Без да дочакам позволението на Тихомир и Макс -

[maxxx]

От: Без да дочакам позволението на Тихомир и Макс -

...чакаме продължение.

https://www.offroad-bulgaria.com/sho...d.php?t=121461

Enjoy, пръкнало се е час преди поста ти продължението, можеше да погледнеш/потърсиш, след като те интересуват нечии писания.

[Rado__]

От: Без да дочакам позволението на Тихомир и Макс -

maxxx моите уважения ама ако му направите наистина разделче на бай Симо ще е по-лесно за всички и темите да му следим и да се забавляваме как му се връзвате , а и при него вместо мнения са си цели теми така че в един раздел всичко би било доста по-прегледно .

Поздрави

[maxxx]

От: Без да дочакам позволението на Тихомир и Макс -

maxxx моите уважения ама ако му направите наистина разделче на бай Симо ще е по-лесно за всички и темите да му следим и да се забавляваме как му се връзвате , а и при него вместо мнения са си цели теми така че в един раздел всичко би било доста по-прегледно .

Поздрави

Блогче, други опции няма, за доста по-колоритни участници от него не е правен подобен иширет/жест/.

[artefekt]

От: Без да дочакам позволението на Тихомир и Макс -

Брееей, едно време било коя мома се хване на хорото, се не сърди че я пощипват.
Сега ем сами се щипат, ем се сърдят след това...

[Rado__]

От: Без да дочакам позволението на Тихомир и Макс -

Блогче, други опции няма, за доста по-колоритни участници от него не е правен подобен иширет/жест/.

Е да де ама човекът е на преклонна възраст и едни снимки не може да качи вие искате блог да прави

[ognqn]

От: Без да дочакам позволението на Тихомир и Макс -

Е да де ама човекът е на преклонна възраст и едни снимки не може да качи вие искате блог да прави

Погледни по добре.Има си няколко,от доста време.

[Симеон]

От: Без да дочакам позволението на Тихомир и Макс -

НЕЩО КАТО МЕМОАРИ – 10

С какво се хранехме.
На село при всичкото нямане се намираше по някой картоф. Чичо Жельо с рибарска мрежа хващаше в сеновала по десетина заспали врабчета. Попара с черен хляб не станеше, но мляко пиехме в изобилие, също бъркани яйца и гранясали джумерки.

А тук, откъснати на 27 километра от тила ние, селянчетата, бяхме живи-умрели, ако:

-не бяха калканите на Тони
-петмезът и втвърденото сладко на невидимата хазяйка
-Уницеф със сухото мляко и маргарина
-От рид и скумрия.
През една късна есен в продължение на няколко дни духаше силен северен вятър. Размътиха се плиткото солено езеро на север от калните бани и задуши хиляди едри кефали. Циганите първи разбраха авантата, но и ние – голям бахар! –целите изкаляни в целебната кал успяхме да занесем вкъщи десетина парчета.
Съквартирантката – майката на хубавата Катя – изпържи няколко, а останалите осоли.
На масата за пръв път седях с такава красавица с черна, свита в плитка коса с голямо бяло чело...Пихме и по малко вино и аз се реших да си доближа крака до нейния под масата. И топлото бяло бедро на моята Калиопа въобще не се отмести. Така започваше сексът в периода на неразвития още социализъм.

-Хлябът беше с купони, издавани от комисарството в три категории:”О”-обикновен за чиновници и ученици, „ФР” – физически работници и „ТФР”- тежки физически работници. Към последните спадаха трима наши съученици:Пашмака –футболист, Митко-Бимбата и Янко от Медово, които свиреха в духовия на големите бурии. Аз получавах редовно „О” купони, но не ги ползвах.
От село чичо Петър, мелничаря, ми изпращаше бяло брашно направо във фурната и си ядях бели самуни, че и на Тони стигаше.

Че имам излишни купони много скоро разбра Мария-Какаото от Несебър. Срещу леко докосване на ухото ми с уста се разплащаше за купоните. Тази аванта секна, като разбрах, че тази продажница се е занимавала с Вашпина от Каблешково с далеч по-сериозни неща...

-Ученическият стол се намираше в сутерена на Пернишката колония. Пернишката и Софийската бяха най-солидните и големи сгради в градчето. Там се записвахме предварително всеки месец. Храната беше постна и оскъдна, но можехме и ние да похапнем топла супа с кюфтенца супа по градинарски и др. Веднъж седмично – събота- ни се полагаше свинкко със зеле.
В стола давахме дежурство по списък. Отидох рано, преди да започне вечерята (немците казват на вечерятаAbend Brot essen- сиреч, ядем вечерен хляб), седнах крой казана с варена тархана и не спрях, докато нивото не спадна, като при Оршова в сушава година. Добре,че готвачът не забеляза.
Вода носехме на ръце трима души от километър разстояние трима души – две баки по 50 литра. Увивахме тенекиените дръжки с вестник, но и това малко помагаше.
Да не забравя. Рибарите носеха в стола риба, която готвачът приготвяше и ни я даваха безплатно. Преживявахме накак си. Които нямаха петмез, трябваше да купуват омразната глюкоза. Единствения подсладител тогава. Нийната противност се увеличаваше от гласа на учителя по химия:-моно захххариди, поли заххаризи, глюкозззи...
От село всяка седмица идваше каруца и получавахме наръч дърва и кошница с продукти. Братчеда Пергелов получаваше тенджера с подквасено биволско мляко, а аз сърбах редичкото като айрян козешко.
Дървата свършваха набързо и ходехме да пишем домашните си в читалище „Просвета”. Нощем вкарвахме под юргана силна електрическа крушка и се топлехме.

(Сварих си макарони и ги подправих със захар. Сипвам – не се кусва от сол! Жена ми купила две еднакви кутии.Това ми напомни за подобен случай преди години. Поканиха ни приятели на вилата си край мина Черно море. Първо се пие кафе. Седнахме под асмата о Жева му Станка –Свършила захарта.
-Виж там аз донесох сутринта и я сипах в буркаанчето. В бурканчето, ама при солта! Няма по-лоша комбинация от сол-захар!)

Без купони не можеше да се купи нищо! Хляб, дрехи , обувки – всичко. Връщам се за малко в село. 1944-та. Седим на тъмно у чичо Тодорови. Стана ми студено и дърпам мама да си ходим:
-Хайде, докато хатлите (юрганите) не са станали с купон. Смяхме се малките, подсмихваха се възрастните. Много по-късно разбарах какво са имали предвид...


Имаше такава песен:
„Няма ли да дойдат времената без купон,
Няма ли да носим ний обувки от чист гьон?
Няма ли да махнат тия пусти комисари,
Че за чифт чорапи да им правиш ихтибари?...

Обявиха, че ще раздават обувки срещу купон еди-кой си номер. Направиха списък и след три дни сред голяма блъсканица получих заветната кутия с чешки трандафори „Батя”. То само кутията колко струваше!
Като се прибрах в квартирата, се оказа, че и двете са леви...
Оставих ги в комисарството да се яви някой с двете десни – уви – не се!
Продължих със старите бели от корабен брезент.

За облеклото. Долните гащи от бяло хасе с джобче отзад.
В предвоенните години в България са се продавали много луксозни стоки. Костюми от английски туид, панталони от фреско, ластични чорапи с високи кончове. Баща ми имаше един пуловер цвят меланж от камилска влрна. Предницата му беше се бе скъсала от това че шиеше, трапосваше върху корема си.
Присвоих си този пуловер, като го носех с гърба напред! Още една червена точка пред комсомолките. Всички ми се възхищаваха на красивата дреха. Само избягвах да си свалям куртката, да не лъсне измамата.

Учителка по руски ни беше графинята Вронска. Красива някога белогвардейка. От долния клас, откъдето бяха всичките ни гаджета тя направи квартет Лиляна, Васето, Цочо и Зара. Всяка от тях заслужава отделни редове, а сега песента:
„Тульская винтовочка – славная обновочка,
Тульскою винтовочкой в беду не попадешь.
Если целишь метко промахнешься редко,
Если целишь правильно – в точку попадешь!”

Разпространяваха се книжки с текстовете на популярни руски песни. И сега мога да си спомня стотина от тях, без да броя пет-шест стотин на Висоцки, Окуджава, Шуфутински.
На госпожа Вронска дължа ранните си познания по руски език. А то имахме два учебника по логика и психология – съветско издание, естествено, на руски.

За детския хор на Милка Стоева акомпанираше на рояла в читалището един красив адвокат – фашист – според нас.
През почивката му предлагам да насвири една песен от Дунаевски- Пжшеш да не харесаш песен на Исак Осипович.
Включихме я в репертоара.

Играехме и пиеси скетчове на политическа тема. Черньо от Горица играеше Тито. С окървавена брадва, целият окичен с медали. Аз –дългучът играех ролята на ДеГол. Другите персонажи не помня. Помня само, независимо дали играехме хъшовете, или Немили-недраги, ползвахме случая да пушим на сцената. Там директорът Джафаров нямаше власт.
-Странджа, дай един тютюн...
Даже и Тито и Де Гол пушеха „Златно слънце” и „Арда А русото къдраво Цвети – комшийка по квартира ми пишеше в Съюза, че че за разлика от останалите, аз не съм гълтал пушека.
Аз бях наставник на техния клас, А хубавата Цвети секретар. Това поставяше в неравностойно положение – конфликт на интереси – мен и Аристотел Демостенов – Бъдещ професор и дългогодишен ректор на ВХТИ.
Цветето се ожени за геодезист, който умря от рак, а тя е аптекарка в същата болница, в която работи жена ми. И тя Цвета и внучката – също.

Сега нашите гаджета.
Трима бяхме неразделни приятели.
-Кольо Чорбаджиев от Твърдица, сливенско
-Анастас Налбантов – поморийски грък
-и моя селска милост.

Кольо живееше у сестра си, омъжена за морски офицер.
Тук ще се впусна в някои неизбежни подробности.
Чорбата единствен в класа имаше ръчен часовник. От страх де не ни изпитат до края на часа
– Коле, колко минути остават?
Чорбата запретне ръкава погледне небрежно и процеди - седем.
През зимата отидох с моя бял хляб у тях, а Кольо излезе да купи риба. На излизане огледа стаята и нареди.
-Като те знам какъв си – да не си пипнал нещо! Убивам те!
Аз се поогледах и хвърлих в печката закачената на пирон зад кюнеца конопена връвка.
Кольо веднага откри липсата и се завайка за глупавата връвка.
-За теб може да е глупава, ама сега с какво ще си топя карначетата в чайника?...
-Кольо, кога си ял карначета?
-Няма значение. Да си я имам сиджимката, като и дойде редът.
В навеса им в Твърдица имаше напъхани десетки подкови, кокалени и алуминиеви гребени, стари вилици няколко садила за разсад – цял етнографически музей.
Кольо завърши ветеринарство, заживя на съпружески начала с белогвардейската дъщеря Олияна Пелипенкова, която му переше, готвеше, а Чорбата носеше със сефери храна от Мензата, където беше някакъв началник.
Кольо беше истински български еврей.
След първи курс му подарих фотоапарат Зорки, увеличител „Фокус”, торба фотохартия „Форар” –българска, а се продаваше в Съюза, килограми проявители и фиксатори, гланцов апарат...
Кольо правеше само групови снимки за икономия на лента и от снимки си изкарваше две мои стипендии.
Главният хаир за Кольо Чорбаджиев беше беше друг, много по-голям. По-малката му сестра беше починала от туберкулоза, Кольо също прихвана жълтата гостенка. Нямаше лекарство за нея.
Изпреварвам събитията –бах в първи курс, когато един петокурсниск ме попита дали имам близки, болни от туберкулоза . Имах. Кольо и един браоавчед – Щерион -Рончо от Оризаре.
Отидохме в ОК на партията в Днепропетровск, и направо в кабинета на Леонид Ильич.
-Здраваствуйте, демократы. По каким делам? Демократи бяхме от страните с народна демокрация.
Обяснихме му. Секретарката се обади където трябва и ни връчиха в правителствената аптека накакви милиони единици страптоцид – аналог на пеницилина. Излекувахме си болните без копейка разходи.
Следващата ми среща с Брежнев се състоя двайсет години по-късно. Бяха написани книгите „Малката земя”, окачен беше четвъртият орден на героя. (тук следват объркани страници, но с ваше позволение ще ги оставя така).
Та дойде на държавно посещение Генералният Секретар и посети Нефтозавода. Понеже аз знаех добраесъветски, ме удостоиха да го приветствам и му връча подарък. Набързо претупах официалната част и питам:
-Леонид Ильича, а ние с вас се познаваме. И му разказвам за стрептоцида за туберкулозата.
-Не си спомням, казва. Много години минаха. Но щом казваш – сигурно е било така...
Не успях да довърша думата ,като яки милиционерски ръце ме завлякоха в храстите.
-Ти що нарушаваш протокала?
-Че ние сме приятели с Брежнев. Това още повече ги озлоби. Но ме взеха за смахнат и ме пуснаха. Охраната беше от София.
С Бржнев ще се срещнем още веднъж, но за това – като му дойде времето –както казваше адашът Кобург-Гота.
Кольо почина от Паркинсон и въпреки че Олияна имаше частна аптека, нищо не му помогна. Кольо се шегуваше мрачно.
- Само ние с президента Рейгън имаме такава болест.
Кольо носеше обувки с два номера по-малки. Да му се намаляло стъпалото. Въпреки пришките, не се отказа.
Чорбата отмъкна за гадже закръглената гъркиня Вася – да не я бъркате с талантливата режисьорка с Вас е Васса – добра моя позната.
На една нейна годишнина ме сложи на една маса с Кеворкян,Мичмана, Иван Славков и Кеворкян. Кой от вас е бил в такава компания?
В моя дълъг живот съм имал много срещи с големи личности, чиято компания не заслужавам. Но за това по-късно.

Кольо се сприятели и с родителите на Вася само дето не спеше у тях. Съветваше ме: Симо, като целуваш Лилето, да не я хващаш за шията. Ще се наведе и ще се изплъзне. Хвани я под мишниците – няма мръдване.

Да продължа с гаджетата.
-Анастас – най-добрият ми приятел- беше хванал Лиляна Зиновиева Митева още от прогимназията. Лилето, заради моите успехи в кроса и пуловера веднага се хвърли в моите обятия. Това означаваше, че великодушно ми разрешава да й пиша домашните и леко да и докосвам бузите. Квартирантката й от Несебър – красивото миньонче Райна - й продиктувала любовно признание „ ...загасващата свещичка на моята любовна мечта пламна, като те видах...”
В квартета „Тульская винтовочка...4”чувах само нейния глас, само за нея мислех. И тя за мен. НО през зимата. През лятото кучката отново хойкала с Анастас, а той измислил секретен тайнопис, който тя ми предаде.
От Съюза й донесох и подарих часовник „Чайка” – тухличка. Как сме се свързвали във времената без интернет и мобифони – не знам. Но съвсем точно попаднах в квартирата й до женския пазар. Подарих й часовника и ме разцелува от благодарност. Цял час се търкаляхме в кревата й, когато Лиляна –мома, студентка във ВИФ подскочи. Закъснявала за лекции. Не можело да астана у тях, защото хазяйката...Прибрах се в евтиния хотел „Средна гора” до Лъвовия и се наспах.
Вечерта, кой ме дявал караше, отидох на оперета. Бях на балкона, анапартера гледам моята невярна приятелка прегърната с някакъв тип. И те ме видели и , като си тръгнах, едва не се сблъскахме на изхода...
Повече не я видях. Халал да й е часовника със светещи стрелки.
Лиляна завърши ВИФ в по специалността плуване стана учителка в Механотехникума. Омъжи се за друг ВИФаджия от Кюстендил. Накара го за висока заплата да работи в мина „Върли бряг” където силикозата му скъси живота. От ранна пролет до късна есен физкултурният ревнивец я карат да плуват от северния плаж до пристанището и обратно.
Нямам сили, Симеоне, но какво да правя.
Анастас се беше сериозно разболял и иивееше в Рим при дъщеря си. Обади ми се от Поморие да се видим. А аз правя следната постановка. Отивам пред блок 10 в Лазур и оглеждам пощенските кутии и разлепените некролози.
Попитах седящите на пейката пенсионери, които ми казаха, че Лилето е жива-здрава. 11-ти етаж левия вход, само че и мъжът й е горе.
Толкоз по-добре. Да видя с кого ме е сменила.ясних накратко и оня слуша, че ще я закарам в Поморие среща със съученици и т.н.
Онзи не я пуска, а Лиляна решително настоява. Облече си рокля, вместо анцуга, тръшана вратата и слязохме в колата.
Поддържам версията за съучениците, но спирам пред къщата на Анастас в квартала. Викам – Анастасееее, излез една красавица търси квартира.
-Знам ги твоите красавици. Пак някоя баба.
А,кат о видя нашата неразделена любов разделна любов я прегърна и се разплакаха и двамата.
Отидохме в кафе „Лайното”. Името му идва от близостта на градския клозет.
Лиляна, изнервена докрай, нервно бие копито, поглежда ту към мен, ту към него и , а бяхме в Лайното,щях да помоля някого да ни снима. Сега, като искам да се видим, звъня на съседката Кети Ганчева от долния етаж и отиваме да пием кафе на капаните.
Бившето ми гадже е остаряло, кой от нас не е. Но за часовника забравихме.

С нашите гаджета свършихме.
Миналата годена на 24-ти май ходих в Поморие с надежда да срещна познати. Имахме един лаф „Мозък си, хазайке”, с който шарех катините учебници.
Катя беше постаряла, отслабнала. Кадърен лекар-интернист с три брака и два развода. С малка пенсия. Добра, че успя да продаде някакви лозя в Айгъна.
Ядохме по един сладолед, спомнихме си младежките години. И се разделихме.
Някой трябва да забрани със закон срещите на пора, по-възратни от 50 години!

Братовчед ми Пергела отишъл да изпраща Зоя – американката. Притиснал я до стената разкопчалаквото успял и пуснал ръка в зоината пазва. А там имаше какво да се пипа. Зойчето го блъснала, и му зашлевила един десен. После ми казва:
-Симеоне, кажи му да не сърди. То и на на нас ни е приятно, но не искаме да ни видят бельото кръпка до кръпка.

Да не пропусна нещо. Мария Какаото без да я забележим, роди в корабчето но път за Несебър. Помогнал й\капитанът и кръстил детето Жечка Карамфилова на името на корабчето. Разбира се, Джафаровя изключи от училище. Жечка, узнах, имала хотел в Слънчев Бряг.

Със същата Жечка нашите два класа извършихме морски круиз до царския пристан в Ропотамо. На връщане задуха вятър и вдигна голяма вълна. Всички, освен поморийските гърчета повръщаха. Аз – най много. Явно съм наследил от мама вестибуларния й апарат. А тя не повръщаше само в каруца. Отначало бях при всички в долния общ салон. Момичетата, скупчили се около дървените кофи само чакаха да им донесем хартии да се бършат.а вълна де ме залее до кръста и ме освежи. Не ставам за папашутист, не ставам за пилот, също не ставам за моряк. Повръщам даже, ако някой друг кара колата...

След девети клас бях на лагер в местноста „Света Петка” над Батак. Тогава на мястото на днешния язовир имае само ливади. Ходехме да обръщаме сеното.
Отидохме и до лагера на партизанския отряд Антон Иванов.вечерна проверка след рапорта и ...Липсват Народните герои Йорданка Чанкова...се чу силно пърдене. Веднага началникът на лагера разпита кой откъде е чул този срамен звук.
Вие наляво, вие- надясно. Остана само нашата чета. Предната редица – откъде чухте. Задната? Лявата? Дясната? Остана едно каре о четири комсомолци Атопадна по презумпция.
Тони Драгулев – бъдещ металург каза само веднъж решително каза своето окончателно НЕ и, ако щете с кремък жив ме дерете – не бях аз.
Времето отиваше към зазоряване, когато Петата си призна.
Веднага се свика нова проверка, на която на въпроса на лагерния началник с какво а го накажем, ревнахме „ВЪН ОТ ЛАГЕРА!!!”
Пеши си взе куфарчето и тихо се изниза.

Изгонихме още един, защото през нощта скришом ял изпратената от баба му нега халва.
Не можехме да търпим в редиците си врагове и предатели.

На футболен мач между нашата гимназия Петата беше рефер. Играхме на игрище Локомотив, където сега е петролната база . Някой ритна силно топката, тя падна в люцерната, не я намерихме и мачът свърши.
Тони Драгулев и правеха ракетите Энергия.

Държахме пълна „руска” матура. Бях определен да следвам в чужбина, да кандидатствам, де. И затова взимах през ден по два изпита. Взех ги с 4,95 по петобалната и отидох на изпити в София. Едновременно кандидатствах в ИСИ архитектура – голямата ми любов и в СУ – за чужбина.ки, математика – все петаци. Закъсах на есето по поезията на Вапцаров. Два часа лежах над белия лист. После написах Партията е виновна, че е подложила на лов талантливите си чеда.
Доцентът ме извика в канцеларията и каза да допиша още две страници. Отказах и за моя изненада пак получи петица.
Медицинските прегледи се провеждаха в студентската поликлиника.
Някъде до софийската община. Едни хитрец дал урина на двайсетина приятели и всички бяха шкартирани за диабет. Бях приет и на двете места, но пред любовта предпочетох страната на съветите и не лошата стипендия.
Нашите бяха много зле с парите.
От Поморие кандидатствахме трима. Приеха само мен. Съжалява за красивата Недялка Младенова. Хубаво щяхме да дружим в далечната Русия.
От 1200 кандидати приеха 250. Моето приемане си обяснявах, че бях № 0001. При всички проверки на първи номер дружна скандираха Симеон Димитров Мицов.
Баща ми ми уши нов костюм, купих си лоден, мама ми оплете вълнен пуловер и бях готов за Сибир.