До: Тема за дърти родители..
Моето мнение на родител на почти 25 годишен син е, че задължително децата, след като завършат училище, трябва да са отделно от родителите си. Аз съм била така, макар и в далечната 1982 година, моят син също се отдели след като завърши /беше на 19 години/. Сега живеем в различни градове - той се върна в София, аз останах в Бургас, но не мисля, че това прави връзката между нас по-слаба. Пишем си често в скайпа, чуваме се всеки ден, непрекъснато обсъждаме всякакви въпроси, хубави и лоши неща, просто - всичко. Мисля, че сме приятели. Преди 1 месец се и ожени, така че вече е глава на семейство и това още повече поставя нещата по техните нормални и естествени места, а именно - всеки човек си е отделна личност, със свой собствен живот. Всеки има правото и задължението на този свят да направи своите собствени грешки и да открие своите собствени истини. Иначе какво му е интересното на живота? Да, винаги когато има нужда от моята помощ или се обърне към мен за съвет, аз съм насреща. Той знае, че може винаги и веднага да разчита на мен, когато има нужда от това. Но разковничето е "когато има нужда". Що се отнася до материалната помощ - помагала съм в началото, колкото да си стъпи на краката, когато беше студент 1-ви курс. След това нямаше нужда. Сега има свой бизнес, който е доста по-проспериращ от този, с който аз си блъскам главата и това е чудесно. Единствената идея, която съм се опитала да му "набия" в ума е, че животът е нещо много шарено и променливо - днес си на върха, а утре може да изпаднеш на дъното. Всичко друго можеш да изгубиш, само това, което е в главата ти - само то е истински твое и не можеш да го изгубиш. Ако то е ценно, винаги можеш да се съвземеш и да се изтласкаш отново на горе. Та това са моите "две стотинки" по темата.
Моето мнение на родител на почти 25 годишен син е, че задължително децата, след като завършат училище, трябва да са отделно от родителите си. Аз съм била така, макар и в далечната 1982 година, моят син също се отдели след като завърши /беше на 19 години/. Сега живеем в различни градове - той се върна в София, аз останах в Бургас, но не мисля, че това прави връзката между нас по-слаба. Пишем си често в скайпа, чуваме се всеки ден, непрекъснато обсъждаме всякакви въпроси, хубави и лоши неща, просто - всичко. Мисля, че сме приятели. Преди 1 месец се и ожени, така че вече е глава на семейство и това още повече поставя нещата по техните нормални и естествени места, а именно - всеки човек си е отделна личност, със свой собствен живот. Всеки има правото и задължението на този свят да направи своите собствени грешки и да открие своите собствени истини. Иначе какво му е интересното на живота? Да, винаги когато има нужда от моята помощ или се обърне към мен за съвет, аз съм насреща. Той знае, че може винаги и веднага да разчита на мен, когато има нужда от това. Но разковничето е "когато има нужда". Що се отнася до материалната помощ - помагала съм в началото, колкото да си стъпи на краката, когато беше студент 1-ви курс. След това нямаше нужда. Сега има свой бизнес, който е доста по-проспериращ от този, с който аз си блъскам главата и това е чудесно. Единствената идея, която съм се опитала да му "набия" в ума е, че животът е нещо много шарено и променливо - днес си на върха, а утре може да изпаднеш на дъното. Всичко друго можеш да изгубиш, само това, което е в главата ти - само то е истински твое и не можеш да го изгубиш. Ако то е ценно, винаги можеш да се съвземеш и да се изтласкаш отново на горе. Та това са моите "две стотинки" по темата.

Като се изпразни къщата обикалям стайте диваните компа и полудявам.
Коментар