Rainforest challenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

[Peppy]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Добре дошъл, най-важното е, че си жив и здрав.

[Николай Малинов]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Добре дошъл. Ти си нашта гордост!!!
Чакаме материала с нетърпение.

[PETER BLIZNAKA]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)



Rainforest Challenge Terengganu 2007 - Малайзия
28 ноември 2007 - Летището в Куала Лумпур. След 12-часов полет и приключване на формалностите по виза и митница съм на главния вход на летището откъдето трябваше да взема такси за самия град. Още с излизането се сблъсках със страхотна жега, която ми се наложи да преодолея за втори път в рамките на десет дни. Двайсет минути по-късно бях в периферията на града. Направи ми впечатление че по натоварените улици и булеварди се движат множество мотоциклети и мотопеди, които явно са основното превозно средство. До пристигането ми в хотела бях свидетел на невероятни изпреварвания и разминавания.

Тази година състезанието отбелязва 10-годишен юбилей и организаторите се бяха постарали всичко да бъде на ниво. Цялото фоайе на хотела беше с логото на състезанието и снимки от предишни години.
След регистрация в прессекретариата се настаних в хотела. В късния следобяд предстоеше представяне на журналистите и фортографите, които за първи път ще отразяват събитието.
Оказа се че съм настанен в една стая с датчанина Мортън Дам. Също като мен и той присъства за първа година и не можеше да ми каже какво ни предстои. Разговорът ни се въртеше около задължителното оборудване и екипировка и се разбрахме по-късно да посетим специализирания магазин на Outdoor, който се намираше на няколко преки от хотела.
Още по време на регистрацията всички получиха водонепропускливи сакове, 6 тишърта за всеки един ден в джунглата, алуминиеви шишета за вода и други дребни вещи с логото на самото състезание.
Няколко часа по-късно с Мортън се отправихме към главния булевард на Куала Лумпур.
Магазинът на Outdoor не беше толкова близо, колкото си мислехме и затова решихме да вземем такси.
Следва дълъг разговор с таксиметровия шофьор, който трудно разбираше английски език. На всичко отгоре и моя спътник не чуваше добре а при говор и фъфлеше, така че целия ни разговор се проведе чрез жестове с ръце и се получи комична ситуация която ме караше да се смея бурно. Изведнъж шофьорът на таксито разбра за какво става на въпрос, включи на първа и даде мръсна газ. Точно се бях отпуснал на задната седалка когато последва страхотен удар, след който се приземихме на три гуми. Оказа се че тъпия бакшиш беше забравил че пред автомобила има бордюр, който е границата на стоянката от тротоара.
Щетите по автомобила бяха две срязани гуми и спукани джанти като при излизане привлякохме и множество погледи от любопитните минувачи. За разлика от мен Мортън беше много изплашен и ядосан от случката. Аз едвам сдържах смеха си и си мислех че Rain Forest току що започна. Това бе и първият автомобил който се строши под задните ни части.
Магазинът Outdoor е уникален и имаше всякакви необходими неща за оцеляване на приемливи цени. Пуснахме се с Мортън по щандовете и започнахме да избираме необходимите неща за нашето пребиваване в джунглата. Най-важно бе да се снабдя с разгъваемо легло, което беше едно от изискванията на организаторите поради това, че беше абсолютно невъзможно да се спи на земята.
Купих два големи ножа подобни на мачете, които щяха ми бъдат необходими за разчистване на растения в джунглата. Може би най ценното което взех беше малка водонепропусклива кутия за цигари и една по-голяма в която смятах да съхранявам фотоапарата. Списъкът беше допълнен от пудра за крака, репеленти против комари, примуси за готвене и хранене, както и джапанки със стабилни връзки за краката, и по два комплекта батерии за челник, фенер и фотоапарат.

Мийтинга по запознаването на журналистите с организаторите започна в късния следобяд. Бях учиден колко много различни нации се бяха събрали за да отразят състезанието в Малайзия. Имаше представители от 36 държави.Организаторите се бяха постарали да издадат годишник със снимки на всички участници и гости. След импровизираното парти всички, представители на медиите които присъстваха за първи път преминахме през подробен инструктаж за безопасност, който се състоеше от това как да се пазим от джиповете по време на снимане в Специалните етапи както и за многобройните опасности които крие джунглата.

Някои от хората се смутиха когато чуха за различни видове отровни змии, паяци, пиявици и куп гадни насекоми. Предупредени бяхме че местността в която се намирахме се обитава от някакъв вид малайзийски тигър, както и да не оставяме отворена храна, защото се привличат много гадини. Особено внимание се отдели на това как да съхраняваме стъпалата на краката си, както и д авнимавме с бързото покачване на реките при обилен дъжд. Има зони в джунглата в които се оформят огромни водни басейни. При пренапълване и скъсване на природната дига, чудовищни количества вода се изливат в реката. По този начин се получава в привидно малък поток приливна вълна. Ето защо винаги при пресичане на река трябваше да бъдем в група да следим дали се променя цвета на водата както и да се ослушваме за необичайно бучене.
При преминаването на дълбоки и бързи участъци човек не трябваше е облечен в дълбок дъждобран поради вероятността течението да те завлече като винаги се пресича с лице към течението. По този начин човек може да забележи плаващи трупи и корени Самото преминаване трябваше да става по възможно най бързия начин, и да се избягва престои във външната част на завой на реката.
Абсолютно наложително беше с тояга да се проверява за дълбоки и заблатени части.
Някои от присъстващите на инструктажа не обърнаха особено внимание на казаните инструкции, защото не предполагаха какво ни очаква.




Пристигнахме в Теренгану, където имаше официално откриване. Като атракция ни предложиха кокосово мляко директно от ореха.

Зам. организаторът направи кратък туристически тур специално за мен.

Повечето от местностите и градовете в Малайзия започват с "Куала" - което означава пресечната точка на две и повече реки с морето/океана.



Следи от голямото цунами, което всички помним много добре. Водата е изхвърлила пръстта от корените на дърветата.


Курортът в който бяхме настанени преди техническия преглед и старта. Намира се в провинция Теренгану, отдалечена на около 500 км от столицата. Точно тук преди 10 години е първият Rainforest Challenge, като тази година ще се кара по неговия маршрут.


Къщичките, в които бяхме настанени.

Новите ми приятели Фред и Марек от Замбия, за които ще стане въпрос малко по-късно. Идеята за раницата с бира е моя - това беше лека закачака с организаторите - провинцията е мюсюлманска и продажбата и пиенето на алкохол, дори бирата са абсолютно забранени.

Главният организатор г-н Луис Дж. Уий. При този наш разговор го запознавам с българския оф-роуд, а той мен с това, как да оцелея в джунглата.

Дори добре познатите ни животни, в Азия са с по-различни черти от европейските.

На път към техническия преглед. Дребни поправки по автомобила. На заден фон флагът на Малайзия.

Прегледът не е нещо сложно, най-много се набляга на това багажът и оборудването да са здраво закрепени. Изискват се минимум две лебедки и гуми до 36 инча, като тази година за пръв път са разрешени и размери до 40 инча. Някои от джиповете нямат дори рол-кейдж.

Колите са с наистина впечатляващи размери, като претендентите за първо място са с портални мостове и поне две мощни карданни лебедки.

Поради това че след SS (специалните етапи) маршрутът се изминава за 3 денонощия, състезателите трябва да си носят сериозно лагерно оборудване и припаси.

Имаше доста европейски отбори. Този джип е на датски екипаж.

Това са карданните лебедки за които ви говорих. Интересната система, монтирана на предницата на автомобила е с цел последните метри от въжето на лебедката да бъдат прибрани без помощта на навигатора. Когато тези рамена паднат надолу пилотът вижда, че вече трябва да спре да набира. Този "тунинг" дава ценни секунди при финала на SS. Правилата на състезанието са такива, че времето на екипажа спира когато и двамата от отбора са в купето със закопчани колани и вдигнати ръце.



Всяко свободно място се използва за съхранение на резервни части. Чудих защо трябва да има и носачи, но няколко дни по-късно разбрах.

Никой не набляга особено на интериорния дизайн

Откриването на следващия ден:



Още едни близнаци, които се занимават с моторни спортове


Официалните лица, начело с премиера на Малайзия. RFC е събитие с национално значение, което се спонсорира от Министерството на туризма.

Беше прочетена дълга молитва за успех. Местната фолклорна музика е доста екзотична за европееца.


Всички коли, включително тези на медиите преминават през стартовата арка - 46 екипажа застанаха на старт, а целия конвой наближаваше 160 машини.


Автомобилът в който ще се возя и шофьорът. Имам късмет да сме само двамата в малкото Suzuki Samurai. Поради обратното движение в Малайзия имах усещането, че аз съм шофьора... Няколко пъти тръгвах да се качвам зад волана, по погрешка. Обърнете внимание на лебедката на тази кола. Лебедки под 12000 либри не са предпочитани в RFC.

Водонепропускливите сакове, за които разказвах по-горе. На всеки е задължително да бъде изписано името на притежателя. Понеже този сак и багажът ми останаха в джунглата, имам обещанието на организаторите, че след като бъде намерен, ще бъде транспортиран до България. Точно тук се надявам да се включи г-н Пламен Тенев, който обеща да поеме таксите по каргото.

Българският флага се вее на Rainforest Challenge. Горд съм от този факт.
Повечето от медиа-автомобилите бяха запазени, с чисто нови гуми и отремонтирани лебедки.


Ю Лин - "Соколът без криле" е един от най-добрите състезатели. Снимката е направена преди първия SS, който е нещо като стартова решетка. Този човек управлява високопроходимия автомобил без пръсти, и най-много ме изуми когато започна да помага на уморения си навигатор със забиването на 25-килограмова котва. Оказа се, че Ю Лин има много силен дух и може да прави още много неща, за които са нужни здрави ръце. Така се случи, че през по-голямата част от това приключение прекарахме заедно. И не спираше да ме учудва отново и отново. РЕСПЕКТ!


"Соколът" в действие...

Прологът:

Имаше близо 20 000 души публика. Никога преди това не съм виждал толкова хора на затворено трасе. Повечето от препятствията наподобяват естествените такива в джунглата.

Стартът се дава по двойки, като в различни части на трасето стартират по няколко отбора. За завършена зона се счита когато автомобилът премине и се върне през нея и бъде спрян в специален бокс. Също така трябва да бъде прибрано и оборудването - каиши, котви и т.н.

Въпреки високите гуми и окачвания, някои от автомобилите изпадаха в патови ситуации - времето за преминаване на една зона е 20 минути, като след спиране на въртене на колелата или трето връщане назад по регламент трябва да се използва лебедка.

Тук си пролича разликата между електрическите и карданните двускоростни лебедки. Някои от тях без товар прибираха въжето със скорост 3 метра/секунда. Много интересно беше да се наблюдава и работата на копилотите при 36-градусовата жега.


Така и не можах да разбера каква е тази мода. В Азия доста от мъжете си пускат такъв вид "копачи" познати у нас като "хигиенен нокът" но с далеч по-скромни размери. Много секси


Въпреки опита на тези момчета и големия размер на пул-пала, понякога бе абсолютно невъзможно застопоряването му в рохката пръст. Много добри отбори загубиха на SS по тази причина.




Винаги когато съм гледал снимки от предишни издания на RFC съм изпитвал страх от този вид препятствия. Наживо напрежението е още по-голямо. Мостът не е равен, нито добре застопорен и при преминаване поддава, като всеки път се преминава с кални гуми. Височината е наистина сериозна и това препятствие е един шок дори за добре подготвените състезатели.

Няколко от колите успяха да бъдат измъкнати от екипажите си, други бяха евакуирани от багер.


SS е два последователни дни, като само тогава отпаднаха 12 екипажа.
Повечето с непоправими проблеми в двигателите, скоростите и раздатките.

Забележете с какви инструменти се прави ремонт на предния мост.Няколко пъти азиатците ме хвърлиха в тъча със сложни ремонти които бяха решени с примитивни инструменти и взаимно заменяеми части.На тях не им пречеше нито проливния дъжд нито свирепите пиявици.

На някои от екипажите им се взе акъла още първия ден, което впоследствие им се отрази на способностите до края на състезанието.



Тази година на всяко едно състезание, на което присъствах имаше по един абсолютно безмислен състезателен екземпляр. Това е първият фирмен отбор в 10-годишната история на Rainforest Challenge. Само големият отбор и мощната асистенция спасиха този тулуп от отпадане в първия ден на надпреварата. Това му се случи два дни по-късно, когато кекавото предно окачване на А-рамена се раздроби непоправимо.Не мога да си представя що за хора са решили да пръснат толкова пари и нерви в такъв тип надпредвара с толкова смотана концепция.



Тази Toyota е rescue car на организаторите. Въпреки, че Simex е главен спонсор, пикапът е оборудван с Bogger на Interco. Учудващо, но докато не остана в джунглата мостовете й бяха здрави. Мнението ми за Toyota се промени коренно. Тази кола нонстоп дърпаше закъсали автомобили. Шофьорът й беше американец, а колата - подготвена в щатите.





Типични картини от Терангану преди влизането ни в джунглата.


Навлизаме на 35 км навътре в джунглата до първия лагер. Понякога се получаваха тапи, на които чакахме до 3 часа.

Спортни автомобили също закъсваха и се нуждаеха от дърпане с лебедка, главно когато пътят изненадващо пропадаше под тях. В началото се включвах активно да помагам, беше ми много интересно.

Моят шофьор Зуки Фрий, въпреки младостта си, имаше голям опит в оцеляването в джунглата. Направи ми впечатление, че малайзийците не могат да издържат дори на малки количества прах. Тази кърпа на врата си, той използва като филтър и да почиства лицето си. Оказа се, че поради особения влажен климат, местните са с отворени дробове и когато има прах се задушават.Това мое откритие ми даде самочуствие че и те не са съвършенни машини в този тежък климат.

Тези дупки щяха да се окажат адски препятствия когато завалят големите дъждове. Това са естествените канали на джунглата по които се оттича огромно количество вода. Повечето пъти това става в сърцевината на изгнили дънери които превеждат водата като водни ролби.


Това е военната охрана на лагера, която се грижи за сигурността, както и опазването от тигри. Сутрин и вечер тези момчета хвърляха халосни гранати в периферията на лагера, които разгонваха дивите животни. Те се грижиха също и за връзката на организаторите с цивилизацията.

Лагерът преди да се развърне бивака. Всеки сам си опъва подслон. Шофьорите се грижат за вечерята, като специално на нашите след първата вечер не разчитахме повече на това. Това което за тях е деликатес ние не можем да възприемем. Още първият ден в джунглата си тръгнаха 4 журналисти, целите обринати неисках и да знам поради какви причини. Те бяха върнати в Куала Лумпур.

Шофьорите на нашата глутница. През половин час тръгват по няколко автомобила - целта е предотвратяване на тапи. В джунглата няма много пътища, което затруднява придвижването по шорткът. На места където пътят е правен преди 1 седмица от булдозери, джунглата тръгва да го превземе отново.

Тези камъчета на повърхността на почвата помагат при тракшъна да караш джипката върху тях е голям кеф. Цялата почва в джунглата е такава, но при дъжд незнайно как, тези "зарчета" просто изчезват.

Първият SS на естествени препятствия.

Докато работят, колегите се разхлаждат в реката

На заден план се вижда височината на бамбука които е много добър материял за правене на заслон.Лек много здрав и лесен за разнообразно оформяне обявих го за карбона в света на джунглата.

Природата е невероятна и всичко е няколко пъти по-голямо отколкото на нашите географски ширини.През скалата минава част от SS

Една от най-добре подготвените джипки беше на италианския отбор. Единствената кола (Toyota) с койлоувъри. На Rainforest няма да видите супер наточени тупалки. Главно е обърнато внимание на лебедките и задвижващите възли.


Българската кола се движи към бивак №2, като на места се справя с доста сложни препятствия.
Като цяло съм доволен от проходимостта на Samurai с изключение на няколко инфарктни ситуации при опасност от странично обръщане. Тесният воин минаваше на места, където доста по-големи мощни автомобили оставаха. Яката лебедка винаги го изваждаше с лекота. Ако изключим якото друсане Samurai е една универсална машинка.На багажника се виждат две от най важните неща за оцеляване тубите с бензин и моя кашон Тигър пополярна марка малайзииска бира.Зуки беше вързал тубите само с парче найлоново въже.Бях сигурен че ще се загубят по пътя но това не стана.


В началото ми беше голям кеф да сека с паранг. Само след 2 дни ми писна. На много места водачите ни правеха просека по която да минат автомобилите.

United colors of Rainforest Challenge... Мероприятието се слави като едно от най-пъстрите откъм нации състезания в света.


Мутантите в очакване на старта. Много интересно беше да се гледа как минават различните прототипи Витарата е дизел с цели мостове от нещо друго.Всички от добре подготвените джипки са с блокажи на двата моста като някои имат и различни лостове на спирачките на четирите колела

Джунглата ни подлъга с чудесно време и красиви гледки. Впоследствие вдияхме и страшната й страна. Някои от колегите се шегуваха, че е като красива жена - хубава е, но по всяко време може да се обърне и да те вкара в приключение.


Едно от нещата които правят най-ярко впечатление е червеният цвят на почвата. В контраст със заобикалящото го зелено, все едно си попаднал в друго измерение.


На SS2 вече си личи кои са добрите карачи. Това е автомобилът на миналогодишния шампион. Един наистина корав отбор.

Повечето от специалните зони са доста сериозни и трбва отлична подготовка, както на автомобила, така и на екипажа.

На повечето места човек се чувства като дребна буболечка. Включително и срещу самите буболечки в джунглата.
За пръв път видях 25-сантиметрова стоножка. Това отзад на снимката е дърво, а не скала... Имаше и доста по-грамадни екземпляри, но достъпът до тях бе затруднен. Тези дървета са като градове за всякакви гадини и когато се доближиш до тях всичко започва да се изсипва върху теб.

В лагер 2. Тези двамата станаха най-добрите ми приятели в това приключение. Това са Фред и Марек от Замбия. Марек е участвал 6 поредни години в Camel Trophy и се сблъсквал с невероятни преживявания. По тази причина знае страшно много неща за джунглата. Неговите съвети ми бяха от огромна полза само ден по-късно. Фред пък е лицензиран съдия към FIA и FIM. Към FIM провеждат една от най-яките ендуро-шестдневки в Африка, близо до водопада Виктория. Тримата бяхме най-мощните бираджии в лагера. След края на приключението нашето приятелство наистина се затвърди. Поканен съм в Замбия да отразя шестдневката на техни разноски.

За днес толкова. Очаквайте втора част от Rainforest Challenge Terengganu 2007 утре.

[koko11]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

нямам думи.
просто супер.
БЛАГОДАРЯ.

[dobromirski]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Невероятно е! Предполагам, че следващата част ще е още по яка.

[Yaro]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Браво Пеко!

Поздравления за преживяното, оцеляването и че споделяш всичко това с нас! Герой!

[Венцислав Петров]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Надявам се че на всички е харесал материала който прави Петър Близнака. Благодаря му и аз, а понеже съм бил неколкократно в Малайзия разбирам в какво се е забъркал... Свалям му шапка за дързостта и куража!



Тук е мястото да отбележа че този репортаж стана възможен благодарение на помощта и предоставените средства от:


КИРОВ - ПРОФЕСИОНАЛНА ТЕХНИКА
СПИСАНИЕ OFF-ROAD BG
OFFRoad-Bulgaria.com

и частните спонсори, участници от нашият портал:

vladi333
hilllti
Веско
haflinger
Novice
Zaarin
sabin
Victor
Ivich
T.T
Т.Т. Младши





Имаме и няколко банкови трансфера от които не може да се разбере "ника" на подателя. Моля да ми изпратят ЛС хората които са дарили тези средства. Много е важно не само за списъка тук, но и за поканите които ще са за официалната вечеря, която ще бъде дадена само за спонсорите!

[spark & ivo]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Si señor...........tova e off road, davay drugata godina da sme tam s wranglera!!!! Petre evala!!!
Ivo

[Ivich]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Страхотен репортаж!
Друго си е да се пие вода направо от извора
Чакаме втората част и по-нататък отразяването и в списанието.

Човека през какви изпитания е минал, какви красоти е видял, а някои на дивана в хола ще разлистваме шарените странички и ще цъкаме с език. Консуматори.

Още веднъж поздравления за ентусиазма и смелостта.

[PETER BLIZNAKA]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

RFC част II.

Целия сак на Фред бе пълен с мравки, които бяха привлечени от пастата за зъби. Понякога е достатъчно да имате само една бисквита в джоба за да бъдете полазени от всякакви гадини. Докато се наслаждавахме на следобедното кафе, някой от екипажите бяха заети с поправяне на автомобилите. На снимката екипажът изгражда предпазна мрежа, заместваща челното стъкло. Всяка вечер се обръща внимание на състоянието на лебедките и се пренавива въжето.


На таблото може да видите ключовете за въздуха под налягане и блокажите.


Докато се миехме в близката река забелязахме, че в нея има риба.
Беше ни писнало от пиле и ориз и решихме да разнообразим вечерното меню.


С помощта на мрежата против комари и малко търпение, успяхме да хванем около килограм риба. Изпуснахме няколко по-едри парчета. Въпреки пропуските, емоцията бе приятна и с много добро настроение се върнахме в лагера. Бяхме оведомени от шофьорите, че вечерта ще има събране, на което г-н Люис Лий ще даде инструкции към тези, които са решили да последват състезателите в преход по трасето. Там медия автомобилите не можеха да стигнат и трябваше да се тръгне пеша няколко часа преди състезателите.



На тази карта може да видите маршрута, като на 12ч е бивак 2. Трябваше да преминем през Predator, Stairway to the moon, Tokyo Bridge, Scorpion`s sting. Pelaggong river е мястото, на което трябваше да пресечем голяма река. От там щяхме да се предвижим до Terminator. Във всяко издание на RFC се използват названията Predator и Terminator за да се обозначат най-сложните оф-роуд зони. Това са зони, в които се минава само на лебедка, като изкачванията са с дължина 1-3км. Това са и местата, на които най-много се чупят полуоски, мостове и блокажи. От Battle of the Gullies щяхме да преминем още 12км, където по програма трябваше да се наблюдава една изклюителна борба между екипажите, която в крайна сметка щеше да определи победителя в цялото състезание. Тези 32км щяхме да изминем за 2 денонощия, през това време останалите с медия автомобилите, трябваше да се върнат и по заобиколен път да разгънат бивак 3 (който на картата се пада под Bamboo forest).
Това, че направих снимка на картата ми помогна няколко дни по-късно, когато не бях сигурен за вярната посока.


Оказа се, че от всички журналисти само 22 души сме решили да изминем Twilight zone пеш. Въпреки предупрежденията на Марек, който ме убеждаваше да не тръгвам, не го послушах, защото мислех, че това е една уникална възможност да усетя RFC в пълния му блясък.
Преходът щеше да бъде доста изтощителен, поради това че пътеката е проправена само с мачете. Имаше доста стръмни изкачвания и преминаване през няколко реки. Предварително бяхме предупредени, че няма да има медик в групата. Молбата на организаторите бе да вървим заедно за да можем да си помагаме на по-сложните участници. Инструктираха ни да внимаваме къде стъпваме, защото опасностите идват не само от отровни змии, но и от дълбоки пропасти до пътеките. Ако някой бе пропаднал в пропастта, намирането му щеше да е невъзможно. Едно от най-важните неща при един такъв преход е да запазиш краката си здрави. Особено трябва да се внимава при боравене с ножовете, защото всяко порязване в комбинация с проливния дъжд, затруднява спирането на кръвотечението от раната. Всеки сам трябваше да си носи водата и храната - запас за 3 денонощия.
Моята екипировка се състоеше от:
- Мотораницата на MSI, която е много стабилна, разполага с дъждобран и много джобове.
- Военно покривало (тента) за един човек.
- 12м тънко (колкото цигара), но много здраво въже.
- Leatherman tool.
- Фенер и батерии.
- Голям нож тип мачете.
- Система за пречистване на вода, която представлява микрофилтър, поставен в пластмасова бутилка.
- Манерка и алуминиевото шише за вода, което ни бе дадено от организаторите.
- Таблетки за пречистване на вода.
- Водонепромокаема кутия за цигари.
- Ръкавици на Mechanics glove.
- Хавлиена кърпа.
- 3 чифта чорапи
- Два големи наелонови чувала.
- Пудра за крака.
- Репелент срещу комари.
- Антиинфекциозен мехлем.
- Аспирин с Витамин С в единични опаковки.
- Къси панталони.
- Алуминиево канче, в което можех да си готвя храна или кафе.
- 2 броя носни кърпи.
- Запас от храна, състоящ се от 2 консерви с пилешко, 2 с риба, половин хляб, бурканче със сладко, шоколоади Тоблерон, Марс и Корни, плик с нескафе и захар и енергийни таблетки, които бях купил от Outdoor магазина.
Облеклото, което носех през по-голямата част от времето се състоеше от наелонов дъждобран, яке Windstop, гети, бандана, две шапки и задължителният памучен тишърт с логото на състезанието. Обувките бяха кубинки от американската армия, които бях купил няколко седмици по-рано от САЩ.
Цяла вечер Марек ми разказваше за пинизите, които е прилагал в Camel Trophy. Той и Фред нямаше да идват поради напредналата им възраст. Те предпочитаха да пият Tiger в лагера. На тях оставих големия фотоапарат, парите, паспорта и самолетните ми билети за връщане. Големият сак с повечето ми дрехи и оборудване оставих в колата ни - Suzuki Samurai Медия 06.


На следващата сутрин след кратък сбор, на който организаторите снимаха клипове за всеки един от нас, точно 22-ма души тръгнахме по маршрута. По принцип не си падам по ходенето пеш и след изминатите първи 5 км, започнах да осъзнавам, че това е било лоша идея, но вече нямаше връщане назад.
Веднага си проличаха подготвените хора, които след няколко изчаквания оставиха останалите от групата. След още 3 часа бяхме останали разделени по двойки. В джунглата се напредва много бавно и трудно, защото земята е осеяна с много здрави корени и лияни, в които човек постоянно се спъва. Множеството храсти около пътеката затрудняват още повече предвижването. Валеше дъжд от 12 часа и калта започна да става тежка. По пътеката започнаха да ни нападат и първите пиявици. Тези гадини могат да се лепнат за вас както от растенията, така и от земята. Пиявицата усеща вибрацията от ходенето и чака приемника изправена. Тя разполага с две вендузи в двата й края - едната за предвижване и задържане, а другата за пиене на кръв. Предвижва се с около 2 см в секунда и може да влезе дори между панталона и стегнатите ви кубинки. При ухапване, в началото не се усеща нищо, чак след няколко секунди започва да се усеща лек сърбеж. Когато я видиш върху себе си, усещането е отвратително. Махат се изключително трудно по няколко начина - с нож, със сол, или най-лесно с цигара. Емоцията при убиване на копеленцето е доста приятна. Проблемът с убиването им е, че те са прекалено много. Докато чистите с тоягата или ножа краката си, усещате как няколко се вмъкват в оголения ви кръст.
След първите 10 км цялата група се е разбирла и аз се предвижвам с аржентинска журналистка на име Патриция. Тя е за 4-ти път на RFC, но това не й пречи да си обува обувките на бос крак и след едва няколко часа ходене, краката й са жестоко наранени. На всичкото отгоре Jugngle Boots, които са й дадени от организаторите нямат добър тракшън и постоянно трябва да й помагам при преминаването на хлъзгави участъци със страничен наклон. При тези усилия се изразходва страшно много енергия и въпреки че постоянно вали, човек се обезводнява. Другото, което много мъчи е, че наелоновата мушама не позволява на тялото да диша и при температура 25 градуса се получава прегряване.


На снимката е първият мост, по който трябва да минат състезателите - Tokyo Bridge. Горе в ляво се виждат маркерите на организаторите за вярната посока. Тези трупи са страшно хлъзгави и при височина от ~5 м. можете да си представите каква е тръпката да прекарате автомобил с кални гуми. Още повече, че тук го няма огромният багер за да ви изкара от ситуацията.


Това е воден басейн, който се образува от неспиращият дъжд. При препълването на тези резервоари се получава пробив и цялото количество вода се излива на друго място в джунглата. Това е една от големите опасности и ако човек няма късмет, лесно може да бъде отнесен от водната вълна. Около тези места е много заблатено и преминаването е мъчително. Понякога се гази до кръста в тиня, като аз използвах системата 4х4 (на колене и длани). След цял ден ходене вече бяхме адски уморени и спряхме за по-дълга почивка. Тук изпушваме и първата цигара. Определено ходенето не е за мен. Започваме да чистим и многото пиявици, впили се в корема и гърба. Те вече са се насмукали и раните, които правят при отстраняването им са много по-големи. Правя си кефа с клещите на Leatherman докато ги премачквам. Имам късмета да съм с къса коса и ги махам много лесно от главата си. На Патриция не й е толкова лесно:

След половин час сме застигнати от още една двойка - гръкът Джорджо и Робин от Филипините. И двама са отразявали събитието многократно. Не след дълго започва да се смрачава, а мракът в джунглата пада много бързо. Предвижването през нощта е изключително опасно, защото човек може да пропадне. Четиримата започнахме да търсим място, на което да направим заслон. Оказа се, че въпреки богатият си опит никой от тримата не си бе взел тента. По време на миналото издание времето е било по-добро, без валежи и Джорджо се е подлъгал и е тръгнал по къси панталони. Екипировката на Патриция включва няколко шоколада и смешен чадър. Нарязохме множество бананови листа, които щяхме да използваме като постелка. Започнах да съжалявам, че не взех малката сгъваема лопата на Fiskas, с която можеше да се направи канал, по който да се оттича водата. Тази вечер ми беше и единствената проба да запаля огън. Оказа се, че повечето от дърветата са с куха вътрешност и не стават за подпали. Всичко бе толкова подгизнало, че нямаше никакъв начин за запалване. Поне разгонихме досадните комари с пушека. Комарите прииждат на рояци щом усетят място, на което не вали. Оказа се, че репелентите само тормозят, защото като си напръскаш лицето от дъжда препаратът се стича и дразни очите. Джунглата става доста по-активна през нощта и започвам да питам моите спътници какви са животните, издаващи тези звуци. Оказа се, че никой не знае. От време на време наистина става страшно шумно. През деня на отделни места се усеща и чува преминаването на големи групи маймуни. Въпреки многобройните ми опити се оказа, че е невъзможно да ги снимам. Когато забешежиш силуетите им между листата е доста зловещо, защото приличат на бързодвижещи се хора. Към полунощ започна да става студено, бяхме мокри вече от 16 часа, а мокрите дрехи преохлаждат тялото. В тези условия почти нямахме възможност да вечеряме и хапнахме по няколко шоколада. Но най-неприятното оставаха пиявиците, които сякаш нямаха край. Аз, Патриция, Джорджо и Робин се бяхме скрили под моята тента, която е само за един човек. Наредихме се гръб в гръб да се топлим и се опитахме да поспим. Нямахме тази възможност. Поради обилния валеж в гората започнаха да падат дървета. Силният дъжд подкопава корените и от тежестта на напоените с вода клони дървото се сгромолясва. В началото се чува нещо като изпъшкване, а веднага след това страхотен грохот. Това бе единственото нещо, което ме стресира. Още след първото паднало дърво с Робин излязохме и осветихме колкото можехме с фенерите за да проверим дали около нас има нестабилни дъвета. При връщането ни в импровизираната палатка, установихме, че от тежестта на телата ни се е образувало слягане на почвата. Реално ние бяхме седнали във водата. Тази първа нощ бе най-тежка за всички ни.





Към 5 часа сутринта набързо събрахме лагера и тръгнахме по пътеката за да настигнем основната група. Мислехме, че те ще имат по-големи тенти, под които да се скрием от неспиращият дъжд. Множество дървета бяха паднали върху пътеката и придвижването се оказа изключително трудно. Още вечерта бях взел 3 хапчета аспирин с витамин С, които до някъде ми помогнаха да се справя с мускулната треска. Мокрите панталони и обувки, особено там, където имат шевове, прожулват гъбясалото от дъжда тяло. Много ми помогнаха ръкавиците на Mechanics glove, с които разчиствах груби клони и бодливи храсти. След няколко часа сечене с мачете, човек се изморява страшно бързо, а при замахване с мокри ръце има реална опасност да изпуснеш ножа и да се нараниш. Бавно напредвахме. След около 7 часа настигнахме още хора от групата. Оказа се, че предвижването става още по-трудно и бавно, защото постоянно някой се спира за да маха пиявици, да си връзва връзките на обувките или да си оправя оборудването. На места има храсти, чиито клони са осеяни с множество кукички. Те се закачат абсолютно навсякъде и в опита да продължиш напред чрез рязко движение буквално изпива силите. Всички си помагахме със стикове, на които се подпирахме. Вече виждах първите места, през които бе изключително трудно да се мине пеша, камоли да премине джип с каквато и да е лебедка.
Водата бе изровила на стръмните места по пътеката водопади, накои с височина 1 м. Пръстта се бе размекнала толкова, че при самото ходене краката потъваха до глезените. С Джорджо си говорихме какви ли коловози щяха да се получат при опита да премине джип. Не след дълго достигнахме до място, на което имаше мост, който състезателите трябваше заедно да оправят, след което да преминат. Това е и една от главните идеи в състезанието - взаимопомощ между екипажите.


Изненадващо след моста се бе събрала цялата група, заедно с лица от организаторите. Оказа се, че голямата река, която трябва да пресечем е станала широка 100 м. и дълбока поне 5 м. Преминаването й по какъвто и да е начин бе абсолютно невъзможно. Тук вече разбрах, че състезанието свърши и трябва да се върнем сами ~25 км назад до втория лагер, от където тръгнахме 2 дни по-рано. Сетих се за изтощителните препятствия и големите баири, които спускахме на идване, а сега трябваше да вземем наобратно. Още повече щеше да ни изтормози дъжда, който трето денонощие не спираше да вали. Всички рухнахме психически. Надявахме се този ден да бъдем в колите на сухо, да ядем нормална храна и да има подслон. Програмата за следващите два дни бе ясна - дъжд, кал и пиявици.


На снимката виждате охапвания от други пиявици, както и самата гадина. Съжалявам за качеството на снимката, но в оптиката на апарата се образува конденз от влагата. Тази пиявица убих по особено жесток начин... два пъти


За следващите 10-12 часа не искам и да си спомням... На връщане с една китайка, на име Уин, дръпнахме напред. Вече нямах намерение да деля тентата си с когото и да било. Видяхме първите състезатели след ~15 км. Не можете да си представите какво е 3 денонощия дъждовни капки да бият по главата ви. Направо човек има чувството, че ще изперка. Интересно бе преминаването на едно заблатено място, където се сетих за един от съветите на Марек. Номера е следния: по средата завръзваш тоягата с въжето, на което другия край е здраво омотан около ръката. Тоягата се хвърля права в храстите, намиращи се в другия край на препятствието. При падането си тя се заклещва в основата на растенията. Така преминах блатото по корем, теглейки се с въжето. По този начин се минават и бързи потоци, където има опасност водата да те завлече. През по-голямата част от този ден вървях абсолютно сам, защото Уин остана да изчака Патриция. Настигнах само един оператор, на име Кумар, който мъкнеше тежка камера в голям сак. Кумар бе с изкълчен глезен и аз му дадох от моите обезболяващи. Бях натъпкал раницата си с обезболяващи, поради претърпяна скорошна травма на гръбнака. Знаех, че ако го натоваря има вероятност болката да ме парализира и това щеше да е най-лошият възможен вариант. Много хора ме предупреждаваха да не ходя на RFC в това състояние, но аз не предполагах, че натоварванията ще са толкова големи. Докато ходех сам в джунглата в главата ми се преплитаха разни телевизионни предавания за оцеляване. Спомних си за предупреждението да не оставаш сам, защото нападение от тигър са по-вероятни, когато жертвата е една или ранена. Поради звука, издаван от дъжда, възприятията са ограничени и постоянно имаш чувството, че някой дебне зад гърба ти. Спасението идва във вдигането на шум. В джунглата на дъждовната гора започнаха да кънтят песните "Велик е нашият воиник", "Изправи се гора от стомана" и "Тих бял Дунав", като пеейки ги, ходех в такт.



Оказа се, че е минало доста време от пребиваването ми в родната казарма и съм забравил пълните текстове на песните. Много от нещата, научени в казармата, ми помогнаха през тези 6 денонощия. Радвах се на това и съжалявах искренно слабите педалчета и синковците, които се отърваха от нея. Какво ще правят бъдещите български мъже без тази школа?


Това бе първият автомобил, който видях по пътя - малайзийски отбор, напреднал пред останалите. Истински ги разстроих, когато им съобщих, че състезанието е спряно и трябва да се връщат назад. Забележете баира, който са качили.


Това е вторият отбор, който срещнах. Направихме си снимка за спомен.


Това е единият от двата полски екипажа, чийто навигатор е жена. Наистина силен отбор - в момента хората спят в колата. На снимката си личи големината на капките, които се изливаха.




Трасето бе станало ужасно, сега бе още по-тежко да се ходи в дълбоките коловози, изкопани от автомобилите, а водата допълнителни ги прокопаваше, като не оставяше шанс за връщане на останалите. Допълнително се усложнава връщането на хората, ходещи пеша, защото състезателите са прекършили всички храсталаци и бамбукови тояги, като сега те са обърнати срещу движението.




Последните 2 км до лагер 2 бяха най-мъчителни. Цялото тяло ме болеше, а краката ми се бяха скапали. Седих се за Дик Марчинко - Свирепия, който казва "Щом ме боли, значи съм жив". Това, че бях свършил цигарите ми даваше сили да продължа и мисълта час по-скоро да се скрия на сухо. Мечтаех си за масаж в Kours Hotel в Куала Лумпур. В лагера се събрахме известна група хора, като отново прекарахме вечерта в калта. Реката бе откъснала лагера, който бе на отсрещния бряг и нямахме възможност да преминем.


Малко след като си бях свалил дрехите, военните съпровождащи кервана организираха пресичане чрез метални въжета, завързани за 2 автомобила. Нямах намерение да се мокря отново и останах при тях. От тентата си направих спален чувал. Начина да се отървеш от студа и гадините е като в импровизирания спален чувал се излеят 200 гр. спирт за горене. По този начин хем се затопляш, хем нищо не влиза в чувала. С въжето, нанизано по дупките на тентата се стягате в пакет. Главата се защитава чрез банданата, шапка и наелонов плик. Тези мерки взех, защото предишния ден помогнах на едно момче от групата да премахне пиявица от клепача на окото си, и не исках да ми се наложи и на мен. След около 2 часа калта под вас става топла и вече е възможно да се преспи.




Тези момчета разчитаха по някакъв начин да заварят носача, за да могат да се приберат на ход.
На следващият ден вече сме на отсрещният бряг. Оказа се, че колите ни ги няма, има само подслон. Няколко от организаторите също бяха там. Разполагаме с оскъдни запаси от храна - главно ориз и кокоши крака. Много ме беше яд, че не можех да си наловя риба.


Австралийски екипаж ме помоли да им услужа с моето легло и това бе моят шанс. На връщане при самия старт те ми го върнаха. Бях много радостен от този факт и въпреки че нямах дрехи за смяна, щях да спя на разстояние от калта. Леглото е като спасителен остров. Повечето от гадините не успяват да се качат на него.


Колегите си сушат оборудването и личните вещи. Оказа се също така, че разполагаме с много броеве на сп. OFF Road-BG, които бях дал няколко дни преди това на организаторите. Докато чакаме колите скуката е огромна и всеки се кефи на българското списание.


Това са краката на Патриция, която бе нахапана от някакви паяци. Всъщност плътта се разтваря, като по този начин паяка изсмуква жертвата си, но по човешкото тяло се образуват мехури. Така става, когато човек ходи гол в джунглата.


Преди 2 дни тази река бе не по-дълбока от 25 см и с ширина 3м.


На следващият ден вече сме на отсрещният бряг. Оказа се, че колите ни ги няма, има само подслон. Няколко от организаторите също бяха там.


Всички почиват след прекараните адски нощи в очакване медия колите да се върнат. Оказа се, че това е средата на приключението и има още много неща, с които трябва да се справим.

За тях ще разберете утре в III-та част на разказа от RainForest Challenge.

[Венцислав Петров]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Браво Петре, уникален разказвач си. В момента четем един разказ който никъде другаде не може да бъде видян! Само и единствено тук! Петре май ще трябва да те правим щатен репортер... Не знам дали ще можем да си го позволим но ще пробваме Респект и уважение към усилията които са били необходими...!

Тук е мястото отново да напомня на всички че пътуването и репортажа са подпомогнати и реализирани със съдействието на:

КИРОВ - ПРОФЕСИОНАЛНА ТЕХНИКА
СПИСАНИЕ OFF-ROAD BG
OFFRoad-Bulgaria.com

и частните спонсори, участници от нашият портал:

vladi333
hilllti
Веско
haflinger
Novice
Zaarin
sabin
Victor
Ivich
T.T
Т.Т. Младши

[sergej]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Thanks man, U R #1 !!!!
Respect

[vokel]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Браво .Наистина страхотен репортаж.

[alex_markov]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Kaто чета, се радвам че си Жив, А спомена Ще ти остане за ЦЯЛ Живот сигурен съм
Браво за репортажа!

[hilllti]

До: Rainforest chalenge - Малайзия (От специалният ни кореспондент - Петър Близнака)

Браво. Просто си личи, че ти е в кръвта и си намерил най-добрия начин да ни покажеш цялото си преживяване.
П.П
Един въпрос.
Щом мина през това изпитание (колко ти е било трудно си знаеш само ти) готов ли си и за участие, като състезател в него?Определено си подготвен