съкратени. Всички офицери, навършили 50 години, бяха уволнени и изхвърлени на улицата. Оправданията на новата демократична власт бяха, че не прави чистка, просто изпълнява закона от Джурово време.
Така започна съсипването на института. Беше около 300 души, но остана само с около 30 научни работници.
Унищожена бе цялата документация
за модернизация на бойната техника. Папки с документи се изхвърляха през прозорците, горяха се книжа или се пращаха на вторични суровини. А научният институт имаше много добри разработки и постижения в интерес на повишаване на боеспособността на армията ни.
Така например всички изградени огневи точки по границата ни с Турция бяха по проект на колектив от института, в който участвах и аз. Именно ние разработихме конструкцията. Огневите точки представляваха бетонни укрития на три етажа с вградени куполи от танкове Т-34, свалени от въоръжение. Тяхното предназначение бе да посрещнат евентуална агресия от юг. Те трябваше
да поемат първия удар
на противника. Затова трябваше да бъдат пригодени така, че да осигуряват всичко необходимо за продължителен живот на екипажа дори и в условия на продължителна обсада. Затова те имаха монтирана специална вентилационна система срещу химическо и биологическо оръжие. Екипажите на огневите точки обикновено бяха доброволци от най-близките населени места.
Ние работехме много усилено и върху модернизацията на танковете. Например за Т-55 направихме бронева защита на куполата. Става дума за специална броня с български минерал зеолит от Родопите, така че кумулативният снаряд да не може да я пробие. Освен това създадохме и асфалтоходни вериги за танковете, когато се движат по шосе, да не разбиват настилката. Такива вериги имаха само американските и германските танкове. А за нашите си бяха чисто български. Произвеждаха се в завод „Зебра“ в Курило и няколко пъти бяха използвани по време на парад за празника на армията.
През 90-те години военният научен институт контактуваше усилено с израелски специалисти, както и с представители на тяхната промишленост. Такива контакти бяха осъществени малко след промените след 10 ноември 1989 г. Израелците ни предлагаха системи за управление на огъня на танка и прибори за нощно виждане. Те имаха традиции в това отношение и техните бяха много добри. Тогава израелски експерти ни обясняваха, че руските танкове са много добри, може би с най-добрата конструкция и имат много висока степен на защита. Но тяхното мнение бе, че те нощно време са като „слепи“.
Руските танкове имаха прибори за нощно виждане, но бяха слабички, с малки възможности, особено при мъгла. Докато израелските танкове имаха перфектни прибори за нощно виждане. Израелците ни обясняваха, че именно благодарение на това предимство са успявали да унищожават руските танкове във войните с арабите. Те пленяваха танкове на арабите и ги модернизираха.
Ще дам следния пример. Американският танк или израелският има система при която, когато мерачът открие целта, трябва да натисне само един бутон и системата вече я държи и следи автоматично, без да я изпуска. Докато при нашите танкове мерачът трябва да е много трениран, защото върши това ръчно. Но това беше тогава, предполагам, че сега новите руски танкове имат същите способности. Освен това израелските експерти ни предлагаха, ако ние усвоим и започнем производство на български танкове, те да ни намерят и
осигурят пазари
Във военния институт съвместно с БАН работихме много върху модернизацията на танковете Т-72, и по-точно за усъвършенстване на приборите за нощно виждане, на маскировката и на бронезащитата на куполата, на ходовата част и на веригите. Доста труд положихме и за подобряване на маскировката на танка, за да е по-труднооткриваем на бойното поле.
Тактико-технически данни Предвиждало се е българският лек плаващ танк танк да има следните тактико-технически и бойни параметри:
• тегло - 18 тона
• екипаж - 3 души
• двигател - 600-700 к.с.
• скорост на суша - 70 км, по вода - 6 км
• въоръжение - гладкостволно оръдие калибър 100мм, картечница калибър 12,7 мм или 14,9 мм, димни гранати за маскировка на бойното поле
• боекомплект - до 40 снаряда в зависимост от вида им
• броня - изработена по технология „стелт“ (трудно откриваема - б.а.)
Коментар