От доста време ме човъркаше едно мъгляво любопитство да видя що за място е това, Кентърбъри. Нещо катедрала, нещо пилигрими, вече 1500 години се стича народ натам. Самият Чосър не е стигнал до Кентърбъри. Седял си е в къщи и си е измислял историйки. Поетичния му талант е бил така високо ценен, че в един момент кралят го дарява с " галон вино всеки ден, докато е жив". Нищо чудно че не е стигнал далеч
На мен като няма кой да ми подарява вино, си го правя сам. И докато чакам да ферментира, стигнах и до Кентърбъри.
Любопитни факти: Чосъровите "Кентърбърийски разкази" са писани два века преди Шекспир. Представляват весели историйки които няколко пилигрима си разменят по дългия път към града. Кончетата им тропкали леко, с достойнство, като аристократ на парад. Ама не съвсем бавно, щото все пак трябва да стигнат града преди залез слънце, иначе ще им хлопнат портите пред носа. Този специфичен конски ход бил наречен "Кентърбърийски ход", сега съкратено "кантер" (лек галоп).
Днес пилигримите идват по магистралата, по красивия мост над Темза. Галопът продължава да е лек, защото в края на моста събират парса и всички се влачат неохотно. Поне задръстванията намаляха откакто махнаха будките за стотинки. Сега само ти снимат номера и ако искаш плащай, ако не искаш - то си цъка глобички автоматично. Всичко тихо, кротко, безгрижно. Миналата година са глобили 2млн безгрижни шофьори, по 70 кинта и отгоре. Тихо, кротко се търкалят жълтици към хазната.
Нататък е окръг Кент, чието название все ме кара да си мечтая за цигари. Всъщност се води голям производител плодове. Примерно хмел, от който се произвежда любимият ми плодов сок, бира...
До Кентърбъри се стига и с влак от Лондон (за около час с бързия от гара Св.Панкрас, или за час и половина с бавния от Виктория). Знаете ли че: първата карта за влак (сезонен билет) в света е издадена именно в Кентърбъри, през 1834г.
Нарочно или не, просеката над асфалта беше оформена като готически прозорец в катедрала. И да, от тоя храсталак отстрани стърчат клечки и лявото ми огледало е като да са го драли мечки. Явно мотоциклетите затова карат по централната линия на пътя, да не си драскат лактите...
Този пилигрим е дошъл с Харли:
Нареждаме се в колона, все туристи, покрай градски стени:
И порта има:
Сивичко, сивичко, изведнъж всичко избухва в цветове. Парк някакъв.Ама няма спиране, първо, защото няма къде, и второ, защото трябва най-напред да си паркираме бохчите в къщата за гости, където съм обещал да се веснем по обяд:
Основното предимство в сравнение с хотел е, че в къща за гости обикновено предлагат готвена закуска на сутринта (яйца, боб, бекон, наденица). На второ място в класацията е отсядането в старовремска кръчма - освен старинната обстановка по стаите, предимство естествено е, че вечерта може да слезеш до бара направо по пантофи. Пак един такъв домашен уют, минусът е, че понякога нямат паркинг.
Разопаковам само най-важната част от багажа - карта с набелязаните забележителности. Градчето е миниатюрно, но с картата се пести време.
И айде обратно към градската стена, до която зеленее още един парк:
Стената е римска, много сандали са я тъпкали, здрава работа, но не била много от полза. Като пристигнал Уилям Завоевателя, градът се предал доброволно. Опасявайки се че Кентърбъри ще повтори същото с всеки мераклия-завоевател, Уилям усилил стените с камък.
Хълмчето е тамън за гледката:
... към огромното катедралище :
Паметникът долу е на местен полк пешаци - съществува вече 400 години за което време е набрал над сто военни отличия за битки буквално по целия свят: от Карибите през Южна Африка до Бирма, Египет, къде ли не.
Градът е голям колкото Казанлък, но си нямат рози. Местните дори се майтапят че тук никой не градинарства, защото в момента в който забодеш лопата в двора, моменталически се появяват археолози. Отдолу са пластове и пластове история.
Нови къщи :
Изненадващо, в самия център на града, някъде до катедралата, има цяла ябълкова градина . Вътре растат сортове с подобаващи названия, като "Църковния хорист" и "Десетте божи заповеди". Впоследствие се оказа че сме прехвърчали на около два метра от входа, някъде в момента когато започнах да осъзнавам че два дни са малко за да се нарадва човек на всичко...
Центърът е какафония :
По една тясна уличка гледам насред туристите се мотат две необичайни фигури, в средновековни дрехи. Пробвах да ги последвам за снимка, но не успях да се промъкна достатъчно бързо през тълпата. Шмугнаха се в някаква сгада, която се оказа Музеят на "Кентърбърийските разкази" (canterburytales.org.uk). За 11 лири се гледат сценки с восъчни фигури, костюмирани актьори разказват случки и т.н театрални неща. Не остана време... Планирах да влезем в Музея на масоните, но не минахме покрай него и забравих...
Това е рекламният изглед на града, 500-годишната "Къща на тъкачите" :
Вътре е ресторант с готина тераса до реката, но нямаше къде да стъпиш, камо ли да седнеш:
В менюто се предлага и пакет "обяд плюс возене с лодка", но нямаше указан маршрут. А по реката возят няколко компании, по различно трасе. Пък и вече бях запланирал 45 минути с "Canterbury RIver Tours". Цените са наполовината на тези в Кембридж и Оксфорд, някакви си 11 лири на калпак (има и семеен билет с който за 27 лири се качват двама възрастни и две деца). Списъците с желаещи се пълнят бързо и се чака, та имаше време да се разтъпчем по главната улица.
За наргиле нямаше време:
В края на главната улица вече 700г стои Западната порта. За дълговечието спомага и табела, щедро обещаваща 25 лири награда за информация ако някой види вандал да уврежда портата ( в отговор вандалите я бяха нашарили със спрей)
От тази страна портата не изглежда особено масивна. В подножието й се плацикат водни кокошки:
От другата страна е парадния изглед:
Като минахме обратно покрай глашатаите за лодките се оказа че има отказали се и ще се вредим за по-ранния час. Гидът поведе групичката ни към реката по разни тесни пролуки измежду сградите:
На мен като няма кой да ми подарява вино, си го правя сам. И докато чакам да ферментира, стигнах и до Кентърбъри.
Любопитни факти: Чосъровите "Кентърбърийски разкази" са писани два века преди Шекспир. Представляват весели историйки които няколко пилигрима си разменят по дългия път към града. Кончетата им тропкали леко, с достойнство, като аристократ на парад. Ама не съвсем бавно, щото все пак трябва да стигнат града преди залез слънце, иначе ще им хлопнат портите пред носа. Този специфичен конски ход бил наречен "Кентърбърийски ход", сега съкратено "кантер" (лек галоп).
Днес пилигримите идват по магистралата, по красивия мост над Темза. Галопът продължава да е лек, защото в края на моста събират парса и всички се влачат неохотно. Поне задръстванията намаляха откакто махнаха будките за стотинки. Сега само ти снимат номера и ако искаш плащай, ако не искаш - то си цъка глобички автоматично. Всичко тихо, кротко, безгрижно. Миналата година са глобили 2млн безгрижни шофьори, по 70 кинта и отгоре. Тихо, кротко се търкалят жълтици към хазната.
Нататък е окръг Кент, чието название все ме кара да си мечтая за цигари. Всъщност се води голям производител плодове. Примерно хмел, от който се произвежда любимият ми плодов сок, бира...
До Кентърбъри се стига и с влак от Лондон (за около час с бързия от гара Св.Панкрас, или за час и половина с бавния от Виктория). Знаете ли че: първата карта за влак (сезонен билет) в света е издадена именно в Кентърбъри, през 1834г.
Нарочно или не, просеката над асфалта беше оформена като готически прозорец в катедрала. И да, от тоя храсталак отстрани стърчат клечки и лявото ми огледало е като да са го драли мечки. Явно мотоциклетите затова карат по централната линия на пътя, да не си драскат лактите...
Този пилигрим е дошъл с Харли:
Нареждаме се в колона, все туристи, покрай градски стени:
И порта има:
Сивичко, сивичко, изведнъж всичко избухва в цветове. Парк някакъв.Ама няма спиране, първо, защото няма къде, и второ, защото трябва най-напред да си паркираме бохчите в къщата за гости, където съм обещал да се веснем по обяд:
Основното предимство в сравнение с хотел е, че в къща за гости обикновено предлагат готвена закуска на сутринта (яйца, боб, бекон, наденица). На второ място в класацията е отсядането в старовремска кръчма - освен старинната обстановка по стаите, предимство естествено е, че вечерта може да слезеш до бара направо по пантофи. Пак един такъв домашен уют, минусът е, че понякога нямат паркинг.
Разопаковам само най-важната част от багажа - карта с набелязаните забележителности. Градчето е миниатюрно, но с картата се пести време.
И айде обратно към градската стена, до която зеленее още един парк:
Стената е римска, много сандали са я тъпкали, здрава работа, но не била много от полза. Като пристигнал Уилям Завоевателя, градът се предал доброволно. Опасявайки се че Кентърбъри ще повтори същото с всеки мераклия-завоевател, Уилям усилил стените с камък.
Хълмчето е тамън за гледката:
... към огромното катедралище :
Паметникът долу е на местен полк пешаци - съществува вече 400 години за което време е набрал над сто военни отличия за битки буквално по целия свят: от Карибите през Южна Африка до Бирма, Египет, къде ли не.
Градът е голям колкото Казанлък, но си нямат рози. Местните дори се майтапят че тук никой не градинарства, защото в момента в който забодеш лопата в двора, моменталически се появяват археолози. Отдолу са пластове и пластове история.
Нови къщи :
Изненадващо, в самия център на града, някъде до катедралата, има цяла ябълкова градина . Вътре растат сортове с подобаващи названия, като "Църковния хорист" и "Десетте божи заповеди". Впоследствие се оказа че сме прехвърчали на около два метра от входа, някъде в момента когато започнах да осъзнавам че два дни са малко за да се нарадва човек на всичко...
Центърът е какафония :
По една тясна уличка гледам насред туристите се мотат две необичайни фигури, в средновековни дрехи. Пробвах да ги последвам за снимка, но не успях да се промъкна достатъчно бързо през тълпата. Шмугнаха се в някаква сгада, която се оказа Музеят на "Кентърбърийските разкази" (canterburytales.org.uk). За 11 лири се гледат сценки с восъчни фигури, костюмирани актьори разказват случки и т.н театрални неща. Не остана време... Планирах да влезем в Музея на масоните, но не минахме покрай него и забравих...
Това е рекламният изглед на града, 500-годишната "Къща на тъкачите" :
Вътре е ресторант с готина тераса до реката, но нямаше къде да стъпиш, камо ли да седнеш:
В менюто се предлага и пакет "обяд плюс возене с лодка", но нямаше указан маршрут. А по реката возят няколко компании, по различно трасе. Пък и вече бях запланирал 45 минути с "Canterbury RIver Tours". Цените са наполовината на тези в Кембридж и Оксфорд, някакви си 11 лири на калпак (има и семеен билет с който за 27 лири се качват двама възрастни и две деца). Списъците с желаещи се пълнят бързо и се чака, та имаше време да се разтъпчем по главната улица.
За наргиле нямаше време:
В края на главната улица вече 700г стои Западната порта. За дълговечието спомага и табела, щедро обещаваща 25 лири награда за информация ако някой види вандал да уврежда портата ( в отговор вандалите я бяха нашарили със спрей)
От тази страна портата не изглежда особено масивна. В подножието й се плацикат водни кокошки:
От другата страна е парадния изглед:
Като минахме обратно покрай глашатаите за лодките се оказа че има отказали се и ще се вредим за по-ранния час. Гидът поведе групичката ни към реката по разни тесни пролуки измежду сградите:
Коментар