Tweet
От: До: Може ли един хотдог да бъде сладък?
Тая убавина требе да бъде прочетена цялата !
— Слушай какво ще ти кажа — каза Хелмън. — Съществата, които са произвели това блокче, може би са се опитали да създадат един естетичен звук в допълнение към приятната форма и цвят. Този кикот е вероятно единствено за забавление на консуматора.
— Тогава ти сам отхапи от него! — предложи Каскър.
Хелмън го погледна вторачено, но не посегна към жилавото блокче. На края каза:
— Я да не се занимаваме повече с него!
Те захвърлиха блокчето в един ъгъл. То си остана там и тихичко се закикоти само на себе си.
— А сега какво? — запита Каскър.
Хелмън огледа разбърканите купчини от непонятни чужди стоки. Той забеляза, че има врати от двете страни на помещението.
— Да надзърнем в другите секции — предложи.
Каскър повдигна рамене с безразличие.
Те се дотътриха бавно до вратата вляво. Тя беше заключена и Хелмън я отвори с помоща на инжектора.
Стаята бе клинообразна, препълнена с непонятни чужди стоки.
Обратният път през първото помещение им се стори дълъг няколко мили, но то им причини само леко задъхване. Хелмън разби ключалката и те надзърнаха вътре.
Стаята бе клинообразна, препълнена с непонятни чужди стоки.
— Пак същото — отбеляза тъжно Каскър и затвори вратата.
— Очевидно серия от такива помещения опасва изцяло постройката — каза Хелмън. — Чудя се дали трябва да изследваме всичките.
Каскър изчисли обиколката на постройката, сравни я със силите, които му бяха останали, и приседна тежко на един продълговат сив предмет.
— Защо си даваме толкова зор? — запита.
Хелмън се опита да събере мислите си. Ясно е, че трябваше да намери някъкъв ключ, разковниче, което да му разкрие какво можеха да ядат. Но къде беше то?
Той разгледа предмета, върху който седеше Каскър. По големина и форма наподобяваше огромен ковчег с малка вдлъбнатина на капака. Беше направен от твърдо набръчкано вещество.
— Какво предполагаш, че е това? — запита Хелмън.
— Има ли някакво значение?
Той разгледа знаците, нарисувани отстрани на предмета, и едва след това ги затърси в речника.
— Прекрасно — каза след малко.
— Нещо за ядене ли е? — запита Каскър с искрица надежда.
— Не. Ти седиш върху нещо, което се нарича СВРЪХСПЕЦИАЛЕН ТРАНСПОРТ „МОРОГ“ ЗА ИЗТЪНЧЕНИЯ ХЕЛГИЕЦ, КОЙТО КОПНЕЕ ЗА НАЙ-ДОБРОТО ПРИ ВЕРТИКАЛНОТО ТРАНСПОРТИРАНЕ. Това е превозно средство!
— Така ли? — реагира вяло Каскър.
— Това е много важно! Погледни! Как ли работи?
Каскър уморено слезе от Свръхспециалния транспорт „Морог“ и го огледа внимателно. В ъглите му забеляза четири почти невидими резки. — Прибиращи се колела вероятно, но не виждам…
Хелмън продължи да чете на глас:
— Трябва да му се дадат три амфуса високооборотно гориво Интегор, след това един ван смазочно масло Тондър и да се кара с не повече от три хиляди рула през първите петдесет мунгуса.
— По-добре да намерим нещо за ядене — каза Каскър.
— Не разбираш ли колко е важно това? — запита Хелмън. — То би могло да реши нашия проблем. Ако можем да проследим чуждата логика, вложена при построяването на това превозно средство, ние бихме могли да узнаем мисловния модел на хелгийците. Това от своя страна ще ни позволи да вникнем в тяхната нервна система, която ще ни подскаже какъв е биохимичният им строеж.
Каскър стоеше безмълвен, като се опитваще да изчисли дали са му останали достатъчно сили да удуши Хелмън.
— Например — продължи Хелмън — какъв вид транспортно средство би било подходящо за подобно място? Във всеки случай не и на колела, тъй като теренът е твърде вълнообразен. Антигравитационно? Може би, но какъв вид антигравитационно транспортно средство? И защо жителите са се спрели именно на сандъковидната форма, а не на…
Каскър със съжаление констатира, че не ще му стигнат силите да удуши Хелмън, колкото и приятно да би било това. Той прошепна тихичко:
— Бъди добър и престани да дрънкаш като учен. По-добре да видим дали няма нещо, с което да се налапаме.
— Добре — съгласи се Хелмън навъсено.
Каскър наблюдаваше как партньорът му се щураше из консервените кутии, бутилки и сандъци. Учудваше се смътно откъде Хелмън черпи тази енергия и стигна до извода, че усилената мисловна дейност му пречеше да усети глада.
— Открих нещо — провикна се Хелмън, изправен пред една голяма жълта цистерна.
— Какво пише там? — запита Каскър.
— Малко е трудно за превод, но при по-свободно тълкуване звучи така: ВУУЗИ ОТ МОРШИЛ, С ДОБАВКА НА ЛАКТО-ЕКТО ЗА НОВО ВКУСОВО УСЕЩАНЕ. ВСЕКИ ПИЕ ВУУЗИ. ПОДХОДЯЩ ПРЕДИ И СЛЕД ЯДЕНЕ. НИКАКВИ НЕПРИЯТНИ ПОСЛЕДИЦИ. ОТЛИЧЕН ЗА ДЕЦА! ПИТИЕТО НА ВСЕЛЕНАТА!
— Звучи добре — призна Каскър, като си помисли, че Хелмън не беше чак толкова глупав.
— Това ще ни докаже веднъж завинаги дали храната за тях е храна за нас — каза Хелмън. — Стува ми се, че от всичко дотук Вуузи е най-близо до универсалната напитка.
— Дано е така — каза обнадежден Каскър. — Може да е обикновена вода.
— Сега ще видим. — Хелмън откърти капака с върха на горелката.
В цистерната имаше кристално прозрачна течност.
— Не мирише на нищо — установи Каскър, като се наведе над цистерната.
Кристалната течност се надигна срещу него.
Каскър се отдръпна така рязко, че се спъна в един сандък и падна. Хелмън му помогна да се изправи на крака и те отново приближиха към цистерната. Като дойдоха съвсем близо до нея, течността се издигна три фута във въздуха и тръгна към тях.
— Ами сега, какво направихме? — попита Каскър, като се отдръпваше внимателно назад. Течността преля бавно цистерната и започна да приижда към него.
— Хелмън! — изпищя Каскър.
Хелмън стоеше настрани, пот браздеше лицето му и той намръщен четеше задълбочено в речника си.
— Предполагам, че съм объркал превода — каза той.
— Направи нещо! — изкрещя Каскър. Течността се опитваше да го притисне в един ъгъл.
— Нищо не мога да направя — отвърна Хелмън, като продължаваше да чете. — А, ето къде ми е грешката. Не пише „Всеки пие Вуузи“. Сгрешил съм подлога. „Вуузи пие всеки.“ Това вече говори нещо! Хелгийците вероятно са всмуквали течностите през порите си. Естествено е тогава, че ще предпочетат да бъдат изпивани, вместо те самите да пият.
Каскър се опита да се изплъзне покрай течността, но тя му отряза пътя с весело бълбукане. Отчаян, той грабна един малък сандък и го хвърли върху проклетото Вуузи. Вуузи пое сандъка и го изпи. След това го заряза и отново се обърна към Каскър.
Каскър запрати друг сандък. Вуузи изпи и него, и третия и четвъртия които Каскър му хвърли. После, очевидно изтощено, то се вля обратно в цистерната си.
Каскър хлопна капака и седна отгоре му. Здравата трепепеше.
— Не беше много удачно — каза Хелмън. — Допускхме, че хелгийците са имали хранителни навици като нашите. А, разбира се, не е задължително…
— Не, не е! Не, сър, разбира се, че не е задължително. Предполагам ни стана ясно, че не е задължително. Ама всеки би разбрал, че не е задължително…
— Я престани! — сряза го Хелмън. — Нямаме време за истерии.
— Извинявай — каза Каскър и бавно се отдалечи от цистерната на Вуузи.
— Смятам сега да приемем, че храната за тях е отрова за нас — каза Хелмън замислено. — И така ще можем да разберем дали отровата за тях е храна за нас.
Каскър не каза нищо. Той все още се чудеше какво ли би станало, ако Вуузи го бе изпил.
В ъгъла жилавото блокче продължаваше само да се кикоти.
— Тук има нещо, което наподобява отрова — извика Хелмън половин час по-късно.
Каскър напълно се беше окопитил — само от време на време леки спазми пробягваха по устните му.
— Какво пише на него? — попита той.
Хелмън търкулна на дланта си малка тубичка.
— Нарича се Уплътнителят на Пвасткин. Ето какво пише на етикета му: ВНИМАНИЕ! ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСНО! ПВАСТКИНОВИЯТ УПЛЪТНИТЕЛ Е ПРЕДНАЗНАЧЕН ДА ЗАПЪЛВА ДУПКИ И ПУКНАТИНИ, НЕ ПО-ГОЛЕМИ ОТ ДВА КУБИЧЕСКИ ВИМА. УПЛЪТНИТЕЛЯТ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЯДЕ ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА. АКТИВНИЯТ РАМОТОЛ, СЪСТАВКА, КОЯТО ПРАВИ ПВАСТКИНОВИЯ УПЛЪТНИТЕЛ ЧУДЕСНО СТРЕДСТВО ЗА ЗАПЪЛВАНЕ, Е ОСОБЕНО ОПАСЕН, АКО СЕ ВЗЕМЕ ВЪТРЕШНО.
— Звучи великолепно — каза Каскър. — Може да ни вдигне във въздуха.
— Имаш ли някакви други предложения? — попита го Хелмън.
Каскър се замисли за миг. Храната на планетата Хелг бе явно противна на вкус за човешките същества. Така че може би отровата за тях… но не беше ли за предпочитане гладът?
След кратко допитване до стомаха си той реши, че гладът отпада.
— Давай! — рече той.
Хелмън пусна леко инжектора на земята и отвинти капачката на малката тубичка. Разклати я.
Не последва нищо.
— Пломбирана е — посочи Каскър.
Хелмън проби пломбата с нокът и постави тубичката на пода. От нея започна да блика зловонна зеленикава пяна.
Хелмън погледна подозрително пяната. Тя се разстилаше по пода и се втвърдяваше в голяма буца.
— Това сигурно е мая за хляб — каза той, като сграбчи здраво инжектора.
— Хайде, хайде! Страх стомах не пълни.
— Че аз не ти преча — каза Хелмън.
Буцата набъбна и стана голяма колкото човешка глава.
— Колко ли дълго ще продължава това? — запита Каскър.
— Рекламират го за уплътнител — отвърна Хелмън. — Предполагам, че и предназначението му е такова — да се разширява, за да запълва дупки.
— Добре де, но колко ще се разширява?
— За жалост не знам колко са два кубически вима. Но това не може да продължава безкрайно…
— Малко по-късно те забелязаха, че Уплътнителят бе изпълнил почти една четвърт от помещението и не показваше с нищо, че възнамерява да спира да расте.
— Трябваше да повярваме на етикета! — изстена Каскър от другия край на нарастващата буца. — Наистина е опасно.
Когато Уплътнителят набъбна още малко, той ускори своя растеж. Един лепкав ръб докосна Хелмън и той отскочи назад.
— Внимавай!
Той не можа да се добере до Каскър, застанал от другата страна на гигантското кълбо. Хелмън се опита да го заобиколи, но Уплътнителят пресече помещението по средата. Започна да набъбва към стените.
— Бягай! — извика Хелмън и се втурна към вратата зад гърба си.
Успя да я отвори в мига, в който растящата буца го настигна. Чу как от другата страна на помещението се хлопна врата. Хелмън не чака повече. Със спринт се втурна вътре и затръшна вратата след себе си.
Постоя така за миг, задъхан, стиснал инжектора в ръка. Едва сега разбра колко бе изтощен. Този бяг бе изчерпал последните му резерви от енергия и го бе довел до ръба на припадъка. Добре поне, че и Каскър бе успял да избяга.
Хелмън продължаваше да е в опастност.
Уплътнителят се провря като на шега през прогорената ключалка и влезе в помещението. Хелмън умело насочи инжектора срещу него, но Уплътнителят очевидно бе неуязвим… като всеки добър уплътнител.
Той не показваче никакви признаци на умора.
Хелмън отиде бързо до отсрещната стена. Вратата бе заключена и се наложи да прогори ключалката за да мине през нея.
Колко ли можеше да се разширява буцата? Колко ли бяха два кубически вима? Може би две кубически мили? Сега вече знаеше, че Уплътнителят е бил използван за запълване на пукнатини в кората на планетата.
В следващото помещение Хелмън поспря да си поеме дъх. Спомни си, че постройката е кръгла. Той щеше да си проправи път с горелката през останалите врати и щеше да стигне Каскър. Двамата щяха да си пробият път навън и…
Каскър нямаше инжектор.
Хелмън пребледня от ужас! Каскър бе влязъл в помещението отдясно, защото те го бяха отворили преди това. Уплътнителят несъмнено се промъкваше вече там през прогорената ключалка… и Каскър не можеше да излезе! От лявата му страна се намираше Уплътнителят, а от дясната — заключена врата!
Със сетни сили Хелмън се затича. Сандъците като че ли нарочно му препречваха пътя, препъваха го, забавяха го. Той разби следващата врата и се отправи бързо към другата. И следващата! И другата!
Уплътнителят не може да е изпълнил изцяло помещението на Каскър!
Ами ако го е изпълнил?
Струваше му се, че клинообразните помещения, всяко от които бе част от кръга, няма да се свършат никога — объркан низ от заключени врати, чужди стоки, още врати и още стоки. Хелмън се препъна в един кош и падна, изправи се на крака и падна отново. Бе стигнал до крайния предел на силите си и го бе преминал. Но Каскър бе негов приятел.
Освен това без пилот не би могъл да се измъкне от това място.
С треперещи колене Хелмън преодоля още две помещения и припадна пред третото.
— Ти ли си, Хелмън? — дочу той гласа на Каскър от другата страна на вратата.
— Добре ли си? — едва успя да попита Хелмън.
— Не мога да се похваля, че съм на широко — отвърна Каскър. — Но Уплътнителят спря да расте. Хелмън, изкарай ме оттука!
Хелмън лежеше на пода и дишаше тежко.
— Минутка само! — каза той.
— По дяволите с твоята минутка — изкрещя Каскър. — Изкарай ме оттука! Намерих вода!
— Какво? Как?
Хелмън се опита да стане, но краката му не го слушаха.
— Какво се е случило? — запита той.
— Като видях как онази буца започва да изпълва помещението, реших да опитам да подкарам Свръхспециалния транспорт. Помислих си, че той може да събори вратата и да ме изкара навън. И го заредих догоре с високоскоростно гориво Интегор.
— И какво? — попита Хелмън, като се стараеше да застави краката си да му се подчиняват.
— Този Свръхспециален транспорт е животно, Хелмън. А горивото Интегор е вода! Сега ме изкарай оттука.
Хелмън полегна назад и въздъхна доволно. Ако само бе имал малко повече време, щеше сам да се досети за цялата работа по пътя на чистата логика. Но сега всичко беше пределно ясно. Най-добрата машина за тези отвесни, остри като бръсначи планини можеше да бъде единствено животно, вероятно с прибиращи се пипала. Между пътуванията са го държали в зимен сън и ако това животно пие наистина вода, то и другите продукти предназначени за него, ще могат да се ядат. Разбира се, те все още не знаеха много за предишните жители на планетата, но несъмнено…
— Отвори проклетата врата! — изкрещя Каскър, гласът му пресекна.
Хелмън размишляваше върху иронията на събитията. Ако храната за един и отровата за него са отрова за теб — тогава опитай се да намериш за ядене нещо друго. Колко просто наистина!
Но имаше още нещо, което го безпокоеше.
— Как разбра, че животното е от земен вид? — запита той.
— От дъха му, глупако. То вдишва и издишва и мирише като че ли е яло лук.
— Чу се шум от събаряне на консервени кутии и звън на бутилки.
— Побързай!
— Какво става? — запита Хелмън, като най-сетне успя да се изправи на крака и да насочи инжектора.
— Свръхспециалният транспорт! Наврял ме е в един ъгъл зад купчина сандъци. Хелмън, имам чувството, че той мисли, че аз съм храна за него.
Край
Робърт Шекли
Първоначално публикуван от Goblin
Преглед на мнение
— Слушай какво ще ти кажа — каза Хелмън. — Съществата, които са произвели това блокче, може би са се опитали да създадат един естетичен звук в допълнение към приятната форма и цвят. Този кикот е вероятно единствено за забавление на консуматора.
— Тогава ти сам отхапи от него! — предложи Каскър.
Хелмън го погледна вторачено, но не посегна към жилавото блокче. На края каза:
— Я да не се занимаваме повече с него!
Те захвърлиха блокчето в един ъгъл. То си остана там и тихичко се закикоти само на себе си.
— А сега какво? — запита Каскър.
Хелмън огледа разбърканите купчини от непонятни чужди стоки. Той забеляза, че има врати от двете страни на помещението.
— Да надзърнем в другите секции — предложи.
Каскър повдигна рамене с безразличие.
Те се дотътриха бавно до вратата вляво. Тя беше заключена и Хелмън я отвори с помоща на инжектора.
Стаята бе клинообразна, препълнена с непонятни чужди стоки.
Обратният път през първото помещение им се стори дълъг няколко мили, но то им причини само леко задъхване. Хелмън разби ключалката и те надзърнаха вътре.
Стаята бе клинообразна, препълнена с непонятни чужди стоки.
— Пак същото — отбеляза тъжно Каскър и затвори вратата.
— Очевидно серия от такива помещения опасва изцяло постройката — каза Хелмън. — Чудя се дали трябва да изследваме всичките.
Каскър изчисли обиколката на постройката, сравни я със силите, които му бяха останали, и приседна тежко на един продълговат сив предмет.
— Защо си даваме толкова зор? — запита.
Хелмън се опита да събере мислите си. Ясно е, че трябваше да намери някъкъв ключ, разковниче, което да му разкрие какво можеха да ядат. Но къде беше то?
Той разгледа предмета, върху който седеше Каскър. По големина и форма наподобяваше огромен ковчег с малка вдлъбнатина на капака. Беше направен от твърдо набръчкано вещество.
— Какво предполагаш, че е това? — запита Хелмън.
— Има ли някакво значение?
Той разгледа знаците, нарисувани отстрани на предмета, и едва след това ги затърси в речника.
— Прекрасно — каза след малко.
— Нещо за ядене ли е? — запита Каскър с искрица надежда.
— Не. Ти седиш върху нещо, което се нарича СВРЪХСПЕЦИАЛЕН ТРАНСПОРТ „МОРОГ“ ЗА ИЗТЪНЧЕНИЯ ХЕЛГИЕЦ, КОЙТО КОПНЕЕ ЗА НАЙ-ДОБРОТО ПРИ ВЕРТИКАЛНОТО ТРАНСПОРТИРАНЕ. Това е превозно средство!
— Така ли? — реагира вяло Каскър.
— Това е много важно! Погледни! Как ли работи?
Каскър уморено слезе от Свръхспециалния транспорт „Морог“ и го огледа внимателно. В ъглите му забеляза четири почти невидими резки. — Прибиращи се колела вероятно, но не виждам…
Хелмън продължи да чете на глас:
— Трябва да му се дадат три амфуса високооборотно гориво Интегор, след това един ван смазочно масло Тондър и да се кара с не повече от три хиляди рула през първите петдесет мунгуса.
— По-добре да намерим нещо за ядене — каза Каскър.
— Не разбираш ли колко е важно това? — запита Хелмън. — То би могло да реши нашия проблем. Ако можем да проследим чуждата логика, вложена при построяването на това превозно средство, ние бихме могли да узнаем мисловния модел на хелгийците. Това от своя страна ще ни позволи да вникнем в тяхната нервна система, която ще ни подскаже какъв е биохимичният им строеж.
Каскър стоеше безмълвен, като се опитваще да изчисли дали са му останали достатъчно сили да удуши Хелмън.
— Например — продължи Хелмън — какъв вид транспортно средство би било подходящо за подобно място? Във всеки случай не и на колела, тъй като теренът е твърде вълнообразен. Антигравитационно? Може би, но какъв вид антигравитационно транспортно средство? И защо жителите са се спрели именно на сандъковидната форма, а не на…
Каскър със съжаление констатира, че не ще му стигнат силите да удуши Хелмън, колкото и приятно да би било това. Той прошепна тихичко:
— Бъди добър и престани да дрънкаш като учен. По-добре да видим дали няма нещо, с което да се налапаме.
— Добре — съгласи се Хелмън навъсено.
Каскър наблюдаваше как партньорът му се щураше из консервените кутии, бутилки и сандъци. Учудваше се смътно откъде Хелмън черпи тази енергия и стигна до извода, че усилената мисловна дейност му пречеше да усети глада.
— Открих нещо — провикна се Хелмън, изправен пред една голяма жълта цистерна.
— Какво пише там? — запита Каскър.
— Малко е трудно за превод, но при по-свободно тълкуване звучи така: ВУУЗИ ОТ МОРШИЛ, С ДОБАВКА НА ЛАКТО-ЕКТО ЗА НОВО ВКУСОВО УСЕЩАНЕ. ВСЕКИ ПИЕ ВУУЗИ. ПОДХОДЯЩ ПРЕДИ И СЛЕД ЯДЕНЕ. НИКАКВИ НЕПРИЯТНИ ПОСЛЕДИЦИ. ОТЛИЧЕН ЗА ДЕЦА! ПИТИЕТО НА ВСЕЛЕНАТА!
— Звучи добре — призна Каскър, като си помисли, че Хелмън не беше чак толкова глупав.
— Това ще ни докаже веднъж завинаги дали храната за тях е храна за нас — каза Хелмън. — Стува ми се, че от всичко дотук Вуузи е най-близо до универсалната напитка.
— Дано е така — каза обнадежден Каскър. — Може да е обикновена вода.
— Сега ще видим. — Хелмън откърти капака с върха на горелката.
В цистерната имаше кристално прозрачна течност.
— Не мирише на нищо — установи Каскър, като се наведе над цистерната.
Кристалната течност се надигна срещу него.
Каскър се отдръпна така рязко, че се спъна в един сандък и падна. Хелмън му помогна да се изправи на крака и те отново приближиха към цистерната. Като дойдоха съвсем близо до нея, течността се издигна три фута във въздуха и тръгна към тях.
— Ами сега, какво направихме? — попита Каскър, като се отдръпваше внимателно назад. Течността преля бавно цистерната и започна да приижда към него.
— Хелмън! — изпищя Каскър.
Хелмън стоеше настрани, пот браздеше лицето му и той намръщен четеше задълбочено в речника си.
— Предполагам, че съм объркал превода — каза той.
— Направи нещо! — изкрещя Каскър. Течността се опитваше да го притисне в един ъгъл.
— Нищо не мога да направя — отвърна Хелмън, като продължаваше да чете. — А, ето къде ми е грешката. Не пише „Всеки пие Вуузи“. Сгрешил съм подлога. „Вуузи пие всеки.“ Това вече говори нещо! Хелгийците вероятно са всмуквали течностите през порите си. Естествено е тогава, че ще предпочетат да бъдат изпивани, вместо те самите да пият.
Каскър се опита да се изплъзне покрай течността, но тя му отряза пътя с весело бълбукане. Отчаян, той грабна един малък сандък и го хвърли върху проклетото Вуузи. Вуузи пое сандъка и го изпи. След това го заряза и отново се обърна към Каскър.
Каскър запрати друг сандък. Вуузи изпи и него, и третия и четвъртия които Каскър му хвърли. После, очевидно изтощено, то се вля обратно в цистерната си.
Каскър хлопна капака и седна отгоре му. Здравата трепепеше.
— Не беше много удачно — каза Хелмън. — Допускхме, че хелгийците са имали хранителни навици като нашите. А, разбира се, не е задължително…
— Не, не е! Не, сър, разбира се, че не е задължително. Предполагам ни стана ясно, че не е задължително. Ама всеки би разбрал, че не е задължително…
— Я престани! — сряза го Хелмън. — Нямаме време за истерии.
— Извинявай — каза Каскър и бавно се отдалечи от цистерната на Вуузи.
— Смятам сега да приемем, че храната за тях е отрова за нас — каза Хелмън замислено. — И така ще можем да разберем дали отровата за тях е храна за нас.
Каскър не каза нищо. Той все още се чудеше какво ли би станало, ако Вуузи го бе изпил.
В ъгъла жилавото блокче продължаваше само да се кикоти.
— Тук има нещо, което наподобява отрова — извика Хелмън половин час по-късно.
Каскър напълно се беше окопитил — само от време на време леки спазми пробягваха по устните му.
— Какво пише на него? — попита той.
Хелмън търкулна на дланта си малка тубичка.
— Нарича се Уплътнителят на Пвасткин. Ето какво пише на етикета му: ВНИМАНИЕ! ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСНО! ПВАСТКИНОВИЯТ УПЛЪТНИТЕЛ Е ПРЕДНАЗНАЧЕН ДА ЗАПЪЛВА ДУПКИ И ПУКНАТИНИ, НЕ ПО-ГОЛЕМИ ОТ ДВА КУБИЧЕСКИ ВИМА. УПЛЪТНИТЕЛЯТ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЯДЕ ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА. АКТИВНИЯТ РАМОТОЛ, СЪСТАВКА, КОЯТО ПРАВИ ПВАСТКИНОВИЯ УПЛЪТНИТЕЛ ЧУДЕСНО СТРЕДСТВО ЗА ЗАПЪЛВАНЕ, Е ОСОБЕНО ОПАСЕН, АКО СЕ ВЗЕМЕ ВЪТРЕШНО.
— Звучи великолепно — каза Каскър. — Може да ни вдигне във въздуха.
— Имаш ли някакви други предложения? — попита го Хелмън.
Каскър се замисли за миг. Храната на планетата Хелг бе явно противна на вкус за човешките същества. Така че може би отровата за тях… но не беше ли за предпочитане гладът?
След кратко допитване до стомаха си той реши, че гладът отпада.
— Давай! — рече той.
Хелмън пусна леко инжектора на земята и отвинти капачката на малката тубичка. Разклати я.
Не последва нищо.
— Пломбирана е — посочи Каскър.
Хелмън проби пломбата с нокът и постави тубичката на пода. От нея започна да блика зловонна зеленикава пяна.
Хелмън погледна подозрително пяната. Тя се разстилаше по пода и се втвърдяваше в голяма буца.
— Това сигурно е мая за хляб — каза той, като сграбчи здраво инжектора.
— Хайде, хайде! Страх стомах не пълни.
— Че аз не ти преча — каза Хелмън.
Буцата набъбна и стана голяма колкото човешка глава.
— Колко ли дълго ще продължава това? — запита Каскър.
— Рекламират го за уплътнител — отвърна Хелмън. — Предполагам, че и предназначението му е такова — да се разширява, за да запълва дупки.
— Добре де, но колко ще се разширява?
— За жалост не знам колко са два кубически вима. Но това не може да продължава безкрайно…
— Малко по-късно те забелязаха, че Уплътнителят бе изпълнил почти една четвърт от помещението и не показваше с нищо, че възнамерява да спира да расте.
— Трябваше да повярваме на етикета! — изстена Каскър от другия край на нарастващата буца. — Наистина е опасно.
Когато Уплътнителят набъбна още малко, той ускори своя растеж. Един лепкав ръб докосна Хелмън и той отскочи назад.
— Внимавай!
Той не можа да се добере до Каскър, застанал от другата страна на гигантското кълбо. Хелмън се опита да го заобиколи, но Уплътнителят пресече помещението по средата. Започна да набъбва към стените.
— Бягай! — извика Хелмън и се втурна към вратата зад гърба си.
Успя да я отвори в мига, в който растящата буца го настигна. Чу как от другата страна на помещението се хлопна врата. Хелмън не чака повече. Със спринт се втурна вътре и затръшна вратата след себе си.
Постоя така за миг, задъхан, стиснал инжектора в ръка. Едва сега разбра колко бе изтощен. Този бяг бе изчерпал последните му резерви от енергия и го бе довел до ръба на припадъка. Добре поне, че и Каскър бе успял да избяга.
Хелмън продължаваше да е в опастност.
Уплътнителят се провря като на шега през прогорената ключалка и влезе в помещението. Хелмън умело насочи инжектора срещу него, но Уплътнителят очевидно бе неуязвим… като всеки добър уплътнител.
Той не показваче никакви признаци на умора.
Хелмън отиде бързо до отсрещната стена. Вратата бе заключена и се наложи да прогори ключалката за да мине през нея.
Колко ли можеше да се разширява буцата? Колко ли бяха два кубически вима? Може би две кубически мили? Сега вече знаеше, че Уплътнителят е бил използван за запълване на пукнатини в кората на планетата.
В следващото помещение Хелмън поспря да си поеме дъх. Спомни си, че постройката е кръгла. Той щеше да си проправи път с горелката през останалите врати и щеше да стигне Каскър. Двамата щяха да си пробият път навън и…
Каскър нямаше инжектор.
Хелмън пребледня от ужас! Каскър бе влязъл в помещението отдясно, защото те го бяха отворили преди това. Уплътнителят несъмнено се промъкваше вече там през прогорената ключалка… и Каскър не можеше да излезе! От лявата му страна се намираше Уплътнителят, а от дясната — заключена врата!
Със сетни сили Хелмън се затича. Сандъците като че ли нарочно му препречваха пътя, препъваха го, забавяха го. Той разби следващата врата и се отправи бързо към другата. И следващата! И другата!
Уплътнителят не може да е изпълнил изцяло помещението на Каскър!
Ами ако го е изпълнил?
Струваше му се, че клинообразните помещения, всяко от които бе част от кръга, няма да се свършат никога — объркан низ от заключени врати, чужди стоки, още врати и още стоки. Хелмън се препъна в един кош и падна, изправи се на крака и падна отново. Бе стигнал до крайния предел на силите си и го бе преминал. Но Каскър бе негов приятел.
Освен това без пилот не би могъл да се измъкне от това място.
С треперещи колене Хелмън преодоля още две помещения и припадна пред третото.
— Ти ли си, Хелмън? — дочу той гласа на Каскър от другата страна на вратата.
— Добре ли си? — едва успя да попита Хелмън.
— Не мога да се похваля, че съм на широко — отвърна Каскър. — Но Уплътнителят спря да расте. Хелмън, изкарай ме оттука!
Хелмън лежеше на пода и дишаше тежко.
— Минутка само! — каза той.
— По дяволите с твоята минутка — изкрещя Каскър. — Изкарай ме оттука! Намерих вода!
— Какво? Как?
Хелмън се опита да стане, но краката му не го слушаха.
— Какво се е случило? — запита той.
— Като видях как онази буца започва да изпълва помещението, реших да опитам да подкарам Свръхспециалния транспорт. Помислих си, че той може да събори вратата и да ме изкара навън. И го заредих догоре с високоскоростно гориво Интегор.
— И какво? — попита Хелмън, като се стараеше да застави краката си да му се подчиняват.
— Този Свръхспециален транспорт е животно, Хелмън. А горивото Интегор е вода! Сега ме изкарай оттука.
Хелмън полегна назад и въздъхна доволно. Ако само бе имал малко повече време, щеше сам да се досети за цялата работа по пътя на чистата логика. Но сега всичко беше пределно ясно. Най-добрата машина за тези отвесни, остри като бръсначи планини можеше да бъде единствено животно, вероятно с прибиращи се пипала. Между пътуванията са го държали в зимен сън и ако това животно пие наистина вода, то и другите продукти предназначени за него, ще могат да се ядат. Разбира се, те все още не знаеха много за предишните жители на планетата, но несъмнено…
— Отвори проклетата врата! — изкрещя Каскър, гласът му пресекна.
Хелмън размишляваше върху иронията на събитията. Ако храната за един и отровата за него са отрова за теб — тогава опитай се да намериш за ядене нещо друго. Колко просто наистина!
Но имаше още нещо, което го безпокоеше.
— Как разбра, че животното е от земен вид? — запита той.
— От дъха му, глупако. То вдишва и издишва и мирише като че ли е яло лук.
— Чу се шум от събаряне на консервени кутии и звън на бутилки.
— Побързай!
— Какво става? — запита Хелмън, като най-сетне успя да се изправи на крака и да насочи инжектора.
— Свръхспециалният транспорт! Наврял ме е в един ъгъл зад купчина сандъци. Хелмън, имам чувството, че той мисли, че аз съм храна за него.
Край
Робърт Шекли
Коментар