По следите на древните цивилизации на територията на днешна Турция.

[Валери Недялков]

Четвъртък.

Започваме пътуване из долината на фригийците, известна още като Малката Кападокия.
Пътя е в ремонт,но в добро състояние. Само дето вдигахме прах, като кавалерийски ескадрон.





За начало Вальо е набелязъл Доганли кая.
Внушителна скала, цялата надупчена с прозорци, коридори, врати, външни стълби, висящи в нищото.
Толкова е сбъркана че я оприличавам на къщата на Лудия шапкар. В най-горния край е изсечен кръгъл отвор: провъртеник.




















В съседна скала са вкопани две гробници, до които водят изсечени стъпала.



Гердеккая много наподобява ликейските скални гробници и тези в Петра, внушителна входна арка и вътрешно помещение с издълбани в скалата погребални ниши.













В близост е и Хамамкая, с още ниши в скалите наоколо.



Спираме на пустия паркинг на Язиликая, което буквално означава”написан камък” и продължаваме по табелките.
Ще бродим из древния град на цар Мидас (Мидас сити), в който никога не са живели хора, той е бил по-скоро обредно място и акропол.
Фригийците са го построили някъде между 8-ми и 9-ти век пр.Хр., макар и археолозите да подозират, че може да е много по-стар.
Столица на Фригийската държава е Гордион,но там не е останало много.
Един от най-известните монументи в Мидас сити е „Гробницата на Мидас”.
Това е монумент, за който никога не е било доказано, че е гробница, и е съставен от фасада, издълбана в скалата, 20 метра висока на 16 широка.
Отличава се с лъжлива врата, днес частично разрушена от грабители, които сигурно са мислели, че има нещо зад нея, и един надпис в горната част, напълно четлив и състоящ се от посвещение.
Написан на древнофригийски, надписът казва: „Атеш, син на Аркий, на Мидас”.
Върху стените на долната ниша също има един малък надпис, който казва „Матар” (майка) и вероятно се отнася за богинята Кибела, чието изображение някога може да е стояло там.











До Писаната скала се намира Скалата на 40-те очи, с много издълбани ниши, като от източната й страна в нея се помещава изкопана в скалите гробница с две камери.
Природата е изваяла от едната страна на скалата женско лице, а на гърба на същото – вълк, което, както се шегуват местните, не е случайно.
Един човек ни посреща и ни обяснява как да направим обиколката, която отнема около два часа и какво трябва да видим.
Няма такса, но едно добродушно куче се лепва за нас и ни съпровожда през цялото време. Явно е на щат към обекта.






Скалния комплекс включва още една недовършена порта.



Комплекс от щерни за вода, свързани с подземен тунел,
до които се слиза по каменни стъпала.

























Изкачваме се към акропола.













На изхода засичаме само група ученици, на които изнасят лекция. Отбиваме се в кафенето до паркинга за по студен айрян от домашно мляко.
Един сърдечен чичка ни предлага и бюрек и се опитва да завърже разговор. Хвали се с машина за преработка на мляко, английска реликва и сърдечно ни изпраща с пожелания, които не разбираме.
После по черен макадамен път обикаляме селца с криви тесни улички за да стигнем село Кюмбет с Лъвската порта -"Аслани магбет".
Тя е в края на селото и една кирпичена къщурка небрежно се е подпряла на скалата. На десетина метра от гробницата има друго скално светилище с тесен лабиринт, изсечен в камъка.
На снимките, то е гарнирано с килими, които са проснати да съхнат, като един човечец ги събра, чак когато си тръгнахме.

[Валери Недялков]

Следват 550 км шофиране до Гюреме. Вальо и Тони се сменяват на волана като тираджии, а аз обобщавам впечатленията си за днешна Турция.
Минаваме покрай величествени планини, накичени с преспи по върховете, полета с бели макове(дали ги отглеждат за това, за което се сещам),
градове със спретнати блокчета и селца, с прясно боядисани къщи. Когато се появяват статуите на препускащи коне край пътя, почти като истински, както и огромен въздушен балон,
разбираме, че вече сме в Кападокия.







Пристигаме в скалния хотел Мелек на свечеряване.





Настаняваме се и излизаме да хапнем местни специалитети.



Лошото е, че няма бира, а ние сме доста пресъхнали от скитането. За щастие нацелваме магазинче с име Bottles, и се запасяваме със студена бира.
Снимаме нощното градче, с осветени прозорчета, като пчелни килийки в скалите, а после се изтягаме на мебелите в дворчето на хотела с бира в ръка.

















Мюзеина, явно сдобил се с пресни сили от белия мак, отново гръмогласно се дере за лека нощ, приглася му отнякъде гръцко, а луната се блещи невъзмутимо над скалите.

[Валери Недялков]

Петък.

При регистрацията, момчето от хотела си предложи услугите да ни намери за придвижване балон, коне, или организиран тур с екскурзовод.
Ние, обаче тръгваме на експедиция пеш и сами.
Национален парк Гюреме се простира на 300 кв.км площ и включва пясъчни пирамиди, около 400 пещерни раннохристиянски църкви и параклиси с добре запазени стенописи.
В меката скала са издълбани и тунели, монашески килии, магерници. Най- добре запазени иконописи има в Тъмната църква.
Това, което ни огорчи беше, че на много от светците, както там, така и в другите църкви, бяха с избодени и изчегъртани очи.
Ранните християни са се укрили от гоненията (името Гьореме означава "никой да не види"), но иконите не са могли да избегнат варварското посегателство.
Долината на Гьореме и съседните долини са образувани от изригването на вулкана Ерджиес, а вятъра и водата след това са изваяли причудливи форми.
В скалните масиви с древни обиталища на хора са снимани сцени за един от епизодите на ,,Междузвездни войни‘‘.













Тук,както и навсякъде в Музея на открито Гьореме,снимането е забранено,но охранителя ни покани да щракнем по един кадър,без да пита и за билети.
Това ни остави много добри впечатления от местните хора и повдигна настроението ни. На други места бяха готови да извикат жандармерията,ако някой настоятелно се опитва да снима.





Тъмната църква. Тук не позволяват дори да се докоснещ до фото техника или телефон.







Имаше и една църква,чийто охланител стоеше навън и пиеше кафе след кафе. Очевидно съзнателнои негласно разрешение за снимане там.
Възползвахме се.

[Валери Недялков]

След като разглеждаме музея на открито и правим обиколка на църквите , се качваме на колата и посещаваме и археологическия обект Зелве.
Смаяни сме от огромния брой пещери, обитавани накога от монаси, някои от които с огромни размери, гълъбарници, водоеми, тунели,
каменна мелница и дори скален манастир с три църкви: Гроздова, Рибна и Кръстна. За пръв път тук са се заселили монаси отшелници през девети век.
До 1924 г в пещерите са живели заедно в разбирателство християни и мюсюлмани. След обостряне отношенията между Турция и Гърция,
християните се изселили, а мюсюлманите останали до 1950г, след което също напуснали Зелве като основали наблизо поселище: Ново Зелве.
Не е за вярване как са живели тези хора, но може би меката скала, наречена туфа, е била тяхното убежище от суровата зима и горещото сухо лято.
Района е беден, като главен поминък на хората е грънчарство и винарство. Повечето от църквите, за разлика от тези в Гюреме, не са били изографисани,
а някои от малкото икони са били заличени. Една от църквите е била преустроена на джамия с минаре отпред. От 1967г. Зелве се превръща в музей на открито.























В ранния следобед вече сме приключили с обектите и с по кенче студена бира се прибираме за заслужена сиеста.

















За вечеря откриваме в Трипъдвайзър ресторант " Гьореме хан", препоръчан за вкусната си традиционна кухня и наличието на бира.
Намира се малко встрани от центъра и е малък семеен бизнес. Посрещна ни сърдечно бащата, а в сервирането се включва сина му.
Храната наистина е уникална и изобилна. Пробвах нещо като телешки кебап, който донесоха в делва и изсипаха върху силно сгорещена глинена ладия.
Ястието продължи да къкри на масата, докато се занимавахме с разядките.
Повторихме бирите, за да се справим с количеството, а баклавичките със сладолед и течен шоколад ни доведоха до нирвана.
Един огромен вълчак се просна край масата и наблюдаваше неравната ни борба с храната, а на финала състрадателно се включи да помага.

[Валери Недялков]

Събота.

На закуска, на терасата на хотела, ни заприказва семейна двойка. Жената е многоцветна, със сари и накити. Оказва се,че са от Индонезия и обикалят света със съпруга ѝ. Предвиждат да посетят Париж и Холандия. Питат откъде сме и гледат неразбиращо, като отговаряме: България. Следва въпрос колко часа сме пътували със самолет, което пак не им помага, защото отговаряме, че пътуваме с кола. Накрая Тони обяснява, че сме съседи с Турция. Следва обсъждане на националната валута и документи за влизане в страната. Не разбрахме дали ще решат да ни посетят, защото закуската свърши.

[Валери Недялков]

Тъй като днес ще обикаляме древните градове и светилища на хетите, малко информация за тях:
Хетите пристигнали в Анатолия (днешна Турция) в средата на III хил. пр Хр. Те са древен народ, говорил индоевропейски език и създал Хетското царство.
Държавата им обединявала много племена, които говорели различни езици.
През II хил. пр. Хр., след като се оформила сравнително единна хетска народност, основен станал хетският език – най-древният индоевропейски език, за който има писмени сведения
Хетите били прочути с майсторството си при обработка на желязо, от което правели различни изделия, сечива и оръжия.
Хетите били войнствени племена. Тяхното изобретение,бойната колесница, им осигурявало предимство в сраженията.
Царете им водили успешни войни срещу Египет и Вавилон. Хетите са известни също с необикновената за древността верска търпимост.
Уважавали са религията на васалите си и са приемали в своя пантеон техните боговете като например тракийските Арес и Епта.
Хетската държава достигнала най-голям разцвет при цар Шупилулиума, който завладял Древна Сирия.
Краят на хетската държава настъпил към 1200 г. пр. Хр. след многобройни опустошителни войни с Египет и Асирия и нашествието в Мала Азия на племена от Балканите и Егейските острови.

Отпътуваме за Аладжа хуюк, възникнал през неолита и продължил да се ползва от хетите.
Впечатлява ни с добре запазената порта със сфинксове и барелефи на войни, подземен таен каменен проход, погребален комплекс.
Интересно е, че в 13-те кралски погребални могили, човешките останки са били в ембрионална поза с глава на юг, окичени със златни накити.
Погребани са заедно с покъщината и добитъка. При разкопките са открити красиви фигурки на бикове и елени на поставки.
Повечето от намерените артефакти се съхраняват в музея в Анкара. Обикаляме заедно с турска група и един младеж се интересува от къде сме и от кой град.
Разговаряме се на английски и той ни кани да посетим неговия град наблизо Самсун: има хубави плажове.

[Валери Недялков]

Следва Хатуша,
величествената столица на древната Хетска империя, съществувала в края на Бронзовата епоха, приютявала около 50000 души, която се намира близо до днешното селище Богазкале.
На входа има възстановка на една от портите с част от външните крепостни стени, които са били най-величествените за своята епоха.






Радваме се, че паркинга е празен. Купуваме билети и един дядо се впуска услужливо да ни обяснява по картата къде да спрем и какво да видим.
Учудваме се, че всеки път продължава с "by car". Мислим да ще се разходим пеша, но накрая се качваме отново на колата и потегляме по алеята.
По-късно застигаме няколко автобуса, и разбираме защо паркинга беше празен. Столицата явно се е простирала на огромна площ и сме доволни, че се вслушахме в съвета на дядото.
Градът е бил защитен от Две крепостни стени, всяка около 3 метра дебела, с 2 метра празно пространство между тях.
Запазени са основите на вътрешен и външен град, царския дворец, лъвската порта, портата със сфинксовете, кралската порта, надписи по скалите,
тунел под крепостната стена, основите на величавия храм на Хатуша съграден с монолитни блокове с дължина от 6 до 8м и тежащи над 50 тона.
Изчакваме си реда за да докоснем мистериозния зелен куб в района на храма, идеално полиран и отразяващ светлината.















Това е долния град.



Продължаваме нагоре с колата по алеята.Следват няколко порти на горната част на крепостта и един тунел под крепостната стена,подобен на този в Аладжа Хоюк.

Лъвската порта.











Следва изкачване до най-горната точка на хълма,където е стената с тунела,няколко кули и още една порта.

Тунела.







Втората порта.





Започваме спускането към царската порта и основите на двореца.

[Валери Недялков]

Много ценен артефакт е кралският писмен архив от глинени плочки с клинописно писмо, който се пази в музея в Бугаскале заедно с оригиналните сфинксове.
Една много важна плочка, съхранявана в Истанбулския археологически музей, доказва мирните преговори след битката при Кадеш между хетите и египтяните под командването на Рамзес II.







Музея в Богаскале.



Находки от Римския период.





Слещу музея са издигнати 2 сгради в хетски стил.

[Валери Недялков]

Дядото ни беше препоръчал да посетим и Язиликая, светилище на 2км отХатуша, така че го правим. Името означава "Писана скала".
Състои се от две камери без покрив, свързани с тесен коридор в скалата. Предполага се че са се използвали при празнуване настъпването на Нова година.
На скалите са изсечени релефи на дванадесетте хетски бога на подземния свят, бог Шарума и крал Тудхалия. Камера А съдържа барелефи на 64 божества в процесия.
На лявата стена са показвани мъжките божества, които носят традиционните полички, заострени обувки и високи шапки.
Боговете на планините са показани със стъпаловидни поли, символизиращи каменистите планини. На дясната стена са показани женските божества, носещи дълги поли и корони.
Изключение прави само богинята на любовта и войната Шаушка, която е показана в мъжката част на процесията с две женски спътнички.
Процесията води до средната част, къде е изобразена върховната двойка на хетския пантеон – богът на бурите Тешуб и богинята на слънцето Хебат.

Първа камера.











Втората камера.

[Валери Недялков]

Пристигаме в хотела в Богаскале, човека-оркестър ни посреща и препоръчва да разгледаме музея, съвсем наблизо докато все още е отворен.
Той държи хотела и ресторанта, работи сервитьор, барман, градинар и рецепционист. След обиколката на музея, купуваме фанта и вода от едно миниатюрно магазинче.
Продавача също се интересува от къде идваме и като казваме Булгаристан, ни се радва и ни трогва като ни подарява по шоколадче.
Прибираме се за почивка, а навън започва да гърми и се излива проливен дъжд с градушка. Към 19ч дъждът спира за кратко, колкото да вечеряме в ресторанта.
Поръчваме по нещо от 5-те ястия в менюто и нещо наречено цацики, което се оказва гъст таратор, важното е, че има и бира.
Пристига сметката и ни черпят чай докато чакаме рестото. Ресто така и не пристига, а обслужващия ни персонал се покрива накъде.
Въпреки протестите, ни носят по още един чай, явно компенсация за бакшиша. Така че се изнасяме, а дъждът отново започва да вали.
Реката до хотела, придошла от многото вода, бучи приспивно и носи свеж въздух след горещия ден.

[Валери Недялков]

Неделя ден за почивка, но не и за моите шофьори, които трябва да преодолеят 1200км до София.
Денят ни посреща усмихнат, измит и слънчев. Изпиваме по няколко чая със закуската, в съпровод на народна музика от радиото и потегляме.



На няколко пъти има засади на трафик полицията, но явно не закачат туристите. Обираме оставащите турски лири и ги сипваме като гориво.
Оказва се че според Бритиш Петролиум, резервоара ни не се е разширил и за следващи пътувания ще зареждаме при тях.
Успяваме да минем Истанбул по магистрала О2 само за 45мин, което си е рекорд.







Огромен град, небостъргачи и яки задръствания в обратна посока.
На границата изненадващо не ни отбиват на паркинга и "прелитаме" за рекордно време 30мин.
Разбира се, пак вали като из ведро, но това вече няма значение.
Изпълнили сме програмата на макс, заредени сме с впечатления и емоции, а магнитите, които лепваме на хладилника, ще ни връщат към прекрасните спомени.

[Валери Недялков]

Това е.
За нас прекрасни спомени,а за вас които прочетохте пътеписа докрай,надявам се да е бил приятно и полезно четиво!

За да е наистина полезен,качвам файл с точките на обектите.

[Валери Недялков]

21-ви септември 2022-ра година.
Днес не е добър за света ден.
Беше обявено решение,което ще ескалира войната в Европа и носи със себе си непредвидими в момента последствия за близкото бъдеще на континета и света.
Ситуацията напомня на дните преди взрива на пандемията от ковид-19 в Италия и от там в целия свят.
Дано всичко отшуми без сериозни катаклизми!

И както преди в дадения момент има и светъл слънчев лъч, пробиващ плътните облаци на безпокойство и несигурност.
Това естествено са прекрасните спомени от едно съвсем наскоро реализирано пътуване.

Малко предистория в стила на приказките...

Преди много години момък завръщащ се от самотно море на Албена, срещнал красива девойка с позлатени от слънцето коси и дяволити пламъчета в очите.
Поради стечение на редица обстоятелства тази среща се оказала съдбоносна и за двамата.
Тя се превърнала в пламенна любов (материализирана в лицето на едно прекрасно бебе) и продължаваща вече повече от 39 години.

Датата на това паметно събитие е 11-ти септември 1983г.
И оттогава двамата със съпругата ми Ина и вече голямия ни син Тони (когато може) на тази дата организираме семейно тържество.
Понякога е скромно,друг път по-разточително,но винаги романтично.
Последните две бяха в Родопите,но този път решихме да е в република Турция.
Без туроператори,ваканционни оферти и други затормозяващи фактори. Както винаги собствена организация и програма.
Тъй като сме само двамата (без Тони) се налага дестинацията да е относително близо до България.
За целта избрахме Чанаккале и околностите му.

От тук нататък предоставям думата на нашия щатен разказвач - съпругата ми Ина.
Докато аз карам колата, тя си записва впечатленията и пътеписа е готов, като текст заедно със снимките.

Чанаккале, древния град Assos и как Мраморно море се оказа до колене...

[Валери Недялков]

9 септември.

След 39 години заедно с любим човек, година в повече е наистина повод за празнуване.
Не, че се чувстваме като динозаври, но обичаме "Специалните поводи", като в пиесата на Младежкия театър.
Лошото е, че ретрогардния Меркурий е в стихията си и иска да се забавлява с нас.
Започваме с проблеми с колата, после преди Свиленград, gps-а ни закарва до границата и се налага да обръщаме за да търсим къщата за гости.
Накрая се установяваме и излизаме за вечерна разходка. Топло е, тъмно, а луната, голяма и кръгла се е облещила ниско в небето.
Пием бира с мезелъци в Хъша и разпускаме.

[Валери Недялков]

10 септември.

За закуска, Вальо получава съобщение от хотела ни, резервиран през букинг.
Опитвали са се да приберат парите за нощувки, но кредитната карта е празна.
Обяснява се на страницата на хотела, че пътуваме и ще платим кеш.
После gps-а решава да си поиграе отново с нас и ни завира в тясна уличка, запушена от спряла по средата кола.
Пристигаме с час закъснение от предвиденото на границата.
Изчакваме търпеливо половин час и тъкмо достигаме гишето, полицая обявява, че идва нова смяна и трябва да изчакаме пет минути.
Които, естествено стават петнайсет. Прибират ни 60 турски лири за дезинфекция и чакаме още nоловин час преди турския пост.
Полицая на гишето се бори дълго и мъчително с двете пълномощни за колата и личните ни карти, и накрая ни пуска.
Малко след това минаваме покрай брутална катастрофа с три коли на кръстовище. Пътя до Чанаккале е приятен, а времето е супер.
Града е разположен на азиатския бряг на пролива Дарданели, свързващ Мраморно и Бяло море, в най-тясната му част.
Минаваме по новия мост и успяваме да пристигнем навреме в хотел Фиген.





Въоръжени с шапки и фотоапарати се отправяме към крайбрежието. Там ни чака втория Троянски кон, подарен на града от Брад Пит,
след заснемането на филма Троя,




слънчев часовник,





макет на Троя и крепостта Чименлик, построена от Султан Мехмед II,
в която се помещава военно-морски музей на открито.









Ретроградния Меркурий отново се разбужда и обикаляме цялата циганска махала, докато открием вход за крепостта.
Малки улички с мърляви хлапета,



купчини боклуци и простори с гащи и потури покрай крепостната стена.



Бараки, достроявани по тротоарите и смрад, все едно сме си у дома, до циганското гето.
Накрая все пак намираме главния вход и ни обрулват с допълнителни двойни такси за фотоапаратите.



Все пак, парка си заслужава, внушителна експозиция на оръжия и лични принадлежности от времето на Първата световна война.















Крепостта също е впечатляваща.















На места са запазени снарядите, и пораженията които са нанесли.




Това е отвор в стената от забил се там снаряд.



Качваме се и на кораб, съхранен, закотвен край брега и натоварен с морски мини.



















Попътно съм си взела едно кенче Ефес, опаковано в черна торбичка и тайно се разхлаждам, докато Вальо снима.
Той се опасява, че може да ме арестуват, но табелите са само No smoking! не и No drinking!,така че успявам безпроблемно да пресуша пликчето.


Мотаем се покрай морето, въздуха ухае на водорасли и борове и започва да ни мъчи глад.
Спираме в някакво кръчме и едно момче ни омагьосва с вълшебните думи Кьофте и Ефес.
Кьофтетата се оказват вкусни малки кебапчета, които ни носят с цял панер хрупкава вкусна франзела.



Докато отпиваме бирата на съседните маси се развихря хазартна надпревара.





Трополеното на чипове, се смесва с това на зарове, а сервитьора се провира с табла напитки и сламки, затъкнати в ръкава, между масите.
За отсервирането се грижи един субект с пластмасова кофа и четка, когото оприличаваме на Кралския пишльо (от филма История на света).





Вальо си поръчва още една бира, а келнерчето протестира, че трябва да са две, мисли и за мен момчето!