Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

[dobromirski]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

В момента четем един разказ който никъде другаде не може да бъде видян! Само и единствено тук!

Да не е умряла циганката бре

Евала на близнака, малко хора ще се впуснат в това премеждие!

[дядо Ники]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Великолепен репортаж! Във всяко отношение. И аз нямам думи!!!

Тази вечер (докато четох и гледах за кой ли път) държа да кажа на Близнака: Благодаря ти за това, че бях в Малайзия (където никога не съм ходил и едва ли някога ще отида.)

Следващият път ще допринеса според възможностите си за инициативата "Да изпратим...". Досега я подминавах. Но ако става дума за това, и аз съм насреща, доколкото мога.

Още веднъж поздрави за Петър Близнака!

[Pursie]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Поздравления за разказа. Чакаме и другите части.
Рядко се срещат такива материали.

Сега какво следва: Ладога?

[zzlatev]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Пеко, догодина като състезател. Имате с брат ти с какво да идете. И благодаря, че споделяш с нас тия невероятни изживявания.

[haflinger]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

В авиацията има едно пожелание: Броя на излитанията да е равен на броя на приземяванията...

Ти го направи! БРАВО!!!

[PETER BLIZNAKA]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Радвам се, че репортажът ви харесва! Правя всичко възможно да добиете най-ясна представа за събитието. Имайте предвид, че е невъзможно да се предаде на 100% реалната атмосфера. От снимките не може да се усети адската жега, умората и затрудненото дишане при близо 89% влажност на въздуха. Поради това, че го пиша в движение, има доста пропуски, но обещавам че при срещата с хората, които помогнаха за моето присъствие на RFC ще разкажа с още по-големи подронбности за всичко, което преживях. През цялото време ми липсваше моят брат, или друг българин, с който да се държим заедно за да можем да споделим трудностите, с които трябваше да се справя. На този етап не мога да дам ясен отговор дали български екипаж е способен да се справи с предизвикателството на дъждовната гора. Както за всяко постижение във всеки един спорт се изискват сериозни тренировки, подготовка и силно желание за победа. И това е преди да се сблъскате с конкуренцията и безмилостните правила на джунглата. След края на това издание, при въпрос към организаторите как ще се определи победител, отговорът бе, че всички ние сме победители. Многобройните купи за различните класове и категории, останаха в офиса в Куала Лумпур. Наградите бяха просто обикновенно парче тенекия. Истинското признание бе оцеляването на всеки един в джунглата, още повече за хората, на които се наложи да изоставят автомобилите и оборудването си там.
Благодаря ви за добрите думи!

Днешния репортаж се забави поради причини, независещи от мен но ми отне известно време да изнясня "правилата на играта" с една личност, пренебрегваща основни етични и човешки норми.

RainForest Challenge 2007 - част III.

На следващата сутрин се събудих замръзнал и схванат. Вече усещах общата физическа отпадналост и болка от множество наранявания по цялото тяло. Най-много ме дразнеше това, че отново трябваше да обуя мокрите чорапи и кубинки, но истински се отегчих, когато забелязах, че отново вали силен дъжд. Проблемът с изсушаването на дрехите в тези условия е, че колкото и да ги изстискваш и простираш, те поемат околната влага. Реално не можете да разполагате с нищо сухо. Опитах се да си спомня кога за последно не бе валял дъжд. Малко по-късно целия лагер е вече буден и след закуска организаторите ни събират за инструктаж. Оказа се, че поради обилния валеж, дори нормалните пътища са станали непроходими. Поради това, че продоволствените автомобили и медия колите ги нямаше, не разполагахме с храна за още един ден. Г-н Лий още веднъж ни припомни, че многобройно ни е предупреждавал за силата на майката природа. Трябваше бързо да се вземе решение, защото се намирахме на ~53 км от най-близкия асфалтов път. Още предишния ден видях как някой от екипажите бедстваха в джунглата. Стана ми ясно, че когато толкова подготвени ора и автомобили се намират в такова безпомощно състояние, обратния път ще е доста дълъг и мъчителен. Някой от екипажите на отсрещния бряг рискуваха и преминаха направо с колите през пълноводната река.




Това е джипа на бившите шампиони, който разполага с "мобилна автомивка". Оборудван е с водна помпа и марку, чрез които във всяка една река автомобилът може да бъде измит напълно. Калта в Малайзия не е тежка като нашата и лесно се разтваря от вода. Тази система помага на екипажите да измият добре автомобила, след което да го отремонтират непосредствено след реката. След като се изкефихме на няколко ефектни преминавания, взехме решение лагера да бъде събран и да се натоварим по автомобилите, с които разполагаме. Още предишния ден военните, които подсигуряваха свръзката на състезанието ме забелязаха. Те бяха едни от най-големите фенове на списанието, като на дълго и широко им обяснявах за рали Дакар, Баха 1000 и Българския офроуд шампионат. Най-много се кефеха на това, че съм навигатор на брат ми в нашия шампионат. Аз също разчитах на тях да ме измъкнат от гадното положение, в което се намирахме. Тези момчета бяха истинси бойци и при извършена от моя страна проверка, установих че автомобилът им Land Rover Defender е много добре подготвен. Джипката разполагаше със заден блокаж и стабилна лебедка, като единствено ме притесняваше размерът на гумите й, както и страничните степенки.


Шефът на състезанието не спираше да търси начини да измъкне, както нас, така и много други, пръснати из цялото трасе. До него е автралийският навигатор на МММ - Ланс, който бе много свястно момче и ми помагаше през цялото време.

Едно от най-неприятните неща бе когато събирахме тентите на бивака и оборудването под неспиращият дъжд. Не след дълго всички бяхме разпределени по автомобилите и като на истинско състезание се наредихме преди старт. Някой от колегите имаха възможността да бъдат натоварени в състезателните автомобили.


Екипировката на Джорджо включваше и каска, която щеше да го защитава от нискоразположените клони и паднали дървета. Реално погледнато той имаше по-големи шансове от мен за измъкване, защото му се бе паднал по-добре подготвен автомобил.
Истински се разочаровах, когато видях че Defender-а е тъпкан със станции, агрегати, оръжия и друго оборудване. Общата му маса бе може би над 2 т. Бойците обаче имаха нещо, което компенсираше всичко друго - цигари.


Още на първите метри, веднага след лагера, Defender-a легна по корем в дълбоките коловози. Чакаше ни много тежък ден.


Военният автомобил бе важен за всички, защото трябваше да осъществи връзка със спасителните отряди. Два джипа се върнаха за да ни оказват помощ през изровения път.


Това, което 3 дни по-рано бе абсолютно нормален път, сега се бе превърнало в дълок улей от водата и буксуващите вседеходи.


Оказа се, че степенките са най-малките проблеми. Defender-ът взе да оре и с вратите. За първи път през живота си виждах коловоз до гърдите.


На всичкото отгоре при спусканията към ниските части на терена се бе събрала земна маса, която приличаше на пресен бетон. Сега вече нашата джипка тежеше поне 3 тона.


На снимката може да видите къде е било нивото на пътя няколко дни по-рано, а именно - там където са стъпили хората от двете страни на коловоза.


Оказа се, че за 5 часа дърпане, бутане и ровене сме изминали едва 1км от лагера. Беше ми едновременно и смешно, и тъжно. В хлъзгавата кал и високите температури само след 10 лебедки човек грохва.


След всяко изкачване, което бяхме покорили с огромни усилия, следваше спускане, при вида на което падахме психически. Никога не съм предполагал, че ще видя как джип се придвижва по нанадолнище само и единствено на лебедка.




Въпреки очевидно обречената кауза, никой не спираше да се бори, като поянкога дори истински се забавлявахме.



Следобяд се наложи да зареждаме с гориво. Има едно златно правило, според което автомобила не се гаси докато не е приключил офроуда, или докато не се строши.

През цялото време спътниците ми поддържаха връзка с останалите коли, като по този начин разбрахме, че абсолютно всички, намиращи се в района на Теренгану бедствахме. Точно когато си мислех, че сме най-зле, чух че има ранени хора, непоправимо счупени джипове и двама безследно изчезнали.


Това е джипа на втория полски екипаж, който ни застигна преди една от реките. Оказа се, че предишното денонощие е било тежко и за тях. При опит да се измъкнат от хватката на джунглата са претърпяли свирепо обръщане в един дол. Екипажът, състоящ се от 3-ма души, както и механикът, цяла нощ работели по отстраняване на множество проблеми. Това го бе докарало до състояние на абсолютен физически срив. Когато го видях при единственото му излизане от джипа се сетих за "петият елемент" - така Наполеон е кръстил дълбоката руска кал или по-известна като "разпутница". Започнах да си мисля и за американските войски във Виетнам. Само за 4 денонощия в джунглата и непрестанният дъжд, човек започва да си говори сам, като това е без да бъде стреляно по него. Нищо чудно, че в Америка са се върнали цели полкове психясали мъже.


За пореден път се възхитих от силният дух на китаеца Ю Лин, който по някакъв начин успяваше да завърже връзките на обувките без пръсти. Не можете да си представите как се чувствах, когато в дълбоките кални коловози този човек се подхлъзваше и нямаше начин да се хване за нещо в опит да се задържи прав.


Като една от най-големите слабости на Rover, отчитам изпадането на пружините от окачването. Този проблем лесно може да бъде решен. По трасето се търкаляха и много други части и багаж от другите автомобили.


След около 300 лебедки за няколко часа нашата макара сдаде багажа. Въпреки сериозната й мощност и марковата фирма, тежкият Defender я бе рацепил на две. Обикновенно след счупване на лебедка, екипажът напуска автомобила пеш, свързочният автомобил обаче бе важен за всички и не можеше да бъде лесно изоставен.



Този Range Rover бе професионално подготвен, а екипажът му се състоеше от 3-ма наистина железни мъже. Мощният V8-ак повечето пъти успяваше да измъкне тежкият Defender само на буксир. Абсолютно съм сигурен, че ако не бяхме ние, тази кола заедно с отбора си, имаше пълни шансове да се прибере на собствен ход.


През тези дни разбрах, че електрическите лебедки са за не чак толкова тежък офроуд. Дори мощните маркови американски лебедки сдадоха багажа, като е излишно да споменавам какво се случи с китайските по-рано.


Някой от спортните автомобили в идеята да помагат на останалите получиха тежки повреди, най-вече като счупени полуоски, кардани, лебедки.


Това е пилотът на полския Range Rover, на който за съжаление не знам името. Този човек бе карал 2 денонощия без челно стъкло в проливния дъжд, пиявиците и комарите. Единственото, което успях да направя бе да му дам моя репелент за комари.


Този Range бе въоръжен с карданна двускоростна лебедка от военен камион. Въпреки че бе на 40 години, тя изпълняваше задачата си повече от добре. Понякога за изваждането на двете коли едновременно сме използвали по 3 лебедки - две на Range-a и една на автомобил, който ни помага.


Този човек напълно пречупи представите ми за издръжливост, борбеност и всеотдайност. След още едно денонощие вече не можех да преброя лебедките, които бе опълан и екипажите, на които помогна. Знам само, че последно когато го видях, аз едвам седях на краката си, а той продължаваше да вади закъсали джипове от придошлата река. Обявих го за свъхчовека в цялото приключение. Респект!


В стремежа си да ни извади, от време на време той прибягваше до чиста лудост. Единственото, за което се молих бе да не се счупи и тяхната кола. Докато се дърпахме в дълбоките до кръста коловози, започнаха да ни изпреварват множество пасажери на изпотрошени и тотално затънали джипове. В неравната борба с джунглата мощните вседеходи се бяха превърнали в абсолютно безпомощни купчини желязо. Оказа се, че енергията, необходима за изваждане на автомобила е повече от колкото спасението да се движиш пеш.


Тръгнахме към 8:30 сутринта и до 18ч бяхме изминали едва 5км. Единствено умората и разбитите от ходене крака ме задържаха при тези хора.


В момента, в който нашия Defender счупи задния блокаж, просто си взех раницата от него и продължих пеш в дълбоката кал. Екипажът не можеше да напусне машината и обещах след като стигна до лагера да се върна при тях за им донеса храна и цигари. След няколко километра достигнах до място, където се бяха струпали много коли. Спомних си за едно малко поточе, което бяхме пресекли, а сега се бе превърнало в огромна река. Изпитах истински ужас, след като ми казаха, че пресичането е невъзможно. По радиостанцията потърсихме на отсрещния бряг Фред, Марек и Медия06. Надявах се те да са там за да могат да ни снабдят с храна, цигари и сухи дрехи. Ако трябваше щях да прелетя широката река. Оказа се, че ги няма. Единият от организаторите ни предотстъпи своето Мицубиши, в което се настанихме да спим с Джорджо. Дадоха ни и две сухи ризи. В калното купе сме се радвали като малки деца на няколко филий мокър хляб и половин бурканче сладко. Най-много ме мъчеше това, че нямам цигари. На снимката виждате автомобил, който се е опитал да осъществи въжена линия с отсрещния бряг за прехвърляне на провизии.


Нямахме много време да се наспим, защото нивото на реката бе спаднало и трябваше по най-бързият начин да се възползваме и да се прехвърлим на отсрещният бряг. Понякога само едночасов силен дъжд може да вдигне нивото с 1м. Точно се радвах, че бях прекарал нощта със сухи крака, когато отново се наложи да се намокрим до кости.


В момента се намираме в Mitsubishi Pajero на един от организаторите. На отсрещния бряг по спешност бяха повикани специалисти по спасителни операции в джунглата. С помощта на 5 джипа и сложна полиспасна система, въпреки бързото течение колите бяха прекарвани сигурно на другия бряг.


В момента, в който правех тази снимка, нашата кола се носеше странично по течението и може би в този миг всички в колата се молехме да издържат точките й за теглене. Усещаше се как на някой места плуваме, а на други преодоляваме големи камъни с удари по мостовете. Получи се някакъв фал при тегленето и се наложи да останем на 2 метра от брега в продължение на 20 минути. Тези минути ми се сториха страшно дълги. При изваждането на автомобила се оказа, че целият двигател е пълен с вода, въпреки че тегленето се извършва при загасен мотор. Водачът на този медия автомобил се зае с отстраняване на повредата, а аз просто започнах да търся друг, в който да се кача за евакуация.



Оказа се, че всички са заети с изтеглянето на останалите джипове през реката.


Този мъж бе прекарал повече от 5 часа в ледената река. Въпреки това малайзииците са страшно издръжливи и дори в най-тежките моменти не губят присъствие на духа, както и чувството си за хумор. От една страна си мислех, че е по-добре това, което се случи, защото всички тези проблеми и безнадеждни ситуации ми показаха истинската сила на хората в предизвикателството на дъждовната гора.


9 души се грижиха за безопасното прекарване на джиповете през реката. 3 коли се ползваха като котва и в различните ситуации извършваха движения напред-назад спрямо положението на изважданите вседеходи.




Всичко това бе координирано от главния организатор Лий, който буквално бе като генерал в битка. Той отговаряше за абсолютно всички, като нито за секунда не се паникьоса от създалата се тежка ситуация. Определено организацията на RFC е на ниво, което е трудно достижимо. Усетих, че организаторите наблюдават реакциите на всеки един от нас и преценяват кой как понася несгодите. Мрънкачи и дришльовци не са уважавани във всички офроуд приключения, като с двойна сила това важи за RFC. Ако на някой не му е приятно и комфортно, може просто да си тръгне...



Много техника се съсипа на това състезание. Оказа се истински сложна задача да си опазиш снимачната техника. Много от хората се подлъгаха да снимат в дъжда и остааха без фотоапарати и видеокамери. Видях какви ли не модели в специални херметични кутии, които също се повредиха. Резките температурни промени, както и всеобхващащата влага образуват конденз, който е фатален за оптиката и другите финни части на техниката. Имаше дори модели апарати, които след второто дъждовно денонощие изобщо не упяха да се запалят. Аз лично бях с 2 апарата Canon, като почти през цялото време снимах с малкия модел PowerShot A550, а големият боен PowerShot Pro1, преживял какво ли не, оставих на съхранение при Фред и Марек, на които межу другото вече бях забравил физиономиите. Не насилвах излишно техниката и успях да я съхраня до самият край. Качеството не е кой знае какво, когато дъжда, влагата и конденза объркват фокуса при снимане. Автомобилът от снимката дълго време вися на 3 колела, наклонен към реката и операторът наистина се изплаши, че ще загуби своята камера. На предното място седи полси журналист, на име Арек. Той 2 години подред е отразявал Берлин-Бреслау и добре помни агресивното каране на Краси Илиев - Долфи и Иван Маринов през 2006г.


Краката на Джорджо наистина бяха много зле и той сряза връзките на кубинките си. Най-гадното нещо е, когато краката ви се подуят от денонощното джапане в кал и вода, а вие се опитате да се събуете. Болките са жестоки. Когато махнете чорапите си и видите краката си, се чудите как още се държите на тях. Чорапите се разпускат от водата, пълнят се с пясък и се набиват отпред при пръстите. Най-неприятното при това положение е спускането на наклони. Тук във форума имаше един спор за това какви обувки са най-подходящи за многодневни преходи. Направих лично изследване кои са най-подходящите. Ако исключим условието да не е студено, лично за мен за джунглата са най-подходящи кубинки с агресивна подметка и платнена горна част. Наблюдавах най-различни туристически обувки - високи, ниски. Проблемът при тях е, че вътрешната част се набива с бясък, който много трудно се отстранява. При гумените ботуши ходенето в дълбоката кал е затруднено от това, че краката постоянно се вадят от тях, а при движението на крака в разхлабения ботуш се получават сериозни болезнени наранявания. Още повече, че краката при топло време се спарват, а при продължителен дъжд широката горна част на гумените ботуши се пълни с вода, камъни и кал, които стигат чак до ходилото. Аз бях изключително доволен от моите кубинки и поддържах всяка вечер краката си чрез изсушаване, пудра и дезинфектант. Пудрата за крака е най-важното нещо, което трябва да имате в джунглата. След като бе срязал връзките на кубинките си, те не можеха повече да стоят на краката му. Така Джорджо измина близо 5км по чорапи.


Това е последният автомобил, в който се прикачих. Оказа се, че двамата с Арек сме заедно в него. Много време ми се губи, защото бях заспал отзад в джипа. Въпреки това няколко часа усещах как ни дърпат и суматохата при изваждането на автомобила от дълбоката кал. На мястото, на което виждате колата сме изминали 1км за около 3 часа. Когато дойде един сериозен баир и счупихме лебедката, имаше голям спор дали да изоставим и тази джипка, или да останем и да преспим в нея. Арек имаше много оборудване и техника, които включваха преносим компютър, няколко камери с големи обективи, както и личният му багаж. Използвах времето на чудене за да изям последната консерва с риба. Вече не издържах без цигари. Забелязах, че една от момчетата извади чисто нова кутия Marlboro и бързо му предложих моя фенер в бартер. Човекът явно не бе заклет пушач, защото бързо се нави. Тази кутия цигари ми струваше $42. Прибрах скъпоценната отрова във водонепромукаемата кутия на врата си. Това бе единственото нещо, което ми донесе радост от няколко дни насам. Първата цигара изпуших на екс, като пълнех дробовете си дълбоко и докрай. Гледах да не вдигам много пушек, защото не исках да деля цигарите си с никого. Това е много вреден и гаден навик, който може да ви направи слаби и зависими в определени ситуации. Не знам защо, но решихме да тръгнем много голяма група от около 30 души минути преди смрачаване. Имаше информация, че има изграден базов лагер, намиращ се на около 12 км от нас. Направо не бях сигурен дали ще мога да се справя с толкова ходене пеша. Взех един стик от багажника на Isuzu-то и поехме в мълчалива колона по баира. След като го изкачих и се обърнах назад ми се стори, че изкачващите се в тъмнината хора са опитващи се да ме настигнат зомбита. Наистина всички бяхме в много окаяно състояние. Още на това изкачване на Арек му се взе акъла и аз реших да му помогна с тежкия военен лаптоп, прибран в бронирано куфарче. Час по-късно вече се бяхме откъснали от основната група и ходехме само двамата в нищото. Наложи ни се да преодоляваме ужасни коловози и наводнени до кръста падини. Знаех, че трябваше да преминем мъртвата точка на нашите сили за да се доберем до лагер 1. По пътя задминавахме много хора, които се бяха застояли да почиват, но силите им не достигаха за да продължат. Помните ли, че преди няколко часа си бях сменил фенера за 1 кутия цигари? Сега ми се налагаше да се спъвам в камъните и корените. По пътя с Арек си говорихме за различни неща, през повечето време на руски език. Оказа се, че тази година той е поканен от полски отбор да отразява рали дакар и разговорът ни се пренесе в Африка. Много съм благодарен на Сабин Коларов, който ми даде шишето с активен филтър. От 3 денонощия го използвах, като наливах вода от по-чисти части от потоците, пресичаи пътя. Представих си, че тежкият лаптоп е картечница и ние сме на истинска война, и трябва да се справим с бойна задача. Провежданите учения в казармата и особено приятната игричка "марш на скок" ми помогнаха психически. Понякога си говорихме за топла храна, като мечтаехме за какви ли не ястия. Така и не можах да обясня на Арек какво е гореща и люта шкембе чорба. Към 12 нощес болезнено достигнахме до лагер 1. Оказа се, че там има единствено още една група измъчени хора. Дъждовете, бяха променили лагера до неузнаваемост. Там, където преди няколко дни ни бяха тентите, сега имаше дълбоки водни улей.



Избрахме единственото сухо място и седнахме за по-дълга почивка. Сега, когато гледам тази снимка, разбирам в какво положение сме били. Единствената ни надежда бе след още 10 км, малко селище от 12 къщи в периферията на джунглата. Отново поехме на път. Въпреки болките и неспирният дъжд, с Арек вече бяхме станали като машини. мачкахме като танкове в дълбоката кал, с единствената цел да се отскубнем от мъртвата хватка на джунглата. Настигнахме китайски екипаж със състезателната си джипка, който се бореше с едно изкачване в дълбоката кал. Вече мразех звука от натоварени и пращащи лебедки. Задминахме още много хора по пътя. При такива физически изтощения може би най-важното нещо е да имате шоколад. Отворихме плика с кафето и захарта, които бяха напоени с вода. Разделихме еднородната смес с още 5-6 човека, като я консумирахме направо с пръсти. Интересното е, че в момента изобщо не мога да си спомня кои са били тези хора. Може и да внушавах, но кафето ми даде сила и ние продължихме напред. Изненадващо от тъмнината на джунглата изплуваха светлините от електрическите крушки на селото. Оказа се, че има страшно много хора, престигнали преди нас. Тук бяха и близо 15 от състезателните автомобили, както и коли на организаторите.


Това е малката кръчма в селото, която ни приюти, където се и нахранихме. Там аз намерих евтини цигари. Не мога да ви опиша колко щастлив бях от факта, че приливният дъжд се изливаше на 2 метра от главата ми върху ламаринения покрив.



Колко малко му трябва на човек за да се чувства щастлив.



Тази последна нощ прекараме спейки директно върху столовете в кръчмата. Организаторите бяха наели голяма плевня наблизо, в която се бяха настанили другите участници. Никой не можеше да ни изкара под проливният дъжд отново.




На сутринта настроението наистина е приповдигнато. Оказа се, че имало хора, които само на 1 км от селото са били толкова уморени и решили да преспят под дъжда, без да знаят че са съвсем близо до цивилизацията.


На следващия ден се оказа, че сме откъснати от огромна река. Тук вече се бе намесила малайзийската армия. Отрядите Зулу и Командо 69 ни евакуираха в алуминиеви лодки с по 9 места. Плуването час и половина по течението на огромната река е едно отделно приключение. Трябва да помоля Арек за снимки, защото дъжда бе толкова силен, че аз не успях да снимам. Неговите камери бяха наводнени и той ги връщаше само заради застраховките. Изкарахме още няколко часа мокри до кости.



Водеше се много строг отчет на всички, които са спасени.



Арек с тежките чанти.




Тук сме във военната болница, където се оказваше медицинска помощ на евакуираните, като също така се излага и бюлетини с имената на всеки един спасен. Тениската, която държа е първото сухо нещо, което виждам от 5 денонощия.




Това са краката на китайски ко-пилот, който се е борил до последно.






Така изглеждат краката ми след 60+ км изминати пеша в наводнената джунгла.


Някой от хората се нуждаеха от по-сериозни медицински грижи.
Моите грижи идваха главно от там, че не знаех въобще къде се намират Фред и Марек с парите ми, паспорта и билета за връщане. В медицинския център бе 17:30, а аз трябваше да летя в 22 часа на другия ден, като летището бе на 550 км от тук. Благодаря много на двама немски журналисти, които ми купиха втора употреба панталони, джапанки и чорапи от една сергия до поделението. Кубинките и панталоните не можех да ги гледам и ги изхвърлих още там. Последното, което помня от тях е, че качествени обувки, почти същите с които съм служил година и половина, бях превърнал в безформена маса за едва 7 дни. Австралийския екипаж на МММ ме натовари в една Toyota. Щяхме да пътуваме отделно от другите, които щяха да бъдат извозвани с рейсове на следващия ден. Събудих се 220км по-късно, когато по пътя към Куала Лумпур автомобилът бе счупил автоматичната скоростна кутия. (Вече наистина много мряза автоматик)

В хотела в Куала Лумпур се намерихме с Фред и Марек, които смучеха Tiger в лоби бара. Голяма радост, голямо нещо... Оказа се, че те са били блокирани от последната голяма река, където са изкарали 3 денонощия в чакане да спадне нивото. Багажът ми с цялото друго оборудване и дрехи е останал в Suziki Samurai - медия 06 някъде в джунглата. Едва когато се прибрах в София се сетих, че като истински тарикат скрих в сака $200.


Мистър МММ, който кара един невероятен Nissan Patrol. Този човек ме прибра до хотел Cours. Той е дългогодишен участник в RFC и ми разказа доста интересни истории от предишните му участия. За съжаление не разбрах много от нещата, заради тичпичното австралийско произношение. Неговата кола също остана някъде там.


Гордо позирам с певиците от хотела и чисто новите си дрехи, купени от Outdoor магазина. Е-ех, защо трябваше да излитам след 2 часа...


Благодаря на всички, които ми помогнаха за това невероятно приключение, а именно фирма Киров, сп. OFF Road-BG, както и всички момчета от OFFRoad-Bulgaria.com. За много неща, които съм пропуснал в репортажа се сещам в момента и очаквам с нетърпение идеята за среща на г-н Венцислав Петров, на която ще Ви разкажа още по-подробно за дъждовната гора.



5 дни след като се прибрах получих мейл от организаторите, че все още е невъзможно нашето Suzuki да бъде намерено, но да не се отчайвам, защото има надежда багажът ми да бъде върнат.

[Чавдар (V93)]

До: Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Супер ти е репортажът! А с тези приключения - Survivor пасти да яде ...

[Злой]

До: Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Свалям те шапка!!! И те поздравявам че успя дя се върнеш!

[Явор(dorzi)]

До: Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Само една дума:ЕГАТИ

[koko11]

До: Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

нямам какво да кажа.
баси .кво праят хората по света.
ние къде сме.
никъде.кво знаем за света .нищо.
благодаря че ме направи съпричастен в това приключение.
благодаря.

[Peppy]

До: Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Благодаря адаш, невероятен си

[Дявол Коледа]

До: Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Това което ни показа Близнак е оффроуд от друго измерение и друга планета едва ли има нещо подобно незнам даже и какво да напиша,каквото и да кажа то вече другите го казаха,думите не ми стигат,мога само да кажа благодаря и евалата.

[sl.daskalov]

До: Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Респект! Благодаря че ми даде възможност да видя една съвсем различна и далечна част от света, през твоите очи!

[Jimi]

До: Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

И аз благодаря!

[hilllti]

До: Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Браво на теб Близнак.Ти беше участник в най-голямата школа по оцеляване и взимопомощ (незнам това събитие дали трябва да се нарича само OFFRoad, или трябва да се добави още нещо)
Възхищавам се на невероятната всеотдайност на всички отбори на един към друг.Както се казва,едно от неписаните правила на RFC е "ЕДИН ЗА ВСИЧКИ ВСИЧКИ ЗА ЕДИН"