Доломитите - една лятна алпийска приказка.

[zippel]

Честита Нова година съфорумници !
На всички пожелавам здраве и много безаварийни километри.

И дано този проклет вирус изчезне, че светът полудя и за обичайни пътешествия и дума не може да става. Имам в резерв още три теми от предната година, но ако нещата не се нормализират няма да има какво да споделя.

Всички досегашни мои разкази са в подфорума "Балкани" и това ми е първият в "Европа".
Пътешествието бе посветено на едно отдавнашно мое желание, чиято реализация до този момент отлагах - да посетя Алпите. Отлагах я, защото е свързана с 4 дни придвижване - два на отиване и два на връщане, което от своя страна изисква поне 9-10 дена отсъствие - нещо, което по различни причини ми беше трудно да организирам. Тази година /2018/ вече направих едно такова, описано в ТОЗИ пътепис и реших да го направя още веднъж. Избрах периода началото на август.
Тъй като Алпите са огромна планина, за район избрах една от най-красивите им части според това, което бях чел - Доломитите. Районът имаше още едно предимство - беше и най-близо до мястото, откъдето тръгвам. Малко инфо за тази част на Алпите.

ДОЛОМИТИТЕ са планински дял от Алпите, разположен в източната им част основно на територията на Италия и малка част в Австрия. Площта им е около 16 хил кв.км. Италианската част носи още името Южен Тирол. Тя е в административните граници на областите основно ТРЕНТИНО-АЛТО АДИДЖЕ и частчино ВЕНЕТО.
Смята се, че това е най-красивата планина в Италия. Поради невероятните гледки и пейзажи Доломитите са включени в списъка на ЮНЕСКО за световното природно наследство.
Както и името подсказва, основните масиви са изградени от доломит, който е седиментна карбонатна скала. По тази причина има наличие на много силно ерозирали и насечени форми, които придават на планината неповторима красота.
Върховете на Доломитите далеч не са най-високи в Алпите, но има точно 20 трихилядника. Най-високият от тях е Мармолада (3343 м).
Доломитите са много популярни сред планинарите и изобилстват от планински маршрути с различна дължина и степен на трудност. Всички маршрути са маркирани и всеки си има номер, както пътищата от републиканската пътна мрежа. Особено популярни са така наречените ВИА ФЕРРАТА, които представляват трасета с повишена трудност, като в по-трудните участъци има изградени въжени мостове, метални стълби и парапети, а някъде само стоманени въжета. Такива в Доломитите има около 20 бр.
В планината има много и добре организирани ски центрове, някои от които са световно известни : Кортина Д'Ампеццо, Мадонна ди Кампилио, Вал Гардена, Алта Бадия, Антерселва и др. Освен тях има и много други, по-малки. Навсякъде има изградени ски съоръжения и множество хотели и ресторанти. В Доломитите е обособен и един от най-големите ски региони в света. Той се казва DOLOMITI SUPER SKI и включва 12 комплекса с обща дължина на пистите 1220 км и повече от 450 съоръжения, които се ползват с карта, валидна за целия комплекс.

Ясно е, че за няколко дена не може да се обиколят целите Доломити, затова бях планирал да видим някои от основните места, в т.ч. кабинков лифт до подножието на третия по височина връх, повечето от световните курорти, рая за скиорите - Селла, няколко от най-знаковите скални групи като "Трите чими на Лаваредо", "Тофана", "Мармолада", "Кристало", "Прадат", "Пиз Бое" и др., няколко езера, както и някои от най-красивите селищни образувания като Корвара, Сапада и Арабба. За всяка от тези атракции ще има пояснение в подходящия момент.
Нашата група не сме планинари и най-голямата надморска височина, на която бях стъпвал е заслона "Леденото езеро" (2710 м). Тогава времето не позволи да отидем до Мусала. Най-високото място, на което пък колата ми бе се качвала е хижа Вихрен (1950 м).
Според плана на тази екскурзия с колата няколко пъти трябваше да бъдем на височина над 2200 м, а без нея на повече от 3200 м.
Преди да започна разказа си ще покажа един типичен пейзаж от Доломитите, за да знае читателя за какво ще става дума по-нататък.



И едно уточнение. В италианския език често се срещат двойни съгласни. Такива има и в много от имената. Аз съм възприел, че независимо от това, че имената ги пиша на български, там, където има двойна съгласна, остава така. По две причини : първо според мен имената трябва да се уважават независимо дали са на хора, населени места, реки, планини и т.н. И второ те променят мелодията на езика и доста често ако говорите с италианец и не наблегнете на това, може и да не ви разбере от първия път. Между другото двойни съгласни има и в българския език и те се произнасят като такива (племенница, постепенно, изземам). Освен това всички думи от женски род, които завършват на "т" при членуване получават двойно "т" и то се произнася като такова (възрастта, младостта, дейността и т.н.).
След това граматическо отклонение започвам разказа.

За първа междинна спирка с нощувка избрах сръбския град Ягодина. Пътят от Бургас до него бе около 650 км, основно по магистрала, но се опасявах, че на Калотина ще гъмжи от турски гастарбайтери и ще се забавим.
Преминаването на границата ни отне около 2 часа, което за началото на август не бе никак зле.
Ягодина е средно голям град за нашите разбирания - малко над 40 хиляди жители. В южната му част има търговски център с голям паркинг, аква-парк и зоологическа градина.

Благополучно пристигнахме в Ягодина, настанихме се в апартаменчето, което бях резервирал за 40 евро и излязохме. Помотахме се малко из търговския център и после отидохме на вечеря. За атракции нямаше време, пък и не беше в плана.
Голямо впечатление ми направи един билборд в центъра на града.



Знаех, че сърбите са благоразположени към руснаците, но чак пък толкова...

Седнахме в близката кръчма. В предстоящата седмица едва ли щеше да има подобна възможност, затова си поръчах едно "мешано месо".



След вечерята право в хотела. И накрая следата за деня, само от Калотина до Ягодина.



През вторя ден придвижването беше пак около 650 км, но предстоеше да минем две граници. Сръбско-хърватската ни отне точно 1 час, а Хърватско-словенската - половин. Така в късния следобяд пристигнахме в Любляна, където бях планирал втората нощувка. Отново беше апартамент, но този път цената бе 100 евро.
Апартаментът се намираше в центъра на Любляна, в стара сграда и беше доста странен. До сградата имаше нещо като двор, т.е. паркинга беше осигурен, а това за Любляна си е важно. Едната спалня беше нормална, но другата беше на междинно ниво в нещо като ниша, от която с няколко стъпала се излизаше на тераса към вътрешно каре. Освен тях имаше една голяма стая с огромна маса по средата, която не си знаеше годините. На една от стените се виждаше това :



Ако си мислите, че това е зазидана камина, много се лъжете. Бялата рамка беше от гипс, а тухлите и книгите - фототапет. Малко абстрактно, но нищо лошо.
Бях планирал да посетим Музея на илюзиите, но веднага след като се настанихме заваля яко и решихме да изчакаме спирането на дъжда. Успяхме да излезем чак на здрач, което за началото на август означава след 20:30 ч. Музеят остана за друг път, но успяхме да направим малко снимки из центъра. Една от забележителностите на централния площад Конгресни Трг - Урсулинската църква "Света Троица"



Точно в обратната посока от същото място се виждаше Люблянската крепост



Други забележителности от словенската столица съм показвал в предни пътеписи, така че няма да се повтарям. Ето и следата и от втория преход.



Написаното дотук може да се каже, че е увод. Същинската част на разказа започва с ден трети, който следва.

[cnc82]

Благодаря за споделеното приключение ! Очаквам с нетърпение продължението !

[s_s1]

И аз.
678910

[trapper]

Давай, zippel!

[zippel]

Ден трети : Любляна - Кортина Д'Ампеццо

Днешният ден беше първия съществен от тази екскурзия. Предстоеше да посетим един окръжен град, да навлезем в Алпите, да видим едно от най-красивите езера в региона, да се изкачим с колата до подножието на една от най-известните скални групи в Доломитите и да нощуваме близо до един от най-елитните зимни курорти в света. Но всичко подред.
Преди да започна съществената част на пътеписа искам с огромно съжаление да кажа, че след завръщането си установих, че регистратора е форматирал картите както той си знае и от четирите дни в Доломитите (ден 3,4,5 и 6) успях да спася само два - ден 5 и 6. Интересно, защото по време на следващите три пътешествия през 2019 г. машинката се държа без проблеми. Явно беше решила да прави номера точно на екскурзията с най-красиви пейзажи. Добре, че все пак нещо остана от записите.
Както стана ясно, през първите два дни в Доломитите няма да мога да покажа нито един кадър от регистратора и би трябвало да разчитам само на снимки, направени с фотапарата и телефоните. Но тъй, като се стремя пътеписите ми да могат да служат и като пътеводител, ще илюстрирам по-интересните места от маршрута със снимки от нета.

Продължавам с изложението. От Любляна до границата с Италия при ГКПП Гориция има стотина километра по магистрала, които се минават бързо. Магистралата в Словения е без забележки.



На 55 км след изхода от Любляна при село Раздито има вилка, на която пътят се отклонява надясно към Гориция. Основното направление вляво води към словенския Копер и италианския Триесте.



Седем километра преди границата има бензиностанция на OMV, където спряхме да заредим до максимум. Ясно беше, че горивото в Италия е доста по-скъпо от Словения.

Границата е Шенгенска, така, че ако не внимаваш няма и да разбереш кога си влязъл в Италия. Има само табела със знамето на ЕС и надпис ITALIA



Магистралата в Италия също е без забележки.



Първата точка от дневния ред беше окръжния град Удине.

УДИНЕ е център на едноименен окръг в областта ФРИУЛИ-ВЕНЕЦИЯ-ДЖУЛИЯ. Основан е през 10 век, но най-голямото си развитие бележи в периода 15-18 век, когато е бил под владение на Венецианската република. В момента има население около 100 хиляди. Основните забележителности са :

ПИАЦЦА ДЕЛЛА ЛИБЕРТА (Площада на свободата) с двете красиви сгради ЛОДЖА ДИ САН ДЖОВАНИ от 16 век с часовниковата кула и ЛОДЖА ДЕЛ ЛИОНЕЛО, строена през 15 век в стил венециански готик, в която в момента се намира общината.
ПИАЦЦА ДЖАКОМО МАТТЕОТТИ - красив градски площад с много кафенета и едноименна църква.
ДУОМО ДИ УДИНЕ - Катедралата в Удине, строена през 13-14 век.

В Удине има още една забележителност, за която нямаше да има време. Това e венециански ренесансов дворец, който се намира на нисък хълм.

На 42 км от границата стигнахме до южния пътен възел за Удине.



На много места по италианските магистрали има прегради както по средата между двете платна, така и от дясната страна. На горната снимка се вижда, че част от двсната преграда е прозрачна. Ето причината в конкретния случай.



По този начин от една страна пътуващите виждат една хубава и добре поддържана къща а от друга се осигурява светлина за стаите от къщата. Пустите му италианци...

[s_s1]

И тишина за обитателите на къщата.

[travelling]

Малко по-малко шум може, ама за тишина там забрави .

[zippel]

Няколко километра след отделяне от магистралата на това кръстовище се влиза в централната част на Удине.



Слеващият кадър е от подхода към площада с катедралата, част която се вижда в дъното



Някак си намерихме място за паркиране непосредствено до катедралата. Ето я



Тръгнахме из улиците на Удине. Ето я и Лоджа ди Сан Джовани. Тя се намира на Площада на свободата.



След няколко минути бяхме на другия известен площад - Джакомо Маттеотти. Ето го и него.



На площада имаше няколко кафенета, така че седнахме в едно от тях. Направи ми впечатление, че сервитьорката беше чернокожо момиче. Беше симпатично и говореше много добър италиански. Съпоставих този факт с наблюденията си от предната година в Триесте, където в кухнята на италианската пицария пиците ги правеха китайци. И тук гастарбайтери. Явно европейците постепенно се отучват да работят и си внасят евтина работна ръка. По този начин Европа се променя в посока, която лично на мен не ми харесва. Винаги съм смятал, че развитите европейски страни са привлекателно място за посещение по две основни причини : атмосферата на бита и историята, изразена чрез паметници и артефакти. Паметниците са налице, но атмосферата вече не е същата, защото се намесват общества, които нямат нищо общо с тази история и бит. Не ми допада, но кой ме пита. . .
Изпихме по един напръстник кафе и се върнахме на паркинга. Точно до мястото, където бяхме паркирали имаше един контейнер, пълен с ризи, панталони, тениски и др. подобни. Явно беше някаква общинска инициатива за събиране на стари дрехи.

Продължихме пътя си. В покрайнините на Удине има голям търговски център - Читта Фиера. Отбихме се да видим за какво става дума и да си вземем някакви сандвичи за из път.



Както се вижда, центърът не беше нищо особено, но сандвичите бяха супер.
Продължихме на север. Следващите 40 км магистралата се движеше край река Талиаменто. Когато минахме над нея се видя колко е широко леглото й.



На този възел слязохме от магистралата за да тръгнем на запад към планината.

[s_s1]

Този пътепис ме връща към моите спомени, но и ме запознава с нови неща.
Благодаря за споделеното и очаквам продължението.

[uazik]

В Удине не е ли имало Зона Трафико Лимито. Мисля че те е снимала камера. Дано са ги отменили заради Короновируса.

[zippel]

Посочих, че става дума за август 2018. Какъв коронавирус ?
Не, не видях участък "трафико лимитато". Удине не е чак такава забележителност. Няма супер туристически исторически център. Има какво да се види, но не е като Рим, Венеция или Флоренция да речем. Или Матера, за която ще стане дума в следващия ми пътепис.

[zippel]

Веднага след изхода р. Талиаменто се пресича още два пъти. Тук леглото беше още по-широко.



В градчето Толмеццо пътят минава и над един от големите й притоци - Бут.



Следващите 6 км пътят се движи край Талиаменто. Отделянето от реката става на това кръстовище в градчето Вилла Сантина.



От това място пътят вече е с по-тесни габарити и се движи по долината на река Дегано, която е ляв приток.



В кадрите, които ползвам от Гугъл белите надписи по настилката означават наименованието на пътя. В горния случай SR 355 означава Strada Regionale 355, т.е. Регионален път 355.
Участъка по долината на река Дегано е дълъг 27 км и крайната му точка е село Форни Аволтри. В този участък се преодолява денивелация от малко над 500 м - от 375 м във Вилла Сантина до около 900 м в споменатото село и ако бяхме да речем в Унгария щяхме да кажем, че сме стигнали почти най-горе, тъй като най-високата точка там е с кота 1017 м. Но ние бяхме в Северна Италия и очаквахме далеч по-големи цифри.
Макар и сравнително ниско, участъка си е планински и при това горист.



Към края му има дори тунел.



Самият край е на този почти обратен завой малко след село Форни Аволтри, където пътят пресича река Дегано по стар каменен мост. От това място на север до границата с Австрия е не повече от 6 км.

[zippel]

Няколко километра след отделянето от реката се стига до едно от кокетните селищни образувания в района - село Саппада

Село САППАДА е с население около 1500 жители. разположено в южната част на Карнийските Алпи на височина 1250 м. Смята се за немскоезичен остров в региона тъй като основната част от населението му се състои от немци.

Всъщност в тази част на Северна Италия, която предстоеше да обиколим, е трудно да се каже кой език е по-употребяван. Моето впечатление е, че това е немския, но за това ще стане дума по-нататък в разказа. Два кадъра от село Саппада.





Следващото характерно място по маршрута е село Санто Стефано ди Кадоре.



Няколко километра след това се стига до тунела Галерия Комелико, чиято дължина е 4 км.



Както се вижда, номерът на пътя в трози участък е SS 52. Това означава Strada Statale, което в превод е "Държавен път". Явно и в Италия, както и у нас, собствеността на пътищата а оттам и отговорността за тях, са поделени между държавата и общините. Но май пътищата у нас и в Италия само по това си приличат. . .
На западния изход от дългия тунел има възел, на който нашият маршрут се насочи на север по път SS 48. Още в началото от лявата страна се видя язовирът Санта Катерина, познат още с името Ауронцо. Той е малък, с продълговата форма и има по-скоро местно значение както в хидротехнически аспект, така и в туристически, защото макар и на кота 827 м, се намира в подножието на Доломитите и е посещаван от туристи.



Край язовира е разположено и 4-хилядното градче Ауронцо ди Кадоре, което е отправна точка за две от големите атракции в Доломитите. Два кадъра от преминаването през Ауронцо ди Кадоре.





На излизане от градчето в далечината се виждаше за какво ще става дума в следващите 3-4 дни.

[Владимир Йончев]

Много хубав пътепис, благодаря. Чакам с нетърпение следващата част. Доста съм обикалял района, но съзнателно съм избягвал магистралите и съм си удължавал пътя, така че има доста места, през които не съм минавал и ми е интересно.

[zippel]

До споменатите атракции оставаха около 20 км, Пътят дотам минава през иглолистни гори и е много приятен.



Трасето се движи между два резервата. От лявата страна се намира Сомадида, а от дясната страна Тре Чиме (Трите комина), който е и национален парк. За комините ще стане дума след малко, а от една извивка на пътя може да се види Сомадида.



Основната скална група в този резерват е МАРМАРОЛЕ, която се смята за най-дивата в Доломитите. Причината е, че макар и не най-високи (2700-2900 м), масивите й са силно насечени и маршрутите са непосилни за масовия турист. Посещава се основно от опитни планинари и алпинисти. Тъй като от пътя се вижда само предната част от групата, която е по-ниска, ето как изглежда Мармароле в основната си част.



Продължихме по пътя. Обстановката край него беше като от приказка. Спретнати красиви сгради с цветя по балконите и прозорците, край тях зелени поляни и всичко блести от чистота. На много места има отделни сгради, в които приемат туристи, предпочитащи уединение извън масовите туристически обекти.



Имаше и красиви крайпътни мотелчета с ресторанти към тях.



И също така много отделни къщи по поляните, вероятно на местни селяни.

[zippel]

Вече навлязохме в същинската част на Доломитите. Двете табели показват, че проходите Мисурина и Тре Крочи (Трите кръста) са отворени.



Масивът, който се вижда в далечината се казва Сорапис, а няколко километра по-нататък, също в далечината, се вижда друг - Монте Кристало.



И двете скални групи за знакови за Доломитите и ще бъдат описани малко по-късно.

Оттук започва и едно по-сериозно 4-километрово изкачване.



Изкачването звършва на платото Мисурина. С пристигане на платото от лявата страна може да се види по-отблизо групата Монте Кристало, за която е време да се кажат няколко думи.

МОНТЕ КРИСТАЛО е една от знаковите скални групи в Доломитите. Представлява назъбен хребет с 4 трихилядника. Това са : МОНТЕ КРИСТАЛО (3221 м), ЧИМА ДИ МЕДЗО (3154 м), ПИЗ ПОПЕНА (3152 м) и КРИСТАЛИНО Д'АМПЕЦЦО (3008 м). Чима ди Медзо и Кристалино могат да се изкачат по споменатите в началото на разказа "Виа Феррата", т.е. маршрути с метални помощни съоръжения, докато за Монте Кристало и Пиз Попена са необходими алпинистки умения.

Монте Кристало от пътя



А така изглежда по-отблизо



Средният е Монте Кристало, отляво са Чима ди Медзо и Кристалино, а отдясно Пиз Попена.

[zippel]

На платото Мисурина се намира едноименно езеро - една от основните атракции в Доломитите.

МИСУРИНА е високоланинско естествено езеро с площ 150 дка и дълбочина едва 5 м. Надморската височина е 1754 м. Характеризира се с изключително чистия въздух, което е причина тук да идват много хора с респираторни заболявания. По тази причина край него има много хотели. Интересен факт е, че на олимпиадата в Кортина Д'Ампеццо през 1956 г. на него са се провели състезанията по бързо пързаляне с кънки. Това са били и последните състезания върху естествен лед в историята на олимийските игри.

Подхода към езерото.



Лаго ди Мисурина, както е италианското име на езерото, е изключително много посещавано от туристи и стълпотворението от хора и автомобили винаги е огромно. Което е съвсем логично като се има предвид обстановката край него. Един кадър от нея.



А ето и Лаго ди Мисурина в поглед от север на юг.



Внушителният планински масив в дъното на снимката е споменатитя по-горе Сорапис. И за него малко инфо.

СОРАПИС е компактна скална група с формата на подкова, в която има два трихилядника : ПУНТА СОРАПИС (3205 м) и КРОДА МАРКОРА (3154 м). В центъра на подковата е разположено малко ледниково езеро със същото име. Котата на водното огледало на Лаго ди Сорапис е 1925 м. Езерото е достъпно само пеша, като маршрутът започва от прохода Тре Крочи и е дълъг 10.5 км. Тюркоазеният цвят на езерото се дължи на прах от прилежащия ледник. Около 200 м на североизток от езерото на 1926 м височина се намира хижата Ванделли (Рифуджо Ванделли), която е построена през 1891 г. на мястото на по-стара хижа от 1821 г.

Както се вижда интересът на хората към планината датира доста отдавна.

Храктерен за пейзажа край езеро Сорапис е масивът с ДИТО ДИ ДИО (Божият пръст), който е с височина 2603 м и има интересна форма.



На североизток от езеро Мисурина се издига другата главна атракция - Трите комина.

Скалната група ТРЕ ЧИМЕ ДИ ЛАВАРЕДО (Трите комина на Лаваредо) е един от символите на Доломитите. Тя се състои от три остри скални масива, чиято изпъкналост спрямо околния терен е около 580 м. Гледката е изключителна и по тази причина групата се смята за едно от най-красивите места в Алпите. Трите върха се наричат "ПИКОЛО" (малък), "ГРАНДЕ" (голям) и "ОВЕСТ" (западен). Най-висок е средния (Гранде) - 2999 м. На северозиток от тази скална група се намира друг островръх масив - МОНТЕ ПАТЕРНО (2744 м). Мястото е много популярно и посещавано от хиляди хора, като отправна точка за туристическите маршрути е хижа АУРОНЦО (2333 м). Най-популярен е маршрута от хижа Ауронцо през хижа ЛАВАРЕДО (2344 м) в подножието на Трите чими до хижа ЛОКАТЕЛЛИ (2405 м), която се намира в близост до Монте Патерно.

Нашата следващата цел за днес бе хижа Ауронцо, до която се отива с кола. Още в началото на пътя към нея след езерото има нещо като гише за тол такси и който иска да продължи към хижата трябва да си плати. Не помня точно колко е таксата, но в никакъв случай не беше символична. Въпреки това обичайно пред гишето има опашка от автомобили.
(Актуализация : за 2020 г. тол таксата е била 30 евро за лека кола, 20 евро за мотор и 45 евро за кемпер)



След гишето започва 6-километрово изкачване, при което се преодолява денивелация от почти 600 м. Макар и с идеална настилка, пътят е изключително стръмен и тесен и с много завои. Движението по този път беше по-интензивно от магистралата. Имаше и много автобуси, които на места се изчакваха за да се разминат. Един кадър от горната му част. В средата, макар и в облаци, се виждат Трите комина.



В крайна сметка пътят свърши на един огромен паркинг, който побира няколкостотин автомобила. Паркингът е добре организиран, отделно за атобуси, кемпери, леки автомобили, мотоциклети и велосипеди. Немска работа, но всъщност си бяхме почти в Германия...



Край самия паркинг се намира хижата Ауронцо, строена през 1957 г.

[Радо 57]

Благодаря за споделеното,върна ме към моята младост!

[zippel]

Радвам се. Ще покажа Чимите скоро, като стигнем до тях. В момента само ще кажа, че лично не успях да ги видя на живо. Единствено тях от всичко планирано. Защо, ще се разбере в разказа.

[zippel]

За съжаление по време на половинчасовия ни престой основната атракция, заради която дойдохме, бе обвита в облаци. Облаците се движеха, но нито за момент не просветна, така и не успяхме да видим Tрите комина. Тъй като въпросната скална група е една от емблемите на Доломитите, съм длъжен да я покажа, макар и чрез не моя снимка. Това, което колегата Радо е показал в горния пост са точно комините. Ето ги в по-едър план. Отляво надясно : Овест, Гранде и Пиколо.



А това е другият островръх масив - МОНТЕ ПАТЕРНО (2744 м)



Една обща снимка на двете скални групи



и другите две споменати хижи - Лаваредо, строена 1954 г. и и Локателли, строена 1935 г.



Надолу облаците бяха по-редки, така че успях да направя снимки на обстановката край хижа Ауронцо и гледката от нея. Подножието на западния комин.



От снимката става ясно защо не се виждаха Чимите.

Поглед на изток



и на юг



В хижата има бюфет и магазинче за сувенири, откъдето си купихме красиви календари и обратно надолу.

[zippel]

Следващото място, до което трябваше да се продвижим бе прословутият курорт Кортина д'Ампеццо. Беше съвсем наблизо - на 12 км от езерото а маршрутът минава по прохода Тре Крочи. Трасето е между масивите Монте Кристало от север и Сорапис от юг. Пътят е планински, но от леките.
На един завой се откри гледка към западната част на Монте Кристало.



По средата на участъка, на височина 1809 м се намира билото на прохода Тре Крочи.



Малко след билото се стига до едно възлово място в този пътен участък. Това е ресторант "Рио Джере".



Както се вижда от кадъра, ресторанчето е малко и кипро, но не е нищо особено. Особеното е това, че от това място има седалков лифт на север до хижата Сон Форка, която се намира на височина 2235 м. Хижата е типично планинска, разположена на живописно място, но и тук нищо впечатляващо.



Интересното е оттук нататък. А това е кабинков лифт, който свързва Сон Форка с друга хижа - Гуидо Лоренци, разположена на височина 2932 м в подножието на двата трихилядника от групата Кристало - Кристалино и Чима ди Медзо. Тази хижа е и отправната точка за изкачването им по Виа Феррата. Както споменах по-горе, другите два трихилядника са само за алпинисти. На снимката - горната станция на кабинката и вдясно хижата Гуидо Лоренци.



Лошото е, че през 2016 г. лифта е затворен по "технически и административни причини". Вероятно е временно, но към момента е така.
Всъщност кън днешна дата всички лифтови съоръжения в Доломитите са затворени заради пандемията, но това не е темата. Само уточнение.