КЪМ ШОТЛАНДИЯ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА С КОЛАТА И ПАЛАТКИТЕ

[Asterix]

За щастие дойде пак време да се поскита малко по света. Тази година решихме да поемем в северна посока за разлика от последните няколко, когато все се мотахме по южни дестинации. След миналогодишното пътешествие до Близкия изток с високите градуси чак лака на колата прегоря на места и решихме малко да я разходим на дъжд и вятър за разнообразие. И така Шотландия ни зовеше. От доста време ни се ходи по тези места и дойде време да тръгваме натам. Очакваше се да пътуваме из по-уредени европейски земи на фона на миналогодишните хаотични граници с безкрайни процедури, на които си повисяхме бая време. Така планирането беше по-лесно и бях подготвил стройна програма за изпълнение, в която бяха замесени 5 ферибота и 8-9 хил. километра за 16 дена, но всичко по реда си.
По традиция се изстреляхме в петък след работа в топла юнска вечер с идеята да стигнем до Унгария и за следващия ден да не ни бавят граници. Всичко вървеше добре, минахме Белград и за първи път видяхме новото им околовръстно, строено с китайска намеса. Няма как да си кривя душата, изглеждаше доста добре издържано. На границата с Унгария обаче нещо зациклихме. Имаше шепа коли, но от унгарска страна нещата се бавеха. Чакахме по 15-20 мин, за да се премести една кола. Пълен абсурд. Все едно минаваш някоя руска граница. Отвисяхме с часове и наваксаното време бързо се стопи. Вместо в късна вечер, пристигнахме посред нощ сред едни ниви край град Сегед, където сме нощували доста пъти през годините. Въпреки късния час, наредихме трапеза и се отдадохме на почивка и размисли за предстоящото пътешествия, което тъкмо започваше!
Ден 1
Умерено ранно ставане, закуска и газ в северозападна посока. Целта за деня беше да стигнем до Германия и да минем поне една част от нея. Минахме бързо покрай Будапеща. Изглеждаше сякаш градът още спеше. На границата с Австрия асфалтираха и имаше лека колона, но като цяло минахме бързо. Австрия се изниза и влязохме в Германия, където доскоро върлуваха наводнения в района. Дунава беше създала сериозни неприятности в околността. И сега дъждът се канеше да ни поизкъпе. Изсипа се бая количество и вече се чудехме как ще разпъваме палатките, тъй като времето за лагеруване наближаваше. В крайна сметка извадихме късмет, тъй като малко след Нюрнберг и малко преди да се стъмни нагазихме в една житна нива добре скрита от главния път и нагласихме лагера на доста уютно местенце. Разпънахме и тента за всеки случай (проектирана и изработена от Сашо специално за закрепяне към таванни багажници), за да не ни изгони дъждът по палатките точно когато седнем да вечеряме. Получи се приятна и спокойна вечер.



Ден 2
Продължихме към Франция. Немските пътища не изменяха на стила си и вечно бяха в ремонт или поне аз все така ги улучвах, но това е начинът да са в добро състояние. Чакаха ни около 1000 км за деня, за да успеем да стигнем до провинция Бретан във Франция, където щяхме да гостуваме на стар приятел французин, с който се запознахме в Исландия преди 8 години. Карахме цял ден без да разглеждаме нищо освен това, което ни предлагаше гледката от прозорците на колата. Заобикаляйки Париж движението стана доста натоварено. Беше неделя и всички се прибираха отнякъде. С радост се отдалечихме от френската столица и продължихме към град Рен. На 30 км от Рен отбихме и влязохме в едно село, което много наподобяваше обезлюдено родопско село с разрушени къщи и липса на обитатели. За нас беше добре дошло и набързо се вмъкнахме между една изоставена къща и малко блато, където имаше място за лагера. Беше хладно и предполагам това ни спаси от легиона комари, който несъмнено живееше край блатото. Мястото си го биваше. От вътрешността на помещенията в полуразрушената къща се подаваха старинни предмети, конски седла и всякакви други пособия от едно отдавна отминало време. Някои биха определили мястото като малко призрачно за нощувка, но на нас ни допадна. Спретнахме чудна трапеза, сготвихме леща на газовия котлон и после доволни налазихме палатките.



Ден 3
Транзитния преход беше приключил и беше време за разглеждане. Близо до нас се намираше градчето Vitre, което се явяваше едно от традиционните за Бретан. В утринната свежест градчето беше спокойно и идеално за разходка, без тълпи от хора. Има си замък в центъра и тесни улички с шарени къщички.








Разходихме се и преди обяд вече бяхме в Рен, където се срещнахме с приятеля французин. Човека живее на 15-ти етаж и гледката от терасата му беше чудесна. Виждаше се целия град чак до околовръстното шосе. Винаги се е получавало много добре, когато някой местен те разхожда из града, показва ти и по-малко познати местенца, разказва ти по някоя история и те води където местните ядат, за да се опита локална храна. Между другото уцелихме протест в града с огромни мащаби. Хиляди хора, главно млади, бяха излезли по улиците, за да протестират срещу резултата от местните избори. Протестът беше мирен, но нашият приятел каза, че в миналото при подобни шествия нещата бързо придобиват обрат и наставало меле. По улиците често се виждаха хора, които изглеждаха като излезли от някое театрално представление – екстравагантно облечени, татуировки, грим и всичко което може да им роди главата, за да са различни. Столицата на Бретан е наистина хубав град, жив, хем голям, хем спокоен за живеене. Привечер опитахме местни гозби с някакъв салам с вкус на обор и ябълков сайдер с вкус на ферментирали чорапи. Усмихнахме се одобрително, ама нашите пържоли с бира са си на светлинни години по-вкусни. В късна вечер се настанихме в къмпинг в покрайнините на града. Мястото беше чисто, зелено и спокойно с всички удобства, които може да са ти необходими в един къмпинг.







Ден 4
Излизайки от палатката ме посрещнаха два заека, които невъзмутимо се разхождаха наоколо, а съседите ни по палатка отсреща се усмихваха дружелюбно. Очертаваше се хубава утрин. Използвахме удобствата, които предлагаше къмпинга и се отправихме към Dinan, който беше друго традиционно градче в Бретан. Фериботът ни от Сен Мало до Портсмут беше вечерта, което даваше добра възможност за разглеждане, а в околността на липсваха възможности. Динан се оказа чудесно местенце, което не е за изпускане. Изкарахме няколко часа там и продължихме към Сен Мало, който ни очарова не по-малко.











Крепостен град край брега на океана няма как да не предложи страхотни гледки. Имаше доста точки, в които просто да си седиш и да попиваш заобикалящия те пейзаж. Времето се изнизва неусетно на такива места и в един момент установихме, че трябва да се позабързаме, за да не закъснеем за ферибота до Великобритания. На граничния пункт на пристанището имаше изненада. Не те пускат да се качиш с лична карта, а само с паспорти. Ние като по случайност всички си ги носехме, но беше напълно реална перспективата да трябва да сменяме маршрута, заради тази дребна подробност. Настанихме се удобно, изпихме по една бира на фона на отплаващия ферибот и залязващото слънце и задрямахме по удобните фериботни седалки. Утрото трябваше да ни посрещне край бреговете на южна Великобритания.













Следва продължение...

[Asterix]

Ден 5
Портсмут надничаше в керемидени оттенъци изпод надвисналите облаци и сивотата на утрото. Типично английско време. След последните години пътешествия на юг из големи жеги, тук нещата рязко контрастираха.



На граничния пункт служителите веднага видяха печатите и визите от посещението в Ирак и ни заразпитваха какви сме ги вършили там. Първоначално реших, че се задават проблеми, проверки, целия багаж долу, X-ray, разпити и каквото още им роди главата, но се оказа, че момчетата са добронамерени и просто им се интересно. Разказах им накратко и ни пожелаха приятно изкарване в страната. Следващото предизвикателство беше свикването с лявото движение, което ми отне около час-два и костваше два пъти объркан път докато схвана какво иска да ми подскаже GPS-a. Но като цяло бързо се свиква и после имаш чувството, че все така си карал. Най-омотано е на местата, където има кръгово движение, а в самото голямо кръгово има второ по-малко кръгово или накратко кръгово в кръговото. Не липсваха такива места макар да изглеждаха нелепо. Английските магистрали като цяло се оказаха много натоварени и то нямаше час пик. Постоянно имаше тежък трафик. Първа спирка по маршрута ни беше малкото градче Bibury с каменни къщи и спретнати дворове. Истината е, че на снимки беше по-живописно и се оказа малко прехвалено макар да не липсваха тълпи туристи.





Не се задържахме много и продължихме директно към Уелс, където ни очакваше първият замък в програмата - Caerphilly castle. Той е най-големият замък в Уелс и вторият по големина във Великобритания след замъка Уиндзор. Паркирахме в близост и отидохме да видим дали замъците из Уелс си заслужават славата. Е, наистина, внушителен си беше. Макар и поразрушен, мащабите си личаха, а на входа пазеха половин дузина гъски, които само чакаха да приближиш, за да започнат да хъскат. Краси им досади със снимки и му се озъбиха сериозно. Скоро започна да вали затова попълнихме хранителните запаси в близкия магазин и потеглихме нататък.







Трябваше да се приближим до старта на пътеката за първенеца на Уелс – връх Сноудън, за да може на следващия ден да си опитаме късмета и да се качим на върха. Английските ливади и храсталаци имат една специфика – всичко е оградено и явно нечия собственост. Дори в най-забутани места, черните пътчета свършват с порта, което си е лек проблем за хора като нас свикнали да се завират в шубраците и да нощуват там. Преди да заминем бях подочул, че е така, но не предполагах колко трудно ще е наистина да се намира място за палатка. И така Уелс ни го доказа още на първия ден на острова. Голямо лутане му ударихме и почти бяхме решили да спим на едно уширение на пътя, когато късметът ни се усмихна и намерихме направо перфектно място, на което портата беше отворена и храсталакът я беше погълнал. Перфектно ли казах? Е, да не прибързваме. Чакаха ни миниатюрните стопани на имота, които ни показаха набързо кой е шефа тук. Това бяха не безизвестните „midge“ – местен вид кръвопийци, с които след като се срещнеш бленуваш за „сладките“ комари. Тези гадове са истинска напаст и силата им е, че са стотици, досадни са, напористи и хапят здраво. След ден-два ухапаното място се подува и сърби яко. Лицата ни бяха целите в пъпки. Цяла вечер махахме с едни клонки да ги гоним, за да може да вечеряме, но битката беше неравна. От репеленти не се впечатляваха, мрежата за глава, която Сашо носеше се оказа с твърде големи дупки и безполезна срещу тях. Единственото спасение бяха палатките и вятъра. Вятър липсваше а палатките ни спасиха до сутринта.
Ден 6
Станахме и гадовете с нетърпение чакаха да ни поздравят с добро утро. Закуската беше експресна като хапнахме и няколко от тях с храната, защото докато ядеш ти се завират в устата. Изнесохме се скорострелно. Гледките наоколо обаче пооправиха настроението ни. Всичко беше зелено, свежо и много красиво. Каменни зидове с километри допълваха пейзажа.







Когато пристигнахме на паркинга с идеята да тръгнем към планината се оказа, че тук има квота за коли и място се резервира онлайн за паркинга. Опитахме с извинението, че ние сме отдалеч и е редно да направят малко изключение за нас, ама номера не мина. Върнахме се някой и друг километър назад, паркирахме край пътя, където също се плащаше на паркинг автомат и тръгнахме обратно пеша. Мъжът на паркинга с усмивка заяви, че 99 % ще вали, ще бъде около нулата горе и че мъглата не ни мърда. Абе класическо време за тези места с 359 дена лошо време в годината. Ама нали сме тук дай да видим как е. И тръгнахме нагоре! Нагоре обаче нещата съвсем се скофтиха. Комбинацията от мъгла, постоянен дъжд и силен на моменти ураганен вятър правеха преживяването леко дискомфортно. Подгизнахме скорострелно, панталоните ни се напоиха като гъби и водата се стичаше в иначе непромокаемите обувки, които се непромокаеми и отвътре-навън, което ги направи своеобразни легени пълни до глезените с вода и тегло по няколко килограма. Водата над глезените се изпомпваше при всяко стъпване навън от обувката със звучно джвакане. Стана много идилично. А иначе желаещи и прогизнали като нас хора хич не липсваха. Имаше и по къси панталони, без шапки, силно зачервени от студа и видимо премръзнали ентусиасти. Не си спомням толкова гадни условия през всичките години на скитане по планините. Но все пак бяхме тук, идвахме отдалече и продължихме нагоре. Стигнахме до върха, където виждахме до края на носовете си от гъстата мъгла. Задържахме се там 5 минути, направихме по някоя мокра и мъглива снимка и тръгнахме наобратно. По обратния път мъглата се разкъса за момент и се видяха малко хубави гледки – зеленина и езера. При колата се появи предизвикателството как да се преоблечем със сухи дрехи при положение, че продължаваше да вали, пръстите на ръцете не ни слушаха много от вкочаняване, а и някъде трябваше да съхраним цялата камара мокротии, които бяха добър приятел на мухъла и той бързо щеше да плъзне. В моята раница също беше добре прогизнало. Документите и парите бяха изпрани, а в калъфа на фотоапарата имаше капки вода, но за щастие имаше нужда само от подсушаване и си работеше. Относно преобличането, видяхме безлюдна автобусна спирка в близост и се разхвърляхме като за плаж. Натъпкахме всичко мокро в торби и потеглихме. Колата беше пропита от влага, всичко беше запотено а навън валеше ли валеше.







Продължихме към градчето Conwy и едноименния замък. И градчето и замъка бяха страхотни, но дъждът все още не отстъпваше и разглеждането беше кратко.






Продължихме към град Честър в Англия, който бяхме харесали за разглеждане заради архитектурата. В Честър времето беше благосклонно към нас. Спря да вали и настроението стана по-добро. Надявахме се Великобритания да не ни награди с обичайното си време през целия ни престой. Честър се оказа приятен град като изключим, че имаше не малко видимо изпаднали хора в централната част. Разходихме се някой и друг час и продължихме на север.











Скоро щеше да се смрачи, а имахме да търсим място за нощувка, което тук не беше лека задача. Дори и да се мернеше някое малко пространство, което не е оградено, то се оказваше тресавище. Накрая се наложи да вземем крайни мерки. Паркирахме пред една порта, разтоварихме необходимия багаж, прескочихме портата и разпънахме лагера на ливадата от другата страна, стараейки се да сме по-скрити. Всъщност мястото беше доста приятно за лагеруване, като изключим лекото нарушение, което се наложи да направим. Нямаше проблеми и си отспахме тази нощ.

Ден 7
Ставане, закуска, обратната гимнастика с багажа към колата през оградата и поехме на север към Шотландия, която беше и акцента на пътуването ни. Първоначалния план беше да хванем ферибот от Mallaig до остров South Uist, да пообиколим из Хейбридските острови и след това на връщане да обърнем внимание на Isle of Skye, който също не беше за изпускане. В крайна сметка се оказа, че фериботът от Mallaig е пълен и обърнахме маршрута наопаки. Добре че имаше и такъв вариант. Както се оказа и по-късно на връщане, по тези места е важно да си резервираш ферибота предварително, защото вероятността да е пълен през активния сезон е голяма. Пътувайки на север беше интересна смяната на пейзажа при влизането от Англия в Шотландия. Гористите местности се смениха с голи зелени хълмове. Пейзажът се ширна надалеч и започна да радва окото. Спряхме на емблематичното езеро Loch Lomond, за да се полюбуваме на спокойните му води, но скоро се появиха старите ни врагове – мушиците midge и набързо се евакуирахме преди схватката с тях. Вече бяхме доста на север и в разгара на белите нощи, така че се стъмваше доста късно. Имахме възможност за повече каране и търсене на място за лагера по светло. А пейзажите наоколо радваха окото непрестанно. Шофирането из тази част на Шотландия е удоволствие – сини езера, зеленина, заоблени хълмове, малки симпатични къщурки, рунтави овце навсякъде и най-вече усещането, че сме на пътешествие, което така добре действа на душевния комфорт. Тази вечер късметът ни се усмихна. Не се наложи да прескачаме огради за да нощуваме. Край пътя се яви голямо уширение, а даже имаше и контейнер под формата на заслон, който можехме да използваме в случай, че дъждът реши пак да се намеси и да ни развали спокойната вечер. Контейнерът моментално се превърна в своеобразна сушилня за камарата мокри дрехи генерирани при изкачването на планината в Уелс.

[trapper]

Страхотни оптимисти сте!

[Asterix]

Ден 8



На сутринта ни събуди спирането на кола до палатките. От нея изскочиха мъж и две добре окаляни кучета, които се разходиха набързо, стопанинът ни се усмихна за поздрав и продължиха по пътя си. Денят се очертаваше кристално ясен и идеален за разглеждане на местата, които бяхме набелязали.













Първа спирка беше емблематичния за района замък “Eilean Donan Castle”. Имаше доста желаещи да го гледат и около замъка беше гъмжило от хора. Решихме, че да го видим отвън ни е достатъчно и продължихме към същинската част за днес – Isle of Sky.





До острова се стига по мост малко след замъка. Skye или Скай казано по нашенски е доста желано място за отдих сред местните и още на първата забележителност – The Old Man of Storr, го установихме. Паркингът беше пълен. За първи път откакто сме във Великобритания можеше да се каже, че беше жега. Тръгнахме по широка пътека към скалната формация, която беше нещо като символ на Скай. Срещаха се хора от всякакви раси и националности, но не беше като на манифестация. Можеше да се ходи спокойно. За около час и нещо се стига до скала с гледка към The Old Man of Storr, а на заден план сини езера в равнината долу. Духа лек ветрец, приятно е.



Заседяваме се малко и поемаме наобратно към следващата точка по план. Но тук не забележителностите са най-основното, защото красиви, пасторални гледки се срещат постоянно и самото пътуване ти дава усещане за пълноценност и хубави спомени. Напомня ни на Исландия и Фарьорските острови макар там усещането за откъснатост да е доста по-силно. Следваше спирка за обяд край океана и после “Mealt Falls” – водопад, който се излива директно в океана от висока скала. Близо до него шотландец оглася околността с гайдата си и създава идилична атмосфера.





Отправихме се към “Quiraing”, който беше във високото и се откриваше доста обширна гледка. Оттам тръгваше пешеходен маршрут, който се оказа че ще ни отнеме доста време и решихме да го пропуснем. Ех, тази липса на време и строен график, все ни следват плътно по петите. Вероятно чак на пенсия ще можем да обикаляме без да се налага да се съобразяваме постоянно с времето, ама тогава каква ще е работата хич не е ясно, така че не трябва да се отлагат тези неща пък макар и с по-стройна програма. Продължихме нататък, а овце ни се усмихваха край пътя на всеки километър. “Fairy Glen” беше следваща по ред, но ми е малко трудно да опиша какво точно представлява, затова оставям тази работа на снимките.


Продължихме към Portree, столицата на остров Скай. Тя носи духа на типично пристанищно градче, но малко, кокетно, с разноцветни къщички и крайморски ресторантчета, които се пръскаха по шевовете от народ. В същото време улиците са спокойни и предлагат приятна разходка за желаещите да разгледат града.





На свечеряване заредихме бензин и тръгнахме в търсене на място за лагеруване. След известно лашкане по тесен път с дупки намерихме задоволително място с хубава гледка. Тук може би е момента да вметна, че качеството на пътищата по тези земи хич не е добро. Дупките не са рядко явление за наше учудване. Доволни от пълноценния ден започнахме разпъването на лагера. Един разпъва палатките, друг готви леща, трети опъва и реди масата. Всичко добре, ама лекия ветрец спря и отново ни налазиха орди от онези отвратителни гадинки – midge. А този път бяха по-свирепи от всякога. Буквално не можеш да правиш нищо, защото ръкомахаш и подскачаш постоянно. Поглеждайки към масата видяхме, че яденето, салатата и всичко останало беше покрито с труповете им вследствие неравната битка. Беше време за крути мерки. Евакуирахме се и внесохме масата без краката в една от палатките като внимавахме да не ни последват. Въпреки това имаше над сто в палатката, но в рамите на 10 минути успяхме да ги изтрепем до крак и поне да вечеряме на спокойствие макар да се наложи да изядем прилично количество от тях, нападали в храната ни. Нека им е, като те ни ядат и ние ще ги изядем. Добре че не се усещаха на вкус.
Ден 9
Утрото ни посрещна с ветрец. Трябваше да закусим бързо преди да е спрял и гадовете да са ни налазили отново. Наблизо имаше поток и отметнахме и по една бърза баня. Намирахме се в т.н. „Talisker Bay“, който беше дом на известното Talisker Whiskey. Не бяхме запалени фенове, но буквално минахме покрай дестиларната и спряхме да я поогледаме. Междувременно си валеше прилично. Решихме да продължим към следващата дестинация – Neist Point, която представляваше доста живописен скален нос с фар на края му. Още от паркинга се откри чудесна гледка – скали, зеленина, фарът и много овце, които гледаха подозрително към нас, а силният вятър рошеше рунтавите им кожуси. Симпатична гледка. Разходихме се и поседяхме в района няколко часа. Беше много хубаво, а и вече не валеше, което ни радваше допълнително. След като тръгнахме, направихме бърз обяд край пътя и в късния следобед отидохме в градчето Uig, където ни очакваше ферибота за външните острови или т.н. Outer Hebrides – крайната ни цел.













В конкретния случай ние хванахме ферибота за остров North Uist, но с идеята да прескачаме от остров на остров и да разгледаме по-голямата част от тях къде по мостове, къде с други фериботи, там където мостове липсваха. Фериботът беше добре уреден. Имаше специална част за хора, пътуващи с кучета. Имаше и телевизор, където можехме да наблюдаваме мач от европейското първенство, което вървеше в момента. Спокойствие, почивка и доста приятно пътуване! Акостирайки на остров North Uist веднага се забеляза разликата в сравнение със Skye. Тук беше доста, доста пусто. Усещането на този остров беше съвсем различно. Пътищата бяха тесни, дори и главните, събираше се само една кола и се налагаше изчакване на насрещното движение като предимството зависи в чия посока се намира отбивката за изчакване. Появиха се интересни табели за пресичащи видри през пътя, които ние за жалост не видяхме през целия си престой по тези места. Всичко беше интересно и вълнуващо само времето дето се беше смръщило. Решихме да отседнем в къмпинг тази вечер и на случаен принцип избрахме на картата един, който се случи доста хубав. Баните, тоалетните, кухнята, всичко блестеше от чистота. Прекарахме доста приятна вечер като изключим един странен субект – англичанин, който твърдеше, че му разваляме аурата около палатката, защото сме близо до него, а и със сигурност ще му хъркаме цяла нощ, нищо че никой от нас не хърка. Абе кофти тип. Само обикаляше и сумтеше. Двойка англичани в близост, които бяха големи свежари, казаха, че и на тях е мрънкал, но са му теглили една и са решили въпроса. В сумрака на залязващия ден няколко елена на 50 м от нас ни наблюдаваха подозрително докато се вмъквахме в палатките.

[Asterix]

Ден 10
Ранно ставане, закуска и тръгнахме да опознаваме острова. В крайна сметка се оказа, че за да се впишем в графика се налага днес да пообиколим южните острови и привечер да хванем ферибота за северните. Ставаше въпрос за сто и няколко километра, но се пътуваше бавно, а и имаше доста за гледане, така че не биваше да губим време. Насочихме се към Trinity Temple, който беше само на няколко километра от къмпинга. Стар хубав храм, в английски стил. След него тръгнахме на юг към Culla Bay, а от него се насочихме по един панорамен път в източната част на острова. Определено си заслужаваше – малки езерца, зеленина и неочаквано - група дружелюбни понита, които Сашо усърдно нахрани с хляба ни. Даваше им директно в устата, а ако се забавеше, те го подканяха с побутване. Големи сладури, ама хляба свърши бързо и трябваше да потегляме.

















Вече се намирахме на остров South Uist и пътувахме към най-южния възможен остров, който може да се достигне по мостове – Eriskay. По тези места няма толкова конкретни забележителности, просто природа, атмосфера, диви плажове, стари колиби в местен стил и красоти, които ти пълнят очите. Просто да пътуваш е достатъчно, за да има усещане за пълноценно изкарване. На Eriskay беше особено зелено и покрито с безброй жълти цветя за контраст. Доста се различаваше от North и South Uist, които са по-каменисти. Оттам обърнахме на север към остров Berneray откъдето трябваше да хванем ферибота за Lewis and Harris.





По пътя ту валеше, ту спираше, но пък все духаше здраво. С някоя и друга междинна спирка по маршрута, пристигнахме на ферибота малко преди тръгването, а бяхме без билети. Там ни зарадваха, че трябва да чакаме, защото не се знае дали ще има място за нас. Колите бяха бая, а фериботите не бяха големи. Сашо беше скептичен и с тревога броеше всяка новопристигнала кола. Това трябваше да ни е за урок. По тези места само с предварителна резервация. В крайна сметка нещата се наредиха и ни качиха, но след нас имаше място само за още две коли, така че нещата си бяха на косъм, а и друг ферибот за деня нямаше. Преходът беше кратък и скоро ни стовариха на северните острови. Там беше царството на плажовете със светъл ситен пясък, кристална тюркоазена вода и зеленина за допълване на пейзажа. Предполагам, че благодарение на честите приливи и отливи беше оформен този красив пейзаж, а на фона на него зайците царуваха. Десетки дупки бяха издълбани навсякъде, а малките дългоушковци подскачаха наоколо без особено да се страхуват. Явно липсата на хищници обясняваше голямата им популация и това, че бяха по-безстрашни от събратята им в България.



















След като посетихме Seilebost и Luskentyre, продължихме на север. В търсене на място за лагер се натъкнахме на елен с един отчупен рог, който не беше доволен, че смущаваме пашата му. В крайна сметка разпънахме палатките на една голяма отбивка край пътя и се отдадохме на традиционната вечеря от салата и чедър сирене. Не ни омръзна през цялото пътуване.



Ден 11
Беше ден за разглеждане на много интересни и разнородни островни забележителности. Къде по-известни, къде не чак толкова, но всяко едно си заслужаваше. Започнахме от „Calanaish Standing Stones“ – нещо като умален вариант на Стоунхендж, но за разлика от него безплатно и в същото време зрелищно място. Пак валеше де, но някак не му обръщахме такова внимание вече.







Следващата спирка беше „Bosta Iron Age House“, място което се намираше в края на нищото. Без туристи, което го правеше много истинско. Вкопана къща в земята с покрив от торф и трева, каменен зид и всичко това на фона на кристално синята океанска вода в близкия залив. А една овца, сякаш за да допълни пейзажа, беше застанала гордо за кадъра. Наблизо имаше и малък поток с чиста вода. Замислих се, че навремето това е било идеално място за заселване. Имаше си всичко което биха могли да желаят хората от отминалата епоха.






Продължихме към „Dun Carloway Broche“. Когато Сашо ме попита какво се крие зад това име действително не можах да му отговоря. Не си спомнях. Затова пристигайки на обекта имаше изненада за всички. На един хълм се беше възкачила мини крепост с интересна структура. Частично разрушена, с двойна стена, в която се виеше стълбата за отделните нива, а отгоре се разкриваше панорамна гледка. Било е хем укрепление, хем жилище навремето, но градежът ми направи особено впечатление със своята сложност. А след това беше ред на перлата на острова – „Gerrannan Blackhouse Village“. На един залив беше обособено малко селище от каменни къщи с дебели покриви от слама, които в момента представляваха музей на открито. В някои от къщите имаше презентиране как се тъче вълна на стар стан и как се добива, съхранява и използва торф. Например за горене. Мястото беше идилично, а отгоре имаше и скала, от която да се погледне отвисоко. Традиционните къщички на фона на близкия залив бяха неповторима гледка. Изкарахме няколко часа на мястото. По-малко просто нямаше как.















Съвсем близо до него пък се намираше следващото интересно място - „Norse Mill Klin“. Двойка воденици от отминалите времена, които бяха от камък и с торфени покриви. Много ни хареса. Имаше известно ходене, за да се стигне до него и нямаше посетители, което беше добре дошло, за да станат хубави кадри.





Последната архитектурна забележителност, която посетихме беше „Arnol Black House“ – дълга сигурно 30 метра къща със сламен покрив в едно затънтено селце.








Оттам се отправихме към най-северната точка на островите, т. н. “Butt of Lewis Lighthouse”. Имаше морски фар, красиви скали, множество птици и постоянен здрав вятър. Ако не духаше толкова, щеше да бъде супер за палатки в близост, а и вечерта наближаваше, така че трябваше да намерим място за лагера. Все пак скоро късметът ни се усмихна и се настанихме на чудесно място на завет малко по-южно. Имаше си дървена маса и малка ливада за палатките. В същото време беше закътано и без пряка видимост от пътя. Направихме богата трапеза като за последна вечер на острова. В късна вечер излязохме на разходка в близкото село, където животът изглеждаше спокоен и идиличен. Бяхме доста на север и макар да минаваше полунощ, все още не се беше стъмнило.









Ден 12
До обяд имахме време да поразгледаме столицата на острова Stornoway и после да хванем ферибота за Шотландските земи на главния остров.





Пак едва намерихме места на ферибота и се наложи да го хванем до един по-северен град – Ullapool, което ни удължаваше малко пътя и беше по-скъп, но така или иначе нямахме голям избор. Вече имахме билет за ферибота от Harwick до Rotterdam и трябваше да го хванем след две нощи. Но нека се върнем на Stornoway. Имахме няколко часа за разглеждане преди ферибота и уплътнихме времето с разходка и опитване на пушена риба местно производство. Градчето принципно е приятно с типично островна атмосфера. Има си хубав парк със замък, крайбрежна алея за разходка, канал с малки корабчета и всякакви магазини, за който се вълнува от такива неща. Ние се вълнувахме единствено от супермаркета, за да попълним запасите си за следващите няколко дена. И така заредени с провизии се натоварихме на ферибота и отплавахме обратно на изток. Връщането ни започваше оттук. Около 16 ч акостирахме в Ullapool, който изглеждаше доста приятен, но ние нямахме време да се разсейваме. Имахме доста километри и до края на деня беше добре да подминем Единбург. И успяхме дори по светло. А прехода в северната част на Шотландия от Улапуул до Единбург си беше удоволствие. Шотландските пейзажи не омръзват. Намерихме си чудно местенце сред едни ливади. При нахлуването ни се разбягаха 4 заека, а един елен гледаше учудено на 50 метра. Идилия и хубава последна вечер в Шотландия.

[Asterix]

Ден 13
Предстоеше предимно транзит с една спирка в град Йорк, за да видим какво ще ни предложи. Пътищата отново станаха много натоварени и си личеше, че отново сме в Англия. Йорк гъмжеше от хора и кипеше от живот. Не знам ние ли улучихме такъв момент или обикновено си е така. На мен града ми хареса като архитектура. Беше учудваща жега на фона на предишните дни пропити от влага, дъжд и вятър. Разходихме се за около 2 часа и потеглихме. Излизането беше бавно поради зле оразмерената инфраструктура спрямо трафика.










Вляхме се във вихъра на магистралата и малко преди Лондон се отклонихме на изток към Harwick. Заредихме с гориво до горе, което беше чувствително по-евтино в сравнение с Нидерландия. Интересен факт е, че за цялото пътуване из острова не платихме нито една магистрална такса, мост или тунел. Всъщност единствено край Нюкасъл минахме през тунел, който пишеше, че в последствие трябва да бъде платен онлайн. Цената не беше висока, но се оказа, че ако не платиш до 24 часа от минаването ти, автоматично минаваш като нарушител и трябва да изчакаш да ти излезе глоба, която да платиш, ама къде и как не е съвсем ясно, така че останахме длъжници на англичаните с няколко паунда. Привечер вече по тъмно влязохме през портата на къмпинг на около 20 км от пристанището. Стратегическо място за ранното ставане и хващането на ферибота на следващия ден. Къмпингът беше е в една ферма, доста евтин, но и с много базови условия. В сравнение с другите два във Феанция и на Хейбридите беше най-ниско в класацията, но нас ни устройваше идеално. Имаше течаща вода за къпане и ливада за палатките, така че всичко беше наред, а и собственика се оказа дружелюбен англичанин, който май вдигнахме от масата.





Ден 14
В ранна утрин слънцето се показваше срамежливо и беше приятно. Вдигаше се лека мъгла от сутрешната влага, а недалеч няколко обитатели на фермата – група птици от вида на ему/нанду и бозайници подобни на викуня/лама/алапака, подаваха любопитно глави докато минавахме покрай тях. Един човечец караше колело из фермата и се усмихваше за поздрав. Прииска ни се да останем малко повече, но фериботът не чака, така че, закуска, прибиране на палатките и хайде към пристанището. Там организацията беше добра и неусетно се наредихме на колоната с автомобили, а в уречения час потеглихме без закъснение. Рядко срещано явление при фериботите на по-дълги разстояния. След спокойно плаване продължило около 7 часа ни посрещна огромното пристанище на Ротердам потънало в облаци гарнирани със ситен дъждец. Граничните формалности минаха безпроблемно и бързо, но си почакахме не малко заради многото коли. По-късно паркирахме на подземен паркинг в Ротердам на баснословна цена и тръгнахме на няколко часова обиколка из модерния град с известните си арт и футуристични сгради, каналите и пристанищната атмосфера. Попаднахме в момент, в който беше доста спокойно и благоприятно за разходка.

















Малко преди мръкване се отправихме на юг към Белгия, заобиколихме Антверпен, после Брюксел и около градчето Динант на крайпътна отбивка на третокласен път разпънахме лагера. Белгия ми направи лошо впечатление. За трети път съм в страната за последните 14 години и според мен е в упадък. На магистралата изхлопах в огромна дупка недопустима дори за родните стандарти. Край Брюксел по околовръстното ме задминаваха по багдадско-техерански маниер на зиг-заг тунинговани коли, от които дънеше арабска музика. И не бяха хич малко. Изглеждаше сякаш контрола съвсем е изпуснат, а все пак това е централата на Европа. Впечатлението се допълни и от някакъв идиот, който в 5 часа сутринта като видя палатките край пътя наду клаксона, за да ни събуди или просто защото е тъпанар, но като цяло в кофти светлина видяхме Белгия.
Ден 15





Събрахме лагера и се спуснахме в Динант, който е доста приятно белгийско градче в стар стил с хубава архитектура, река и красива катедрала до нея. Искахме да видим по нещо и в този ден, а да не е строг транзит, макар хич да нямахме време. Трябваше да минем около 1200 км днес и да стигнем до Унгария. Нямаше много време за губене. Видяхме как е в местния Лидъл и се отправихме към Люксембург. Там заредихме – горивото беше на най-добра цена от всички държави, които посетихме по път. Там разгледахме градчето Шенген, в което се сливат трите граници на Люксембург, Германия и Франция и откъдето е тръгнала идеята за шенгенското пространство. Край реката бяха всички знамена на страните членки, а българското и румънското седяха настрана край една пейка. Явно това беше символика за „чакалнята“. Градчето доста ни допадна със спокойствието си.









И беше време за големя транзит. Нямаше за кога да се подмотваме. От Люксембург до България щяхме да гледаме само магистрали и граници. В късна доба наближихме Будапеща и решихме, че е време да подремнем. Налазихме една ливада с височка трева, а както се оказа малко по-късно и доста близо до ЖП линия. Товарните влакове трополяха през половин час, но няма проблеми. Не ни е за първи път да се установим до линия и да разберем по-късно. Въпреки късния час не пропуснахме разпъването на трапезата. Все пак беше последна вечер за това пътуване.
Ден 16
Мързелива закуска и тръгнахме към КПП-то при Суботица. Не ни се рискуваше с тия гастарбайтери да киснем няколко часа на главната граница при Хоргош. Минахме доста бързо, а от сръбска страна останахме приятно изненадани, че бяха направили нов транзитен път, който се сливаше с магистралата малко по на юг. Браво на сърбите! На границата Сърбия-България обаче си почакахме. От българска страна нашите се раздаваха и работеха всички гишета, но сърбите го даваха лежерно. И така на родна земя, щастливи от осъщественото пътешествие, беше време да се върнем към монотонното ежедневие. Всичко хубаво си има край, но остават спомените, които са безценни. След 8276 изминати километри и обратно у дома мога да кажа, че Шотландия е място, което трябва да се види. Може би не е за хора, които търсят жега и слънце, но е за всички, които търсят връзка с природата, уединение и дива красота.



Толкова от мен. Скоро надявам се още!

[ИВАН НЕДОКЛАНОВ]

Айде бе човек От кога те чакам ))

Благодаря !!!!!!

[cnc82]

Изчетах всичко на един дъх !
Благодаря за виртуалното приключение ! 🙂

[Валери Недялков]

Разкошен пътепис и впечатляващи кадри.

[Asterix]

Благодаря! Малко се позабавих тази година, но ангажименти и задачи дебнат от всеки ъгъл и отне повечко време :-)

[Shaquil]

Страхотен пътепис със зашеметяващи снимки!