Турция. Далечна и близка, позната и непозната от 2021 год.

[I.Stoyanov]

Отново пленителен разказ Браво, благодаря за споделянето, пренесох се поне малко там. Очаквам продължението с нетърпение

[ВладиЧ]

Да продължа. Вече беше след обяд. Реших, че в Догубаязит ще намеря някъде, къде да спя. На идване бях мернал някаква табела за къмпинг в момента, в който почти напусках града в посока към двореца и реших, че ще е там спането. Но първо трябваше някъде да ям. По средата на пътя между двореца и града имаше някаква градина, а там димяха скари и миришеше на печено. Отбих се, но се оказа място за пикници, а не заведение. Над него обаче на същият паркинг, но в горният му край имаше ресторант. Запътих се на там. Работеше, макар, че нямаше никакви клиенти. Още в предверието ми направи впечатление стена накачена със снимки от палаткови лагери и планински изкачвания. Неща, които познавам много добре. Седнах и поръчах там някакво печено пиле с картофи и зеленчуци, и стандартните захранки и салати с него. А за пиене вода и фанта. Още не бяха ми донесли храната и започнах да разпитвам за алпийските снимки във фоайето на ресторанта. Оказа се, че едно от сервитьорчета е на повечето от снимките. Веднага започнахме да разговаряме за алпинизъм. Разбрах, че още баща му е бил гид и е водил групи за изкачване на Арарат, а сега, и това момче върви по неговият път. Казах му, че и аз съм катерил доста. Попита ме къде съм бил. На Алпите, в Памир, в Тяншан и три пъти в Хималаите. А в Турция? Попита. В Турция съм изкачвал само Ерджиес 3916 м нмв край Кайзери. Същата група след това бяхме решили да ходим и на Арарат, но нещо живота ни завъртя, и не успяхме да се организираме за тази експедиция за съжаление.
Изядох си храната и продължихме да говорим с момчето. Спомена, че наскоро някаква група българи изкачили Арарат. Бях се развълнувал от спомените за алпинизма в младините ми. Посъветвах момчето, до като е млад да търси начини да ходи и да катери, и извън Турция във други много по-високи планини, и в Хималаите. Оставих голям бакшиш и си тръгнах.
Слизах и влизах пак в Догубаязит. Не успях да видя табелата за къмпинга, който търсех. Беше късен след обяд. Имах още време, така че подкарах мотора на запад по Е 80 към Агръ. Догубаязит се оказа крайната точка на пътешествието ми из Турция. Този град се намира на 10-15 км от границата с Иран. С пътя към Агръ вече тръгвах обратно към България. Тя беше все още малко далечко към 2000 км от тук, но след няколко дена щях да стигна. В Агръ пристигнах към 18 часа. Тръгнах към центъра, видях хотел с три звезди и спрях. Имаха стая за 120 лири (24 лв) за нощ. Мотора паркирах пред хотела. Казаха, че няма никой да го закача и наистина нямаше проблеми. Тука в този град ми направи впечатление, че ходжата пееше от джамията с такава страст и с такива извивки, и чупки, че нашите чалга певици пасти да ядат...

Мотора ми пред вхдната врата на хотела в Агръ. Този ден бях минал 310 км.

[ВладиЧ]

01.09.
Днес щях да карам към езерото Ван и град Татван. Над него е кратера на вулкана Немрут, който бях решил да посетя. Тръгнах, както винаги рано на юг по D 965 към Патнос, а от там по D 280 Eркич. Малко след Еркич свих на югозапад и за първи път в тоя ден видях ръкав на езерото Ван.

За първи път в това пътешествие виждам ръкав на Ван. Иначе за първи път съм видял езерото Ван през юни 2009 год, когато минах от там с Хонда Африка Туин, но тогава обиколих по южният бряг на езерото. Сега карах по северният бряг.


Езерото Ван.


Тука съм свидетел на поредният епизод от турският строителен гении на пътищата. Посипали са целият път със ситни камъни, като мозайка. Колите ги утъпкват, а на другата снимка минава специален камион, който полива тези камъчета с течен битум. После пак посипка и готово. Пътя е готов. Колите после го утъпкват.


Ето втората част от епизода, който ви описах. Камионът, който полива с битума и след него в далечината полагането на най-горният слой от камъчета (мозайка). Останалото вършат МПС-тата, които се движат по този път. Няма валяци. За мотоциклетите, които са само на две гуми подобни места са супер неудобни за каране и много опасни поради поднасянето, но на кой му пука за моторите?
Почти цял ден се движа по брега на езерото Ван. Голяма красота е.












Ван гьолу.
След обяд стигнах град Татван и на влизане в града забелязах кафява табела за завой надясно към кратера на Немрут. Точно това ми трябваше. Пътя беше с асфалт в началото, а после стана тесен и доста стръмен настлан с груби павета. И такъв беше до самият край, до езерото. След 20 км се изкачих на превала на височина около 2500 м нмв и видях за първи път кратера на бившият вулкан, и главното езеро в него. Главното езеро е на 2247 м нмв.

Гледка към кратера (калдерата) на вулкана и главното езеро от превала.


Малко езеро в страничен кратер.


Друго по-голямо езеро пак в страничен кратер.


Езерото на 2247 м нмв в главният кратер. Това езеро е дълбоко, средно, около 140 м и заема близо половината кратер. Езерото се захранва от горещи извори, поради което е по-топло на дъното, отколкото на повърхността и не замръзва през зимата. Общата площ е 4,9 × 2,1 км,[30] средната дълбочина е 140 м, а максималната дълбочина е 176 м. Последното голямо изригване на този вулкан се е случило през месец април 1692 година. Записано е в Арменски хроники.


Върнах се при страничното езеро и тука направих лагера, защото, около главното езеро ми се видя много пренаселено. Турците за съжаление бяха здраво усрали тази красота. На всеки 10 м2 имаше огнища, пластмасови шишета, найлонови торбички, и какви ли още не други боклуци.
За сега нямаше никой, около мен. Изкъпах се в езерото и зачаках залезът. В един момент, още не бях разпънал палатката, към мен се запъти неочакван гост.

Голяма стара костенурка, по-голяма от човешка глава.


Мина точно под паркираният мотор и замина право към езерото.
След един час, когато вече бях разпънал палатката видях бандита да се връща обратно. Явно беше пил вода на езерото. След няма и 5 минути се появиха още три такива костенурки връщайки се от езерото. Явно бях разпънал на пътя им за водопой.
Стъмни се. Легнах и заспах. По едно време се събудих от някакви тропащи право към палатката ми стъпки. Дръпнах ципа и от самият шум при отварянето животното изчезна с огромна скорост към близката на 50-60 м гора. Беше, или сърна, или дива коза. После отново заспах. Аз спя много леко и по едно време пак се събудих от странни шумове. Нещо сумтеше, мляскаше и тропаше, около палатката и мотора ми, и мърмореше от време на време, като стар пенсионер... Извиках силно: - "Махай се! Остави ме да спя!" Животното, изобщо не обърна внимание на виковете ми. Тогава пак дръпнах ципа на палатката и светнах с мощният си фенер в посоката, от където се чуваха звуците. Животното извика недоволно, почти като човек и с топуркане бързо се изнесе към гората. Там още 5-6 минути го чувах, как надава недоволни викове и явно се оплаква, че съм го изгонил от района му. Беше някакъв стар язовец. Повече никой не ме безпокои през нощта. Така приключи и тоя ден, в който успях да мина само 250 км.

[ВладиЧ]

02.09.
Събудих се както винаги рано, още преди да изгрее слънцето и започнах да събирам багажа. Вечерта бях умувал, на къде да тръгна от тука. Първоначално мислех да сляза още по-надолу на юг в Турция към Диарбекир и Адиаман, но там щеше да е още по-топло, а жегата всеки ден беше започнала много да ме тормози, въпреки на места голямата надморска височина, на която се движех, а и вече се натрупваше умора, която с едно спане, и една баня не можех да преодолея. Тогава реших, че ще се кача по-нагоре на север в Турция, като все още избягвам по-главните пътища, а ще карам по локални "по-къдрави" пътища. Тук в тези части на Турция, през които минах имаше доста блокади по главните пътища КПП-та (пропусквателни пунктове) на жандармерията. На прав и равен път ограничаваха скоростта до 30 км/час и с конуси извеждаха движението в страни. Там обикновенно имаше нещо, като бункер с бетонни елементи и чували с пясък, а отстрани задължително имаше БТР, или друга бронирана машина с картечници. Самите жандармеристи задължително бяха с каски, бронежилетки и пълно въоръжение. Спираха всички, които минаваха от там и проверяваха документите за самоличност. Мен също не ме пропускаха, като друг път, а също ме проверяваха. Човек оставаше с впечатление, че тази държава се подготвя за война. Готвеше се за отбрана при нападение срещу себе си?!?!
Трафик полицията по същият начин отбиваше движението, но там нямаше бункери, автомати и картечници, и не ти проверяваха паспорта, а книжката, и талона. Там при трафик полицията схемата беше друга. На около 600-800 м преди мястото на проверката паркираха някаква кола без лампи, надписи и означения, в която е радара. Обикновенно това го правеха в края на някакво по-дълго право спускане, та по-хубаво да успееш да се засилиш. След това ти виждаш мястото за проверка, намаляваш, и те спират. Проверяват ти документите и веднага се обаждат на този в колата при който е радара, а той им казва с колко км/час си преминал край радара. И ако е повече от допустимото веднага получаваш акт. Допуски няма. Ако ограничението е 50 км/час примерно, а ти караш с 55 км/час в България минаваш метър, но в Турция не. Глобяват те. Понеже ми бяха известни тия турски похвати си отварях очите добре и на няколко пъти успявах на време да намаля скоростта и да избегна колата с радара, и последващите неприятности от трафик полицията. Минах без глоби на това пътешествие.
И така ще караме из централна Турция, като леко ще се изнасяме нагоре на север. Събрах багажа, натоварих всичко и потеглих по павираният път към превала на върха на кратера. Колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-силен вятър започваше да духа. Доста пъти ветрове ме вяха из Турция, но толкова рано за първи път ме развяваше. Та още нямаше 7 часа сутринта. Вярно, че бях на високо, над 2300-2400 м нмв, но май не беше само височината виновна. Толкова беше силен вятъра, че вдигаше облаци прах от дупката до мен, като мъгла. Спрях да направя една снимка на малкият кратер и до като снимах бая ме буташе, и клатеше мотора вятъра.

Малкият кратер и малкото езеро рано сутринта.
Мислех, че като мина превала и излезна от кратера вятъра ще стихне, но не познах. Духаше си здраво и от другата страна към Татван. Гледката беше много живописна, градът от високо, езерото Ван, планините наоколо, но за съжаление всичко беше мътно и замазано, като в мъгла, и снимката нямаше да стане. От Татван тръгнах към Муш на северозапад по D 300. Някъде там снимах и този пейзаж зад ЖП линия.



Все така по D 300 минах през Бингьол и хванах към Елязъг. Днес бях решил да мина повечко километри. Обичам да карам сутрин рано. Когато тръгна в 6,30 до 8 часа, когато започне голямото бързане, аз вече спокойно съм минал 100-150 км по почти пусти пътища. Обикновенно карам с 80-90 км/час и гледам пейзажа наоколо. След 8 часа вече започват да изскачат все повече и повече състезатели от Формула 1 с бусове, баничарки, коли, и камиони, и започва Голямото бързане. Карат със 140-150 км/час, а някои карат с толкова, с колкото могат да вдигнат колите им. Голямо бързане наставаше. За това, много често на места, където имаше крайпътни чешми имаше нови, съвременни коли с вдигнати капаци и хора, който поливаха там с шишета с вода, двигателите в жегата.
От Елязъг хванах D 260 и пак на северозапад тръгнах към Дивирги. Стигнах Кебан. Това е малко градче точно до много голям язовир със същото име Кебан. От този язовир изтичаше река, на която, 20-30 км по надолу по течението беше направен друг голям язовир. Реката беше доста голяма и с кристално чиста вода. Веднага, след като преминах по моста над реката видях рибен ресторант. Вече беше след обяда някъде към 14,00 часа. Паркирах се пред ресторанта и заех една сенчеста маса с изглед към реката.

Реката край Кебан. На около 500 м в ляво от моста е язовирната стена на язовир Кебан.
Бях много гладен. Май сутринта бях изял само някакво десертче и един сладолед в жегата на някаква бензиностанция, а през останалото време само карах. Та, както си бях умрял от глад веднага поръчах най-голямото блюдо - специалитетът на заведението. Първо обаче ми донесоха разядките и салатите.



Това е основното блюдо и специалитетът на този ресторант. Риба. Пъстърва. Парчета печена, пържена и панирана и две парчета пиде в десният край на чинията. Зеленчуците в средата на чинията пак бяха с парченца риба с тях. Поръчах и фанта, и минерална вода, и се натъпках до пръсване. Сметката ми беше най-голямата, която съм плащал до сега в ресторант в Турция при това пътешествие. Цели 70 лири, или 14 лева. Предложиха ми безплатен чай, както винаги правят след ядене в Турция, но учтиво отказах, с което силно ги учудих. Не можех да погълна повече нищо.
Качих се на мотора, но ентусиазмът ми за каране беше силно намалял. Разбрах, че няма да успея да стигна днес до Дивирги и след 40-50 км стигнах до едно малко градче Арапгир, където още на входа на градчето имаше табела за хотел. Намерих го въпросният хотел в центъра на градчето и приех офертата им за стая със закуска за 130 лири (26 лв).

Моторът ми пред входа на хотела в Арапгир. Този ден бях минал 425 км.

[ВладиЧ]

03.09.
Управителката на този хотел в Арапгир се оказа, че е от Таджикистан. Поговорихме доста с нея на най-различни теми. С руският език се справям определено много по-добре, от колкото с английският. Оказа се, че този хотел в това градче е открит преди мен от българските моторджии. Някаква група българи на мотори преди известно време преспали тука. Закуската беше много богата. Не успях да изям всичко, и помолих да ми увият тостовете със сандвичи за през деня. После продължих пътя си по D 260 към Дивирги. Вчерашните ветрове, които ме вяха почти целият ден бяха изчистили въдуха и снимките станаха кристални. Пък и самият път не беше широк, като магистрала, а си беше най-обикновен двулентов път, но за сметка на това се катереше стръмно по баирите, и имаше много завои. Ето такива моторджийски пътища обичам. Беше станало и доста по-хладно времето та си навлекох още някоя, и друга дрешка, извадих по-сериозните ръкавици и даже си сложих бонето под каската. До днес всичко това ми стоеше прибрано в куфарите. Ето малко красиви снимки от тези места.

Превал.





Пейзажи от Турция.




Пейзажи.
Стигнах Дивирги и от там свих на запад към Кангал пак по D 260. Този град се нарича така, защото там се отглеждат тези кучета порода Кангал. Това е доста голямо куче. Мъжките достигат до тегло 90 кг при близо метър ръст. Това е национално куче на Турция. Снимах от пътя един от развъдниците. Понеже кучето е много голямо бяха направени къщички с тухли за кучетата, в които и човек би могъл да живее.

Развъдник за кучета Кангали близо до град Кангал.
От Кангал потеглих нагоре на север по D 850 към Сивас. Пак имаше изкачвания, превали и красиви гледки.





Поредният превал.
От Сивас хванах един от по-главните пътища на Турция Е 88 право на запад към Йозгат. Преди да стига Йозгат, обаче взех, че пристигнах в Пазарджик...

И друг път съм минавал от тука и съм правил снимки. Почти нямаше промяна. Само пътя беше станал по-широк и по-хубав, и бяха монтирали от страни противоветрова ограда. Няколко пъти е по-малък от оригинала този Пазарджик, пък и е доста далече от Марица, ама, какво от това. Нали си имам жителство.

Ето още един красив пейзаж от Турция някъде, около далечният за нас Пазарджик.
Стигнах Йозгат в късният след обяд и веднага потърсих хотел. Намерих без проблеми хотел и там се оказа, че стаята със закуска е само 90 лири... Само 18 лева за стая в тризвезден хотел със закуска. Такова нещо беше асолютно немислимо за България, която щяла да се конкурира с Турция в туризма?!?! Голям смях... Съжалявам, че нямам снимка на входа на този хотел, пред който беше паркиран мотора ми, но за сметка на това имам снимки на банята в този тризвезден хотел, която беше облицована не с фаянсови плочки, а с мрамор!



Чист, полиран мрамор! Така приключи този ден, през който бях минал 460 км.

[ВладиЧ]

04.09.
Тръгнах от Йозгат пак на запад към Къръккале и Анкара по Е 88, или D 200. И двете означения на този път ги имаше на картата. Преди Анкара изскочиха червените хълмове, които ме бяха впечатлили и при предишни мои пътувания в този район.







Червените хълмове някъде преди Анкара.
Хванах околовръстното шосе на Анкара, което е магистрала с 10 платна, като следях внимателно табелите за отбивките. Пътя ми беше към Полатлъ и Ескишехир, но исках да сляза по-рано от тая магистрала и да мина през Хаймана. Видях отбивката и слязох от тази магистрала. След няколко километра някаква малка кола ме изпревари, а шофьорът започна да ми маха упорито с ръка да спра. Чакай да видя какво става тука - помислих си. Спрях от страната на шофьора, а от там един възрастен мъж ми извика на български:
– За къде пътуваш, нашенец?
– Ами за България. Отговорих и аз на български.
Оказа се, че човека е от Разград. Изселил се е с цялото си семейство преди години в Турция. Направил е фирма и голям склад за строителни материали, който сега движат синовете му, защото той вече е на години и е пенсионер, като мен. Покани ме да поговорим. Складът беше наблизо на 1-2 км и наистина беше доста голям. Там всички доста се учудиха, че на 67 години обикалям с мотор, ама те и много други се чудят, като разберат, така че съм свикнал с тази реакция.
– Бизнеса върви. Разказа ми човека. В Турция сега много се строи...
Преди няколко месеца пак били в България, в Разград за да уреждат някакви документи.
– По-рано, преди години в Турция беше по-скъпо от България, но сега е точно обратното.
Съгласих се абсолютно с него. При тия цени на хотелите, на храната и на бензина, който струваше 7,40-7,70 лири литъра А 95 безоловен (средно 1,50 лева литъра) Турция в момента за нас беше рай. Пихме чай. Поговорихме си за пенсиите. То песионери, за какво друго да си говорят? Неговата пенсия от България я превеждали в Турция. Установих, че аз с 500 лева, а това са 2500 лири пенсия, ако живея в Турция, ще мога да си позволя да живея в тризвезден хотел и всеки ден да се храня на ресторант. Тези пари щяха да ми стигнат. А в България с 500 лева на месец живееш, ама с малко над мизерстването, та какви ти хотели, какви ти ресторанти, какви 5 лева?!?! И така.
Поканиха ме хората на обяд, но отказах вежливо. Имах километри да минавам, освен това преди няма и час бях ял в някакъв крайпътен ресторант някакви салати и кюфтаци, та щеше да ми дойде в повече яденето. Взех си довиждане с нашенците от Разград и продължих нататък. Стигнах Хаймана и веднага спрях пред табелата за снимки.



Къде хайманосваш бе дъртак такъв?
От Хймана хванах към Полатлъ, а от там вече хванах Е 90 към Сиврихисар, Ескишехир, Инегьол и Бурса. Бурса е с 3 милиона население. Аз пристигнах в града в късният следобед някъде към 17 часа. Реших, че както си карам ще намеря хотел, така, както правех в другите по-малки градове до сега. Но това беше многомилионен град и тука тази схема не се оказа удачна. Трафика беше ужасяващ. Освен това караха, като бесни. Всички ги държеше Голямото бързане. Аз обаче карах малко по-бавно, като непрекъснато се оглеждах и търсех хотел. Поради тази причина непрекъснато ме притискаха, засичаха ме и свиркаха ядно по мен. Бях минал над 640 км този ден и бях, и поуморен. Спрях на една автобусна спирка и попитах едни момчета за хотел на английски. Те не знаеха английски, но извадиха модерни телефони с преводачи и те на турски, аз на английски започнахме комуникация. Обясних им, че търся не много скъп хотел с две или три звезди, за да преспя за една нощ. Те чукаха нещо по телефоните и ми написаха на английски, че такива хотели има в квартал Осман гази на Бурса. Написаха ми го после на турски в тетрадката, която ползвах за нещо като дневник на пътуването, даже ми написаха на турски някакъв адрес вероятно на хотел. Дадоха ми телефонен номер, ако нещо се объркам пак да им се обадя. Тръгнах по табелите за Осман гази. Карах близо половин час, минах доста разстояние, но нямаше олекване на трафика, или промяна в обстановката. Пак спрях един млад човек и го попитах, колко още има до квартал Осман гази. Той чукна на телефона си и ми отговори - "Още 9 километра." Егати и градището... Продължих нататък, то какво друго да правя. Както си карах в трафика и изведнъж забелязах, на левият за мен тротоар фасадата на хотел и май беше с три звезди. В никакъв случай, обаче не можех да завия наляво, защото шосето беше оградено, като магистрала. Тогава реших да изляза да завия надясно по локалното платно и после с надлез, или подлез да мина от другата страна и да се върна назад. Свих надясно в локалното платно и по едно време видях отпред надлез, по който се бяха наредили коли. Аха, май тука щях да се обърна обратно. В тоя момент край мен с крайчеца на окото си забелязах, че минавам край фасадата на хотел. До като спра подминах, но се мушнах в един паркинг, после минах право през едни тротоари и се паркирах пак върху тротоара точно пред входа на въпроснят хотел. Хотел Тюркоаз.

Хотела беше доста лъскав с кръгла въртяща се врата за вход. Отидох на рецепцията и попитах за стая. Тука говореха английски определено по-добре от мен.
– Имате ли резервация? Попитаха.
– Не, нямам. Защо пълни ли сте?
– Стаи има. Отговориха ми.
– Трябва ми само една за една нощ. Колко струва?
– 250 лири (50 лева) със закуската. Видя ми се скъпичко на фона на това, което ползвах и плащах преди. Чак сега се огледах и забелязах, че това е Гранд хотел с 4 звезди. Малко над нивото ми беше, но като за Гранд хотел, изобщо не беше скъпо. Аз в момента имах достатъчно пари и можеха да си го позволя. Съгласих с предложената цена. Тука за втори път (освен на границата на влизане), ми провериха сертификата за ваксинацията и даже си извадиха ксерокопие. Получих си картата ключ за стаята и се нанесох на 5-тия етаж. Мотора си остана на тротоара пред входа на хотела. Казаха, че няма проблеми и няма да пречи. Стаята беше съвсем нормална с климатик, хладилник и всичко там, каквото се полага. Те и другите хотели от по-нисък клас бяха оборудвани по същият начин. Може би телевизора тука беше по-голям, но аз никога не съм бил фен на телевизията, така че това не ме развълнува особено. За отбелязване беше, че банята беше с фаянсови плочки и малко по-малка, като размер от мраморната баня на евтиният хотел в Йозгат. Но пък беше пълно с фанта, кола, шоколадчета, вафли, бисквити и други неща с ценоразпис и с цени малко над нормалните за Турция в момента. Естествено не ги и докоснах тези лакомства. Само еднолитровата бутилка с минерална вода беше безплатен бонус и аз с кеф я изпих. За този ден минах 640 км.

[Alexr]

Първата снимка от този ден попада в категорията "Особено голям кич" според художниците модернисти. Има всички атрибути на пейзажния кич - дълбоко синьо небе с кристално бели облаци, път заминаващ в хоризонта и контрастни на небето жълто-червени полета. Даже един мотор върху пътя седи като банален детайл. Смятам да си я копирам най-недобросъвестно и ползвам за фон на екрана ми. Това е защото не съм художник модернист, а най-прост компютърджия и кича ме влече. Ако имаш претенции за авторските права, кажи къде да ти пратя да пиеш една студена бира. Е ако си я охладиш, защото куриерите едва ли ще ти я донесат студена. Но бирата ще е от мен. Ако претенциите са ти по-големи, мога да пратя и нещо друго - например вино или каквото там пиеш.
Благодаря за хубавия разказ и красивите снимки, но тази наистина ми харесва най-много от каченото до тук.
Дочетох разказа. И от следващите пак тази най-много ми харесва.

[ВладиЧ]

05.09.
Днес щях да се прибирам в България. Беше 13-тият ден на пътешествието ми. Закусих на последният етаж на хотела и снимах Бурса рано сутринта.

Пейзаж от Бурса.




Готов съм за път пред Гранд хотел Тюркоаз - 4 звезди в Бурса.
Тръгнах по табелите за Измир, до като напусна този огромен град. Карах по пътища със зелени табели, или магистрали. Нямаше пунктове за заплащане и бариери. Следващото населено място беше Караджбей, после Бандърма и от там към Чанаккале. Та карах си аз по зелените табели за магистрала и излязох от Бурса. Тук на едно място имаше отбивка за Караджбей със синя табела надясно, а зелената за магистрала направо. До сега никой не ме закачаше, така че си продължих по пътя със зелените табели. И след един километър се появиха бариери и пункт за заплащане. Искаха HGS карти (стикер), за да ти отворят бариерата. Ами сега? Аз такъв стикер нямах... Залепих се отзад зад бронята на една лека кола, и когато бариерата се вдигна за колата преминах, и аз. Бариерата не успя да ме удари по тъпата глава, макар, че светофара успя да светне в червено. Нямаше и сирени, че ми се е случвало, и сирени да вият при подобни ситуации по-рано... Подкарах пак по магистралата. Ако ме бяха снимали отзад, където ми е номерът, чак след три дни щяха да започнат да ме търсят. А аз днес смятах да напусна Турция. След това, обаче, когато не ме намереха глобата щеше да бъде в 11 кратен размер, стойността на таксата, която не е платена. Чудех се, какво ще стане. До въпросният Караджбей имаше 20-25 км. От там хващах за Бандърма по нормален път D 200, или Е 90 (пак двойна маркировка) към Дарданелите. Точно преди Караджбей, пак имаше бариери с надписи над тях HGS. А сега де. Най-надясно, обаче се оказа, че има гише кеш. Наредих се там. Момичето попита, от къде идвам. От Бурса - отговорих. Платих с дебитната си карта 20 лири (4 лв) и готово. Видя ми се малко скъпо, защото друг път съм плащал на магистрали за 120-150 км по 2-3 лева, но нали ми се размина? Оказа се, че това било частна магистрала, за това било по-скъпо. Добре, че имаше и гише кеш. Подкарах към Бандърма. Повече магистрали по пътя ми нямаше. Тука някъде пак видях Мраморно море.

Мраморно море някъде след Бандърма.
От Бандърма карах към Чанаккале, но нямах намерение да ходя чак до там. На Лапсеки хванах ферибота и той за 20 лири (4 лв) ме стовари на европейският бряг на Гелиболу.

Лапсеки.


Мостът.




Гелиболу.
Това е последната снимка която направих на това пътешествие. От Гелиболу тръгнах нагоре на север по Е 87 към Кешан, Узункьопрю и Одрин, а от там Капъ Куле.
Времето също беше прекрасно за каране. Все още бе леко хладно и леко ветровито, но на кого му пука. Оставих целия трафик зад себе си, виждайки как изчезва в огледалата, до като карам на север. Виждах как светлината се променя, докато се изкачвам през географските ширини, денят става по-дълъг, въздухът също се променя. Всички тези неща, към които тялото ви е естествено чувствително, всичките усещания се усилват от това, че сте на мотора. Така контакта с природата бе непрекъснат, пряк и непосредствен. Ето защо карам мотор и пътешествам... Това ми минава през главата цял ден. Не слушам музика, нямам никакви комуникации, просто оставям мозъка си в свободен стил и почти без разсейване следя хилядите неща, гледките, различните усещания, и аромати, които отчитам, и виждам по пътя си. Нося се из пространството и времето, като отделен квант светлина из Вселената, и в момента съм подвластен само на Великото спокойствие на Космоса...
Заредих пред самата граница с евтиният турски бензин до горе резервоара, а с останалите няколко лири си купих фанта и нектарини, и даже ми останаха някакви техни стотинки за 1-2 лири, които оставих за бакшиш на тоя, който продаваше нектарините. На турската граница имаше малка опашка от 10-15 коли, и въпреки това една митничарка ме повика най-отпред. Минах за по-малко от 5 минути. На българската граница положението беше друго. Три опашки от коли една до друга, дълги всяка поне по 200 метра чакаха да минат през гишетата и да влязат в България. Ама нещо нашите хора хич не си даваха зор. Аз най-нахално минах с мотора между колите и се наредих отпред на едната опашка. Мина една кола и тъкмо точно тази пред мен застана на гишето митничарката спусна бариерата, и отиде някъде. Нямаше я към 20 минути. През това време, още колко коли се наредиха на опашката отзад не знам... Дойде мацката, отвори гишето, вдигна бариерата и колата пред мен премина. Аз бях следващият. Бавих се най-много 2 минути на това гише, само за да ми погледне паспорта и край. Тези, които трябваше да ми ровят след това багажа, само ми дадоха знак с ръка да продължавам и така влязох в България. Беше някъде към 16 часа. Подкарах по нашата си магистрала към Пазарджик. След десетина километра спрях, включих си телефона и се обадих на жена ми, че вече съм в България, и до вечерта ще съм си в къщи. И към 18,30 часа си бях у дома и спрях пред гаража ми във Величково. За този ден ми се събраха 800 км каране.
Това беше. За 13 дена минах 6000 км из Турция. За тези 6000 км съм минал през 5-6 Трансфагарашана, още толкова Трансалпини, а колко Шипки и Беклемета, и колко пъти съм се качвал над 2000 м нмв, изобщо не съм смятал. Никакви проблеми с мотора не съм имал. Зареждах с бензин, пръсках веригата със спрей през 500-600 км и това е. Гумите се представиха блестящо. Никъде по никакви настилки не ме предадоха, макар, че имаше места и пътища, които бяха отвратителни за каране на мотори по тях. Но това е Турция. Голяма държава и всичко има. Турция в момента е топ дестинация за пътуване според мен. Всичко е по-евтино, отколкото в България. И спането и яденето, и бензина.
Направих малко сметки и се шашнах, колко малко пари съм похарчил на това пътуване. 320 лева съм дал за бензин при среден разход от 3,5/100 и 1950 лири съм похарчил за храна, спане, и други, а това са точно 390 лева. Или общо съм похарчил 710 лева за пътешествие от 13 дена и 6000 км. Е това е пътешествие!!!

[Еделвайс]

Владич, страшен си, отдавна не бях чел тук за нови пътешествия, благодаря за хубавите снимки, за хубавия разказ, жив и здрав да си и пак да ходиш на други пътешествия

[vtmontana]

Евала адаш,хубаво си се повозил и големи красоти си видял,до година и в Памир да го разходиш тоя мотор.

[ВладиЧ]

Да знаете, че все още имам планове, значи...

[icerunner]

Страхотен разказ, благодаря.
Гонили сме се из половин Турция с теб, може и да сме се разминали някъде около Сиврихисар (ако пак минаваш от там, ресторанта на автогарата е страхотен), като ти гледам пътя и дните. Обикаляхме по същото време, но не стигнахме толкова на изток. Още на връщане се зарекох, че трябва да повторим с източна Турция, но след твоя разказ вече не подлежи на обсъждане

[BatGeorgeone]

Саше, не си спомням къде си описал пътеествията си, с джипката ли, и т.н.?

[Nikasan]

Владич,чудесно приключение!!! Същински Алеко на две колела. Тези дни бръмча мислено по твоите дириИнтересно ще бъде да споделиш, кое според Теб е най ранното и най късно време през годината за такъв преход в Турция.

[ivorousse]

Е това е приключение! Чудесен фото разказ. Кападокия и Древен Ани са ми мечтана дестинация! А успяхте ли да посетите Древна Ликия?
Екскурзии до Кападокия

[ВладиЧ]

Е това е приключение! Чудесен фото разказ. Кападокия и Древен Ани са ми мечтана дестинация! А успяхте ли да посетите Древна Ликия?
Екскурзии до Кападокия

Това е на Средиземно море. Помуккале, Кушадасъ, Олудениз, Анталия. Тази част на Турция ми беше предмет на други по-стари пътешествия. Сега не съм слизал толкова надолу на юг, че много топло ми стана, освен това не си падам по курорти, където има тълпи от туристи.
И да отговоря на другият колега.
Турция е планинска страна. Изключително много нейни градове са на 1000-1300 м нмв, а има и на доста по-високо. Боровец в Рила е на 1300 м нмв. Така че много ранни пътешествия май-юни в Турция са свързани със студ и по-лошо с дъждове. Случвало ми се е на пътешествия в Турция в средата на юни да ме вали дъжд по 2-3 дни непрекъснато. От юли става, но пък започват жеги. Угодия няма. За сметка на това по средиземноморието сезонът им продължава чак и след края на октомври, когато в България всичко морско, отдавна е приключило. Два пъти съм бил на Фетие и Олудениз в края на октомври и винаги е било разкошно време. Така че избирайте.

[I.Stoyanov]

Благодаря, пленителен разказ

Желая ти много здрав и дълголетие, да имаш сили да сбъдваш мечти още много години напред