България за шест дни

[Evgeni Enduro]

От: България за шест дни

И така....
Ще внеса малко уточнения преди да започна със снимките. Темата е "България за шест дни", но същинското ни пътуване се състоя в пет. През един от дните се отдадохме на почивка по Черноморието, като съчетахме приятното с още по-приятното и се присъединихме към Националния оффроуд събор на плаж "Перла", но за това ще спомена по-нататък!

Идеята за подобни разходки се появи още преди години, когато ергенското парти на Стоян (100U) бе отбелязано с подобно пътуване, в което не успях да се включа,за което ме е яд до ден днешен.
Десетина дни преди 3-ти септември(началната дата) тези влечения все повече взеха да напират в съзнанието ми. Просто ей така, всякакви налудничави идеи и маршрути ми се въртяха в главата. Без много да му мисля звъннах на 100Ю и му разказах за болежките си. Той ми обясни, че има лек и ще го обсъдим по-сериозно, когато се видим. Денят на срещата не закъсня много и хоп ..... виждам и чувам ЧичоСтоювата Хонда пред портите си. Сваля екипировката и с доволно изражение отваря топ касата на мотора, а вътре ...!? Вътре са отговорите на всички мои въпроси, свързани с така бленуваното ни пътуване:
чисто нови венци, верига, акумулатор. Носеше и задна гума, която е нахлузил на кръста. Залавяме се веднага за работа, че слънцето вече е по залез.
След подмяната на въпросните консумативи, вадя един стар пътен атлас и сядаме на масата. Разлистваме, разглеждаме, обмисляме. Едно е ясно-тръгването ще бъде на или след 2-ри септември, понеже и двамата сме отпуск тогава.
Преценяваме, че имаме ресурс и време за една седмица по прашните ни пътища, и чертаем грубо маршрута при условие, че Родопите задължително са включени в желаните от нас дестинации.
В еуфория породена от предстоящото, часовете отлетяха и е време за лягане. Стоян се мята на Африката и си тръгва. Разбираме се, че всеки от нас ще комплектова необходимите инструменти и ще се чуем за да съгласуваме и коригираме излишния багаж.

Почвам едно бясно търсене на топ-каси из нета, като бюджета ми е едва 100 лв. Обявите за такива втора употреба се броят на пръстите на едната ми ръка, а размерите им не ме устройват. Решавам, че ще е нова, китайска. Не бе трудно намирането й. За 60 лв. се сдобих с 50 литров куфар, прилично изглеждащ, но с много калпава скара. Време за подобрения обаче нямам. Каквато е такава.

Стана неделя, 1 септември. Отивам на гарата да посрещна приятелката ми от екскурзия в Италия, която освен, че ми е спътница в живота се превърна и такава в пътуванията ми (Ама аз съм си виновен. Хубаво си я беше страх от моторите, но под моя напор поддаде. После аз й пилех на главата да се учи да кара, после да си купи и мотор ........ и айдеееееее!!! Вече друг ще гони ман'кенките на Пищова из гората и по селата).
Оплаква ми се, че се е изморила от 23 часов път в неудобния автобус. Мисля си: Ако знаеш какво те очаква на тази седалчица, върху тоя едноцилиндров мотор, и тези 1600-1700 км. ......!?

Със 100Ю имаме окончателна уговорка - Вторник, 3 септември, 8.00 ч. на околовръстното при отбивката за с. Лозен.
Наборът ми (Сузуки ДР 600 от 1987 г.) е готов, натоварен, зареден в очакване на този нелек за него път! И така от неделя до вторник.


Вторник. 7.00 ч. Телефонът ми звъни за събуждане, както всяка сутрин. За разлика от всяка сутрин обаче,точно тази рипвам от кревата росен като морковче, нищо, че не съм спал цяла нощ от вълнение. Багажът е готов. Товарим се на мотора с приятелката ми ( наричана за краткост по-долу Веселка ) и отпрашваме към мястото на срещата. В бързината пропускаме първата снимка на тръгване от нас.
Изчислил съм, че ще стигна по-рано, но уви! И Стоян явно не е спал тази нощ и вече чака, 15 минути преди уговорения.
Спирам в банкета до неговия мотор. Веселка е забравила за куфара и слизайки си закача крака в него. Усещам, че нещо не е наред но докато разбера я виждам на земята по г*#. Гледа ме виновно и ми вика: "Аз малко паднах". "Виждам", казвам аз през сълзи от смях.
Снимаме се бързичко и поемаме по направление Панчерево>Бистрица>Железница>Белчин>Самоков. Времето е студено, мрачно и се гласи да завали.





Карахме до Бистрица. Спираме за да се облечем, защото е кучи студ. Всъщност аз нямам какво повече да облека и си обувам долнището на дъждобрана. Веселка намотава шал, слага и още една фланелка.



Стоян преглeжда маршрута на гпс-а



Продължаваме към Железница. Времето е мъгливо, асфалта влажен. Весето ми крещи на ухото, че и е студено и иска да си облече и другото яке. Отбивам и започвам да й се карам, че не се е облякла преди малко, а през 5 км спираме. Пътят ни за деня не е малко, а времето напредва.
Облича се тя и пак продължаваме. Карам пръв, 100Ю ме следва. За момент изтръпвам. Виждам автомобил, който вероятно е карал с несъобразена скорост и е излетял от един завой в отсрещната канавка. Станало е преди минути, защото водачът тъкмо е излязъл от смачканата кола и разговаря с някого по телефона. Давам си сметка, че тонът, който държах на приятелката си, може би е бил пресилен. Може би точно тези няколко минути обличане са ни спасили от фатален инцидент .... Плюя си в пазвата и продължаваме по направление.

Първата ни спирка за гориво преди Самоков. Километражът ми показва 73 км от начална точка.
Пак преговаряме маршрута



100Ю пак се пули в ГПС-а нищо, че все още сме на "царскио" път и указателни табели има на всяка крачка.



Продължаваме през Боровец>Радуил>Долна баня>Костенец>Сестримо. Темпото ни е стегнато, но скоростта не надвишава 80 км/ч.
Започваме да катерим от Сестримо към яз. Белмкен. Малко преди да се открие невероятната гледка над язовира ми звъни телефонът. Служебният телефон. Трябва да спра, колкото и да не ми се ще. Свършвам разговора за минутка и решаваме, че е удачно след като сме спрели да направим и една кратка почивка.
Стомахът ми стърже и се просвам на земята с кроасани, сухари и всякакви подобни боклуци за да заситя глада си.



А знаете ли Стоян какво прави!? Разбира се, че се пули в дисплея на ГПС-то



Впечатлен от заобикалящата ни красота снимам в околовръст









След 10 минутна почивка се товарим и продължаваме нагоре ...

Ехххх, красота!



Ето я същата картина, без онези двама грозници



100Ю подсича стената



Тук нарушаваме спокойствието на руски скиори и спираме на малката стена за още една порция фотоси



The world is mine )) (Не мo'а да говора по американски, ама гледам, че е модерно)






Полянката под стената



Започваме спускане към Юндола. Там ще спрем за закуска по обяд

Пристигаме и сядаме на едно заведение. Поръчваме на сервитьорката. Докато чакаме Стоян бърка в пазвата и ...



Викам му: "Ей, ше счупя тоз' телевизор!

Гледай сега тука, да ти кажа къде отиваме"




Следва>

[Evgeni Enduro]

От: България за шест дни

>>>

Соча с пръст пътя от Юндола през Якоруда > Белица > Баня > Добринище > Гоце Делчев > Сатовча > Доспад > Девин >Смолян. Стоян възразява, защото много ще удължим пътя и времето няма да ни стигне. Предлага маршрута Юндола> Велинград> Пещера> Кричим> Девин>Пампорово>Смолян. Съгласявам се на този вариант, при условие обаче, че се отклоним към с. Ягодина за кача Весето на панорамната площадка „Орлово Око”.

Потегляме сити към Велинград, като водач на „групата” вече е Стоян. Минаваме през Велинград, Костандово и стигаме до Дорково. Там асфалта свършва. 100Ю вижда на гпс-а някакъв черен път към язовирната стена на яз. Батак и решаваме да кривнем от „правия” път (честно казано,в сравнение с черните пътища и пътечки, асфалта никак не ме влече, но е единствения начин за кратко време да разгледаш много обекти, а и да сме двама на мотор).
Повежда ни чичо Стою към стената и се оказва, че пътчето си е макадамено и много приятно за каране. Само дето топкасата дрънка страшно, но ще издържи.

Вече сме в „свои води”


Изпреварвам за да снимам отпред



Стигаме до кръстопът и се чудим на къде да хванем



Стоян поглежда тутурутката и казва: „Наляво” и ме оставя в облак прахоляк.
Аз се позагледах в един надпис на скалата точно на разклона:



Викам си, защо тоя тръгна наляво, като хората са ни го написали „Към дъното”: „Стоянеееееее, къде тръгна беееее!?” Тръгвам след него, нали сме тандем, ама си мисля: „ Аз откакто водя съзнателен живот, родителите ми все се стремят да изплуват. Тоя надолу го тегли”.
Какво се оказва!? Не било дъното на социалното ни съществуване, за щастие. Хората са имали предвид язовирната стена Батак.

Ето я и нея



След няколко снимки се отправяме към Пещера





Влизаме в градчето и спираме на цънтъра пред един хипермаркет за да заредим с вода и шоколад



100Ю изтегля късата клечка и влиза да пазарува, а аз и Веселка пресичаме улицата и отиваме да разгледаме и снимаме парка.
Ето го и него:







Камък се пука от жега, ние с фанели, шалове, като за ски. Няма да ви казвам тези около нас как ни изследваха!



Продължаваме към Кричим. Влизаме в града



Улиците са разкопани, поставане са знаци, че са затворени. Решаваме да проверим проходимостта им с мотор. Оказва се, че не е никакъв проблем







Излизаме от населеното място и поемаме към Девин за да заредим



Чисто по „Родопски” бих казал ЕВАЛА на тия от „Пътна сигнализация”

[Evgeni Enduro]

От: България за шест дни

Вече наближаваме стената на яз. Кричим



Разбира се, спираме за снимки и тук





Механизмите на шлюзовете



Как мислите, дали го е страх от високо?





Този от високи води не го е страх, а и рибка си лови ...





Стоян се сеща, че не сме виждали стената на прословутия яз. Цанков Камък и свиваме вдясно по стария път. Има бариера, но е вдигната



Ето я и нея



Връщаме се до новото шосе и продължаваме







Качихме се над язовира и пред нас се разкриха невероятни гледки















Докато се снимаме времето отлетя, а имаме още доста път. Отклоняваме се към Девин да заредим. По път задминаваме двама ...... (ако по скалата ние се определяме като „луди”, тези са още по-по-най)
Теглят си и ремарке с багаж. Вдигам ръка за поздрав, те също махат енергично


Спираме на бензиностанцията да заредим. Докато се разплатим, колоездачите ни настигат. Спират при нас за да побъбрим. Ядец, говорят по американски. Разбирам какво ми говорят, но не мога да захапя аз да им проговоря. Викам Веселка на помощ.
Оказва се, че тези дружелюбни симпатяги са холандци, които са си поставили за цел да преминат България и да отидат в съседна Гърция. Отвориха сладка приказка. Веселка поиска да се снима с тях



Докато си говорим нещо издаде странен звук от ремаркето. Момичето разбра за любопитството ни и с усмивка разкопча ципа. И тримата ахнахме ....



Това не било багаж, а малък човек 

Слънцето се скри. Всеки тръгна по пътя си. Ние поемаме в посока обратна на крайната ни цел – към с. Ягодина. Когато ходих последния път бях с ендурото и минахме през някакви пътеки, като си мислех, че те са единствения път до вр. Свети Илия и площадката „Орлово око”. Грешка! С гаджето зад мен ръгнах из коловозите, но уви, закъсах по средата. Слиза тя, аз продължавам сам нагоре, Веселка пъпли и нещо мрънка.



Изкарах мотора от коловозите и слизам да я посрещна и да й помогна с тежката раница. Тя веднага ме атакува, че съм луд ако си мисля, че ще върви пеша до върха. Веднага се сещам на ум за тъщата .... Казах й, че само за няколко метра е слязла и я мятам на мотора.
Стоян като видя как се блъскам със сузукито по тия камънаци се отказва. Може би по-доброто решение. Чуваме се по телефона и се разбираме да чака в селото.
Стигнахме до ретранслаторите и спускаме пеша към рампата.



Аз избързах за да снимам





Принципно имам фобия от високо и изпитвам ужас, но не идвам за първи път тук и съм свикнал. Качвам се на рампата и приканвам Весето да престъпи напред. От този момент имам и клип, но няма да го кача, че ще ме убият. То бяха сълзи, паника... Все пак и тя се престраши в името на снимките




Аз стискам с ръце, ще изкривя винкела 




Вече наистина се стъмва




Спускаме по най-бързия начин и поемаме към Смолян, където съм запазил хотелска стая.
По път спираме да регулирам фара, че свети малко височко ... над тополите



Малко преди Смолян спираме да продиктувам точния адрес на хотела и 100Ю да го въведе в онова тамагочи за да ни заведе до там



В Смолян стигаме около 22.00 ч. Километражът показва 434 км. ЗаД#@*а обаче си мисли, че са много повече.
Настаняваме се и право в ресторанта за ядене
По време на вечеря преговаряме маршрута за утрешния ден!



Следва бърз душ и така чаканият сън !

Следва>

[hypermood]

От: България за шест дни

Много яко.Благодаря!

[markovivo]

От: България за шест дни

Евгени, имам план. Аз ще го забаламосам стоЮ, пък ти с брадвата по тамагочито, да му се невиди. Чакам с нетърпение продължението и поне още 20-на снимки на стоЮ човъркайки НЯЩОТО.

[100U]

От: България за шест дни

ЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ няма да ми закачате вярното другарче,защото "Ще счупя тоз телевизор".
Браво Евгени!Страхотно се справяш! И аз съм в очакване на продължението.

[Evgeni Enduro]

От: България за шест дни

Евгени, имам план. Аз ще го забаламосам стоЮ, пък ти с брадвата по тамагочито, да му се невиди. Чакам с нетърпение продължението и поне още 20-на снимки на стоЮ човъркайки НЯЩОТО.

ЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ няма да ми закачате вярното другарче,защото "Ще счупя тоз телевизор".
Браво Евгени!Страхотно се справяш! И аз съм в очакване на продължението.

Момчета, ще ви счупя тез телевизори и на двамата. Май сте забравили къде ме изпрати това устройство през 2008 г.? Тука път, там път, преизчисление, прихващане, не знам си какво още, айде в пропастта, айде после в буса, после Пирогов, после "провалихте ми отпуската" както казва д-р Див.

Защо снимах толкова!? Не мога да се оправя с обработката на снимките!

[100U]

От: България за шест дни

Ама не забравяй, че "тоз телевизор" през 2010 и 2011 и на други места те заведе!
.........и да не си отплесваме от хубавото начало!
Давай напред!

[knifeman]

От: България за шест дни

Интересен разказ и страхотни снимки. Евала!

[Evgeni Enduro]

От: България за шест дни

Извинявам се за забавянето, но материалът е страшно много. Плюс това преходът през втория ден беше най-стойностен от всички останали и ще дам всичко от себе си за да ви направя съпричастни към това, което видяхме. Едва ли това е възможно обаче, тъй като думите и снимките не представляват нищо пред изпитаните моменти онзи ден.

Същият ден бях влязъл в конфликт със себе си. Съзнанието ми бе изпълнено с противоречиви чувства – от носталгия към миналото (дори годините, когато не съм бил роден) през умилението, съжалението, съчувствието, състрадателността, гнева и омразата към безхаберието на управляващите заради разрухата на Родопския регион. Темата ми обаче не е за политика и нямам намерение да я мърсим с подобни разсъждения.

Сряда. 4-ти септември. 7.00 ч. сутринта. Будилникът звъни. За разлика от вчера, днес не съм толкова ентусиазиран да скачам от леглото. Протягам се, прекъсвам дразнещия сигнал и се сгушвам в приятелката си. Задремал съм пак.
Споменах ли, че спим със Стоян в една стая? Е, вече знаете.

В един момент нещо ми бърка в душата. Бръкна от там, от където по принцип организмът се очиства. Ококорвам се. Срещу мен е телевизорът, а от него бичи бесна чалгия. Бат’ ви Милко Калайджиев съвместно 3-4 кифли (които оприличавам на други кифли, които съм засичал по тъмно, обути в лачени ботуши, близо до мястото на вчерашната ни среща със Стоян) пеят за някакви близалки, и не само пеят ами ги разнасят от уста на уста. Гледам онзи, моя съквартирант станал, облякъл се и се хили с ехидна физиономия. Не, че него не го дразни този шум, напротив. Но е готов на саможертва само и само да погледа моето събуждане. Оглеждам се за дистанционното, но той го е конфискувал. Викам му: „Ей, ше счупя тоз’ телевизор!” То е ясно, ще се става. И без това закъсняваме, а искаме да идем на 100 места днес.

Ранобудните вече са готови. Тъпчат и пушат нервно





Обличам се и аз и се свличам надолу. Позирам заедно с моя ГПС




Палим и се насочваме към Арда. Вдъхновени от разказа на Георги Бърдаров – „За петата ракия или колко е хубав животът” сме се запътили към края на света, а именно-Гоздевица.
Спирка за гориво



100Ю или си оправя маникюра, или гледа ГПС-а. "Стойчо, обърни се надясно! Ей я, где е бензиностанцията. Питай мен, не тоз' телевизор!"




Приветливия Смолян








По път за Арда









Преди Могилица, Стоян дава знак да спра. Казва ми, че в близост има пещера, която си заслужава да бъде видяна-Ухловица. Без да коментирам давам знак да кара натам. Спираме на паркинга до щосето и сваляме каските. Една жена от околните кафенца ни казва, че група посетители е тръгнала преди 15 минути. Трябва да побързаме за да влезем с нея. С пълно „бойно” снаряжение поемаме по стръмната пътечка към входа на пещерата.







Няма спирка!Жега страшна!
На един от острите завои по пътечката виждаме няколко човека, седнали в беседка. Питам дали групата е далече, а те ми отговарят, че са част от нея и може да не бързаме толкова. Още не бяха изрекли тези думи и нашите се настаниха




Пътеката свърши, започват стръмни метални стъпала










Стигнахме пред входа на пещерата




Оказа се, че от последни станахме едни от първите, стигнали до входа. Докато чакаме останалите се снимаме










Седнахме на една пейка да отпочинем. Какво направих не знам, но шишето ми с водата полита в дерето. Вода мога да си купя от кафето на паркинга, но сърце не ми дава да оставя тая пластмасова бутилка там. Слизам с алпийски способи







Взимам водата и наобратно





Вече се събра цялата група. Екскурзоводката ни прави встъпителен инструктаж за безопасност, разказва ни накратко за пещерата и влизаме в нея. [Съобразих се с поставените ни условия и съм снимал без светкавица] Не съм запален пещерняк, но съм посещавал доста пещери. Тази май ми става фаворит. Атрактивна, леко екстремна и невероятно красива










Ако не сте били там, идете! Няма да съжалявате.

След 45 минутно разглеждане на пещерата при 10 градуса температура, отново излизаме навън на жегата




Слизаме на паркинга и сядаме за кратка отмора и сладолед








Сигурно ви досадих с тази фраза, но слагаме каските и пак потегляме. С последната почивка изгубихме 2 часа ..., но всъщност какво са тези два часа в сравнение с красотата, която съзрях там долу, под земята







Влизаме в Могилица. Спирам да снимам площада




Прибирам апарата и продължавам към изхода на селото. Срещам 100Ю в обратна посока. Помислих си, че мен търси, но ми дава знак да го следвам. Спира на площада, сваля каската и казва, че ще почиваме. „Пак ли”, питам аз. „За Агушевите конаци чувал ли си?”, ме пита той. Сещам се, че някога съм учил за тях, но това си е останало там. „Ела сега да ги видиш”, допълва Стоян и тръгва по една пътека към сградата





За нещастие вратата е заключена. Има закачена бележка





Звъним на посочения номер. Оказва се, че вътре има група и трябва да изчакаме за да влезем. Няма проблем! Аз ще поседна на тревата, а 100Ю, 100Ю си има работа с онова нещо.
Не след дълго ни посрещна любезна дама с добре дошли. Започваме една приятна беседа, разхождайки се из конака

Тук е снимана част от филма „Време разделно”, сцената с разговорът между Васил Михайлов и Стефка Берова




Изглед отвън







Уникално място! Лукс за времето си. За съжаление държавата не полага грижи за него. Всъщност имотът е реституиран.

Римски мост, непосредствено до конаците





Тук мисля да спра за тази вечер. Седващата част от разказа заслужава специално внимание и концентрация, а вече съм уморен.

Следва>

[Стоян Боюков-Sariones]

От: България за шест дни

Благодаря! Дано сте стигнали и до "Гераница". Уникално е.

[CarTest™]

От: България за шест дни

Бях по почти същите места ... но, два дни по-рано.
Чакаме продължението!

[Спас]

От: България за шест дни

Споменах ли, че спим със Стоян в една стая? Е, вече знаете.
Е Е Е, Евгени излагаш се, мислех те за сериозно момче

[Evgeni Enduro]

От: България за шест дни

„Мили мамо и тате, пиша ви, но не знам дали някога ще прочетете тези редове… Аз съм добре, вече две години съм в Америка. Нямаше как да се сбогуваме…, знаете как беше… или трябваше да побегна бързо, без да се обръщам назад, или…
Минахме през Гърция, с Метин бяхме заедно, заедно се качихме на кораба за Америка. Не можете да си представите колко безкраен е океанът и колко е син… Мислех, че умираме, че никога повече няма да видя земя, че никога няма да мога да ви поискам прошка. Пътувахме седмици наред, преди да стигнем Америка. Америка е толкова странна, всичко е толкова различно и голямо, а хората са същите и се усмихват по същия начин.
В началото бе много трудно, спяхме където сварим, после с Метин се разделихме, накрая си намерих работа. Сега съм добре, работя в една пекарна, ставам рано, ама знаете, аз съм свикнал. Работа мен не ме плаши. Имам си квартира, събирам за кола. Всичко си имам… Всичко си имам… Всичко…
Само когато завали
и мъката с дъжда изтича
си спомням колко ме боли
и колко много ви обичам…
Прощавайте, прощавайте…
Ваш обичан син:
Саид Метков
5 IV 1967 г., Сакраменто – САЩ”

С това писмо, откъс от невероятния разказ на Георги Бърдаров, започвам следващата порция снимки.
Писмото ми е в главата откакто прочетох тези редове за първи път. Опитвам се да се поставя на мястото на героите от него. Без значение от социален статус и религиозна принадлежност. Тежко! Много тежко изживяване.
Всъщност родното село на дядо ми е още по-западнало и от описаното в разказа, нищо, че се намира на 2 часа от жълтите павета. Мога да си представя кaкво означава обезлюдяване на махали, села, дори цели региони. И тези хора, които остават в тях гинат в мизерия. Но не тя е страшната! Най-страшното е самотата, забравата! Днес хората сме твърде заети, винаги имаме прекалено много ангажименти, винаги бързаме за да вършим работа на някой, а забравяме своите.
Когато бях в Гудевица и разговарях с местните се сетих за едно стихотворение, което ми е легнало на сърце. Всяка една дума е на 100% съизмерима с начина на живот днес ... или поне аз така смятам.

Идвайте си
Идвайте си, докато все още светят
две прозорчета в шумака
и до късно в есенните нощи двама старци
трепетно ви чакат.
Идвайте си. В старото огнище
пън догаря – сух пън от черница
и до него спомени разнищват
стар баща и майка ви светица.
Идвайте си, докато на двора
тегне с грозде старата лозница,
жълти тикви светят на стобора
и поели топлата десница,
целунете майка си, че може
тази среща сетна да остане…
Не ще има кой софра да сложи,
с топла питка сладко да покани.
Ще заглъхне къщата, а двора
ще потъне в бурени и лайка…
Тук ще дойдат нови, чужди хора,
ще я няма бедната ви майка.
Ще мълчат оголени липите,
небесата ще се спуснат сиви…
Майките ви чакат пред вратите.
Идвайте си, докато са живи!
Христо Медникаров

Та, след Агушевите конаци се запътваме към това село, „на края на света”, тънещо в забрава.
Дума не обелвам по път. Представям си го как изглежда, как изглеждат хората в него, как ще ни посрещнат.
Не след дълго стигаме разклона, по който трябва да тръгнем





Поемамe наляво за да изминем последните метри до това магнетично място



Вече сме в село Гудевица, чието население е християнско. Малка махалица с няколко къщи, един смесен магазин на мегдана и тесни, но асфалтирани улички



Няколкостотин метра по-нагоре е махалата Гоздевица, която ми е в съзнанието от толкова време. До там се стига по черен, обрасъл и каменист път














Стoян закантари африката на един бетонен кюнец – опря на кората и се вдигна задницата. Ни напред, ни назад




Наложи се да бутнем мотора


За разлика от пътя към Орлово око обаче, Стою не се отказва да изкачи този, макар че е по-лош. Орлово око ще бъде там десетки години, но това село си отива, както и много като него, със своите истории, с историите на хората живели там.

С риск да счупим нещо по мотора му продължаваме напред






След последния и най-труден участък, пред нас „изплува” махала Гоздевица




Изкачих се с мотора до първата къща, спрях и се обърнах да видя моя другар



Тишината бе нарушена от шума на някаква дървообработваща машина, идващ от нечий двор.
Пред къщата, където спряхме излезе жена. Забрадена, нисичка, но изправена бабка с много топли и лъчезарни очи – баба Софка или Софие.
Посреща ни с добре дошли



Набързо се представям и разказвам какво ни води насам. Весето се приближава за да ни снима. Баба Софка махна с ръка и каза: „Не ме снимайте, че не съм убава”
Обяснявам й, че не сме от телевизия, а просто туристи. Стоян вече се е съблякъл и се приближава




Такова спокойствие и хармония излъчваше тази жена, че я слушаме в захлас.
Стоян седна под сянката на едно дърво и слуша нашият разговор.



Обсъждахме какви ли не теми. Първо започваме от разказа и неговия автор-кога е идвал, какви си е говорил с тях, как се чувстват сега, когато цяла България знае за това село/махала, а жителите му вече са известни.
Баба Софка е изключително приятен събеседник. Говорим си за живота в Гоздевица, за трудния живот в този регион, за опустошението му. През цялото време чувствам, че е леко потисната. На няколко пъти повтори „ Вие сте учени ора” или „Като вас, заможни ора”. Мисля си ... повечето от тези хора са неграмотни, НО в никакъв случай прости или ограничени. А колко простаци има сред учените ....

Устата ми пресъхна от жегата. Гледам, че минава един маркуч към градината на баба Софка. „Маркуч” е силно казано. Множество парчета с различен диаметър, съединявани с парцали или найлонови торбички за уплътняване. Питам аз дали мога да пия от тази вода. Тя ми казва: „Иди по пътечката нагоре. Имаме чешма с много хубава вода”. Тръгваме с Веселка към чешмата, която се оказа на 50 метра.



Минаваме край двора, от където се чува шумът. Мъж реже дръвца на циркуляр, не ни вижда, не ни чува. Продължаваме към извора.




В този ден пих. Пих от най-чистата вода. Пих от извора. И получих житейски урок, който в никое училище или университет не могат да ми предложат. „Лекцията” беше на тема „Морал и ценностна система”. Лошото е, че много от „лекторите”, които добре познават тази материя не са сред живите, а при тези, които все още могат да ни научат на нещо, „стаите са празни. Учениците не са в час”


Наляхме си водичка и се връщаме към дома на баба Софка.

По път срещаме една старица, приведена към земята. Със снежнобяла забрадка. Баба Емине. Най-старият жител. Родена през далечната 1924 г.




Била е на гости у баба Софка с още една жена, но не са пожелали да излязат, защото са си мислели, че сме от телевизията. Не, че ги е страх от камерите. Просто са притеснени, че не изглеждат добре за „пред ората”.

Поздравявам я веднага и присядам край нея да си поговорим, ако може. Не знам дали и кога ще имам възможността да общувам с човек на нейната възраст, преживял войни и преходи, няколко модели на управление, репресии и т.н.






Баба Емине видя апарата и се смути. Каза да не я снимаме, защото „Не съм се кордисала .....” И на нея обяснявам, че снимките няма да ги има по телевизията, да не се притеснява.

Питам я на колко години е и каква е рецептата за нейното дълголетие. Отговорът бе: „Аллах, бабе. Алах е рекъл така!”
Питам я къде и какво е работила, колко й е пенсийката, има ли си всичко, с какво се занимава днес, идват ли децата й за да я виждат. Обяснява ми, че е изпрела 20 килограма вълна. Плете. Не обработва градинка, защото или децата й й носят или Юсеин. Бай Юсеин е този, когото видях да работи на циркуляра. Докато говорим с баба Емине, той ни видя и се шмугна в къщата си. Помислих си, че явно наистина притесняваме жителите и може би е най-добре да си вървим.
Вече 10-тина минути държа старицата на крак под жаркото слънце и изпитвам чувство на вина, пред достойната и възраст. Питам я дали иска да и помогна, тя категорично отказва.
Вземаме си довиждане, а тя ни пожелава Алаха да ни дава всичко „най-убаво” и поема по стръмната пътечка




Връщаме се обратно при баба Софие, която ни чака на вратника


Два свята


Междувременно тя влиза за да повика и другата старица при нас.
Ето я и нея




Пропуснах да спомена, че баба Софка няколко пъти ни се извинява, че няма с какво да ни почерпи и няколко пъти я спираме да не търси нищо, нищо не искаме! По-скоро ние трябваше да ги почерпим, но не се съобразихме.

Бай Юсеин, който се шмугна в къщата си като ни видя, всъщност не се бе скрил от нас, а е влязъл за да изнесе почерпка. Излязъл на пътеката, маха с ръка да идем при него.
Оставяме Веселка да си говори с бабите „по женски” ние със Стоян отиваме при бай Юсеин.
Човечецът е изкарал каквото има и е готов да го сподели с нас. Нищо, че ние след един час ще сме в града и може да си купим каквото си пожелаем, а той ще чака някой от децата да му занесат или пък, когато има повод да слезе до по-цивилизовано място



Забележете на Стоян фасовете. Всеки от нас се чувства „не на място” и се стараем да не разваляме хармонията, в която е потопена махалата Гоздевица. Съвестно му е да изгаси цигарата си на земята.

С бай Юсеин си говорим по-свободно. Казва, че е занаятчия, дърводелец и се готви за ремонт на покрива на къщата си. Бабата му се е преселила преди много години в отвъдното и сега той е сам. Петък слиза до Арда на джамия, с магаренцето си, и снабдява своите съселяни с жизненоважни провизии. Няма зиме, няма лете! Всеки петък.

Пита ни защо сме минали по околовръстното? Със Стоян се споглеждаме с недоумение.
Казва: „Този път с камъните, по който сте дошли е околовръстен на Гоздевица. Сами сме си го прокарвали с булдозер. Сега хващате на светофара вляво и сте на Цариградско” с чувство за хумор ни сочи чешмата и пътеката, минаваща край нея.
Бай Юсеин има нужда да си побъбри с някой, ей така. На всякакви теми. От дума на дума стигаме до предаването „На кафе”, което един ден излъчва пряко от Гудевица.
Бай Юсеин пита:
-Ти гледа ли по телевизията онази стая с дърворезбата?
-Гледах-отговарям аз
-Елате сега да я видите на живо, но ще помоля да се събуете!
Тръгвам аз след бай Юсеин, който ме води в една дърворезбована стая, която сам е направил. Веселка дотичва с мен. Сядаме на миндерчетата в прохладната механа, а той вади едно шише с мътеница. Поговорихме си доста с него. За живота.
Излизаме отново навън. Стоян ни чака, защото събуването му е изключително трудно. Бай Юсеин прави компромис и го кани да влезе с обувките. 100Ю естествено отказва, не може в чуждия дом да влезе с обувки.

Откакто сме в Гоздевица са минали повече от два часа, но никой не го е грижа. Говорим си с местните, с ясната представа, че ще изминем много километри от днешния пробег по тъмно.

Колкото и да не ни се ще обаче, трябва да се ориентираме към потегляне. Взимаме си довиждане с бай Юсеин и му благодарим за всичко. Той с прецизна съобразителност ни пожелава „Всевишния да ни помага по път и изобщо”

Връщаме се при баба Софка, където са и моторите ни. Веселка моли преди да тръгнем да се снима с нея



Не мога. Просто не мога да си сложа каската и да си тръгна, при мисълта, че не знам кога ще се върна и дали ще заваря някой тук. Поглеждам часовника и продължаваме разговорът. Стоян също не бърза.

Стигам до героят от писмото в началото на поста ми и неговият автор Саид.
Баба Софка ми казва, че в денят, когато е избягал са били заедно на онзи хълм






Били са заедно за боровинки, когато Саид и негов приятел бягат в Гърция, откъдето се обаждат на родителите си. После изчезват безследно ....

Мина още доста време. Говорим си за разбирателството между християните и мюсюлманите там. Как взаимно си гостуват на празници, как заедно изпращат покойници. Как живеят заедно!

Часовете отлетяха. Не тръгнем ли веднага, пътуването може да стане неприятно, дори опасно през нощта.

Е, дойде време да се сбогуваме!

Баба Софка ни кани пак да идем, за по-дълго време. Обещавам и, че ще се видим пак. Тя ми казва: „ Ако не съм под черешата ...”
Не ми беше необходимо много време за да разбера, че „под черешата” всъщност е гробището.

„Останете си със здраве” бе моето пожелание и наистина си пожелах, когато ида един ден пак те да са там. Да ме посрещнат така топло като днес

Сбогуваме се







Бай Юсеин също си заряза работата и излезе за да ни изпрати



Поехме отново към „Не краят на света”, към „уж цивилизацията” и „уж модерния свят”












Следва>

[pepihm]

От: България за шест дни

Страхотен пътепис,браво,очаквам с нетърпение продължението!!!!!