Лазурният бряг

[Nik Nikolov]

От: Лазурният бряг

Ница.

Пристанището на Ница.

Тук стоят яхтите , когато чорбаджията го няма.

Защото е по-евтино от Монако.

Ница всъщност е летището на Монако. Има стотици частни самолети.
От Кан - нямам снимки.

[Beduin]

От: Лазурният бряг

На сутринта потегляме към Сен Тропе. Пътуваме по националните пътища, а не по магистралата – по-интересно е и по-евтино. На пунктовете за плащане на таксата за магистралата във Франция и Италия има поставена греда, ограничаваща височината до 2 метра. Ако МПС-то на може да мине под гредата, защото тегли каравана, или защото има велосипеди на покрива, го таксуват за втора категория. Така за 100 км. по магистрала плащаме около 10 евро, а за гориво плащаме около 8 евро. Тези такси, както и таксите за платен паркинг ги преглъщаме много трудно. Пътуването извън магистралата е по-интересно, но по-бавно. Влизаме в множество селища, в които има много кръгови движения с малък диаметър и много „легнали” полицаи. Налага се често да проверявам как е ситуацията в караваната. Насочваме се към къмпинг La Gaillarde (може и да не се казва така) на около 25 км. преди Сен Тропе(43 21' 56'' N, 06 42' 46'' E). Отново ни настаняват на едно от последните свободни места, ако не и последното. Въпреки, че заявявам, че оставаме, служителят от рецепцията ни натоварва на едно електромобилче, като тези за голф, и ни закарва до парцела, за да го одобрим и да ни покаже кое къде е в къмпинга. Парцелът е „лукс”, което означава, че има течаща вода. Нямаме нужда от тази екстра, но щом я има – ще я ползваме. Къмпингът е доста населен, алеите са тесни и няма място за маневриране. Парцелът е с наклон и караваната не може да се вкара с бутане. С голям зор паркирам „къщичката” на мястото й - добре, че мога да навлезна в отсрещния парцел. Иначе къмпинга е хубав. Ползва се кодова брава при всяко влизане и излизане от къмпинга – дори и за плажа или магазина. До къмпинга има специален паркинг за кемпери с необходимите удобства – пълен е. Как няма да е пълен – на всяка полянка, в близост до морето има направен паркинг, но в 95% от случаите има греда на 2 метра височина.
На следващия ден – в Сен Тропе. Разхождаме се из града и очакваме иззад ъгъла да изскочи Крюшо. Атмосферата на града се е запазила като от онези години. Питаме къде е жандармерията – показват ни наляво, допълвам: „Луи дьо Фюнес” – показват надясно. Денят е горещ – точно като от добре познатите ни филми. Сградата на старата жандармерия е непокътната, но сега не се ползва. Туристите се снимат пред нея – правим го и ние. В града има много силно полицейско присъствие – на всяко второ кръстовище се среща патрулираща полицейска двойка. Има полицаи и на велосипеди – специални велосипеди за тях. Няма никакво основание за наличието на толкова полиция. Подозирам, че в наименованието на известния филм е скрито някакво „бъзикане” с полицията. Разхождаме се по уличките, по пристанището с яхти, качваме се на кулата на старото пристанище. Срещаме интересни превозни средства – коли на базата на Аустин-мини, които вместо покрив и врати, имат сенник и при необходимост - прозрачни завески против вятър и дъжд. Тук всичко те настройва много разпускащо, включително и тези „безгрижни” автомобилчета. На пристанището виждаме две интересни таксита – джипове Audi Q7 и BMW X5. Градчето е страхотно, но ние малко трудно превключваме от Кан на Сен Тропе, а и жегата много ни натиска. Остатъка от деня го отделяме за плаж. Водата отново не може да ни впечатли – до тук Гърция води в класацията ни. През следващия ден също мързелуваме на плажа до къмпинга, вършим някои битови дейности и събираме сили – в последните дни се поизморихме.
След Сен Тропе – Марсилия. Отново по неплатени пътища достигаме до къмпинг Les Cigales – на двайсетина километра преди Марсилия(43 13' 27'' N, 05 32' 29'' E). Служителката от рецепцията е излязла за половин час и трябва да я изчакаме. Чакането е особено мъчително – около рецепцията има големи широколистни дървета, които са пълни с цикади. Това са насекоми, които цвърчат подобно на щурците, но много по-силно и продължително. Достатъчно е да има три-четири бройки на дървото до теб, за да те побъркат, а те са повече и на много дървета. Цвърчат сутрин от 8,30-9 часа до 19,30 часа и звука от тях е ужасен. Налага се да говоря на висок глас за да ме чува служителката, а аз я гледам в устата и се напъвам, за да я разбирам. За щастие голямата част от къмпинга е извън дърветата и далеч от тези гадинки. Чуват се, разбира се, но много по-слабо. Казват, че се появявали на определен брой години и тази година е моментът. Парцелите са със много бегла сянка, но ние само ще спим тук. Разполагаме караваната и потегляме с колата към Марсилия. Пътуваме около двайсетина километра. Пейзажът е полупустинен – до където ти стига погледът: само трева и камъни. Никакви храсти, за дървета – не говорим. Много подтискащо – все пак идваме от Ривиерата и не сме подготвени за такава гледка. На две места има по няколко пинии. Там са направили отбивки и отдалеч изглеждат като оазиси в пустинята. Пътят има ленти за велосипедисти и по тях се движат велосипедисти! Това е още по-потресаващо. Напред и назад докъдето ти виждат очите е пусто, няма един храст, няма коли, няма хора, следобедната жега е в разгара си, нас ни спасява климатика, а тези въртят педалите по баира(терена е хълмист) и не се знае на къде са тръгнали. С наближаването към Марсилия камъните взимат превес над тревата. Първите впечатления от града са подтискащи – град без зеленина. Виждаме указателни табели за двете църкви в града. Едната е със златна статуя на върха и се намира на висок хълм. Лесно я забелязваме и следваме табелите. Пътя ни изкачва спираловидно по хълма и ето ни горе. Църквата е много интересна. Тук храмовете са със купол. Отвътре прилича на нашите църкви. На запис звучи някакво песнопение, напомнящо на нашите служби. Този храм е построен за да пази моряците от беди. Куполът отвътре е със страхотна златна мозайка, която също е на морска тематика. По стените има архитектурни елементи, представляващи нос на лодка. По стените виждаме окачени множество картини на кораби и самолети – някои са бедстващи, други – не. От тавана висят на въженца модели на самолети и кораби. Всичко е много необичайно е за църква. Храмът е с големи прозорци без стъклописи. Толкова е светло, че снимаме спокойно с камера и с лентов фотоапарат без необходимост от допълнителна светлина. От всички храмове, които сме разглеждали в западна Европа, този е един от най-красивите отвътре. Усещането е необичайно. Не сме се подготвили с достатъчно предварителна информация за това място, но можем да се коригираме по-късно. В криптата е отредено място, за палене на свещи. Там помещението е малко и климатик се бори с топлината от горящите свещи. Отвън църквата е като крепост – непристъпна. Влиза се по подвижен мост, който след края на работното време се вдига. Хванахме точно този момент. Оглеждаме града отвисоко – много голям град. Възникнал като пристанищен град, и сега продължава да бъде най-голямото средиземноморско пристанище. Новото пристанище е на 50 км. на запад от града, и самото то е с дължина 70 км. Старото пристанище е построено в един дълбоко врязан тесен залив. Потегляме на опознавателна обиколка и задавам на навигацията „градски център” за да се смъкнем някъде долу. Улицата се спуска надолу, следваме извивките й. „На следващата пресечка завийте надясно” – подготвям се да изпълня напътствието, завивам надясно в по-стръмна уличка, и … улицата не се вижда. Да, улицата е някъде под колата. Леко отпускам спирачката, колата се навежда напред и виждам улицата: около 100 метра дължина и наклон, какъвто съм срещал само по черните планински пътища. Трябват ми няколко секунди да осъзная това, което виждам. От двете страни на улицата има паркирани коли – значи се използва. Добре, че сме без караваната – потеглям надолу. Със сериозно натисната спирачка и включена първа предавка, двигателят вдигна над 4200 об./мин. Кой ги прави тези улици? Нямам време да гледам настрани и да преценявам колко е наклона. Вече се движим по равното, но мислите са ни още на това спускане. Ясно, че тук няма сняг, но такъв наклон… Запомних, че имаше асфалт. Как е положен този асфалт? Не мога да преценя – да се възхищавам ли от това човешко творение, или да се възмущавам. След минути се разхождаме пеша покрай старото пристанище и стария фар. Мястото е удобно за разходки и е на входа на залива. Целия трафик от лодки и корабчета минава пред нас. В едната посока гледаме града, а в другата – залеза. Хващаме страхотен залез, правим много снимки, мястото вдъхва спокойствие. Заговаря ни един българин, емигрирал преди много години – не беше преуспял. Като типичен пристанищен град, през годините Марсилия е дала подслон на много чужденци, включително от други континенти. Престъпността се е увеличила значително и местните хора и фирми са започнали да напускат града. Тогава са променили законите и са положили усилия за обръщане на процеса. Изчакваме да притъмнее, правим нощни снимки и се прибираме в къмпинга.
На следващия ден – отново в Марсилия. Качваме се на корабчето за острова Иф и едноименната крепост. Тук историята и художествената измислица са преплетени до неузнаваемост. Крепостта е малка. Служела е да пази града, впоследствие е превърната в затвор. Вятърът ни брули и пречи за разглеждането от най-високата точка. Видяното на острова не ни впечатлява особено. Загубихме почти половин ден, платихме по 10 евро за корабче и по 10 евро за вход. Връщаме се в града и отиваме до катедралата близо до брега. Лош късмет – този ден не работи. Очаква ни последната точка от Марсилия - двореца. Паркирали сме на съмнително място, предполагам, че е служебен паркинг на полицията, и бързам с потеглянето. Не включвам навигацията, а тръгвам по тиха улица, като държа посока към центъра с идеята да излезем на по-голяма улица и да следваме табелките. Улицата е достатъчно широка, с паркирани коли от двете страни. Завивам на няколко кръстовища, защото така ни водят знаците. Постепенно се изкачваме, улицата се стеснява и паркираните коли стават само от едната страна. Много скоро улицата става със ширина една кола, тротоарът остава само един – широк две плочки. Оказваме се в старата част на града. Преваляме хълмчето и започваме да се спускаме. По тесните улици играят деца. След няколко чупки се оказва, че улицата е без изход – след една пряка има потъващо колче. Доколкото разбирам улицата е еднопосочна. Продължавам до пресечката като последна надежда. Пряката се оказва още по-тясна. По стената на сградата има много на брой и дълбоки следи от завивалите коли. С много маневри ще мога да завия, но натам изгледите не са добри. Ако се наложи връщане на заден ход през това кръстовище, ще има големи проблеми. Изминали сме около километър по тези кривулици. Решавам да се връщам бързо заднешком, докато не са дошли други след нас. На едно уширение успявам да обърна и бързам по обратния път. Напразно бързам – срещаме се с друга кола. Онези ни гледат с разбиране. Започвам маневри на едни стъпала и успяваме да се разминем. По-натам се срещаме с още една кола. Тук вече има повече въздух – намираме място за разминаване. След още няколко минути благополучно сме на изходната точка. Кой ги прави тези улици? Излизаме на главен булевард и включвам навигацията. Обикаляме залива и стигаме пред двореца. Въртим се известно време в търсене на възможност за безплатно паркиране. Безрезултатно е и се насочвам към платения вариант. Допускам грешка на едно престрояване и се оказваме в лентата, която ни отвежда на магистралата. Тази магистрала минава под половината град, включително и под залива. В това не виждам никаква логика, но ... някой е правил тези пътища.... Влизаме в тунела и се спускаме надълбоко – под залива. Тунела не тече. След малко сме от другата страна на залива и започваме наново обиколката му. Скоро паркирам успешно пред двореца. Разхождаме се из хубав градски парк. Това е единствената зеленина в града. Дворецът е на входа на залива – срещу стария фар. Гледката е много приятна – морето, заливът, корабчетата, фарът, градът, островите и разбира се залезът. Няма да дочакаме залеза. Тук можем да стоим безкрайно, но трябва да се прибираме в къмпинга – уморени сме. Приключихме с Марсилия. От тук до Барселона е един ден път, но Барселона не е за един ден. Това ще остане за друг път – утре потегляме обратно на изток.

[Beduin]

От: Лазурният бряг

На следващия ден – магистрала, бързо придвижване и спираме за нощувка в къмпинг Miraflores след Генуа(44 21' 28'' N, 09 12' 35'' E). Къмпингът е сравнително голям. Настаняваме се на централен парцел пред басейна. В короната на дървото до нас има две цикади – голям късмет. Изтърпяваме ги до 19,30ч. и млъкват. В този къмпинг си взимаш от рецепцията карта с чип, чрез която можеш да ползваш душ. За нищо не става! Топлата вода още не е дошла и времето свършва. Мъжете могат да се справят и на мивката. Намираме се в региона, където пропан-бутана не е навсякъде. От рецепцията ни насочват към малкото селище Ruta, където има газ. До там са двайсетина километра тесен планински път. Отиваме и хващаме края на работното време на една мизерна газстанция. Няма да разглеждаме Генуа, както пропуснахме и Сан Ремо – няма време за всичко.
На сутринта потегляме за Флоренция. По пътя правим една отбивка до Пиза. Заслужава си да видим наклонената кула, но сме с караваната и нямам никаква идея къде ще паркираме. На навигацията не е отбелязана кулата. Пиза е малък град, ще решаваме на място. Задавам „градски център” и се насочваме към града. GPS-а ни докарва до едно кръстовище на крайбрежната улица, от което наляво започва пешеходна зона и има табела „Tore” за кулата. Продължаваме напред. Няма паркинги. От двете страни на улицата има успоредно паркирани коли. Свободни места, разбира се, няма. С отдалечаването от така наречения „център” започват да се появяват единични места, но на нас ни трябват две за паркиране и едно за подхождане – стават три. Отдалечаваме се от предполагаемото място на кулата, но надежда за паркиране – няма. Движим се като „Икарус” по улиците и нямаме никаква идея, дали изобщо ще се спрем някъде. Изведнъж съзирам отляво две съседни свободни места, веднага след една пешеходна пътека – идеално. Паркираме, плащаме два талона и се устремяваме пеша в предполагаемата посока на кулата. Слънцето е в зенита си и по улиците почти няма сянка. Няма и хора, няма кого да попиташ за посоката. Пред малко хранително магазинче се е разплул един италианец. Питам го на англо-италиански „Къде е кулата?”. Гледа ме неразбиращо. Заставам накриво и той веднага загрява какво го питам. В този град е много лесно да се разбереш. Не след дълго сме пред кулата. Изчистена е и се е белнала като нова. В действителност наклонът е много сериозен – около 13 градуса. Като я видиш на живо е по-впечатляващо, отколкото на снимки. Един от етажите е обхванат от скеле и се реставрира. Скелето има стъпаловидни плотове, за да може да се работи. Туристите се качват на кулата, но тук е 37 градуса на сянка. Няма едно облаче на небето, на слънце жегата е нетърпима, влачим се едва-едва и няма сила, която да ни накара да се покатерим до горе. Задоволяваме се с влизане на хлад в музея, катедралата и баптистерията – кръглата сграда пред катедралата. В баптистерията ни демонстрират страхотно ехо – всъщност такова е във всички кръгли помещения. Изтича ни срока за паркиране и това е по-сериозната причина, поради която съкращаваме разглеждането. След 15 минути бърз ход стигаме до колата. Потегляме към къмпинг на около 25-30 км. от Флоренция. Предварително съм набелязал къмпингите от http://www.eurocampings.co.uk/en/europe/. Наближавайки целта, срещаме табелка за къмпинг и решаваме да го видим. Харесва ни и оставаме в него – къминг Mugello Verde (43 57’ 44’’ N, 11 18’ 31’’ E). Настаняване, хапване и газ към Флоренция. Италианците наричат града Фирензе, а ние със старото му име. Пристигаме не по входна артерия, а по някакви малки улици през тихи квартали. Изведнъж се оказваме на главен булевард. Спирам на светофар. На другите светва „зелено” и от пресечката излита рояк мотористи. Точната дума е „рояк”. Движат се като рояк, облитат те, по-бързи, по-бавни, пред теб, зад теб, отстрани, мушкат се пред теб. Повечето са със скутери, но има и с мотоциклети, триколки. За нас, несвикналите, това е много стряскащо. Отсега нататък гледам с четири очи мотористите. Кръстосваме опознавателно по булевардите и спирам до реката. Денят е към края си и набелязваме маршрутите за утре. Една от забележителностите е катедралата – третата по големина след Ватикана и Лондон. Разбира се цялата е от мрамор – в три цвята. Вече е затворена – остава за утре. Наоколо е старата част на града с най-различни архитектурни творения. Пълно е със заведения и магазини – примамки за туристите. Наблизо е площадът - полето за изява на уличното изкуство. Тук попадаме на страхотен мъжки струнен квартет. На външен вид изглеждат като гастарбайтери зидаро-мазачи, но как свирят.... Можем да ги слушаме цяла вечер, но има и други неща. Виждаме отново художник, рисуващ със спрейове, но не може да се мери по колорит с онзи в Кан. Стигаме до прословутия покрит мост. Малко сме разочаровани. На снимки изглеждаше много хубав и интересен, но в действителност е доста западнал и кичозен. Доколкото разбирам, се използва за жилищна площ, и всеки си пристроява стаичка над водата. Явно не сме подготвени с информация, но и не сме впечатлени. Бяха ни казали, че във Флоренция е много красиво. Затова може би дойдохме с много големи очаквания. Докато обикаляме, виждам табелки за два къмпинга във града. По някаква причина не ги бях намерил в Интернет. Това в никакъв случай не е загуба – в града е задушно и горещо. Връщаме се в нашия къмпинг и се наслаждаваме на добрите условия: наоколо е планински терен с иглолистна гора, а ние сме под пиниева сянка. Пинията е иглолистно дърво, доста приличащо на бор, но с по-широка корона, расте на топлите места – по средиземноморието. Смолата е като боровата – много ароматна. Като станем сутрин и това ухание ни лъхва, птичките пеят, спокойствие, няма шум. Разбрахме, че сме уморени от постоянната глъчка и шумотевица по всички посетени места. Още една приятна изненада в къмпинга – в общото помещение на санитарния възел има фризер за общо ползване – безплатно. Вечерта слагаме в него бутилки с вода и пием студена вода през целия следващ ден. В този къмпинг се чувствахме най-добре.
На сутринта – отново във Флоренция. Започваме от двореца, разположен на хълма над града. Решихме да разгледаме първо градината, докато не ни е опекла жегата – очакват се температури 37 градуса на сянка. С големи усилия на волята стигаме до най-високата точка на градината – Музей на порцелана. Музеят не е нещо кой знае какво, но има климатик и затова се мотаем достатъчно дълго из него. Има красиви неща, но само затова не си заслужава да се катери човек дотук. Градината е с много стръмни алеи и няма нищо за гледане – само загубено време и умора, особено в горещ ден като днешния. Слизаме долу и влизаме в двореца – там е по-интересно. Впечатляват ни изрисуваните стени. Вместо скъпо обзавеждане и архитектурни елементи – гола стена, изрисувана с всичко това. След двореца – отново в стария град. Търсим сянка в уличките. На дневна светлина разглеждаме катедралата – величествена е. Влизаме вътре. Малко сме изненадани – празна е. Очаквах да видя много редове столове, но не – празно и децата тичат на воля. Интересен е огромният, изписан отвътре, купол. На този купол може да се качиш по стълба, виеща се в двойната му стена. Нямаме сили за такива физически изпитания. Разглеждаме по светло площада, покрития мост. Мотаем се из стария град. Тук цените на плодовете и зеленчуците са по-ниски в сравнение с Франция и отделяме време за пазаруване. Ако разполага с достатъчно време, човек може да види доста неща във Флоренция, но ние ще съкратим престоя си.

[Beduin]

От: Лазурният бряг

На следващия ден продължаваме пътуването на изток, отминаваме Венеция и се насочваме към къмпинг до Ераклеа Маре(45 33' 13'' N, 12 46' 01'' E). Планираме няколко дни да изкараме в мързелуване на плажа. Преди Ераклеа виждаме една мизерна табелка за къмпинг. Отминаваме я и продължаваме към набелязания къмпинг на брега на морето. Той се оказва много луксозен, с всякакви екстри. Планираме да останем за четири нощувки, но ни обявяват цена от 62 евро на нощувка. Не им искаме екстрите, искаме спокойствие и море. Обръщам и тръгваме към мизерната табелка. Пристигаме на обект по линията на „Агротуризъм”(45 35’ 57’’ N, 12 38’ 51’’ E). Има ресторант, места за къмпингуване, бунгала, стационарни каравани. Посрещат ни две понита, патица с малките си и пълен двор с животни. Има опънати две палатки. Излиза стопанката и ни казва цената – 8 евро на човек и това включва всичко. Оставаме. Намираме се на около 25 км. от плажа, но това не ни притеснява. Имаме нужда точно от такова спокойствие. Чистотата в санитарния възел търпи известни критики, но ще го преживеем. Разполагаме караваната и заминаваме на плажа. По пътя до Ераклеа Маре минаваме покрай два супермаркета в Ераклеа и покрай два магазина за селскостопанска продукция, намиращи се в полето до пътя(45 33' 46'' N, 12 43' 34''E). Цените са повече от добри – като софийските или с десетина процента отгоре. Освен това „летвата” на количеството за цена „на едро” е много ниска и ние пазаруваме „на едро”. Плодовете и зеленчуците се появиха в изобилие на масата ни. Плажът е продължение на познатия ни от къмпинга до Венеция, но в този си край не е толкова широк. Интересно, че трябва да си платиш, ако искаш да ползваш душ на плажа. Петък вечер е и в къмпинга ни чака изненада. Местните хора се събират в ресторанта(те са единствените посетители) и си правят караоке-бар. Не си го представяхме така. За щастие следващите вечери са тихи и спокойни, но не можем да им се насладим. Точно до този имот минава напоителен канал и комарите за огромни. Наложи се да вечеряме в караваната.
Изкарахме тук три нощувки и ни омръзна. Започваме да си мислим за България. Потегляме към Плитвички езера – Хърватска. Изцяло се доверявам на навигацията. Покрай Триест влизаме в Словения. В първите метри след границата се разсейвам за малко и пропускам входа на паркинга, откъдето трябва да си купим винетка. Не върви да се връщам заднешком, нито пък да влезна през изхода. Няма друго място за спиране. Продължавам и очаквам да срещнем бензиностанция или нещо друго, откъдето да си купим винетка – няма! Не исках да съм нарушител, но така се получи. Караме по магистралата около двайсетина минути. Стигаме до изход за Риека, а там дебнат проверяващите. Хванали са един италианец. На нашето стъкло си стои старата винетка – добре, че не съм я отлепил. Размина ни се 120 евро глоба. Продължаваме по обикновен път и като типични българи изпитваме задоволство, че сме надхитрили държавата. Все пак за 20 минути магистрала да платиш 15 евро – не се връзва. Пътят през останалата част от Словения е много приятен. Минаваме през китни селца, покрай тучни ливади по хълмовете, хубави гори. Неволно се сещам за онзи чешки художник, който беше изобразил Словения с планини, а България … Ние много се засегнахме, но всъщност… По-добре да мислим за нещо друго! Влизаме в Хърватска. Тук хоризонталната греда на пункта за плащане на магистралата е на 1,90м. Таксата за 100 км. с караваната е около 7-8 евро. Преди да стигне Риека, магистралата минава над Опатия. Поглеждаме надолу вдясно и се изкушаваме да слезем до курорта. Намираме се на около 150 м. надморска височина. Опатия е тесен и дълъг курорт на стръмен бряг. Правя аналогия с улиците в Монако, но все пак на отбивката завивам и тръгваме надолу. Движим се на запад по улица с постоянен наклон, която ни завежда точно където трябва – на малко пристанище. Последните двайсетина метра се оказват изключително стръмни – за връщане по същия път не може да се мисли. Тръгваме по крайбрежната улица на изток. Няма предвидени места за паркиране. Надясно уличките са тесни и без изход – натам е морето. Наляво уличките са стръмни. Минаваме покрай вила „Анджолина“ – първата вила на това чудно място. Тази вила е с интересна история, но изглежда не ни е писано да я разгледаме. Крайбрежната улица е с две ленти – по една във всяка посока. Няма къде да спрем. Чувствам, че тук не ни е мястото с караваната. Няма паркинги, навсякъде е тясно и стръмно. Отминавам една отбивка наляво – наклона беше приемлив. Предварително бях видял, че източният край на курорта е далече от магистралата и стига до високи скали. Осъзнавам, че трябва да се ориентираме към магистралата. Явно това ще ни е разглеждането на Опатия – без спиране. Наближаваме малко триъгълно площадче с отбивка наляво. Решавам, че тук е мястото – има възможност за малко засилване. Точно на кръстовището: стоп! – идва кола отсреща. Поглеждам наляво: имам 10-15 метра за ускоряване, следва 15-20 метра много стръмно изкачване, след това наклонът намалява. Засилвам колкото мога, не достигам желаните обороти, баирът бързо изяжда скоростта, оборотите на двигателя падат стремително и слизат под 2000 об/мин. Знам, че двигателят вече няма сила и в съзнанието ми изниква картина как е закъсала колата с караваната; как я спускам заднешком без право на грешка; как нямаме аварийки; как задръстваме кръстовището и движението по крайбрежната улица в двете посоки; как ще търсим по-полегата улица. Стрелката на оборотомера слиза много бързо надолу, изчаквам(не знам какво изчаквам), от двигателя се чува „кюф-кюф-кюф”, приготвям се да натисна спирачката, за да не се върнем назад, и точно в този момент(оборотите са някъде около 1000об/мин.) от двигателя се чува един по-приемлив звук и той поема!!! Малко е намалял наклона и двигателят успя да ни изтегли! Вече се движим уверено по изкачването, поддържам обороти и не мога да повярвам. Поглеждам таблото: колата е била с включени фарове и включен климатик – това е за капак. Тук изглежда се намесиха извънземните. Нямам логично обяснение как двигателят успя да поеме от такива нищожни обороти и при такъв товар. Поука: ако сте с каравана и не познавате Опатия – не влизайте! Изкатерваме се на магистралата и повече никакво отбиване– следвам плътно наставленията на навигацията. Отминаваме Риека. В едно селище GPS-а ни отбива вдясно по малък път. Не проверявам предварително откъде ще ни прекара. Задал съм „най-бърз” маршрут. Оставаме малко изненадани – поемаме по междуселски път, тесен, с много завойчета, хълмчета и долчинки. Минаваме през селца и махали, където почти не се виждат хора. Разминаването трябва да става внимателно, но пък рядко се налага. Изминаваме около 40 км. и срещаме около 5 коли. Пътят кривуличи между нивичките, минава по мостчетата, накратко – шофьорът не може да разглежда. На едно място има около 500м. прав участък, тук осъзнавам, колко ми е ангажирано вниманието. Тези 40 км. ги взимаме за 1,5 часа. Може би ако бяхме обиколили по „царския” път щеше да бъде по-лесно. Стигаме до голямо селище с блокове – тук е „цивилизацията”. Вече се движим по нормален път и след по-малко от час сме пред къмпинг Turist ( 44°58'20'' N, 15°38'51'' E). Къмпингът е с интересен релеф, но е близо до шосето и е малко шумно. Санитарните възли ще се окажат малки, ако къмпингът е пълен. Ел. таблата са на големи разстояния – опъваме целия кабел. На рецепцията обменям местна валута – ще ни трябва за езерата. До сега навсякъде в Хърватска плащахме с карта или с евро.
Цяла нощ вали. На сутринта се приготвяме за езерата – няма как, ще ги гледаме в дъжд. Спираме на паркинга и дъждът престава – голям късмет. Избираме маршрут „С” – около шест часа. Няма да описвам езерата – това трябва да се види. Шестнайсет езера, които се преливат едно в друго чрез 96 водопада. Някои са сини, други – синьо-зелени, зелени, а някои са тъмни. Най-удачен е маршрут „С” отдолу нагоре. Денивелацията между езерата е стотина метра, но се движиш срещу водопадите. Навсякъде се ходи по дървени мостчета или пътеки. Забелязах, че на някои места не са достатъчно обезопасени. Ако се залиса човек и не си гледа в краката е опасно. Мястото е природен резерват – нищо не се пипа. През най-голямото езеро се преминава с корабче, което се движи с електромотор. Много е приятно – тишина и се носиш по водата. Тези шест часа са изморителни поради бавното ходене. От последната точка ни взима влакче и ни връща при паркинга. С качването ни на влакчето руква пороен дъжд – наистина имахме голям късмет. Ако не улучите хубаво време, няма да можете да се насладите на гледката. Плитвички езера са последното, което е планувано за разглеждане. Прибираме се за нощувка в къмпинга.
Следват още една нощувка в Загреб, който е много близо; и една нощувка в Белград. По магистралата между Загреб и Сърбия има дълъг участък, в който няма пропан-бутан – трябва да се зареди в Загреб. Настаняваме се в познатия къмпинг в Белград и започва да вали – няма да разглеждаме града. Докато вечеряме в караваната, чувам глъчка и виждам, че пристига един кемпер, след него още един, и още един, и още, и още … Нашествие от италианци с кемпери. На сутринта ги видях - около 15. Имаха табелки – някаква обиколка на Балканите. Дано да не останат разочаровани от България. След още 6-7 часа пътуване, влизаме в София. Не сме уморени, но се чувстваме натежали от впечатления. Докато се влачим в софийските задръствания и привикваме отново към специфичните „правила” за движение, размишляваме за пътуването. Преди 26 дни стартирахме със закачването на караваната, а след минути ще бъде финалното откачване. Много хора биха били доволни от такова пътуване. Малко са тези, които биха го направили и причините не са само финансови. Хората харчат парите си за какви ли не глупости. Доволни сме, че ние сме от малкото, които пътуват и се наслаждават. Мога само да пожелая повече хора да се докоснат до всичко това.

[pepihm]

От: Лазурният бряг

Пътеписа е чудесен,жалко че няма снимки, но и така е увлекателно!!!

[s_s1]

От: Лазурният бряг

Прекрасна разходка-мечта!

[radev76]

От: Лазурният бряг

снимки от Ница

[radev76]

От: Лазурният бряг

Кан дни след фестивала

[radev76]

От: Лазурният бряг

Монако ден след състезание на Формула 1

[pepihm]

От: Лазурният бряг

Браво колега,снимките са страхотни,не съм бил там,но тези снимки ме провокират да се замисля по въпроса за този мой пропуск!!!!

[radev76]

От: Лазурният бряг

маршрута, който си избрахме наистина беше страхотен, Венеция, Сан Ремо, Кан, Ница, Верона, Милано, Барселона.

[radev76]

От: Лазурният бряг

ето малко настроение от Барса

[radev76]

От: Лазурният бряг

айде и още малко

[Beduin]

От: Лазурният бряг

Благодаря за снимките, колега radev76! Страхотни са! Като ги види, човек, и започва да стяга куфарите. Барселона не беше в пътеписа ми, но не пречи да видим и да се подготвим. Испания е от предстоящите ни дестинации.

[Bogoljub Gagic]

От: Лазурният бряг

Винаги съм се чудил, защо лазурният бряг се нарича "лазурен" ?

Вижте водата .

Има влакче от Ница, през тунели.

Лятото - юли и август, когато на сянка температурите стигат до 42-43, а на слънце - над 60 гр.Ц "лазурът" е още по-изразен: получава се една синя мараня, морето и водата се сливат, става синьо, да те заболят очите като гледаш към морето, хоризонтът изчезва.