Memento mori. Болнични хроники.

[go6o]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Не спах почти, по скоро нещо като дрямка . Около 7 дойде сестрата, и ми даде термометър да си меря температурата. Нормално било да е малко по висока. Предупредиха ме да не ям и пия нищо. Бях жаден, но само си плакнех устата. Взеха ми пак кръв, през абоката ми слагаха някакви лекарства със спринцовка, после включиха и система. Драскаха ме за алергии, писаха някакви неща по ръката ми…



Около 11 ч. две сестри дойдоха и ме повлякоха с количката към операционната, момента бе дошъл.
Минавал съм през това, някак си имам неприязън, меко казано, към всякакви процедури, с които се нарушава целостта на тялото ми, кървене, игли и т.н. , но в случая няма избор, знаеш какво следва, стискаш зъби и го приемаш.
Операционната бе наблизо, спряха ме в нещо като склад, облицован в плочки, с кашони лекарства и разни други пособия, казаха ми че трябва да се съблека, нямаше как да махна панталона, донесоха ножици (режещи инструменти да искаш в района, бол…), срязаха го, после ме паркираха до тясна операционна маса, прехвърлих се, и се озовах под два големи прожектора, светещи със студена светлина. Казах ми че трябва да остана чисто гол. Огледах се и преброих 5 жени в стаята…
Две ме повдигнаха, една ме събу, и останах само по абокат, със синя стерилна шапчица, доста гротестна гледка. Няма как точно да опиша какво е усещането, мен лично ме изби на смях, персонала видя че се смея, и го обърнахме на майтап. Споменаха , че е рядкост , и би било хубаво и други пациенти да са толкова усмихнати. Съмнявам се, честно казано, но дано . Поради факта на голотата ми и шегите които си разменяхме, се замислих, и направо съм убеден всъщност, че в тази операционна са виждали много неща, но едно със сигурност няма как. Ерекция. Не мога да си представя по потискащо либидото място, честно.
Операционната бе климатизирана, за разлика от стаите, нормално, работните дрехи са доста сериозни, но на мен ми стана студено и започнах да треперя, завиха ме с някакво чаршафче, малко по голямо от носна кърпа, и пристъпиха към приготовленията. Процедурата си е сложничка и продължителна бих казал. Започна едно грандиозно омотаване с кабели, лепенки, маркучи и други неща, като че ме приготвяха не за операция, аз хибернация и дълго пътуване в космоса.
Самата операционна маса е тясна, да може лекарите да са по близо при манипулациите предполагам, няма къде да си сложиш ръцете отстрани, за това има нещо като стойки за тях, на които ги разперих и ми ги вързаха с по един бинт, и се озовах в божествена поза . Вече чувах филмовото „бип… бип…бип…”, отчитащо сърдечния ритъм , определих си на слух пулса – под 70, наистина бях спокоен.
След около час от влизането, всичко бе готово, анастезиоложката, приятна руса жена, над средна възраст, започна търпеливо да ми обяснява, какво прави и какво следва.
-Трябва да легнеш настрани за момент, главата плътно към тялото, брадата да опре гръдния кош, гърба извит като на котка, няма да се стягаш и мърдаш , ще усетиш леко убождане в гърба…
Процедурата съм я минавал, по така наречената „спинална упойка”. За мое нещастие, бях видял някога „уреда” с голяма игла, с който вкарват веществото между прешлените, малко над нивото на кръста, и няма да крия, най вероятно съм пребледнял. Усетих убождането, и инстинктивно се стегнах, колкото и да се стараех да не мърдам, болката е около 3-4 секунди, после изчезва. До минути след това се усеща едно затопляне , тръгващо от задника , и пълзящо надолу към краката. Не след дълго просто долната част на тялото ти не е твоя – няма я , няма я и болката.
Лекарите дойдоха, бе поставен параван, започна характерното тропане на разни лъскави метални инструменти, което ме побъркваше, за това обърнах глава на дясно и казах , че предпочитам да ме приспят , ако е възможно. Жената се усмихна, извърши някакви манипулации по маркучите, и не след дълго потънах в сън.
Събудих се по някое време, пиуакането си бе спокойно и ритмично, зад паравана долитаха разговор и звуци, които бих определил като неприятни за ухото, защото знаех че идваха от работата по крака ми, и за това отново погледнах към спасителката си вдясно. Последното което чух, преди да заспя бе „Мамка му, егаси тъпата бургия, не мога да пробия костта… подай…”.
Пак се събудих. Беше по тихо , но тялото ми се местеше насам натам, явно имаше още работа. Женски глас , с леко възмущение се произнесе „Еее, млад човек, а не си е обръснал краката, как може..”. Приятно е , че ме определи за млад, но относно бръсненето на краката, кълна се, не ми е и хрумвало да го правя - или съм някой задръстеняк, или прекалено олд скул, знам ли. Пак погледнах вдясно и пак заспах.
Събудих се в стаята, бях сам, завит с чаршаф, малко след 15 ч, закачен на система. Устата ми бе пресъхнала, пресегнах се за водата до мен и пих дълго. Не си усещах тялото от кръста надолу, нормално, упойката действаше доста дълго, поне и болка нямаше. Пак пих, и докато пиех усетих звука на изтичаща вода. Странно. Надвесих се да погледна до леглото, и видях кофа , от нея излизаше маркуч, който изчезваше под чаршафа. Космите на врата ми настръхнаха. Попипах трескаво под чаршафа, и видях че маркуча води.. да, точно до оная ми работа – катетър. Почти извиках от ужас. Бяха ме превърнали в нещо като проточен бойлер, мамка му. Бързо затърсих бутон , да викна някоя сестра, не работеше, но по коридора тъкмо минаваше една, врата бе отворена, и я извиках. Казах и да разкара проклетото нещо от мен, тя обясни че не трябва, на което аз и обясних че ще го изтръгна сам. Жената се видя в чудо, отиде някъде и се върна с още една друга, на която повторих същото. Явно съм бил убедителен, защото след минута се върнаха с някакви пособия, и махнаха ужаса от мен. Егаси, а тъкмо наскоро гледах със сина ми „Aliens2”, сега и това. Били го сложили за добро , понеже няма как да ходя до тоалетна, нам к'во си… Предпочитах да пълзя до тоалетните, само не и да се чувствам като киборг, прекалено много ми идваше.
Постепенно упойката минаваше, от горе надолу, след около 2 часа можех да си мърдам пръстите на крака, и започна леко да боли. Знаех , че няма да мога да спя, имах елетронна книга, наредих си нещата на шкафчето да са ми под ръка, ампули аналгин и пакети аулин , хапнах няколко банана ( всичко подсигурено от Асен). Преляха ми три банки прозрачна течност, до колкото запомних. Крака ми бе подгизнал от кръв, и не бе приятна гледка.



Вечерта се спусна неусетно, изпих аналгина, половин час след него и аулина, и потънах в света на буквите, за да не потъна в света на болката – в случая книга за астрофизика .

[aptt]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Ще се оправиш, търпение му е майката.
Между другото там правилата ги спазват само местни и тези които минават често по този път, за останалите /които по мое наблюдение са повече / знаците са невидими .
При толкова инциденти на този мост, как не се сетиха да го разширят поне с един метър.
Името на моста ` Черният мост `, е че някога там се е самоубил някакъв учител, а не от злополуките.

[Ivan Terziev]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Второто – на снимката се вижда , че са доста захабени стъклата, слънцето ни бе в гръб, малко преди залез, и това е направило по-малко видимо светлината им.

Toва и аз съм си го мислил. Опасно е та дрънка. И моите са матови на стоповете. Едвам се виждат. По прегледите гледат къде по-дребни козметики, примерно спукано предно стъкло.
Имаш смразяващо дар-слово! Де да беше по добър повод...
Ще се оправиш!

[cecoa1]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Там за новия асфалт... По Германия често съм виждал при нов асфалт да слагат временно по-ниски ограничения на скоростта. И си поясняват/предупреждават под ограничението с допълнителна табела- "Нова пътна настилка"(приблизителен превод). И май не е само при липсваща маркировка, доколкото помня. Може би си е друго сцеплението на новия асфалт, да каже някой спец.
Извън това - скорошно оздравяване и от мен.

[go6o]

От: Memento mori. Болнични хроники.

От тази сутрин.
Дъщеря ми, докато ми оправяше чаршафите.
-Абе ти няма ли да пишеш?
-А?
-Хайде ставай, какво си се депресираш, хайде! – и ми връчи лаптопа.
-Ама аз…
-Няма ама, почвай.

….
Относителността на времето се разбира много ясно в такива моменти. Гледаш часовника, опитваш се да се разсейваш, пак погледнеш, а то минали само минути. За да си отвличам вниманието , опитвах всякакви тактики –спомнях си минали неща, рецитирах си стихове наизуст, текстове на песни и каквото се сетите. Явно ми е помогнало, защото когато телефона звънна, бях задрямал. Асен каза, че идва, и да му изпратя локация , за да ме намери. Минаваше полунощ, в болницата бе тихо, като изключим стенанията, чуващи се от време на време от съседното легло. От лявата ми ръка бе текло кръв, някъде от между дланта и малкия и безимения пръст, бе се съсирила и чаршафа залепнал. Чух шума от количка, и на вратата се появи Асен със сестрата. Качих се с тяхна помощ на нея и ме поведоха към изхода, вратата бе заключена, за това минахме отзад някъде , и през малка рампа се озовахме на нещо като паркинг. Асен докара колата, благодарихме на мед.сестра и тръгнахме. Останах с добри впечатления като цяло от болницата и хората работещи там.
По пътя забелязах , че има пълнолуние и отбелязах че сега трябваше да сме около огъня на някой язовир, да гледаме звездите, да пием уиски и да се наслаждаваме. Да, ама не… Пълнолунието обаче спомогнало за по бързото придвижване с мотора до София, тъй като той е без акумулатор, разчита само на магнетно запалване, и фара му свети почти декоративно.
Разговора отново се завъртя около ситуацията, в която попаднахме, и как проспахме опасността. Отбелязах, че въобще не съм видял стоповете на автомобила отпред, Асен каза същото, просто изведнъж рязко се скъси дистанцията с автомобила. Странно,и двамата имахме достатъчно добър опит като шофьори. Имам две обяснения за това – едното – неработещи стопове. Второто – на снимката се вижда , че са доста захабени стъклата, слънцето ни бе в гръб, малко преди залез, и това е направило по-малко видимо светлината им. Другото интересно бе защо не успяхме да спрем, особено аз. Измереният спирачен път от следователите бе 21 м, с минимално време на реакция, това означава минимум 25 м дистанция, което не е малко. Дефакто малко преди да спра се бях заврял между автомобила и мантинелата. Асфалта бе сравнително нов, нямаше маркировка още, факт е че настилките в България се правят по интересен алхимичен метод, и нямат нищо общо като сцепление една с друга, но въпреки това смея да твърдя, че при тази скорост, ако бях с другия си мотор, който има невероятни спирачки +АБС , щях да спра спокойно, без дори да усетя риск от ситуацията.
Друго интересно бе естеството на травмата. Единственото видимо бе драскотина от вътрешната страна на прасеца, по късно и доктора ми каза , че натоварването е било от вътре навън, не мога да си го обясня, както и реално кога и как точно си счупих крака. Стигнахме до извода , че може би сериозен мотокрос ботуш, в комбинация с твърди шарнирни наколенки би ме спасил евентуално, но може би щях да травмирам друго място. Посочените неща разбира се ги имах, но както се досещате, бяха вкъщи, просто така брониран съм карал единствено офроад и на мотокрос писта, нали уж на разходка бяхме тръгнали…
На една бензиностанция около Ихтиман спряхме, Асен ми взе вода и сандвич и продължихме. Не бях ял от сутринта, всъщност деня тръгна доста тегаво, първо затънах с един джип в тресваище в планината, бях по служебна работа, тръгнах с мотора следобяд, после по пътя , заради сълзящ радиатор, сложих добавка за запушване, която изцяло пък запуши радиаторите, в крайна сметка се добрах до мястото на срещата с един действащ радиатор, там ги промихме и продължихме.
Пих вода, хапнах два пъти и усетих как силите ме напускат. Успях да полегна назад и после загубих съзнание. Явно не е било за дълго, защото като се свестих, Асен ми обясняваше нещо, а аз подържах разговора едносрично с „да”, „аха” и подобни, не исках да го притеснявам излишно.
Стигнахме болницата, аз останах в колата (колко изненадващо) докато Асен отиде да пита каква е процедурата по приемането, после се върна с количка, натовари ме и ме откара в коридора пред регистратурата, взеха ми личната карта и започнаха да оформят документацията. Поради батака в здравната ни система, бумащината е неимоверно много, и отнема доста време. Капак на всичко е дебело тесте с декларации, които трябва да подпишеш. Не вярвам някой със сходно или по-лошо състояние от моето да ги е чел, просто драскаш каквото ти подадат, ако имаш сили. Мярнах текстове от типа, че не носят отговорност за вещите ми и незнам какво си, че ще си платя имплантите и т.н. Бях толкова изчерпан и неадекватен вече, че спокойно бих сложил кръстче и под декларация за отказ от гражданство, за смяна на пола или съгласие да бъда сексуално малтретиран от цялото отделение, само и само да ми се махнат от главата, просто това е безумно, и не съм убеден че има юридическа стойност. Сещам се за мой приятел, докаран с две счупени ръце, когато му връчили хартийките, как ги изгледал учудено и питал с коя точно ръка искат да се разпише, или с какво. Някак си, май дали си здравно осигурен, бе последното нещо , което ги вълнуваше. Аз бях, не помогна много като че ли…
С помощта на Асен ме прехвърлиха на подвижно легло, където прекарах доста време докато пак писаха нещо. Там ми сложиха абокат, няма отърване, от дистанция на времето , оценявам професионализма на сестрата, избраното място бе добро, не ми създаваше затруднения следващите дни. Взеха ми кръв от вената, дадохме пакета снимки от болницата във Велинград, те го метнаха някъде и тръгнахме с количката по етажите, да дублираме вече познатите процедури. Твърдя съвсем отговорно, че ако няма човек който да помага в такива моменти, в случая Асен, всичко става много по трудно, леглото е тежко, разстоянията между кабинетите са големи, асансьорите не спират на нивото на пода, и ако не се повдига цялата композиция, и пуска леко, е доста трудно, а най вече болезнено за возещия се, особено с поразчупени кости. Снимаха ме по горе долу същият начин, само че тук ми казаха да си сложа лявата ръка на корема, да се вижда и тя. Жената работеща там каза, че счупването е чисто , и ще мина с един гипс, което ме обнадежди, но след като ме свалиха долу , дежурният лекар настояваше че трябва да се метализирам. Беше с дълга коса, явно металист, сигурно заради това. Опипа мястото на счупването, имах чувството че ми бърка вътре в крака, едва издържах без да се разкрещя от болка, направо ми изцеди силите, които и без това бяха свършили. Минахме през кардиолог, доста сънен, явно го бяха събудили, прегледа ме, оформи някакви документи и в крайна сметка се отправихме към травматологичното отделение, което ми се стори , че се намира в другият край на града – коридори, асансьори , коридори…
Настаниха ме в празна стая, и се отпуснах блажено, май всичко вече се нареждаше що годе. Попитах в коя стая съм.
-Стая N:13!
-Доста знаково настаняване…
Зазоряваше се, бяха минали повече от 10 часа от времето на катастрофата, благодарих на Асен , той си тръгна, а аз легнах и се загледах в тавана. Болеше, мамка му. Единственото лекарство , което бях пил, бе аналгин в линейката, мой съвет, ако попаднете в такава ситуация, и не издържате на болка, искайте, никой няма да ви предложи. Аз не го направих, и без това от утре щях да поема достатъчно химия по всевъзможен начин. Затворих очи и с познатите методи за отвличане на вниманието, се опитах да заспя.
Очакваше ме интересен ден.

[motor_men]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Да ви се чуди човек , какво търсите с тези мотори по асфалта при малоумниците? Бързо възстановяване и да ти е за урок.

[aptt]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Кога се е случила случката колега?

[slowtraveler]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Оправяй се адаш, и разбира се - поредната обеца на ухото...
Ако щеш вярвай - преди две седмици въртях из Северозапада (района около Белоградчик) с колата и точно това си мислих на стеснените мостове - 'добре, че няма моторист зад мен'... Защото по принцип карах не прекалено бавно, но намаляванията на скоростта бяха доста интензивни и внезапни.
На няколко пъти се наложи рязко спиране до нула, като последното бе със сработил АБС и свирене на гуми (въпреки дъждеца)... 'Родната инфраструктура' е така проектирана (без видимост), и в такова състояние(лош асфалт и непочистени храсти), че щеш нещеш - трябва да си готов за най-негативното за теб развитие...
Ето малка част от случките ми в рамките на 50км... Да, нищо прекалено екстремно, но достатъчно некомфортно с автомобил, а камо-ли с мотор по мръсния асфалт...

[boda nx]

От: Memento mori. Болнични хроники.

човече оправяй се по-бързо и безпроблемно! станалото-станало. обици на ушите, обувки до коленете..нещо римата ми избяга. ситуацията е гадна, доста народ НЕ ЗНАЕ kak да минава по такива места. карах малко ендуро /250/, сега карам чопър. Вече не ми е интересно да се бутам, да "запушвам" да не ме минават. /изключвам карането в група/ оставям ги да си трошат колите, бегачките и бусовете, докато аз се наслаждавам на пътуването. дори спирам! преди време бях писал в този форум,че съм по-склонен на "пусни идиота да мине", защото за мен е по-добро и работещо решение от "пази моториста". нищо против кампанията, поддържам я, но както всички знаем мотористите не ги виждат! та така. оздравявай, че времето пак ще те подгони да подкарваш и побръмваш...

[go6o]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Задното стъкло на колата с ръка/кормило ли го счупи?

Комбо малко, но основният удар пое гарда.

[ili4]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Задното стъкло на колата с ръка/кормило ли го счупи?

[ili4]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Шибана работа Жоро, но нали знаеш... "част от спектакъла", "вода под моста" и други такива клишета, които не помагат, но си ги повтаряме.... малко поне ни успокояват.

Кофти е когато знаем, че е въпрос да това да се опазим и въпреки всичко понякога не успяваме, реакциите на хората са толкова непредсказуеми когато са под стрес.

Добре е че си оцелял и се възстановяваш. Всичко друго са подробности - мотора, морето и т.н. ще се компенсираш пред семейството, мотора се оправя, не ги мисли тия неща сега. Гледай напред. Следващи пътеписи ще има и това е най-важното. Всичко, което се е случило е поправимо и без flux capacitor-a.

Да разкажа за една моя скорошна случка от която още много ме боли:
Пролетта (март) купувам мотор спорт-турист, за който бях чел 3 години и бях дебнал конкретния екземпляр около година. Взех го за без пари, но с някой проблеми и прекарах 40 дни (и няколко нощи) да го направя чисто нов. И го направих чисто нов - само една боя му оставаше (и без нея си беше като нов) и щеше да е като излязъл от магазина.

Покарах го 10-тина пъти и на 17.08 тръгнахме с приятел към Румъния през Оряхово. Приятелят ми кара зад мен с Hyabusa и караме като побъркани - Правец - Мизия за един час. Точно преди Мизия преди един завой (по сведения на колегата съм бил с около 140-150) прекалявам с предната спирачка, мотора се изтръгна от изпод мен вдясно и почна да прави неуписуеми неща в канафката - всичко в прахоляк, храсти хвърчат, мотора отвреме на време подскача над облаците от прах, гледах го с периферното зрение да не се върне да ме гушне. Аз се влача по асфалта като ония от разказа "Епидермис" на Карбовски и по едно време тръгвам да ставам и осъзнавам, че още не съм спрял окончателно. Исках всичко да свършва вече...
Много адреналин, но никакви травми по мен, повечето екипировка беше изтъркана изцяло, без нито драскотина по мен. Само това, че останах на асфалта ме спаси.

При теб нещата са по-кофти и от гледна точка на това, че някой друг е създал предпоставка за ситуацията. При мен всичко си беше моя вина и е някакси по-поносимо.

Поздрави, и бързо възстановяване!

[alexalex69]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Приживяното от мен е подобно с тази разлика че бях с кола . И още че аз се събудих след седмица и разбрах какво се е случило постфактум .Нямам и абсолютно никакъв спомен от катастрофата . Това какво и как са приживяли жена ми , детето и родителите докато ме търсят и след като са научили какво се е случило ги прави за мен още по-важни , още по-нужни и най-важно още повече обичани . Човек докато е жив се учи и пати . Стискай зъби и оздравявай по-бързо . Забравяй случката , но не забравяй поуките .

[santaclash]

От: Memento mori. Болнични хроники.

Това са нормални докторски приказки, няма какво да им се стряскаш. В компанията имаме следовател и двама патолози. На трета ракия като подкарат "служебни" разговори кой къде какво ходил да събира, как го е събрал и кой труп с каква рана бил, на нормален човек му идва да си метне въжето и да се отърве от мъките, само и само да не ги слуша.
Между другото и двамата са моторджии, карат чопъри.

[go6o]

От: Memento mori. Болнични хроники.

За интересуващите се основно от инцидента, мога да кажа , че това е в общи линии.
За останалите, които ще продължат с четенето – предупреждавам, че ще има не особено приятни фотоси, собствени наблюдения, така както аз видях нещата, и разсъждения, на места граничещи с цинизъм и гарнирани с черен хумор , но пък всичко е абсолютно реално , макар да е умишлено смекчавано тук там. Странно ми е, защото само до преди седмици се бях настроил да описвам поредното си пътуване, красиви гледки и емоции, цветя и рози, а сега се занимавам с това. От друга страна пък май никой не е описвал ТАЗИ страна на хобито свързано с мотоциклетите. Живота има интересно чувство за хумор.
Докато се подрусквах в линейката и слушах воя на сирената, разсъждавах над ситуацията, мислейки от този момент нататък, станалото станало, не можех да го променя. Започна да ме втриса леко и да се потя. Давах си сметка как от този момент , за месеци напред се променя живота ми, минавал съм през това , и нямах илюзии. Определено положението в което се оказах, щеше да рефлектира върху работата ми, плановете и близките. Всъщност неделя вечерта бях обещал да водя семейството си на море, чухме се по обяд, бяха приготвили багажа дори. Чувствах се неприятно и дори гузно, не знаех как ще им кажа какво се е случило – прекалено далеч бяха, нямаше как да ми помогнат, само щяха да се тревожат , за това, че са безпомощни да реагират.
Не след дълго спряхме пред болницата във Велинград, шофьорът изкара носилката, вкараха ме в нещо като приемна, и си тръгна. Ако не сте забелязали, факт е че медицинският персонал е съставен почти изцяло от жени, особено обслужващият, не се бях замислял над това. Трябваше от носилката да се преместя на креват с колелца, с който да ме транспортират до рентгена. Две медицински сестри, не в първа младост се засуетиха , макар че бе пределно ясно, че няма как да ме пренесат, и ме помолиха сам да го направя. Струваше ми зверско усилие и болка, сантиметър по сантиметър да пълзя докато успея някак си да се прехвърля, а те държаха отстрани, да не падна между носилките, които са на колелца. Дойде още една мед.сестра измери ми кръвното и ми заяви, че по инструкция трябва да ми постави абокат. Попитах с каква идея иска да ме дупчи отсега, не ми отговори, но така трябвало. Казах и , че няма да стане, и тя се отказа. Затъркаляха ме с количката за снимка, приеха ме веднага, и ме паркираха до устройството. Тук последва същото упражнение по прехвърлянето, бавно и болезнено издрапах върху студената маса на рентгеновия апарат. Снимаха ме в две равнини, както и дробовете, на ръката никой не обърна внимание, дори и аз, макар че ме болеше и дланта отгоре вече бе започнала да се подува. Снимките бяха готови на момента, появи се млад лекар , погледна ги, дойде до мен, и ми съобщи, както ми се стори, тържествено:
-Имате счупване на крака!
-Забелязах – измърморих аз.
-Двете кости на подбедрицата, ще трябва да се извърши операция, с метална фиксация на костите.
Тук нямаше какво да кажа. Имах познат лекар в , смея да твъдя, елитна травматология в София, който ме беше оперирал и преди, за това звъннах и го попитах дали ще може пак да се заеме с мен. Оказа се , че утре е на работа, ако мога, да отида там. Това бе важно, от една страна, заради по бързата възможност за реакция, от друга страна , ако исках той да ме оперира специално, трябваше за начало да си приготвя 1000 лв за избор на екип. В местната болница, офертата бе за операция в понеделник. Не се колебах в избора, дори само заради тези неща, а сега ще изредя и другите, които са чисто субективни. Не познавах никой от района, близките ми бяха много далече, ако останех, нямаше кой и вода да ми купи реално, престоя нямаше да е малък, да не говорим за други потребности. Без да искам да обиждам специалистите от по малките провинциални болници, знам какво е дереджето, пак от личен опит или впечатления на пострадали приятели. По натам ще отворим пак тази тема, но сега просто ще разкажа един случай. В моят град , хирурзите ортопеди са цифром и словом 2 (двама). Преди време , в мебелен магазин, ги видях да пазаруват шкафче, монтиращо се посредством дюбели на рафтоносачи. Единият попита другия , как ще го монтира, а той отговори „Сам ще си го наглася”, на което другият отвърна „Това да не са ти кокали да ги монтираш и завиеш как ти падне, това си е финна работа.”. Дори да приемем това с усмивка, не ми беше много смешно когато лежах под единият от тези образи, отново със счупен крак, а той го изви, за да го намести. Приятели и роднини са ме чули как викам на паркинга на болницата, а бях на третият етаж, въпреки че търпя доста на болки. Попитах го има ли идея как да ми оправи крака, случаят бе доста сложен, каза ми че не е правил подобно нещо, но се е консултирал с колега по телефона, и можем да започваме. Аз му отвърнах, че с помощта на лаптоп и интернет, след 30 мин, и аз мога да консултирам, но това не ме устройва. Обиди се и излезе, а мен ме изхвърлиха в коридора с инвалидна количка да се оправям. Последва дълго пътуване, което едва издържах, и дълга агония, но в крайна сметка нещата се развиха добре, това е друг случай, няма да задълбавам в него.
Отново тегаво преместване на кревата с колелца, откараха ме в манипулационната. Там обявих решението си да не оставам, хората реагираха спокойно, за което им благодаря, макар че не им стана приятно. Сложиха ми вендузи, с доста зор, понеже съм си космат, сърдечния ритъм бе ок, и доктора ми направи шина от гипс. Полицията дойде за алкохолна проба, уреда отчете нула. След това ме закараха в една стая, и там изпълзях върху легло. Подписах декларация, че се отказвам от по нататъшна медицинска помощ тук. Звъннах на Асен да видя какво става, него още го държаха на местопроизшествието, и го зарадвах с новината че трябва някак си да ме закара до София.
Междувременно той , със съдействието на полицаите, намерил местни хора където да прибере моят мотор, закарали го и се върнал пак на моста, добри люде има навсякъде. Процедурата при средна телесна повреда е доста комплицирана, трябва следовател, местните били само младши, търсели други, в крайна сметка дошъл човек чак от Пазарджик. Искали да оставят мотора като доказателство на съхранение, на което Асен отговорил, че няма нищо против, но не вижда с какво това може да е полезно. Между впрочем на мотора му нямало почти нищо, само левият гард извит и огънат. Съприкосновението с автомобила, заради което не можах да мина, всъщност дошло от това, че задната стъпенка задрала странично, в крайна сметка стигнала до гредата на вратата, и това предизвикало рязкото спиране и моят полет. Плана бе, той да отиде с мотора си до София, въпреки мижавият фар, да си вземе колата, да се върне да ме вземе и да ме закара обратно до болницата , където да ме настани. Живо геройство според мен, но знаех , че мога да разчитам на него, и искам още веднъж да му благодаря, хубаво е човек да има такива приятели.
А сега си представете описаната ситуация, но само аз участник, нещо напълно реално,защото често карам сам. Коренно различно щеше да е всичко 
В стаята имаше възрастен мъж в тежко състояние, който дишаше на пресекулки, а на другото легло стара жена лежеше, и ставаше от време на време да го наглежда, и да му говори успокояващо, после се връщаше и полягаше пак, явно бяха съпрузи. Мила гледка , наистина, толкова отдаденост и любов в една болнична сцена.
Бях си спрял звука на телефона, защото се чудех какво да кажа, ако ми се обадят. В крайна сметка, пуснах един СМС на жена ми, че сме пристигнали на язовира, опънали сме палатките, и всичко ок, но батерията ми пада и не мога да говоря. После легнах да чакам, гледайки тавана, и освен пулсиращата болка, усещах как започвам да се мразя, макар че се опитвах да потуша и двете чувства…