Tweet
Ще ми кажете ли как да кача нашите снимки?И как да сложа снимки в отговора си, както е направил Genesis? 
[/img][/code]
[/img][/code]
-
-
Алекс, мерси за пожеланиятя и ние се надяваме на същото
Коментар
-
G6oo, изпрати лично съобщение на Vpetrov (Венци) и той ще ти направи акаунт на фтп сървера (ако имат място) и ще ти обясни как да ги качиш, а после между [img] линка към снимката [/img] (може да сложиш снимките и на друг сървър - пак става трика с линковете
УспехКоментар
-
Венци, Алекс, мерси за информацията скоро ще се опитам да оправя нещата със снимките.Коментар
-
ОЩЕ ЕДИН ДЕН, КАТО ТОЗИ...
Денят е СЪБОТА. За датата не съм много сигурна, но се случи преди две седмици. Ден като всички други, но НЕ. Станах рано, към седем без петнадесет, а в седем и Гошо се присъедини към мен. “Здрасти”- каза той. “Здрасти “, отговорих аз. Последва кратък, безсмислен разговор, а след това и закуска. Стигнахме до мястото на срещата, а там- никой! Помислих си “. Не може да бъде, пак закъснях...”, но не, не и този път. Среща с приятели и госпожа Джиджова. Хайде на път. А пътят – отекчителен, мръсен, скучен, сив и дълъг, много дълъг път. Около един час от “Надежда”5 до “Семинарията”. До тук – нищо интересно. Видяхме някакви си там уж джипове и пак – нищо. Безкрайна скука. Докато не чух “Божиите думи” : “Качвайте се по колите”. Не знам, не разбирам какво се случи в мен от този миг. Колата беше бяла, доста грозна, отвътре сива и с много механика, разни неща се търкаляхя по пода й – въжета, раници, нашите крака. Дойде шофьорът. Обикновен човек, изглежда мил. Запознахме се. “Аз съм Алекс”- каза. “Елина”- отговорих аз. И тръгнахме.
Това беше скучната част.
За по-нататък не съм сигурна дали ще мога да ти разкажа. Нямам достатъчно опит в писането на есета и по-специално в изразяването на чувствата, които се породиха в мен от предстоящото бъдеще. Но нищо не ми пречи да опитам. Стига празни приказки. Насочвам се към съществената част на моята творба. И както казах, тръгнахме, но накъде не знам. По пътя на вятъра. Бяхме водачи на колоната. След нас други коли няма, все бързахме. А то не беше така. Ние си карахме бавно, спокойно, без никакъв зор. Покрай нас минаваха сгради, дървета, коли, а след тях започнаха да се редят и поляните. Зелени, толкова зелени и огромни, че очите започнаха да ми се насълзяват.
Влязохме в гора. По пътя приказки, историйки, малко вицове, опознаване и смях. През цялото време в колата звучаха смях и гласове. Предполагам, че и моят смях беше добре чут и осъзнат от другите, защото смехът ми е малко истеричен и на висок тон, но какво да правя. Мой си е. Обичам си го. Слънцето, което печеше през прозорците на колата и огряваше безразборните прашинки в колата, започна да проблясва от време на време. По колата вече пълзяха сенките на гигански дървета от гората. Хопа – тропа и изведнъж спряхме. Защо ли? Не знам. Заръмжаха гумите на нашата “Уаз-ка”, но пак нищо. Не помръднахме и със сантиметър. “Първото препятствие”, помислиха си всички. Аз да не остана по-назад веднага се изкрясках (не помня за какво) и слязохме от колата. Другите вече бяха при нас и оглеждаха обстановката. Ние се измъкнахме след кратка пауза, но пък друг джип затъна. “До тук сме”- каза някой. “Да отидем другаде”- друг извика. Вдигаше се пушилка и прах, и много хора. Но лека полека всички изпълзяха на зеления хълм, като доволни мравки стигнали до върха на своя мравуняк. Поехме на горе. След гората видяхме и хижата. От далеч не изглеждаше много добре, посивяла, а около нея бяла мъгла. Двама старци се припичаха на слънце и ни обясниха как да стигнем до хижата. Гошко и аз учтиво им благодарихме и ги дарихме с по една от най-чаровните си усмивки, които притежаваме. След което решихме да ги включим като фрагмент от нашите снимки, които предполагам, че вече сте разгледали. Както и да е. Насочихме се право в бялата стихия, поне така изглеждаше мъглата. В колата пак ние петимата – аз, Гошо, Алекс, Радо и Еви. Станали вече приятели ние общувахме на ниво “зрели хора”, но също така и “безумни хлапета”. Преживяванията от колата ли? Страхотни, неописуеми, сладки и весели. За разговорите не мога да кажа много, но ми направи силно впечатление, че всички разбират от коли. Повечето приказки не бяха ангажиращи, а свежарски закачки и лафчета. След минутка пауза, която настъпи в главата ми и от която не помня нищо, усетих, че летим. Повярвай, ние летяхме! Не знам как, но да, това беше самата истина! А после дойде и другата истина. Моментът, в който джипът се хвърли тежко в калта. После пак и пак. Приличахме на подскачаща жаба, на заек, на кенгуру, на какво ли още не. Писъци и много смях след всяко приземяване. Мога да кажа: “най-доброто усещане”, адреналинът се покачи, страстите също. Без никакво мислене всички се пуснаха по течението. Без да говорят, а само да викат. Без да мислят, а само да чувстват. Видях на забавен кадър как колата отскача от земята, ЛЕТИМ, после пада отново в калта. Още смях, много смях. Готини хора на подходящо място и време. Какво повече ми трябва? Нищо. Никой от нас не жадуваше за повече от това, което вече имаше. При всеки скок на “Уаз-ката” сърцето туптеше бързо, мисли нямаше – само усещания! Тръпка! Страхотно!
На хижата пристигнахме първи, както винаги № 1. Бърза фотосесия за запечатване на момента. Все още задъхан от пътя Алекс учтиво ни покани на чай в хижата. Почувствувах, че се намирам в двореца на душата ми, в който английската кралица, тоест Алекс, ме кани на чай. Съгласих се. Помирисах го, изкуших се от миризмата и го опитах. В първия момент – топло, а после прекрасният сладък вкус на билки. Толкова много билки. Разкошно!
Изчакахме да дойдат всички, едни по лесния път, а други с препятствия. Сега към 3.15 или 4 часа, НЕ, по раничко беше, всички ядяхме вкусно приготвени сандвичи и чаят – грижливо събрани планински билки. Започна и същинската част от нашето приключение. Идеята за която се бяхме събрали. Почистването. Там при буклуците миришеше доста силно и гадно. Ощи снимки. С мъка и сълзи в очите (от миризмата, не от друго) натоварихме черните чували пълни с празни стъклени бутилки от вино, запазили спомените на пиянски вечери.
Хайде по обратния път. Смях и тежки приземявания. След няколко минути стигнахме до пътя за Железница – новото сметище, което открихме. Само една кофа, но няма значение. Ние бяхме там и свършихме задълженията си. Чувалите се намираха в контейнера. Да, те бяха там, а не по зелените поляни. Как мислиш, това не е ли повод за гордост? ДА! И то огромна гордост. Вече се вижда краят на този прекрасен ден. Пътувахме пак към Семинарията. Точката,от която започна щастието ми сега щеше да се превърне в точката, от която започва нещастието ми. Слязохме от колота. Последваха сърдечни сбогувания и пожелания за нови срещи. Това е. А споменът и надеждите.....Да, спомен за невероятно вълнуващ ден и надеждата някой от вас да прочете моето не много кратко есенце. Може би да повярва в него и отново да направи ден, в който надеждите ми ще станат реалност.
Още един ден, като този......Коментар
-
Браво, Браво - хайде нашите
И на снимките сте добри и на есетата.
Това е най-доброто есе (пише за мене) 
Коментар
-
Ето и есето на навигатора :
НАШАТА ЕКСКУРЗИЯ НА ВИТОША
От: Боряна на 10 години
Преди да тръгнем за екскурзията ние се приготвихме за нея.Драго приготви няколко сандвича, а аз взех двата фотоапарата.
Тръгнахме с джипа в 10 часа. Срещнахме се със приятелите близо до автобусната спирка. От там потеглихме заедно към планината. Сашо водеше колоната.Случваше се някой от групата да изостане, но ние винаги го изчаквахме и си помагахме. По пътя имаше много препятствия. Имаше дупки, кал, камъни, стръмни наклони, и други. Всички стигнахме до върха защото бяхме заедно и си помагахме, като се дърпахме, бутахме, теглехме. След няколко часа пристигнахме при хижа Академика. Там пихме топъл чай и ядохме каквото си носехме.Като свършихме с яденето започнахме да събира ме боклука с ръкавици. Ниe го слагахме в пликове. Върху пликовете лазеха бели червеи. Накрая взехме пликовете и натоварихме колкото може в джиповете. Тръгнахме по обратния път надолу. Като стигнахме кофата за боклук изхвърлихме пълните пликове. И сега знаете колко хубава беше нашата екскурзия.
Коментар
-
Браво Боряна,
Много ми хареса
Кратко, ясно и точно пресъздаващо нашето ПРИКЛЮЧЕНИЕ
Много си добра
Коментар
-
Alex, и пак пише за тебПървоначално публикуван от alex_markovБраво Боряна,
Много ми хареса
Коментар
-
Ето и другите снимки, не са всички но ще кача още.
http://www.offroad-bulgaria.com/albu...hp?user_id=856Коментар
-
Снимките, които качих на Елина се намират в на Алекс директорията и са станали огромни. А снимките които се намират на сървъра на офроуда не излизат в отговора. Защо са се получили тези неща, ще ми кажете ли как да ги оправя защото има малко време до края на конкурса?Коментар
-
Поради затруднението с качване на снимки за конкурса открих нова категория във фотоалбума:
http://www.offroad-bulgaria.com/album_cat.php?cat_id=9
Всеки ще може да качва снимки там които предлага за конкурса. Всяка отделна снимка може да бъде коментирана и оценявана като 1 е най-ниската оценка а 10 най-високата. Хайде сега да видим коя е най-добрата снимка
Коментар
-
Хайде хора, гласувайте де, всички фотографи малки и големи чакат с нетърпение вашето мнение за най-добра снимка а вие си траете...
Моля идете в галерия, там в специално отворената за целта нова галерия с снимки от мероприятието ето ви и линка за удобство:
http://www.offroad-bulgaria.com/album_cat.php?cat_id=9
Като решите коя снимка много ви харесва изберете: Рейтинг и съответно гласувайте с 1 до 10 (10 най-добра снимка) Може да гласувате само за една снимка може и за повече, а може и да добавите нова снимка, разбира се само такава която е от мероприятието...Действайте че награда има да даваме
Коментар
-
Моля ви да удължите срока за есето с около 10 дни?Коментар
-
С удоволствие. А междувременно напомням че е необходимо да се гласува (определя рейтинга) на снимките...Коментар
Коментар