Tweet
Мозъчни донори на палатка или как да не правим лагер.
(Сборна дебилиада от случки- приликите с реални хора или събития не са случайни)
Идеята подобно на всички гениални идеи се роди спонтанно. На маса в ранните часове на деня след погълването на подходящи количества подкрепителни напитки. Като всички титанични мисли и тази беше проста- защо все пак да не се опитат на практика уменията придобити с прочитането на маса книжнина от раздел „Наръчници за оцеляване”. Това щеше да е и подходящият повод да се изпита натрупаната по килерите екипировка , да се види пускат или не пускат палатките и прочие. Теста щеше да бъде тридневно (с две нощувки) лагеруване на палатка в „дивото” .
Речено сторено- след няколко седмично изчакване (на принципа „чест е да обещаеш глупост е да изпълниш”) най накрая четата се събра в почти пълен състав и пое .... на лагер.
Още при товаренето по колите стана ясно, че всеки е имал индивидуален подход при комплектуването на багажа си. Раниците варираха от 30 л.ученически, до 120 л. британски „Бергени”. Минималистите декларираха че „за две нощи и на к... да ги въртят ще изкарат”, максималистите пък от своя страна заявяваха, че то там не се знае и трябва да се носят „достатъчно” вещи. Различен беше подхода и по отношение на храната и напитките – от традиционното „русенско и ляп” до високо технологични американски продоволствени пакети.
По всеобщо решение лагеруването започна с лек поход... (дето се вика лек лек –колко да е лек), от 15 км по маршрут определен и начертан на картал По време на похода се изясниха няколко неща:
Крайният резултат беше че първоначалният „лек” преход от три часа продължи пет. Пет изпълнени с мрънкане, стонове, псувни и проклетисване часа. При достигане до крайната точка някак стана ясно че който и да я е избирал явно никога не е бил там. Полянката която се предполагаше да е закътана и прекрасна се оказа всъщност приятно мочурище спането в, което можеше да стане само с неопрени. След кратка дискусия (със средна сила на звука 115 децибела), в която се обсъдиха майката на избралия поляната , майката на водата , майката на самата поляна и майката на всичкото това начинание, се стигна до решението групата да се раздели на три екипа,които да потърсят ново по- подходящо место. Разбира се и тук не мина без леки изненади...
А... може би се досещате – разделянето лесно – събирането трудно.
Естествено че имаше радиостанции... три. Проблема беше че те се намираха в един и същи екип. Пък и какво щяха да помогнат? Когато указанието за това „къде се намирате” е от типа „Ми тука на една поляна”- пишещият тези редове е чувал и по добри оказания за местоположение от типа на „Между два хълма на една поляна до един път”).
Е накрая както се казва „Събрахме се”.
Тук дойде финият момент – оказа се че само една от палатките е опъвана някога. С другите започна суетене и разучаване напомнящо на сцена от документалния филм „Учени от НАСА сглобяват ракета”. След като се опънаха (костващо още 40 минути и трима прегракнали) палатките се почна и устройването на целия лагер. На първо место беше помислено за външният периметър – след не повече от 40 минути около лагера вече лежеше плътна мрежа от растяжки , примки корди и телове достатъчна да спре напредването на орда от талибани.
Последва традиционната част- цър пър барбекюто . При неговото разпалване се изясниха две неща- че е много по лесно с магнезиевото огниво да си запалиш палатката отколкото лагерния огън и второ- газовата запалка с камъче е да си палиш цигарите- при опит да запалиш леко влажни разпалки гърми. Както и да е след известни усилия огъня пламна.... Дойде време за веселбата. Натрупаната храна изобщо не изглеждаше като за три дни.... по скоро като за три седмици. Появиха се и полезните за тялото и духа напитки. Първоначалното тихо дъвчене придружено със сумтене премина в оживен разговор, който с напредването на вечерта вече можеше успешно да бъде чут и в съседното село.
Охранителната система изградена около периметъра се оказа успешна. За вечерта това беше проверено общо четири пъти – около 30% от всички отдалечавания на член от екипа с цел задоволяване на естествените нужди. Най- фамозно се оказа изпълнението на главният баш пиротехнико командосо-сапьор , който в 4(четири) часа през нощта вдигна целия лагер на крака успявайки да задейства общо три от собствените си капани почти едновременно- първия губейки равновесие в клекнала поза а другите два докато изпълнява „брауново движение на електроните” с полу смъкнати гащи. На същият веднага му беше дадена титлата „Бомбата”.
(Край на първа част).
(Сборна дебилиада от случки- приликите с реални хора или събития не са случайни)
Идеята подобно на всички гениални идеи се роди спонтанно. На маса в ранните часове на деня след погълването на подходящи количества подкрепителни напитки. Като всички титанични мисли и тази беше проста- защо все пак да не се опитат на практика уменията придобити с прочитането на маса книжнина от раздел „Наръчници за оцеляване”. Това щеше да е и подходящият повод да се изпита натрупаната по килерите екипировка , да се види пускат или не пускат палатките и прочие. Теста щеше да бъде тридневно (с две нощувки) лагеруване на палатка в „дивото” .
Речено сторено- след няколко седмично изчакване (на принципа „чест е да обещаеш глупост е да изпълниш”) най накрая четата се събра в почти пълен състав и пое .... на лагер.
Още при товаренето по колите стана ясно, че всеки е имал индивидуален подход при комплектуването на багажа си. Раниците варираха от 30 л.ученически, до 120 л. британски „Бергени”. Минималистите декларираха че „за две нощи и на к... да ги въртят ще изкарат”, максималистите пък от своя страна заявяваха, че то там не се знае и трябва да се носят „достатъчно” вещи. Различен беше подхода и по отношение на храната и напитките – от традиционното „русенско и ляп” до високо технологични американски продоволствени пакети.
По всеобщо решение лагеруването започна с лек поход... (дето се вика лек лек –колко да е лек), от 15 км по маршрут определен и начертан на картал По време на похода се изясниха няколко неща:
- Картата (мамичката и) е плоска и ако човек не гледа „изо линиите ” в един момент бива леко неприятно изненадан , от почти вертикалния баир по който съгласно предварителния план трябва да профучи с 5 км/час.
- „Дребните” храсти (да се чете почти непроходим храсталак) не са отбелязани на топографска карта с мащаб 1:50 000 .
- Презрамките на ученическите раници не са предназначени за тежки натоварвания.
- Маратонките не са обувки за планината, обувките базирани на маратонка също- това че на подметките ти пише Адидас и моделът се казва GSG9 изобщо не значи, че те ходят с тези обувки извън града.
- Ако бергена ти е като на САС , той не върви заедно с САС аджията който го носи. Т.е. налага се всичките тези 120 л./23 кг. да си ги мъкнеш сам.
Крайният резултат беше че първоначалният „лек” преход от три часа продължи пет. Пет изпълнени с мрънкане, стонове, псувни и проклетисване часа. При достигане до крайната точка някак стана ясно че който и да я е избирал явно никога не е бил там. Полянката която се предполагаше да е закътана и прекрасна се оказа всъщност приятно мочурище спането в, което можеше да стане само с неопрени. След кратка дискусия (със средна сила на звука 115 децибела), в която се обсъдиха майката на избралия поляната , майката на водата , майката на самата поляна и майката на всичкото това начинание, се стигна до решението групата да се раздели на три екипа,които да потърсят ново по- подходящо место. Разбира се и тук не мина без леки изненади...
А... може би се досещате – разделянето лесно – събирането трудно.
Естествено че имаше радиостанции... три. Проблема беше че те се намираха в един и същи екип. Пък и какво щяха да помогнат? Когато указанието за това „къде се намирате” е от типа „Ми тука на една поляна”- пишещият тези редове е чувал и по добри оказания за местоположение от типа на „Между два хълма на една поляна до един път”).
Е накрая както се казва „Събрахме се”.
Тук дойде финият момент – оказа се че само една от палатките е опъвана някога. С другите започна суетене и разучаване напомнящо на сцена от документалния филм „Учени от НАСА сглобяват ракета”. След като се опънаха (костващо още 40 минути и трима прегракнали) палатките се почна и устройването на целия лагер. На първо место беше помислено за външният периметър – след не повече от 40 минути около лагера вече лежеше плътна мрежа от растяжки , примки корди и телове достатъчна да спре напредването на орда от талибани.
Последва традиционната част- цър пър барбекюто . При неговото разпалване се изясниха две неща- че е много по лесно с магнезиевото огниво да си запалиш палатката отколкото лагерния огън и второ- газовата запалка с камъче е да си палиш цигарите- при опит да запалиш леко влажни разпалки гърми. Както и да е след известни усилия огъня пламна.... Дойде време за веселбата. Натрупаната храна изобщо не изглеждаше като за три дни.... по скоро като за три седмици. Появиха се и полезните за тялото и духа напитки. Първоначалното тихо дъвчене придружено със сумтене премина в оживен разговор, който с напредването на вечерта вече можеше успешно да бъде чут и в съседното село.
Охранителната система изградена около периметъра се оказа успешна. За вечерта това беше проверено общо четири пъти – около 30% от всички отдалечавания на член от екипа с цел задоволяване на естествените нужди. Най- фамозно се оказа изпълнението на главният баш пиротехнико командосо-сапьор , който в 4(четири) часа през нощта вдигна целия лагер на крака успявайки да задейства общо три от собствените си капани почти едновременно- първия губейки равновесие в клекнала поза а другите два докато изпълнява „брауново движение на електроните” с полу смъкнати гащи. На същият веднага му беше дадена титлата „Бомбата”.
(Край на първа част).
Коментар