Черноморско приключение

[Kent]

До: Черноморско приключение

Много яко.
Прочетох го с кеф
Дерзайте

[iai-bg]

До: Черноморско приключение

Вече знам защо Левитан и Рьорих са започнали да рисуват ...
Само не знам какво щяха да правят ако имаще фотоапарати по онова време .... Тези облаци и контрасти ще ги гледам дълго време ......

[rumbata]

До: Черноморско приключение

...и стигнахте в Трабзон... и

[Димо]

До: Черноморско приключение

...и стигнахте в Трабзон... и

... и стана тя, каквато стана

Още малко търпение pls...
Всичко ще си кажа. Обещавам

[Тодор (Zaarin)]

До: Черноморско приключение

... и стана тя, каквато стана

Още малко търпение pls...
Всичко ще си кажа. Обещавам

Мда... ще си кажеш, къде ще ходиш... знаеш, че в краен случай ще приложим двернокитайското мъчение с пържоли и бира... а никой не е устоял на него .

[Димо]

До: Черноморско приключение

В Трабзон бяхме рано. Вече за втори път. Отидохме бързо до пристанището, където има три компании, които твърдят, че продават билети за ферибот до Сочи. Аз влязох в единия офис, Дафин – в другия. Попитах:
- Три мотора с трима души?
- Да имаме билети – 200 евро (за мотор и човек).
- За днес нали?
- Не, за утре.
- Но на табелата пише всеки петък?
- Вече пише събота!
ОК. Илязох. Виждам Дафин и един тича до него.
- Дафине какво става в другия офис?
- 250 евро.
- Добре, значи купуваме от този...
Този дето тичаше нещо се размрънка, нещо се развика. Аз лично избягвам бързи контакти на публични места, където се навъртат всякакви и затова го отсвирих директно, но ...контактът беше факт.
- Добре, какво искаш?
- Елате в нашата компания – има места – 250 евро.
- Добре ще помислим, благодаря.
Влязохме в първия офис, а „агентът” отвън ядосано звъни по телефона. Тия, дето преди мунута ми бяха казали, че има билети и т.н. затвориха телефона при влизането ни и казаха- места няма! Айде пак навън. Мислихме, пушихме, „агентът” се върти около нас. Супер неприятно. В крайна сметка след 3 часа дойде и каза, че иска да говори с Дафин, щото аз съм бил лош човек… Щото съм бил проверявал и в другите офиси...
ОК, нямам нищо против, ще го играем доброто и лошото ченге. Aз бях лошия. Добрият направи някакъв пазарлък и в крайна сметка „агентът” влезе в първия офис, взе три билета и ни ги продаде на улицата с 30 йетълс разлика... С две думи:
Морският транспорт между Русия и Турция е невъзможно да бъде планиран по време. Тоест, човек ако ще го ползва, трябва да се въоръжи с търпение и да си предвиди няколко дни дрямане. Важно е да се отбележи, че е без значение от коя страна дремеш . Проблемът в Сочи е точно същият.
Наложи се да се върнем в познатия ни вече хотел и да запълним остатъка от деня.
На другият ден се озовахме на пристанището и започнахме формалностите по излизането от Турция. Така и не ми стана ясно, кои бяха митничари, кои граничари, киснехме си на пристанището и едно корабче от Сочи взе, че дойде. Слязоха пет мотора. Двама руснаци и отделно трима германци с БМВ-та. Оплакаха се, че от една седмица са в Сочи и едва сега пристигат, така че нашите два дни да не ги броим... и започнаха формалностите. Германците бяха със старите GS-и, т.е. дядовците на нашите и споделиха, че са изтръгнали абсолютно всичко електронно, което е имало в мотора за да могат сами да ремонтират... Да, това всеки го е мислил, но все пак оставаш с надеждата, че с новите „неща” няма и да ти се налага J, което разбира се не е вярно ...





От скука от висенето на пристанището забелязахме турските военни кораби, които в този ден май имаха Ден на отворените врати и разбира се се пробвахме. Турският офицер ни изгледа и каза, че няма „permission” за посрещане на журналисти. След като го уверихме, че няма да снимаме и просто като граждани желаем да разгледаме, се съгласи, повика английско говорещ офицер, прикачи го за нас и „Добре дошли на борда J”.









Тук е мястото да отбележа изключително приятното впечатление, което ми направиха турските офицери. Стегнати, спретнати, с прекрасен английски, интелигентни, със самочувствие и с демонстративно уважение към нас ...
Изгледахме рекламно филмче за мощта на турския военноморски флот, част от въоръжението на кораба и посетихме командния център. Там небрежно беше разпъната една голяма карта на Черно море, на която аз и Дафин се лепнахме като мухи на мед (пътешественици на карта). Човекът се смути, искал да ни покаже системи за комуникация... Ние търсехме „Оня залив с двата фара”, той забоде пръста си светкавично в целта, усмихна се и ни помоли да продължим ... по-нататък J На финала аз успях да кажа едно „Радвам се, че сме партньори” (което впрочем не е лъжа) и с взаимни пожелания за успех напуснахме. А, да - имаше стая на жената! Жена на този кораб нямало, но във флота имало не малко, затова са оборудвани и с такава стая J.
Вече се стъмняваше, валеше си и ние лееекичко се примъкнахме към нашия „параход”.



Хората разтоварили и викат: „Влезте. Стига сте стояли на тоя дъжд.” Ето го екипажа, свестни и работливи хора:





Качихме се. Горе в мрачния бар, рецепция, гостна и всичко останало имаше само една стара руска проститутка. Зарадва ни се. Откъде сте, що сте, любезна жената. „Ааами не! Няма да тръгваме днес. Днес ще почистят. Утре ще натоварят хора, провизии, гориво и т.н и после ... ако е рекъл господ, тръгваме.” Ние разбира се не ѝ повярвахме, а жената - с опит. Знаела. Погледна тя към морето и подскочи:
„Българският Мусала влиза момчета. Да, това е български кораб, познавам капитана J!”
Ние се спогледахме и си викаме: “бе, тиии и екипажния списък може да направиш, ама...”
Дойде рецепционистът. Защо сте се качили, кой ви пусна. Нямате работа тука. Айде от мен да мине, дайте си паспортите. Ето ви два ключа. Пгледнахме ние каютите - двойки, голяма мизерия. „Момчета, по-добре да си намерим друго място - предлагам – аз имам хамак, тук смърди, жега е и няма прозорец”. Добре, айде, после ще мислим, но май някой от нас ще спи с чужд... Дааа. Решихме да го разиграем това „специалното” право - да си в каюта с непознат, може би дебел, миризлив и т.н.съквартирант, който да ти хърка... И понеже много обичам приключенията, ама много - късметът се падна на мен J. Все едно ще го издържа една нощ, си мислех вечерта около 2:30, когато се връщахме на кораба леко подпийнали след гарнизонната отпуска, която си дадохме(„прескачайки” оградата на пристанището без паспорти обратно в града). Корабът обаче се беше понапълнил с хора и с купища дисаги.



Нямаше машини натоварени, но спящи хора вече имаше и по коридорите и в така наречения „бар”. В този момент ми хрумна смешка и им казах: ”Слушайте, нищо не знаете вие. Този кораб е унисекс. Някой да ни е питал, дали сме момченца или момиченца ? Не! Да видяхте тоалетна за момченца и момиченца? Не! Казвам ви. Корабът е унисекс и сега на мен ще ми се падне невероятна девойка, която вие няма как да сте забелязали досега, защото тя е наредила фигурите (едно от любимите ми занимания е шахмат) и ме чака да направя първия си ход. Ще играем цяла вечер, докато вие се потите в тая смрад и се чудите кога ще съмне...” Те разбира се не ми останаха длъжни и описаха детайлно мустакатия двестакилограмов , мазен дагестанец, който ме очаква да му разтрия врата преди лягане... Ей така в шеги и закачки пъхнах ключа в ключалката и отворих вратата.
И що да видя? Две! Не една, две! Е, не бяха шахматистки, но в каютата на двете легла, на светната лампа, бяха легнали с „кофража” две девойки. Прихнах да се смея и понеже моите хора не бяха затворили съседната врата, ги повиках през смях, вдигнал два пръста нагоре. Две!
Едната стана и излезе набързо. Другата я попитах „Do you speak English? По руски понимаете?”, докато изчаквах в коридора да стане и да уточним явната грешка.
И докато тя нещо измрънка на лош руски, от двете страни на коридора връхлетяха роднините.
И се почна. „Що вьй делаете? Сволочь. Бляд.” и т.н. Пък ние нищо не „делаехме”, опитвахме се да си ползваме кочината, за която впрочем бяхме платили (не че ни питаха) по около 100 USD. Дафин успя да спре прииждащите от неговата страна, а Дърк използва суматохата и се въоръжи с всичко, с което разполагахме. То не беше много. Два,три къси ножа, разгъваема палка, ей такива работи, докато аз лице в лице с особено неприятен тип трябваше да проверявам прага си на търпимост, пренебрегвайки обладалото ме желание да го строша. Нещастникът пред мен крещеше „ Тьй знаеш откуда я? Я из Абхазии!!! Понял? Ето моя сестра!!!” Аз съответно: „Взимай си сестрата и се махай”. Простотиите летяха във въздуха, а прииждаха още абхазци. Численото превъзходство нарастна. Нещо като 30 към три... Нямаше от кого да очакваме помощ на кораба, а полиция ... От тази страна на оградата? На това корито? Няма и да разберат кога ще ни изхвърлят през борда...
Ситуацията беше отчайващо обречена. Щяхме да ядем бой ...
Поделихме си района на действие. Всеки държеше собствен периметър, спязвайки разстоянието помежду ни в напрегнато очакване на началото на мелето, когато изкрещях, вперил поглед във врага „НАЗАД!!!” Врагът очевидно прочете написаното в очите ми ... „Не ме интересува какво ще се случи, но ти си мъртъв!”...
И както е казал писателят *: „ В този миг ориенталската им фантазия, винаги по-бърза от мъдростта им ...” ги накара да отстъпят. Затърсиха рецепционист. Появиха се миротворци – турци.
Дойде и рецепционистът бесен, че са го събудили. Провери билетите ни без да спира да крещи на турски някакви неразбираеми неща. Установи истината, върна ни ключовете и каза, че утре ще ни свали от кораба ... Защо нас ли? Ами иначе трябва да свали целия кораб и да остави само нас J.
Мъдро постъпи човекът. Хем знае, че абхазците трябва да бъдат наритани, хем го е страх да не го ритат него. И така. Ето на българите ключовете. Утре ще се разправяме. Сигурно ще ви изгоня J.
Абхазците се отдръпнаха, ние също и след десеттина петнадесет минути, когато си дадох ясна сметка, че „сега какво, трябва да спя с този неандерталец и да бодърствам цяла нощ? И то в тази кочина, в която и без това не ми се влиза”, го извиках грубо и му казах.” Ти какво? Искаш сестра ти да не спи в коридора?” Докато ме гледаше на кръв каза: ”Нямаше места” и после: „Помислих, че е свободно”. Много интересно, хем няма места, хем свободно...Бръкнах в джоба. Извадих ключа от стаята и му го връчих. „Прибери сестра си”. Почнаха едни прегръдки, едно „спасибо, мой друг” „Ела при нас...” Само че на мен ми е трудно така рязко да сменям емоцииите и желанието ми да сипя юмруци в главата му съвсем не ме беше напуснало, така че отказах...
Разпънах си хамака долу при моторите в трюма. Дърк каза само „Ще дойда с теб” и постла постелката си на пода .
Всъщност едно глупаво недоразумение с билети и номера на стаи, което ако се развива в нормалния свят, хората просто ще се смутят, ще викат дълго ”извинете”, „съжалявам” и никой друг освен участниците няма да разберат. Тук в тази част на света , с участие на абхазци в историята, някой непременно трябваше да умре.
Оказа се, че ще спим още една нощ на този плаващ ковчег, но долу вече се беше напълнило с камиони, коли, тракторни ремаркета , всякакъв багаж и боклуци, така че се преместихме на палубата ...







И докато подреждахме някакви стари матраци върху пластмасовите шезлонги за спане, на кораба засвириха акордеони, чуха се геройски викове и тропаница...
Абхазците, също като нашите някога на Радецки, бяха извадили знамената и геройски тропаха с крака, танцуваха и пляскаха с ръце на долната палуба.
Казах си: „Тия са се объркали. Корабът още е вързан. Не могат да го превземат и да променят курса примерно към Сухуми (където има пристанище, но друг освен руски военен кораб не е заставал последните 15г.) Сега ще дойдат турските жандарми и ще ги напляскат.”
Не било това. Било демонстрация на национално самочувствие и принадлежност, свързана с утрешния ден на „Победата над Грузия”. Изгледахме с интерес кавказките танци и цялото шоу.







„Моята” дебеланка също се пусна ... на дансинга.



И така нощта на открито беше наистина приятна и рано сутринта усетихме, че кораба най-сетне отплава.
Тези 300 км. по море, които преминавахме вече 5ти ден отнеха 12 часа.





Около 18 часа виждахме красивата сграда на Порт Сочи. Личеше си, че се завръщаме в цивилизацията ...



Процедурата там е досадна и отне около седем часа.



Добрата новина беше, че от два месеца можеш да влезнеш в Русия с МПС без задължителната застраховка „Бяла карта” (Русия не е подписала споразумението за Зелена карта) на своя отговорност. На нас ни дай отговорност да носим и смело се потопихме в нощен Сочи да търсим спане без застраховки на моторите. Сочи е пълен с моторджии и първият когото спряхме ни отведе в нормалния и „не много скъп” х-л Жемчужина (Перла), където в 4:30 сутринта изпозаспахме.


-------------------------------------------------------------
*Петров, Ивайло, „Преди да се родя и след това”, 1968

[iai-bg]

До: Черноморско приключение

И после?

[Димо]

До: Черноморско приключение

И после?

После отидохме в родината на тези смешници от "танцовата трупа" ...
Съвсем скоро ще го постна ...

[Димо]

До: Черноморско приключение

„Не е много скъп” е в кавички заради цената – 150 USD на вечер, но това наистина е долната граница на нощувка в Сочи.
Поспахме няколко часа в Жемчужина и тръгнахме за застраховки. Не беше лесно, но намерихме – не са скъпи. Понеже този ден беше националният празник на Абхазия решихме, че е неразумно да се пробваме точно днес.
Има някои важни подробности, които човек трябва да знае ако е решил да влиза в Абхазия.
Българите сме с виза. Поради липсата на посолства на тази държава където и да е по света, е необходимо да кандидатствате по интернет. Пращате един и-мейл с всичките си лични данни и тези на превозното средство + снимка на безплатна пощенска кутия в mail.ru! Ако ви одобрят, получавате покана, разпечатвате си я и с нея към Границата. Границата с главна буква, защото е единствена. В Абхазия от лятото на тази година може да се влезне само от Русия през граничния пункт на река Псоу. След влизането имате 24 часа за да достигнете Министертвото на Външните работи където срещу 20 USD, заместник-министъра (или секретарят му ) ви принтира този уникален сувенир. В този смисъл тази виза е изходна. Без нея не можеш да напуснеш. Ако се развали принтера – не знам.
Ето по тези съображения не искахме да проверяваме дали пък Министерството няма да е отворено на националния празник и да не ни чака заместник-министъра с Принтера под мишница.
Нооо, не бяхме карали вече четири дни и просто не ни свърташе на едно място. Подпалихме моторетките да се разтъпчем от Сочи до границата и да проверим какво става там. Разбира се, хванахме трафика в Сочи, който е ужасен и продължава с километри почти до граничния град Адлер. И дъжд, дъжд. На границата какво да става... Няма навалица, желаещите за излизане в тази посока въобще не са много, така че момчетата с автоматите (впрочем има много и в най- разни цветове на камуфлажа) ни успокоиха, че става бързо.
На другият ден, 1-ви октомври, в шест часа сутринта станахме и много стегнато отпрашихме към Абхазия. Формалностите на руската граница бяха кратки, около един час. На абхазката също около час, но се почна. Ааа, българи, идете там. Имате ли покана, имате ли това, имате ли онова. Дойде някакъв и: „после задължително елате при мен”. Първият ни върна паспортите и преди да ги връча на този „напористия”, някакъв трети въоръжен, но цивилен заповядва да разкараме моторите. „Къде да ги сложим, на никого не пречат?” „Не ме интересува –махайте ги оттук.” Тръгнах да паля, напористия изскочи и се разкрещя: „Аз нали ти казах, веднага при мен!” „Айде разберете се, а?” Както и да е, без да ги местим отидохме до гишето и :
-Трябва да си направите здравна застраховка! 400 рубли на човек (платежното средство в Абхазия е руска рубла) или да ми дадете по 200 и да ви върна паспортите.
- Ние имаме здравни застраховки.
- Вашите са невалидни.
- Добре, но ако ти дам двеста, какво получавам?
- Паспорта си!
- ОК. Ето ти двеста.
Преместихме се на следващо гише 50 метра по-надолу.
- Трябва да си направите застраховка на моторите – 600 рубли на човек! Или да ми дадете по триста за да ви пусна.
Аз този път обаче, не!
- Направи ми застраховка.
- Защо да плащаш 600 бе, човек ?
- Защото това е мотор, всичко се случва. Ще ударя някой, може да причиня щета. Пиши.
- Ти ако удариш някой, няма да могат да те съберат (засмя се той). Дай триста ?
- Пиши, пиши.
Платих шестотин и след 15 мин. получих застрховка и петстотин рубли ресто! Прочетох какво пише вътре. Цена 100. Такива работи. Влязохме. От Псоу до Гагра (30км.) асфалта е нов. Не е нарисуван, но се кара прилично. Видяхме красив паркинг край пътя и спряхме за кафе.
Не било кафене, но имаше. Посрещна ни голям надпис „Дегустация абхазких вин”. Освен надписа присъстваха и 5-6 дегустатора. В девет сутринта. Елате, та елате. „ Не бе човек (замрънках), аз още кафе не съм пил. Пък и нали вчера беше празника ?” „Тук всеки ден е празник. Сядай да пиеш с нас.” Усмихнато се измъкнах и ги снимах.









Малко след това започна да вали и спряхме да се облечем. Тук забелязахме две неща. Първо, че покрай целия бряг са наредени руски военни кораби







и второ - някакъв манастир в планината. Новоафонският манастир. Красив стар храм, в който свещите наистина бяха от восък... черни.















Панорамата от манастира.

[Димо]

До: Черноморско приключение

Това изобилие на зеленина го бях виждал вече – в Грузия. Не зная защо, но нито в граничния турски Хопа, нито в Сочи, изобилието е такова. Някакви си 50 – 60 км са реална климатична граница между субтропик и умерено – континентален климат.
Безспорно природата е фантастична. Но аз намирам за фантастични всичките ѝ прояви по планетата. Грозно е само човешкото по тая Земя. Така че, в Абхазия може да се насладите на
палми, евкалипти, море (Черно), реки и разбира се - Кавказ. Самообявилата се република е разположена по западните склонове на тази огромна планина, която точно там красиво се спуска към морето.











Всичко това го има и в съседна Грузия, където далеч по лесно човек може да организира престоя си. Няма как несебърският залив да е по-красив от созополския J. Но пък от Сочи на север наистина всичко се променя.
След още час каране пристигнахме в столицата Сухуми.



Разрухата е потресаваща. Сухуми е един разрушен град. Дали заради дъжда, дали заради втория ден след празника, но в града сякаш нямаше хора.









Призрачно беше. Летяха всякакви стари руски и за отбелязване и нови западни возила. Общото беше, че вееха поне по две абхазки знамена. Новите западни са на живеещите и работещи в Русия абхазци, които са си дошли за празника. Тези автомобили задължително са с тъмни стъкла, което навява нещо мутренско. Мутренското го има и в поведението на повечето от мъжете там. Нямам предвид само тази „трупа за народни танци” от ферибота. Там (в Абхазия) всеки се прави на страшен. Много е важно да си „спецназ” .Или ако ти не си, то брат ти да е или един твой комшия, но и ти можеш да гледаш като него - страшно. Въобще това „спецназ” го чувахме много пъти. Всеки е спецназ, модерно е.













На един сфетофар някакви с черен ML се опитаха да ни накарат да ги следваме, защото „министерството не работи... никъде нищо не работи. Идвайте с нас. Ще ходим на купон и бла-бла ...” Аз се възпротивих, като рязко промених посоката. Дафин ме последва, онези също... Спряхме. „Момчета съжалявам. Имаме работа. Благодаря ви.” Те изсвириха ядосано с гумите и се разкараха нанякъде, а ние продължихме да търсим Министерството.





Разбира се, всички бяха в почивка, която използвахме за обяд, след като връчихме моторите на охраната. В ресторанта на крайбрежната улица тъкмо се беше освободила маса и се канехме да седнем, но влязоха някакви „спецназ” и „ребята попробуйте на другое место...” и седнаха ...
Намерихме кръчма и заръчахме традиционни гозби и преди да сме ги почнали, връхлетя абхазецът от фоайето на хотела в Трабзон. Прегръдки, целувки (само веднъж по едната буза – такъв е обичаят), все едно сме най-близки, които не са се виждали с години...
- Току що разбрах, че сте дошли !!! Оставих на охраната телефона си. Непременно ми се обадете, след като се нахраните.
- Добреде, ама как? Как разбра ? И защо си си сменил телефона, нали ти го имаме?
- Тук е така. Всичко се знае. И с телефоните е така. Трябва да се сменят.
Останалите в ресторанта след тези прегръдки ни гледаха далеч по приятелски. Свалиха подозрителните погледи и получихме усмивки от съседните маси.

[Димо]

До: Черноморско приключение

В министерсвото стана бързо. Министърът мина с някаква група около него - фоторепортери - усмихнат, празничен. Всички се информираха, за какво сме там, откъде сме и къде отиваме. Получихме си „сувенирите”, платихме и напуснахме. Човек остава с впечатление, че наистина има някаква еуфория у хората. Тя е още по-контрастна и на фона на цялата разруха. Официални гости от Русия. Кметове, журналисти... всички са били вчера в Сухуми за манифестацията. Руската телевизия също показа парада. Въобще – еуфория. Заря – на фона на развалините.



Колкото и да питах, защо за петнадесет години „свобода” не са построили нищо, не са разчистили разрухата и въобще прозорци поне да бяха сложили... Не получих задоволителен отговор.
„Няма хора, няма пари”,” Сега ще дойдат руснаците и ще построят всичко”. Добре, дано да се случи. Това наистина е грозна гледка. „Ще дойдат, ще видиш! Те са тук!”
Бръмнахме малко из този порутен град .













Том Сойер и Хъкълбери Фин също бяха там и шляпаха боси в дъжда ...













Все пак в центъра има една оправена сграда



Беше към четири и уговорката беше да не оставаме за спане там. Времето след Пицунда се оправи и с удоволствие спряхме в Гагра за по бира...







Освен нас консумираха и някои други...и не точно бира!


Всъщност моето впечатление е, че всички бяха консумирали в тази страна. От митницата, та до Министерството и затова, когато изпънах мотора към Сочи, не му мислех много, много и попрехвърлих всякакви ограничения. И не знам откъде на пътя изскочиха двама полицаи. Палките им са като на руските – бяло-черна цилиндрична палка - с която започнаха да махат енергично. Много ми стана смешно. Може би защото единия беше на коляно, а другия покачен на гърба му. Махаха, махаха, но ги беше страх да се подадат на платното. Аз отпуснах газта и Дафин профуча пред мен като въртеше показалеца си над главата (отработен знак – в смисъл: газ,газ!) С други думи - отсвирихме ги като селски полицаи с ясното съзнание, че не могат да ни настигнат. Не и преди да сме стигнали границата. Нямаше ги в огледалата, нямаше ги и докато се мотахме на граничния пункт. Оттук ли да минем, оттам ли? Изведнъж с гръм и трясък се зададе строшена самара без отличителни надписи и буркан, от която слязоха блюстителите на закона. И се почна: „Дай документите! Дай паспорта! Какво си позволявате! Не се подчинявате на полицейска заповед!” И т.н. и т.н.
Ние обаче нещо не се трогнахме много. Бих казал, демонстрирахме леко европейско пренебрежение към тъжно изглеждащите омачкани кавказки представители на реда. Появилият се лек пушек под капака на измъчената лада беше като предизвес тие за огнената реч на по-възрастния.
Аз се заех с младия, докато към нас приближаваше по-голям началник. „Виж, разбира се, че карахме бързо. Не знам с колко. Но не можех да спра. Видях ви късно. Освен това, тук сме по работа. Ние сме журналисти. Знаеш празненства са. Трябва да ги отразим. Бяхме в Министерството. Снимахме. В Сочи ни чакат, има пресконференция...Бързаме!”
Големия началник само мълчеше и гледаше. Старият не можеше да се спре... Младият отиде и: „Виж, момчетата признават грешката си. Нищо не се е случило ...” Старият не спираше, крещеше. Още две минути и Началника отиде при стария, взе документите от ръцете му и дойде до нас. Без да е казал нито една дума до този момент, просто ни ги връчи и посочи пътя... към Русия.
Добрият, стар полицай полудя. Хвърли шапката в земята. Ритна пушещата Самара. Блъскаше ѝ вратите, а ние се ометохме без да чакаме подкана.
Едва ли бихме си позволили такива волности, ако навсякъде не се чустваха жалките опити за проява на държавност, както и безпринципното поведение на населяващите тези земи...
Иначе в Абхазия е мнооооого красиво.

[Димо]

До: Черноморско приключение

Повторното влизане в Русия беше бързо. Уведомиха ни, че това е последно (защото визите са ни двукратни) и младата митничарка, която върна паспортите се обърна към началника си и каза „Николай Иванич, смяната ми свършва може ли... с момчетата. Виждам, че имат място J!” Ама може, как да не може, занастоявахме ние... как няма да помогнем на една митничарка да се придвижи в тъмното...Нооо, не. Това било само шега, но много харесвала моторите.
В Русия на „Бабата” (както галено наричахме GPS-ите си)и се взе акъла и „навигираше” така J




Истината е,че Garmin не поддържа кирилица, проблем, който май ще отстранят за догодина ...
Върнахме се успешно в Сочи и отпразнувахме приключването на последния сложен етап от това пътуване. Сочи е най-големият курортен град на руското черноморско крайбрежие. Хотелите са много и големи – руски мащаб. Има и лукс и разточителство има и много строени отдавна хотели, които го „докарват” с леки козметични ремонти и осветление.Това не пречи цените да са високи. Скъпо е и за нас и за руснаците.

[Димо]

До: Черноморско приключение

Последен поглед към Абхазия .



Рано сутринта охраната на хотела нещо ме притесняваше да преместя мотора, заради започващо изложение на паркинга... и от бързане не съм заключил добре горния куфар. Два-три завоя след старта чух нещо страшно да изтрещява зад мен. Погледнах в огледалото и видях ограда на строеж и някакъв варел да се търкаля. Зарадвах се, че не ме прасна по главата този бидон, който бях убеден, че изхвърлиха от строежа. Тъкмо се измъкнахме от града и спряхме на бензиностанция, когато установих, че куфарът го няма. Да, не е било варел L. Върнах се по най-бързия начин, но на мястото нямаше и следа от моя куфар. Говорих с полицаи – може пък някой да им се е обадил. За какво му е този моторджийски, метален, заключен куфар? Те се усмихнаха казаха, че това е възможно – ама в други години и в друг град. Да забравя. Забравих, но трудно. Загубих всичко, което беше за мотора. Масла, течности, резервни свещи, всякакви скоби, болтове, гайки, инструменти, лепила, въже, кабели, полиспаст, двата дъждобрана и много други работи, които бях подредил в кутийки и кутийчици, както и самия куфар. За щастие нищо от това (с изключение на дъждобрана) не ми потрябва до България.
Някъде към 17 часа бяхме в Геленджик.

[Димо]

До: Черноморско приключение

Малък курортен град подобен на Приморско, но по-голям и с повече блокове. Избрахме украинска кухня и докато персонала нещо ни забавляваше с палене в ръка на високоалкохолни напитки, местните байкъри ни разпознаха.





Дойде един, обади се на секретаря на клуба и след неговото пристигане се заеха с организирането на нощувката ни. Избраха действително перфектно място от другата страна на залива, където никой нямаше да ни притеснява и можем да разпънем спокойно. Преди това обаче секретарят отиде да си вземе мотора и се върна украсен с всички атрибути на истинския чопърист. Пръстени, гердани... моторът лачен... все неща, дето на нас някак не са ни много важни...



Отидохме до байкърския клуб, където заварихме още 5-6 представители на местното моторджийско братство. Свестни момчета на различна възраст с изразена любов към „чопърите”. Дори пистарки нямаше.









Само този сериозен мъж – Едуард ЧорньIй (http://www.kuban-parus.ru/) караше нов CRF и определено беше пристрастен. Разказа, че в района на Геленджик има много добри условия за ендуро, показа някои филмчета, на които катери яки отвеси с CRF-a, а аз разбира се му написах адреса на форума за да разгледа какво става в България и по-специално темата на Чинела J. За да разбере, какво точно липсва на неговата Хонда. Разговора си вървеше и ние наливахме бира след бира (защото мястото за спане се виждаше), а момчетата – чай. Дойдоха още моторджии от Новоросийск, на разходка. И те чай. Чакай, нещо не е наред. Какво става? Защо цяла вечер - чай? Това никак не ни се вързваше с имиджа на „лошите момчета” с мощните мотори... „Добре Дима, ти като пиеш бира нещо става ли ти ?” Аз - Не! „Защо пиеш тогава ? Ние като пием – пием. Това вашето не го разбирам.”
Сега по-ми се изясни. Специфика някаква, регионална J. Трябва да си „махнеш” главата.
Попитаха нашия немец „Това твоя първи трип ли е до Русия?” Той се замисли малко и: „ Да, за мен е първи, но през четиридесетте на миналия век, моят дядо е имал един трип до тия места. Също на мотор, също BMW, но с кош и с картечница отпред , и много за малко... нещо не му е харесало.” Това не ми беше лесно да преведа, но все пак всички разбраха иронията и се смяха дълго. Някак е приятно, че 60 години по-късно руснаци и германци могат да стоят на една маса и да се шегуват с тези неща.

[Димо]

До: Черноморско приключение

На брега бяха запалили огън, очакваха ни и вечерта продължи доста, въпреки умората.










Приятно място. Свестни момчета. Клуб „Road 218” или Black Smith – Геленджик. Но ако лампичките бяха по-малко ... щеше да е по





Още малко от сутрешния Геленджик и кристалната вода на Черно море.
















На следващият ден след кратка спирка в Новоросийск за покупка на нови ботуши (моите се бяха скапали тотално от дъждовете) продължихме през Анапа за пристанище Кавказ.






Анапа







Денят беше слънчев, карането приятно и без да си даваме много зор пристигнахме до керченският залив и входа на Азовско море.
Точно преди пристанището спряхме да поснимаме птиците в езерата наоколо и ни застигна тази група ентусиасти.





„Всемирньй бег дружбьi” или “ World Harmony Run - www.worldharmonyrun.org/”, които бягаха от Москва и обикаляха Азовско море.










Много весели хора. Вече на пристанището, докато чакахме корабчето, което щеше да ни прехвърли на украинския бряг, извадиха китара, изпяха химна на пробега, снимки, адреси ...






Корабчето е през 2 часа. Точно с нашето пристигане затвориха вратите и трябваше да изчакаме още два часа.
Тук в Милицията ни почерпиха ... и ние как да откажем








Разговори с граничарите. Разглеждаха моторите. Питаха. Спокойни хора.
Ние споделихме едно от основните ни впечатления от Русия. В Русия е адски чисто. Няма хартийки по пътя, няма опаковки и торбички. Нищо. Без значение дали си в малки селца или в по-големи градове. Чистотата е невероятна. Те разбирасе се усмихнаха на този комплимент (въпреки, че това е самата истина) и гордо заявиха, че това започвало в детството...


... някъде по руските пътища