По следите на древните цивилизации на територията на днешна Турция.

[Валери Недялков]

Шляем се безцелно, попиваме морския бриз, посрещаме и изпращаме фериботи, улавяме повея в платната на яхтите,

















преценяваме улова на самотен рибар с още няколко зяпачи и една котка,






радваме се на няколко старци, които скачат в морето и на един чичо, опънал тумбак на припек на скалите,



махам на двама капитани, строили десет празни бири и две пълни на маса в лодката.



Минаваме покрай пекарна и се изкушавам да опитам една от вкусните, подобни на курабийки сладки, поръсени със сусам.
Вальо пита момичето колко струва, но то само се усмихва и ни маха да изчезваме. Трогната съм, а сладката наистина се оказва невероятно вкусна.
Прекосяваме парка, три жени в потури пият чай на тревата, две тинейджърки в къси панталонки са седнали по турски и чатят на телефоните си,



пейките край двата фонтана също са пълни,





а Бъгс Бъни се грижи за малчуганите в детския кът.







Прибираме се в хотела, за да установим, че Меркурий пак ни е спретнал номер и сме забравили зарядните за батериите на фотоапаратите.
Да се надяваме, че ще се справим с наличните батерии.

[Валери Недялков]

11 септември.

Ретроградния Меркурий се е събудил преди нас.
Предишната вечер са акостирали два рейса с бабички и когато слизаме за закуска всички маси са заети.
Пред шведската маса се вие турска опашка, а персонала не смогва да презарежда.
Издебваме една освободена маса и набързо хапваме, два чая и сме готови за път.
За днес е предвиден е древния град Асос, датиращ от 7-ми век преди новата ера.
На турски Бехрамкале и гръцко име Алолония.
Пристигаме и ни посреща статуя на Аристотел, който е живял тук три години, и е основал академия.



Паркираме и хващаме калдъръмените улички нагоре. От двете страни са се сгушили дюкянчета и ни подканят да си купим от тях.
Понеже липсват указателни табели, няколко пъти продавачите услужливо ни напътстват как да стигнем входа.
Температурата е около 32° и предвидливо купувам вода, която после се оказва недостатъчна.
Първия обект е храма на Атина, която се родила от главата на Зевс. Запазена е основата с шест от оригиналните 38 колони и 32 капитела.













От храма се разкрива невероятна гледка към остров Лесбос на югоизток, на изток – планината Ида, а на север е река Тузла.
Търсим пътека за следващите обекти, но този път няма кой да ни помогне.
Вальо, нали ми е планински водач, я открива и продължаваме с некропола и Западната порта с високи 14м. кули.















Следват баните,гимназиум, театър за 5000 души,








Агора,













Булетерион.



Дотук слизаме, но изкачването обратно по хълма при тази температура ни изцежда. Пием по сокче и обратно при колата.
В заведението на паркинга пием по айран, леко кисел, с парченца лед и си купуваме шише зехтин.
Мечтаем за море и плаж.
Попътно отбиваме по макадамен път за да снимаме къщата на Хасан паша, намираща се в полето сред нищото.



Камион е препречил пътя и изчакваме малко маневри, след една кола преди нас.
Все пак накрая намираме къщата на Хасан паша.
Алжирецът Хасан паша, служил като капитан и велик везир през втората половина на 18 век, е един от известните държавници на Османската империя.
Хасан паша, чието имение е построено през 1770 г., използва това място както като място за почивка, така и като център, където работи върху региона.
Имението е построено точно до село Yerkesiği, едно от първите турски села, създадени в региона. Известно е, че Хасан паша е отседнал в това имение,
когато е закотвил флота си в залива Бешике, за да изчака благоприятните южни ветрове.
Днес от имението е останала само кула, която е била наблюдателна.











Вальо е открил някакъв див Попов плаж (Папаз плажъ) след Йеникьой и политаме натам.



Като наближаваме ни посреща входна арка (подобна на тази от горната снимка), прясно пуснат комплекс с бунгала и служител на паркинга.
Говори само турски, така че изчакваме да повика подкрепление по уоки токито.
Това, което ни обясняват, не ни харесва: такса на човек, такса паркинг, съблекални, включени напитка и сандвич.
Не сме гладни, искаме само час в морето. Така че продължаваме покрай морето.
Кратка почивка край Орхание за да снимаме оръдията за защита, с изглед към пясъчен плаж в ниското.







Накрая намираме, точно каквото търсим, черен път покрай морето, тук-там спрели коли и някой и друг чадър или рибар.





Намираме си местенце и веднага се пъхваме във водата.







Не пиша потапяме, понеже е плитко и колкото и да навлизаш навътре, водата е до под коленете.
Полягаме в бистрата топла вода, която е 32° и там си живеем следващия час и половина.
Един рибар, на десетина метра от нас, навлиза в морето да лови риба.
Уверено крачи навътре, но водата му е все до коленете. По едно време го загубвам от поглед и питам Вальо къде е, а той отговаря. "А, той замина за Гърция".
По обратния път правим отбивка за два бастиона с по две оръдия , разположени в борова гора, огромни и внушителни.



Поставени са от Февзи Чакмак през 1936 г. като част от подготовката за Втората световна война, като са демонтирани от линейния кораб Turgut Reis.









В самия бастион има възможност да се влезе и да се разгледат оръдията детайлно.







Малко преди Чанаккале се натъкваме на жандармерия.
Препречили са пътя и отклоняват 6-7 коли преди нас и нас също. Когато виждат чуждия ни номер, обаче, ни махат да продължим.
Случва ни се няколко пъти, явно не се занимават с чужденците.

[Валери Недялков]

Прибираме се в хотела към 19ч. и се приготвяме за тържествена вечеря, по случай деня на запознанството ни.
От Tripadvisor намираме бистро Hangover и накрая се наводняваме както си трябва с наливна бира Ефес 700 мл., последвана от 500 мл.









Гарнитурата е турска пица за мен и пица Карнавал за Вальо, плюс салата Цезар.
Завършваме деня с вечерна разходка покрай морето и дондурма (сладолед) за десерт.

[Валери Недялков]

12 септември.

На закуска сме останали една шепа хора в хотела. Времето е облачно и духовито, но днес е ден за прибиране и това няма значение.
На места е преваляло, а въздуха е измит и свеж. Пресичаме отново моста Чанаккале и стигаме границата.
Има само няколко коли и се радваме на късмета, но за пореден път не сме включили Меркурий в сметката.
Граничаря ни информира, че имаме глоба за плащане и трябва да се издължим.
За късмет имаме останали турски лири и Вальо тръгва да търси гишето.
Чакам го в колата, разни хора обикалят напред назад с бележки в ръка, а един с червена фланелка се връща за четвърти път да се обяснява.
Имам мрачно предчувствие за дълго висене. Изненадващо, след половин час Вальо се завръща.
Разказва някакъв кошмар за дълга опашка, спорове на служители и клиенти на турски и неработещи системи.
Оказва се, че е платил с карта, иначе кой знае колко щяхме да чакаме.
След Свиленград спираме, защото колата не отчита горивото.
Сваля акумулатора и отчитането се оправя,
но след това колата иска пин за да пуснем музика и половин час листим книжки с упътване и търсим помощ по телефона докато се справим.
По Тракия, след Пловдив е зверски натоварено, все едно се прибираме в неделя, а не в понеделник.
Пълно с идиоти, които изпреварват отдясно, не пускат мигач и засичат.
На входа на София има задръстване и обикаляме за да си спестим чакането.
Прибираме се навреме, отварям бира и ритуално лепвам поредното магнитче на хладилника.

И пак ни се пътува!

И нещо от мен.
Преди години направихме годишнината в Гърция,на остров Евия.
Изкарахме страхотно.
На връщане от флашката звучеше една песен с повтарящ се рефрен... "Забави,забави" ,
но естествено времето беше изстискано като лимон и не можеше да има никакво забавяне.

Е,сега се случи същото. Едва слезли от моста на Чанаккале и отново зазвуча..."Забави,забави" ...
И разбира се отново нямашие време.
Следващия път може да се намери някой свободен час?

[s_s1]

Благодаря за споделените пътешествия.
Перфектни пътеписи и качествени снимки.

[Валери Недялков]

Благодаря и аз. Надявам се тези идеи да са полезни и на други колеги от форума.

[Валери Недялков]

Дойде време за следващия пътепис.
Този път става въпрос за доста далечни и като епоха и като разстояние места, обхващащи части от древна Месопотамия.
Пътешествието беше направено съвсем скоро - в края на първата десетдневка на октомври.
Успяхме да се разминеме с бурите и дъждовете (хванаха ни по пътя) и благополучно акостирахме в подножието на....

Но, както повелява традицията, давам думата на щатния семеен разказвач - съпругата ми Ина.
И така:

На гости на боговете от планината Немрут ( Нимрод ).

[Валери Недялков]

7 октомври, петък.

Времето рязко застудя последните дни. Почти месец не сме пътували. Затова са още по-ценни последните слънчеви октомврийски дни.
Опитваме се да изцедим още няколко капки нектар от отиващото си лято.
Захлопваме лаптопи, насипвам багажа в сака и хващаме пътя за Свиленград.
Добре познатата ни хазяйка ни се чуди на акъла: "И аз скоро ходих на пазар в Истанбул, толкова пари похарчих, скоро няма да ходя."
Нямаме време да обясняваме как препускаме из цяла Турция, пазаруваме спомени с фотоапаратите и се прибираме само с магнитче за хладилника.
Бързаме за кръчмата Хъша и успяваме да заемем последната свободна маса.
Радост от храната, радост от виното, с лек привкус за пътешествие и огромна кръгла луна за фон.
Прибираме се и след кратко петминутно ровене в чантата, накрая откривам ключа, а мъжете ръсят остроумия за женската чанта и реда в нея.

[Валери Недялков]

8 октомври, събота.

На границата е мазало. Пловдив, Плевен, Стара Загора, цяла България отива на пазар.
Прахосваме два часа във висене и престрояване, докато накрая вече сме в роуминг. Колоната български коли завиват главно към Одрин.
Прекосяването на Истанбул отново е досадно дълго, започва и да вали.





Днешния и утрешния ден така или иначе ще си изпътуваме живота, така че времето няма значение засега.
Спираме да дозаредим а аз се мъча да си преведа надписа Пишманиье на отсрешното магазинче. В края на пътуването дори успяхме да го опитаме.
На турските бензиностанции, шофьора плаща на бинзинджията, което е бързо и ОК за шофьора, но не и за спътниците му.
В случая ми подрязват крилете и не мога да позяпам и да похарча малко пари.
Прави ми впечатление, че в тоалетните има канче, което се пълни непрекъснато с вода и споделям с Вальо и Тони.
Те ме осведомяват, че се казва ибрик и служи за…., ще прочетете в интернет.
Към 17ч достигаме Анкара и спираме на паркинга на Bugday hotel.
На стената на паркинга има ценоразпис и гадаем гласно колко трябва да платим. Доближава ни униформен чичо и казва на чист български: "Това не е за вас".
Оставаме с отворени уста, а той се подсмихва. Поздравяваме го със "Здравейте!", а той отвръща "Здрасти!".
Настаняваме се и тръгваме да търсим ресторант. Питаме човека на рецепцията за ресторант с бира, а той ни гледа безпомощно.
Съкращаваме бирата от менюто и той ни упътва за близки заведения. Минаваме покрай магазинче за алкохол и си го заплюваме за на връщане.

Наблизо харесваме ресторант "Халил Ибрахим софрасъ".
Има маси на тревата, но след дъжда е хладно и влизаме вътре.
Човека носи менюта и се опитва да обясни на турски, но нашата група от трима полиглоти не разбира нито дума.
Той пък не знае английски, така че ни посочва някакво нещо за трима, с включен айран, разядки и салати.
Мъчим салатите, които напомнят италианските, (много треви, маруля, магданоз и джоджен) и гадаем дали сме поръчали и друго за ядене.
Накрая пристига огромно плато, диаметър колкото тоалетната масичка в хотела, отрупано с десетина вида месо, печени зеленчуци, пилаф и питка със сусам.
Следва половин час възклицания и блаженно дъвчене. Човека се радва, че ни харесва храната и се снима с нас за спомен.



Разделяме се, като той сърдечно се ръкува с всеки и ни кани с жест да го посетим пак.
Пресъхнали след изобилната и вкусна храна, нападаме магазинчето с бира и понесли скъпоценното черно пликче, се прибираме в хотела.

[Валери Недялков]

9 октомври, неделя.

След като вчера карахме 700км, днес планираме да подобрим рекорда с 800.
Докато закусваме в хотела, коментираме панорамния изглед на Анкара.
Небостъргач с хеликоптер отгоре, блокче с разкошна градина на покрива, и друго с микробуси отгоре му.
Тони оценява одобаващо халвичките, а аз сладките, тип масленки, които се топят в устата.
За десерт правя по капучино, но Вальо нещо се мръщи.
Оказва се, че пликчетата до кафе машината са били сол, а захарта е била в пакетираните кубчета.
Не, че не се скъсаха да ме майтапят следващите дни!

Днес прехода е от Анкара до село Карадут(в превод черница), сгушено в подножието на планината Немрут.
Времето е променливо, но има изгледи за подобряване.
Минаваме през Кайзери, доста голям град, който продължава да се разраства с комплекси еднотипни блокчета, струпани в нищото.
Край пътя се нижат ниви с безкрайни редици от жълти пипони. Обзалагаме се дали са пъпеши или тикви, но няма победител, поради липса на време за проверка.
Следват голи обезлесени високи планини и картофени ниви в ниското с пълни чували чакащи извозване.





Още по-на юг, пейзажа се променя със залесени планини, и продавачи на ягоди, ябълки и мед край пътя.
След поредица от нови, модерни тунели, наближаваме Кахраманмараш. На всяка крачка тук има реклами на дондурма (сладолед).
Все пак това е Сладоледения град. На двеста километра от заветната цел се появяват закуми и маслинови горички, а градусите скачат от 14 на 24.
Край пътя има ниви с памук и го берат с машини, а после го дообират ръчно.
В Pazarcik, (синоним на нашия Пазарджик) надписи на червеното на светофарите "Остани у дома!", напомнят за отминалата пандемия.



Масово турските шофьори пресичат на червено, но ние сме примерни, след глобата от предишния път.
Минаваме през Адъяман, Кахта и отбиваме по павиран планински път към село Карадут.
Нощта е мастиленосиня с огромна розовеникава луна.

Както се пее в една песен: "Пристигаме със наш'то НЛО..."
Спираме пред пансиона и Дедо, както се представя, се ръкува с всеки от нас.



Пълнолуние е.







Показва ни стаите, много чисти и удобни. Пансиона е всъщност преустроена двуетажна къща, като отпред има осветени беседки.
Питаме за вечеря, и отговора е: "Ще има, много вкусна!".
Наистина е така: салата домати и краставици, кебап с ориз за гарнитура и айран.
Както сме карали цял ден на соленки, за нула време омитаме чиниите.
Няколко котки се мотаят около нас и накрая Тони се смилява да им подхвърли някой и друг залък, с който обира соса.
В залата има още една двойка, която си тръгва, а пристига друга. Навън е доста ветровито, дано утре времето е с нас.

[Валери Недялков]

10 октомври, понеделник.

Събуждаме се към 6, преди алармата. Вятъра е стихнал и слънцето оцветява в оранжево скалите отсреща.







Съквартирантите ни, според Вальо, са издимяли още към 5ч. да срещат слънцето на върха.
Така че закусваме сами с четирите котки, докато премръзналите туристи започват да се завръщат.
Духат в шепи да се стоплят, а някои носят и одеала.
Екипираме се с дълги панталони и якета с качулки и също потегляме за върха, което се оказва добра стратегия.





Немрут се намира в югоизточна част на страната и е планина висока 2134м.











На този кадър ясно личи друга изкуствена могила ( зад хотела), но за нея не намираме никаква информация.






На върха е открита гробница, датираща от I век пр. Хр., на царят на Комагена Антиох I.

Погребалната могила от ситни камъни е 50 м. висока и 150 м в диаметър.
На източната тераса ни посрещат пет колосални статуи на седнали на тронове богове, високи 9 метра.
Те изобразяват Антиох, Фортуна, Зевс, Аполон, Херкулес, а в двата края са арменски божества,
пазители на гробницата, въплътени в главите на орел и лъв.
Всяка от фигурите е била изваяна от 5-тонен каменен блок.
Главите на статуите са били отстранени от телата и пръснати по платото.
Това че е искал да бъде увековечен сред боговете е следствие на огромната суетност на Антиох I.
Той се явява потомък на Александър Македонски, но е бил по-скоро търговец и дипломат.
В култов надпис Антиох декларира, че е построил светилището за идните поколения като благодарност към боговете и предшествениците си.











На западната тераса има подобна композиция, но не толкова колосална.
Точно по време на нашето посещение научаваме, че Турция ще се пробва да реставрира статуите и главите с мащабен петгодишен проект.
Така че може би ще сме едни от последните, имали досег с оригиналите, тъй като от ноември върха става труднодостъпен.








Антиох.









Следващ обект е Арсемия.
Древен град от първи век преди Христа.
Основан от Арсамес и използван като лятна резиденция.
Спираме и един дружелюбен чичо идва да се ръкува с нас и ни предлага кафе и чай.
Отклоняваме поканата и го питаме за билети. Обяснява ни че е безплатно и какво трябва да видим.





По пътеката откриваме барелефи на Аполон, бог Митра, цар Митридат, Антиох I .
Най запазен е барелефа на ръкостискане между Митридат и Херкулес.
Царя е в официални одежди, а бога е гол.





До барелефа има скала с много издълбани надписи и тунел с много стъпала слизащ навътре в ската на 158м, може би ползван за религиозни цели.



Тук се намира и гроба на цар Митридат, баща на Антиох.



Минаваме през свод издълбан в скалата и слизаме по 17 стъпала до четвъртитата камера.

[Валери Недялков]

Горе на хълма има останки от палата: стълбища и каменни блокове с инкрустации, капители.







Отваря се прекрасна панорама към Йени кале, но самата крепост в момента е затворена за посещение.











Температурата се покачва до 28°, така че все пак спираме при чичото за да пием "истинско кюрдско кафе", което има малко особен вкус, чай и айран.
Доколкото разбирам кафето се прави от стрита кора на някакво дърво.
Човека пита Тони какво работи, и с усмивка казва че той пък работи кмет.
Не успява да ни продаде нищо от изложените буркани и бурканчета, здрависваме се за довиждане и ни пожелава лек път и да се видим догодина пак.
Със сигурност няма да се случи, защото кюрдското кафе не се отрази добре на стомаха на Вальо.

Последни снимки на крепостта.







Спираме на римския мост на император Септимий Север и пет дръгливи кучета изпълзяват от сенките за да ни последват.
Моста е разположен в живописен каньон.
Дълъг 120м, широк 7м, с 2 плочи с надписи вградени в перилата и колони с капители в двата края.
Били са четири: на императора, жена му и двамата им сина.Но единия син починал и императора наредил да махнат колоната.



















Следва Каракуш тумулут(черна птица): могила висока 21м, оградена с колони.
Това е мястото, където са били погребвани жените от царската династия.
Запазена е колона 9м висока, с орел отгоре, друга с лъв и трета с релеф на Митридат II и неговата сестра, които се сбогуват.













Край входа на обекта ни заинтригуват дървени скулптури, които се оказват творение на българин.





Връщаме се през Адъяман, по посока Гьобекли тепе. Срещаме непрекъснато камиони пренатоварени с чували с памук,
а надписите на текстилни фабрики се редуват един след друг.
Гьобекли тепе (Коремест хълм) е най-древният мегалитен археологически обект в света.
Възрастта му е поне 12 000 години и е известен като турския Стоунхендж.
Комплексът има кръгла форма, включваща по-малки окръжности (темноси) с Т-образни стели(каменни плочи), с релефи на различни животни.
Разкрити са четири такива кръгли конструкции.
Геофизичните проучвания показват, че съществуват още 16 такива, включващи до осем стълба всяка, което общо се изчислява на близо 200 стълба.
Според немският археолог Клаус Шмид, Гьобекли тепе е било древно култово съоръжение.
След края на VIII хил. пр.н.е. съоръжението е било засипано и изоставено.
Едва след като през 1994 г. местен овчар разкопава една от колоните и открива релеф на странно животно, започват разкопки.
Т-образните монолитни стълбове (стели) са издигнати през неолита и равномерно вградени в дебели вътрешни стени и от тогава не са били местени.
Най-големият от тях се намира на северната страна на платото. Той е с дължина 7м, a Т-образната му главина е широка 3 m. Теглото му е около 50 тона.
Стелите са изсичани и докарвани от малка кариера, намираща се на около 100м от върха на хълма.
В центъра на всеки теменос стоят една срещу друга две по-високи стели.
Дали върху кръглите помещения са били изграждани покриви, не е сигурно.
Интериорът им включва каменни пейки, предназначени за сядане.
Сред релефите по стелите се срещат лъвове, бикове, глигани, лисици, газели и магарета, змии и други влечуги;
членестоноги, като насекоми и паякообразни и птици – особено лешояди.
Разкрити са едва 5% от артефактите и археологическите разкопки продължават.























Като последен обект в района съм издействала арабския град Харран с глинени конусовидни къщи, подобни на тези в Арбелобело Италия.
Те са на 200 -300г с конусовиден купол от тухлички и кал. Селото е основано от няколко рода, дошли от Сирия.
Всеки мъж е имал редица конусовидни къщи, тъй като всяка поредна жена е трябвало да има своя къща.
На снимките, които сме гледали, къщичките изглеждат страхотно, има и крепост за гледане, а табелите за Харан са кафяви като за туристическа забележителност.

[Валери Недялков]

Пейзажа се променя:
едноетажни къщи арабски тип, мръсотията настъпва отвсякъде и тълпи малчугани се мотаят край пътя.
Пристигаме в центъра на Харан, който върло напомня центъра на Филиповци и продължаваме покрай крепостната стена за да търсим мястото с къщите.
Разминаваме се само с мургави субекти и изцяло забулени в черно жени, виждат се само очите им.
Крепостната стена тук-там е срутена и в промеждутъците са достроени бордеи и въпросните куполовидни къщи.
Налага се да отбием от главния път и навлизаме в гетото.





На нещо като площадче спираме до останки от крепостта, заградени с желязна ограда.



Цитаделата.









Едно хлапе веднага се лепва за Тони и се опитва да завърже разговор, а като разбира че говорим английски и сме туристи, праща новината по факса.
Друго хлапе се опитва да изпроси някоя и друга лира.
Докато Вальо и Тони се опитват да щракнат някоя снимка на крепостта през оградата, пристига местния екскурзовод и се лепва за мен.
Разказва, че работи като учител, а в свободното време развежда туристите.
Може да ни изнесе беседа за крепостта и да ни покаже къщичките наблизо, които са останали от дядо му.
Превеждам на мъжете, но те не смеят да оставят колата без надзор, при нарасналия интерес към нашето присъствие.
Щракам няколко къщички, подаващи се зад оградите и се извинявам на екскурзовода, че бързаме.
На центъра на Харан, спираме да снимаме крепостната порта и аз, нали съм любопитна, решавам да надникна дали няма нещо зад стените.
Нещото е Филиповци2, коптори, мръстотия и мургави братя, които ме зяпат.
Бързо давам на заден ход и виждам Вальо, които ми маха при колата.
Мъмрят ме да не се навирам където не трябва с тия къси панталони, руса и сама.
Аз съм достатъчно стресната и без това, така че си мълча виновно.
Тони, понеже е пътувал из арабския свят, ме съветва повече да не се отдалечавам сама.









По пътя обратно се спуска нощ, но Жандармата не спи, заредила се е и е преградила пътя.
Махат ни да спрем. Учудени сме, тъй като досега не са ни проверявали.
По-късно стигаме до извода, че в тъмното няма как да видят чуждия номер на колата.
Ако сте гледали сериала Ало, Ало, ние бяхме точно като англичаните Карстиърс и Феърфакс: Тони сваля прозореца, усмихва се на полицая и казва "Хелоу!".
Полицая нещо изстрелва на турски, а Тони с невинна усмивка: "Инглиш?".
Полицая махва с ръка отегчено да потегляме и отсича: "Тамам!" което Гугъл Транслейт ни превежда като ОК.
По-късно вече в Адъяман, пак ни спират и вълшебната думичка "хелоу" пак върши работа.
Пристигаме в хотел Дедеман и търпеливо изчакваме да регистрират трима души.
Момичето на рецепцията ни приветства с кратко слово на турски, а ние се питаме: "Тя какво каза Феърфакс?". "Нямам никаква представа Карстърс" .
Тук вълшебната думичка "хелоу" не помага, защото момичето не отбира и дума на английски.
Вальо вади резервацията, която е разпечатал предвидливо от букинг и подаваме личните карти.
За да стане още по-интересно пристига някаква недоволна двойка, която без да изчака започва да се разправя с рецепционистката и връща картата от стаята.
Точно те се изнасят и някаква жена се тропва до нас и започва да излага своя проблем.
Звънят телефони, в промеждутъка момичето щрака нещо по клавиатурата на компютъра, а ние търпеливо чакаме.
И така, яваш, яваш, след половин час получаваме картите.
Тук пак в екшъна се включва Гугъл транслейт.
Рецепционистката пише на телефона, превежда го на анийски и ни го показва: "Ресторанта работи до 23ч","Закуска от 6:30 до 10ч" .
Благодарим и се качваме с багажа. Вече е късно да излизаме, затова слизаме да хапнем в ресторанта.
Храната е супер, но на въпроса "Има ли бира?" отговора е "Алкохол не сервираме".
Длъжна бях да попитам. В банкетната зала се вихри сватба с музика на живо и сервитьора носи поднос след поднос, натоварен с чашки чай.
Горките сватбари, как ли ще изтрезнеят сутринта с толкова чай?!
След вечерята решаваме все пак да проверим магазинчето отсреща.
За наша радост се оказва за цигари и алкохол и бирената празнота е запълнена.

[Валери Недялков]

11 октомври, вторник.

Закуската в хотела е богата и разнообразна.
Освен стандартните неща има истинско кисело мляко, пъпеш, диня и дори пчелна пита с мед, от която си чупиш.
Наблизо се намира последния планиран археологически обект Пирин Перре, който отваря в 8 ч и се отправяме натам.
Спираме на паркинга и вадим фоточантите от колата.
Отатък оградата на обекта, някакъв младеж бере смокини и ми дава знак да приближа.
Подава ми над мрежата две големи сочни смокини и обяснява че билети се продават напред и той ги дава.
Стигаме входа, който е отворен и чакаме, но него го няма.
Връщам се да го повикам, но той още е зает, този път да бере чушлета зад оградата, и казва да влизаме.
Античният град е огромен, все още има много за разкриване и разкопките продължават, в обекта и извън него.
Най-впечатляващи са погребалните подземни камери, като в едва дори има стъклен саркофаг с намерен скелет.
Има много покрити и открити гробове и погребални ниши, издълбани в скалите.
Жителите на Перре са се занимавали с производство на вино, запазени са шарапаните и преса за вино,
а от жилищната част археолозите изравят купчини глинени фрагменти, които са били делви за ферментация на виното.
Друг поминък на местните е било производство на зехтин, както и каменоделството.
В процес на разкриване е каменоломната, където са вадели блоковете, превозвани с коне или крави до мястото за строеж.
Сравняваме обекта с нашия Перперикон.
И тук, като у нас, има още доста неща за разкриване.































На излизане, след като е прибрал реколтата, младежа ни продава билети и ме учи как е смокиня на турски: incir(инджър).
Попътно, от Мигрос маркет купуваме зехтин и странен швепс от лайм и мента.
Пак ни спира Жандармерия, но този път все пак ни проверяват личните карти (сигурно за да не ги обвиним в дискриминация), и ни пускат.
В Кахраманмараш, родината на сладоледа, спираме да хапнем дондурма.



Към 19ч влизаме в Анкара и можем да се насладим на яко задръстване в пет ленти.
Никой не спазва правилата за движение и се престрояват изненадващо и без мигач.
Изцедени от скочилия при шофирането адреналин, излизаме за вечеря при познатия ни Халил Ибрахим.
Пак питам за кюнефе, но се оказва, че е свършило.
Явно още веднъж ще трябва да се идва в Турция за кюнефе!
Обратно в хотела, пием по бира преди лягане.


12 октомври, сряда.


Предишната вечер сме заредили гориво, което леко е поскъпнало, така че след закуска потегляме.
На паркинга е нашия чичо и ни поздравява със "Здрасти!".
Питам го, откъде знае български и той разказва, че е от Разград, но от 34г. е в Турция.
В България останал брат му и той всяка година идвал за да го види.
След като споделяме, че идваме за пореден път като туристи, той се хвали че четири пъти е правил обиколки из Турция и има доста неща за разглеждане.
Пожелава ни лек път и се разделяме.
Времето пак се заоблачава, все още не вали, но затова пък пада мъгла.
Край Истанбул е нормалната лудница и отвисяваме половин час в задръстване.





След Одрин прогрява слънце. Границата откъм турска страна прелитаме за 10 мин и "О, чудо!", този път нямаме нито една глоба.
От българска страна обаче е тегаво, пада яко тарашене на багажа и опашката върви бавно.
Митничаря ни пита къде сме ходили, казваме туризъм, и скромния сак в багажника с една две торби с връхни дрехи го доказват.
За пет дни изминахме 4000 км, пропътувахме цяла Турция от север на юг,
насладихме се на националната кухня и изпълнихме цялата предвидена програма.
Браво на нашата група!
До нови срещи!


Това беше. И от мен до нови срещи!

[Валери Недялков]

Файла с точките нещо не излиза в горното мнение.
Та го пускам тук отново.