От: Пътят до коприната през Памир (Таджикистан) и Алайския Хребет (Киргизстан)
Спрях на хълма над Лангар да погледам за последно ... Не знаех кога отново ще се върна там, но разбира се си обещах.
От последната къща на селото възрастен човек дойде до мен и седна. Поговорихме.
Покани ме на чай. В началото отказах, защото бях в средата на прохода още, а най трудната част предстоеше според германските колоездачи (последните седемнадесет километра), но човека ме разубеди. "Късно е, денят е към края, ела, остани ... Лангар е последното населено място" Бяха много свестни хора. Живееха изключително скромно. В къщата бяха синът му, девете му снахи и пет внучета. Идържа ги големият му син от Москва - 100 долара на месец. Моят домакин беше бивш учител по история, работил най-разни работи..."А колко у вас струва мешок брашно?" Замислих се много. Че кога съм си купувал чувал с брашно. Превърнах лъвове в долари, после в риби - 70! "Виждаш ли. Моята пенсия не стига за един мешок." Сложиха всичко на масата-паничка ориз със зеленчуци, две пържени яйца, чай, хляб, канфетъй ...Изпих чая и отидох да помагам на сина му. Той лепеше 28мата дупка на вътрешната гума на Уазката, но лепилото беше старо, много старо ..."Чакай, аз имам лепило, ще я залепим". Помпата не работи - "Чакай, аз имам компресорче, ще я вдигнем..." И какво? Залепихме я, надянахме и галоша отново, но тази Уазка никога няма да тръгне ... Просто свършихме работата за цялата следваща седмица. Свършената работа не го радваше - сега какво ще прави ... Там работа няма, и училище вече няма, и магазин няма. За всичко трябва да слизат до Ишкашим на 220км. Постелиха ми в стаята за гости, в отделна постройка. Истинска стара памирска къща. Те имат специфичен строеж на тавана. Дървени греди разположени, като многоъгълници, наредени един над друг. Формират отвор към върха. Нямах настроение за фотографии. Това не бяха необразовани хора, човекът беше завършил университет в Душанбе, синовете му -също. Това бяха бедни хора, много бедни хора. Отворих куфара и разделих хранителния си запас - носех малко сушено месо от България. Дадох му го в ръката скришно - "Балгарский сувенир".
Старият ме вдигна по тъмно както исках, а синът му донесе от селото 16 литра бензин. Само един човек имаше бензин, но го продаваше на тройна цена. Сбогувахме се и продължих нагоре към прохода Харгуш и Мургаб.
Това беше неприятно за минаване. Водата беше силна, дупките дълбоки. Не исках да си представям какво е било при снеготопенето през май.
Този човек трети ден търсеше изгубения си як. Уплашил се и побягнал ...И аз не го видях.
На това място, можеше да се кара на скорост. Една Тойота ме изпревари, а аз карах с осемдесет ... но мотора загря( три деления над нормално). Това не беше добре и спрях. Наложи се да долея масло. Масленият радиатор е останал сух. Повече от десет хиляди километра не бях сменял маслото, а последните хиляда бяха само втора-трета-втора-първа ...четвърта, много рядко. Долях 800гр. а бях изминал не повече от хиляда от последното доливане.
Спрях на хълма над Лангар да погледам за последно ... Не знаех кога отново ще се върна там, но разбира се си обещах.
От последната къща на селото възрастен човек дойде до мен и седна. Поговорихме.
Покани ме на чай. В началото отказах, защото бях в средата на прохода още, а най трудната част предстоеше според германските колоездачи (последните седемнадесет километра), но човека ме разубеди. "Късно е, денят е към края, ела, остани ... Лангар е последното населено място" Бяха много свестни хора. Живееха изключително скромно. В къщата бяха синът му, девете му снахи и пет внучета. Идържа ги големият му син от Москва - 100 долара на месец. Моят домакин беше бивш учител по история, работил най-разни работи..."А колко у вас струва мешок брашно?" Замислих се много. Че кога съм си купувал чувал с брашно. Превърнах лъвове в долари, после в риби - 70! "Виждаш ли. Моята пенсия не стига за един мешок." Сложиха всичко на масата-паничка ориз със зеленчуци, две пържени яйца, чай, хляб, канфетъй ...Изпих чая и отидох да помагам на сина му. Той лепеше 28мата дупка на вътрешната гума на Уазката, но лепилото беше старо, много старо ..."Чакай, аз имам лепило, ще я залепим". Помпата не работи - "Чакай, аз имам компресорче, ще я вдигнем..." И какво? Залепихме я, надянахме и галоша отново, но тази Уазка никога няма да тръгне ... Просто свършихме работата за цялата следваща седмица. Свършената работа не го радваше - сега какво ще прави ... Там работа няма, и училище вече няма, и магазин няма. За всичко трябва да слизат до Ишкашим на 220км. Постелиха ми в стаята за гости, в отделна постройка. Истинска стара памирска къща. Те имат специфичен строеж на тавана. Дървени греди разположени, като многоъгълници, наредени един над друг. Формират отвор към върха. Нямах настроение за фотографии. Това не бяха необразовани хора, човекът беше завършил университет в Душанбе, синовете му -също. Това бяха бедни хора, много бедни хора. Отворих куфара и разделих хранителния си запас - носех малко сушено месо от България. Дадох му го в ръката скришно - "Балгарский сувенир".
Старият ме вдигна по тъмно както исках, а синът му донесе от селото 16 литра бензин. Само един човек имаше бензин, но го продаваше на тройна цена. Сбогувахме се и продължих нагоре към прохода Харгуш и Мургаб.
Това беше неприятно за минаване. Водата беше силна, дупките дълбоки. Не исках да си представям какво е било при снеготопенето през май.
Този човек трети ден търсеше изгубения си як. Уплашил се и побягнал ...И аз не го видях.
На това място, можеше да се кара на скорост. Една Тойота ме изпревари, а аз карах с осемдесет ... но мотора загря( три деления над нормално). Това не беше добре и спрях. Наложи се да долея масло. Масленият радиатор е останал сух. Повече от десет хиляди километра не бях сменял маслото, а последните хиляда бяха само втора-трета-втора-първа ...четвърта, много рядко. Долях 800гр. а бях изминал не повече от хиляда от последното доливане.
Коментар