Tweet
От: Бисери :-)
http://www.kaldata.com/forums/index....c=157728&st=45
Началото бе съвсем невинно. Започнах да мисля чат-пат по време на партита — колкото да му поотпусна края. Но неизбежните последици не закъсняха и скоро бях нещо повече от социален мислител: започнах да мисля сам — „за да се отпусна“, казвах си. Ала знаех, че това не е истина. Мисленето започна да става все по-важно и по-важно за мен — докато в крайна сметка започнах да го правя непрекъснато.
От този момент положението вкъщи започна да се влошава. Една вечер изключих телевизора и запитах жена си за смисъла на живота. Тя прекара нощта при майка си.
Започнах да мисля и по време на работа. Знаех, че мислене и заетост не бива да се смесват, но не можех да направя нищо.
Започнах да избягвам приятелите си по време на обедната почивка, за да мога да чета Тюро, Мюр, Конфуций и Кафка. Сетне се завръщах замаян в офиса, преследван от питането „Какво точно правим тук?“
Един ден шефът ме повика в кабинета си. „Слушай, харесвам те и не ми е приятно да го кажа, но мисленето ти се превръща в истински проблем. Ако не спреш да мислиш по време на работа, ще трябва да си търсиш нова такава.“
Това ми даде много материал за размисъл.
След този разговор с шефа се прибрах рано. „Скъпа, мислех си...“
„Знам, че си мислиш“, отвърна тя — „и искам развод!“
„Но, мила, със сигурност не е толкова сериозно.“
„Сериозно е“, отвърна тя с трепереща долна устна. „Мислиш колкото университетски професор, а професорите не получават пари, така че ако продължаваш с твоето мислене, ще останем без пари!“
„Това е погрешен силогизъм“, рекох нетърпеливо.
Сълзи на гняв и обърканост се стекоха по страните й, но аз не бях в настроение да се занимавам с емоционални драми.
„Отивам в библиотеката“, изръмжах на път към вратата.
В настроение да почета малко Ницше паркирах, слушайки социален репортаж по радиото и изтичах до големите стъклени врати. Те не се отвориха. Библиотеката бе затворена.
До днес смятам, че Висша сила бдеше над мен през тази нощ. Облягайки се на безчувственото стъкло, хленчейки за Заратустра, погледът ми бе привлечен от плакат: „Приятелю, усиленото мислене разрушава ли живота ти?“ Вероятно разпознавате този лозунг — стандартен постер на Анонимните мислители. Ето защо аз съм това, което съм днес: възстановяващ се мислител, нямам нито една пропусната АМ среща. На всяка среща гледаме необразователно видео; последната седмица беше ред на Порки. Сетне споделяме опит как сме избегнали мисленето в периода между настоящата и миналата среща.
Все още имам работата си и нещата у дома вече са далеч по-добре. Животът просто изглеждаше... някак по-лесен — веднага щом спрях да мисля. Почти постигнах пълно възстановяване.
http://www.kaldata.com/forums/index....c=157728&st=45
Началото бе съвсем невинно. Започнах да мисля чат-пат по време на партита — колкото да му поотпусна края. Но неизбежните последици не закъсняха и скоро бях нещо повече от социален мислител: започнах да мисля сам — „за да се отпусна“, казвах си. Ала знаех, че това не е истина. Мисленето започна да става все по-важно и по-важно за мен — докато в крайна сметка започнах да го правя непрекъснато.
От този момент положението вкъщи започна да се влошава. Една вечер изключих телевизора и запитах жена си за смисъла на живота. Тя прекара нощта при майка си.
Започнах да мисля и по време на работа. Знаех, че мислене и заетост не бива да се смесват, но не можех да направя нищо.
Започнах да избягвам приятелите си по време на обедната почивка, за да мога да чета Тюро, Мюр, Конфуций и Кафка. Сетне се завръщах замаян в офиса, преследван от питането „Какво точно правим тук?“
Един ден шефът ме повика в кабинета си. „Слушай, харесвам те и не ми е приятно да го кажа, но мисленето ти се превръща в истински проблем. Ако не спреш да мислиш по време на работа, ще трябва да си търсиш нова такава.“
Това ми даде много материал за размисъл.
След този разговор с шефа се прибрах рано. „Скъпа, мислех си...“
„Знам, че си мислиш“, отвърна тя — „и искам развод!“
„Но, мила, със сигурност не е толкова сериозно.“
„Сериозно е“, отвърна тя с трепереща долна устна. „Мислиш колкото университетски професор, а професорите не получават пари, така че ако продължаваш с твоето мислене, ще останем без пари!“
„Това е погрешен силогизъм“, рекох нетърпеливо.
Сълзи на гняв и обърканост се стекоха по страните й, но аз не бях в настроение да се занимавам с емоционални драми.
„Отивам в библиотеката“, изръмжах на път към вратата.
В настроение да почета малко Ницше паркирах, слушайки социален репортаж по радиото и изтичах до големите стъклени врати. Те не се отвориха. Библиотеката бе затворена.
До днес смятам, че Висша сила бдеше над мен през тази нощ. Облягайки се на безчувственото стъкло, хленчейки за Заратустра, погледът ми бе привлечен от плакат: „Приятелю, усиленото мислене разрушава ли живота ти?“ Вероятно разпознавате този лозунг — стандартен постер на Анонимните мислители. Ето защо аз съм това, което съм днес: възстановяващ се мислител, нямам нито една пропусната АМ среща. На всяка среща гледаме необразователно видео; последната седмица беше ред на Порки. Сетне споделяме опит как сме избегнали мисленето в периода между настоящата и миналата среща.
Все още имам работата си и нещата у дома вече са далеч по-добре. Животът просто изглеждаше... някак по-лесен — веднага щом спрях да мисля. Почти постигнах пълно възстановяване.
Коментар