Tweet
Ето какво направихме през лето 2009-то. Нямах време за много писане и затова през 2-3 дни пишех по 3-4 изречения. Сега като гледам – доста дълго се е получило. Исках да напиша пътепис, а се получи нещо като дневник. Текста е пълен със стилистични грешки, тъй като съм го писал разпокъсано. Няма да го оправям. Няма снимки, защото снимаме с лентов фотоапарат – класика. Всякакви снимки можете да видите в изобилие в Интернет. Постарал съм се да дам информация, която я няма в Нета и която би била полезна за някого. Дали съм успял – ще кажете Вие. Дано усилията ми не са били напразни. И така, настанете се удобно, започваме….
Цяла година чакахме този ден - и ето, той дойде: закачваме караваната и потегляме на запад. Предишното лято пътувахме през Виена, Мюнхен и Страсбург до Париж и Лоара. За тази година сме избрали малко по-южен маршрут. Караваната е натоварена до максималния обем – има багаж под двете стационарни легла, между леглата, под канапетата, дори под масата. Мисля, че не сме надхвърлили допустимите 300 кг. товар. Потегляме от София в необичаен час – 15,00 часа. Не можехме по-рано, а не ни се иска да губим деня – разполагаме само с 26 дни. Предвидили сме да нощуваме в Белград. На Калотина – изненада! На зелената карта пише Сърбия и Черна гора, а такава държава няма. От петък сърбите решили да връщат за това, събота и неделя никой не може да реагира, днес е понеделник. Чувствам се като след „фалстарт”. Ако застрахователят ми има офис на Калотина – подменя ми картата, ако няма – нова застраховка. На караваната ми я подменят, а за колата – нова „Гражданска отговорност”, без никакви отстъпки. Добре е, че имаме български левове. Както се казва: „на печелившите – честито!”. Губя 45 минути по гишета и опашки, а ни чака път. Това е на последния метър от българската територия. Черни са ми всички чиновници от двете страни на браздата. Преминаваме в Сръбско и се отбивам в банков клон за обмяна на местни пари. Предпочитам да имам динари. Обменят ми и ме черпят с кафе в пластмасова чаша за из път. Добре са го измислили. Просветва ми и почти забравям за чиновническите глупости отпреди малко. Пътят до Ниш по това време не е натоварен. Следва приятна изненада: Предишната година, магистралната такса до Белград беше 13 евро за лека кола и 19 евро за кола с каравана; сега е 8 евро за кола и 12 евро за кола с каравана. Дали е заради кризата? Започвам да си мисля колко хубаво ще бъде, ако и в другите страни са намалили таксите за магистрали. Какво пък - всеки има право да си помечтае. Нощта настъпва докато пътуваме. В Белград се озоваваме в центъра – в бързината съм сбъркал и вместо координатите на къмпинга съм задал на навигацията „градски център”. Белград се оказа хубав град – ще го разгледаме на връщане. Поправям грешката с координатите и след 20-30 минути вече се движим към къмпинга в непрогледна тъмница по чакълест път извън града. В Белград има само един къмпинг(в София са по-малко). Работното време на рецепцията е свършило, но пазачите пускат всички, които идват, като им прибират паспортите. На сутринта мога да огледам къмпинга – зелена поляна на висок бряг на Дунав(44 52' 40'' N, 20 21' 22'' E). Не много приветлив санитарен възел, западнало барче, малки бунгала - нищо особено, но върши работа. Хубавото е, че е тихо. Комарите са като за брега на Дунава. За четиричленно семейство, кола и каравана, без ток, плащаме около 21 евро. Едни чужденци ме питат има ли в София такъв къмпинг, в който да могат да отседнат. Пада ми се честта да им обясня, че в София няма къмпинг. Виждам, че са с кемпер и ги насочвам към паркинга пред Националния исторически музей, като им казвам, че няма ток и вода. От рецепцията на къмпинга ни дават по едно картонче – регистрацията на нощувката ни. Това картонче е много важно и трябва да го представим на границата при излизане. Такава процедура сме срещали в Македония. Потегляме към Загреб. Между Белград и Загреб няма къмпинги. Това беше причината да нощуваме в Белград. През Хърватска пътуваме много спокойно – магистралата не е натоварена. Стигаме до къмпинг-мотел „Плитвице” край Загреб. Къмпингът е от другата страна на магистралата, но навигацията казва, че имаме още 9 км. Наистина - въртим по две магистрали, обръщаме на кръговото пред Lidl и се връщаме пред къмпинга(45 46' 26'' N, 15 52' 40'' E). Условията в него са много добри – санитарни възли, алеи, тревни парцели със сянка. Настаняваме се и отиваме с колата на обиколка в Загреб. Паркираме в центъра и тръгваме пеша. Катедралата вече е затворила. Разглеждаме я отвън – много финна изработка, красиви орнаменти. Спускаме се надолу, към центъра. Минаваме през площадчето, където през деня се организира пазар, а в края на деня сергиите се сгъват и всичко се почиства. Прави ни впечатление, че има много млади хора из центъра. Всички заведения са пълни предимно с млади хора. Привечер, служителите от фирмата за почистване, метат улиците и събират кошчетата. Забелязвам, че са мъже около 55 години и не изглеждат да са от ниска социална прослойка. Искам да кажа, че не са цигани или такива, които живеят като цигани. Купуваме си печена царевица – най-вкусната печена царевица, която сме яли някога. Първо е сварена, след това изпечена на жар. Разхождаме се из уличките с кафенетата, радваме се на топлата вечер и на спокойствието, което цари навсякъде. Архитектурата на сградите ни напомня за Виена. Всъщност Загреб има известни предимства пред Виена – по-ниски цени и разбираем език. Прибираме се късно. На сутринта потегляме към Словения. Пътуваме по хубави и ненатоварени магистрали. Веднага след границата купуваме винетка от един разносвач на винетки, снабден с преносим касов апарат. Залепвам я на стъклото, цената й е 15 евро. Продължаваме по още по-хубави магистрали. Движението е спокойно, а магистралата се вие сред планини, китни селца и отделни къщи. Всичко е подържано – окосено, изчистено, аранжирано. Архитектурата на къщите ни подсеща, че вече сме близо до Австрия. Това се усеща и по организацията на движението, културата на движението, отношението към природата – неща, които виждаме през стъклото. Минаваме по околовръстното на Любляна и продължаваме в посока Италия. Скоро стигаме до отклонението за пещерата Постойнска яма. Отбиваме се и след десетина километра сме на голям паркинг пред пещерата. Паркингът не е натоварен и спираме с караваната напречно, като заемаме 4-5 места – целта е да сме на сянка. Хапваме, взимаме по някое пуловерче, обуваме затворени обувки и тръгваме към пещерата. Докато стигнем до входа на пещерата, се изкачваме около 15 минути бавно ходене, зазяпваме се по сергиите. Температурата е 33-34 градуса на сянка, но пред входа на пещерата няма сянка. На този припек виждаме някакъв оркестър, с доста стегнати униформи, да весели туристите. Бързаме да се скрием на сянка. Влизаме в една сграда, където се събира групата за пещерата. Тук е входът. На касата има табелка: температурата в пещерата е 8 градуса. От касата можеш да си вземеш под наем нещо като ямурлук. Билетът за вход е 20 евро на човек. В уречения час ни пускат, като ни снимат на входа, за да ни продават снимки при излизане. Попадаме на един перон с чакащо влакче. Сядаме в очакване на приятно преживяване. Влакчето е открито. Табелки пред седалките предупреждават да не се изправяш или навеждаш извън габарита на вагончето. Пред моята седалка табелката я няма. Потегляме и влизаме в пещерата. Влакчето се вие из различни галерии, провира се покрай красиви образувания. Всичко е осветено много ефектно. Всички ахкаме и гледаме ту наляво, ту надясно, ту нагоре. На едно място виждаме драперии – толкова тънки, че светлината прозира. Чувстваме се като деца, попаднали в света на приказките, които не вярват, че всичко това е истина. Влакчето постепенно набира скорост – може би около 40 км/ч. Приятно се охлаждаме от жегата. Започваме да се притесняваме, че ще прелетим всичко набързо и няма да можем да му се насладим. Толкова красива пещера не бяхме виждали. Знаехме, че е най-красивата в Европа(а според словенците – и в света), но това надхвърли очакванията ни. На някои места влакчето преминава през изкуствено пробити отвори, на други – под отрязани сталактити. Наистина не трябва да се показваш извън габарита - много е опасно. Нямам представа колко време се движим така, може би 7-8 минути. Влизаме в голяма зала и спираме на перон. Да – перон, където екскурзовод ни приканва да слезем и да си изберем към коя група да се присъединим, в зависимост от предпочитания от нас език. Отиваме на словенски език – всичко се разбира. Започваме пешеходна обиколка из един друг свят. Не можем да повярваме, че цялата тази красота я има. Гледаме захласнати навсякъде, само не и в краката си. Словенците са го измислили – вървим по бетонна алея, без стъпала. Всичко е мокро, но не се хлъзга, парапетите не са ръждясали, а са добре боядисани. Пещерата е открита много отдавна и всичко е запазено, нищо не е счупено. Преминаваме от зала в зала, провираме се през естествени и изкуствени отвори, неусетно се оказваме на долния етаж. На лицата ни са застинали усмивки. В България пещерата, с най-красиви образувания е Снежанка, а тук всичко е умножено по 100, по 200, по колкото искате. Бях чел един коментар, че тук човек губи представа за мащаб – наистина е така. Разходката завършва в Концертната зала – нещо огромно. В тази зала няма образувания, но наистина е впечатляваща. Височината й е 40 метра. След 40-50 минути ходене, ето ни на друг перон. Влакчето ни понася към изхода, но 8-градусовият вятър вече не е толкова приятен. Носът ми потича и очаквам срещата с 33 градуса жега. Отвън всички сме единодушни, че красотата на пещерата е изключителна и че това е нещо, което всеки трябва да види. Скъпият билет се оказа напълно оправдан. Разглеждаме по сергиите за някоя диплянка или някакви картички от пещерата. Нищо не си харесваме. Всъщност никакви снимки или видеофилми не могат да пресъздадат усещането. Това трябва да се изпита. Когато я посещавате, не се залисвайте да снимате – няма смисъл, наслаждавайте се. Слизаме до караваната – вече не е на сянка. Преобличаме се и потегляме към Венеция. През целия път пред очите ни са гледките от пещерата. Каквото може да създаде Природата – човек не може да го направи. Не знам дали е най-красивата в света, но е нещо изключително. И така – с приятно настроение влизаме в Италия. Магистралите стават по-натоварени. Излизаме от аутобана и поемаме по обикновен път по ръкава, който затваря лагуната от изток. Насочили сме се към един от последните къмпинги на тази тясна ивица земя. До там остават около 30-40 км. Тези километри са доста изнервящи. Пътят е с по една лента във всяка посока. Движението е много натоварено. На практика не може да се изпреварва. Пътят обслужва всички хотели и къмпинги по дължината на този ръкав. След много кръстовища, светофари, автобусни спирки, отбивки най-после стигаме до къмпинг Sonja(45 26' 10'' N, 12 26' 09'' E). Оказва се, че заемаме едно от последните места. Предварително съм избрал един от по-евтините къмпинги и въпреки това плащаме повече отколкото в Париж. Така е - италианските са скъпи. За четири души, кола, каравана и ток – 50 евро на вечер. Близо сме до Пунта Сабионе – мястото, от което тръгват корабчетата за Венеция. Разполагаме се и опъвам сенника. При тази жега ще ни е необходим. Ще поостанем тук. Разглеждам как са се устроили другите къмпингуващи. Виждам кемпер 4х4, виждам бракуван туристически автобус, направен на кемпер за 4 души. Вътре се намира меката мебел от хола и стандартното кухненско обзавеждане.
Цяла година чакахме този ден - и ето, той дойде: закачваме караваната и потегляме на запад. Предишното лято пътувахме през Виена, Мюнхен и Страсбург до Париж и Лоара. За тази година сме избрали малко по-южен маршрут. Караваната е натоварена до максималния обем – има багаж под двете стационарни легла, между леглата, под канапетата, дори под масата. Мисля, че не сме надхвърлили допустимите 300 кг. товар. Потегляме от София в необичаен час – 15,00 часа. Не можехме по-рано, а не ни се иска да губим деня – разполагаме само с 26 дни. Предвидили сме да нощуваме в Белград. На Калотина – изненада! На зелената карта пише Сърбия и Черна гора, а такава държава няма. От петък сърбите решили да връщат за това, събота и неделя никой не може да реагира, днес е понеделник. Чувствам се като след „фалстарт”. Ако застрахователят ми има офис на Калотина – подменя ми картата, ако няма – нова застраховка. На караваната ми я подменят, а за колата – нова „Гражданска отговорност”, без никакви отстъпки. Добре е, че имаме български левове. Както се казва: „на печелившите – честито!”. Губя 45 минути по гишета и опашки, а ни чака път. Това е на последния метър от българската територия. Черни са ми всички чиновници от двете страни на браздата. Преминаваме в Сръбско и се отбивам в банков клон за обмяна на местни пари. Предпочитам да имам динари. Обменят ми и ме черпят с кафе в пластмасова чаша за из път. Добре са го измислили. Просветва ми и почти забравям за чиновническите глупости отпреди малко. Пътят до Ниш по това време не е натоварен. Следва приятна изненада: Предишната година, магистралната такса до Белград беше 13 евро за лека кола и 19 евро за кола с каравана; сега е 8 евро за кола и 12 евро за кола с каравана. Дали е заради кризата? Започвам да си мисля колко хубаво ще бъде, ако и в другите страни са намалили таксите за магистрали. Какво пък - всеки има право да си помечтае. Нощта настъпва докато пътуваме. В Белград се озоваваме в центъра – в бързината съм сбъркал и вместо координатите на къмпинга съм задал на навигацията „градски център”. Белград се оказа хубав град – ще го разгледаме на връщане. Поправям грешката с координатите и след 20-30 минути вече се движим към къмпинга в непрогледна тъмница по чакълест път извън града. В Белград има само един къмпинг(в София са по-малко). Работното време на рецепцията е свършило, но пазачите пускат всички, които идват, като им прибират паспортите. На сутринта мога да огледам къмпинга – зелена поляна на висок бряг на Дунав(44 52' 40'' N, 20 21' 22'' E). Не много приветлив санитарен възел, западнало барче, малки бунгала - нищо особено, но върши работа. Хубавото е, че е тихо. Комарите са като за брега на Дунава. За четиричленно семейство, кола и каравана, без ток, плащаме около 21 евро. Едни чужденци ме питат има ли в София такъв къмпинг, в който да могат да отседнат. Пада ми се честта да им обясня, че в София няма къмпинг. Виждам, че са с кемпер и ги насочвам към паркинга пред Националния исторически музей, като им казвам, че няма ток и вода. От рецепцията на къмпинга ни дават по едно картонче – регистрацията на нощувката ни. Това картонче е много важно и трябва да го представим на границата при излизане. Такава процедура сме срещали в Македония. Потегляме към Загреб. Между Белград и Загреб няма къмпинги. Това беше причината да нощуваме в Белград. През Хърватска пътуваме много спокойно – магистралата не е натоварена. Стигаме до къмпинг-мотел „Плитвице” край Загреб. Къмпингът е от другата страна на магистралата, но навигацията казва, че имаме още 9 км. Наистина - въртим по две магистрали, обръщаме на кръговото пред Lidl и се връщаме пред къмпинга(45 46' 26'' N, 15 52' 40'' E). Условията в него са много добри – санитарни възли, алеи, тревни парцели със сянка. Настаняваме се и отиваме с колата на обиколка в Загреб. Паркираме в центъра и тръгваме пеша. Катедралата вече е затворила. Разглеждаме я отвън – много финна изработка, красиви орнаменти. Спускаме се надолу, към центъра. Минаваме през площадчето, където през деня се организира пазар, а в края на деня сергиите се сгъват и всичко се почиства. Прави ни впечатление, че има много млади хора из центъра. Всички заведения са пълни предимно с млади хора. Привечер, служителите от фирмата за почистване, метат улиците и събират кошчетата. Забелязвам, че са мъже около 55 години и не изглеждат да са от ниска социална прослойка. Искам да кажа, че не са цигани или такива, които живеят като цигани. Купуваме си печена царевица – най-вкусната печена царевица, която сме яли някога. Първо е сварена, след това изпечена на жар. Разхождаме се из уличките с кафенетата, радваме се на топлата вечер и на спокойствието, което цари навсякъде. Архитектурата на сградите ни напомня за Виена. Всъщност Загреб има известни предимства пред Виена – по-ниски цени и разбираем език. Прибираме се късно. На сутринта потегляме към Словения. Пътуваме по хубави и ненатоварени магистрали. Веднага след границата купуваме винетка от един разносвач на винетки, снабден с преносим касов апарат. Залепвам я на стъклото, цената й е 15 евро. Продължаваме по още по-хубави магистрали. Движението е спокойно, а магистралата се вие сред планини, китни селца и отделни къщи. Всичко е подържано – окосено, изчистено, аранжирано. Архитектурата на къщите ни подсеща, че вече сме близо до Австрия. Това се усеща и по организацията на движението, културата на движението, отношението към природата – неща, които виждаме през стъклото. Минаваме по околовръстното на Любляна и продължаваме в посока Италия. Скоро стигаме до отклонението за пещерата Постойнска яма. Отбиваме се и след десетина километра сме на голям паркинг пред пещерата. Паркингът не е натоварен и спираме с караваната напречно, като заемаме 4-5 места – целта е да сме на сянка. Хапваме, взимаме по някое пуловерче, обуваме затворени обувки и тръгваме към пещерата. Докато стигнем до входа на пещерата, се изкачваме около 15 минути бавно ходене, зазяпваме се по сергиите. Температурата е 33-34 градуса на сянка, но пред входа на пещерата няма сянка. На този припек виждаме някакъв оркестър, с доста стегнати униформи, да весели туристите. Бързаме да се скрием на сянка. Влизаме в една сграда, където се събира групата за пещерата. Тук е входът. На касата има табелка: температурата в пещерата е 8 градуса. От касата можеш да си вземеш под наем нещо като ямурлук. Билетът за вход е 20 евро на човек. В уречения час ни пускат, като ни снимат на входа, за да ни продават снимки при излизане. Попадаме на един перон с чакащо влакче. Сядаме в очакване на приятно преживяване. Влакчето е открито. Табелки пред седалките предупреждават да не се изправяш или навеждаш извън габарита на вагончето. Пред моята седалка табелката я няма. Потегляме и влизаме в пещерата. Влакчето се вие из различни галерии, провира се покрай красиви образувания. Всичко е осветено много ефектно. Всички ахкаме и гледаме ту наляво, ту надясно, ту нагоре. На едно място виждаме драперии – толкова тънки, че светлината прозира. Чувстваме се като деца, попаднали в света на приказките, които не вярват, че всичко това е истина. Влакчето постепенно набира скорост – може би около 40 км/ч. Приятно се охлаждаме от жегата. Започваме да се притесняваме, че ще прелетим всичко набързо и няма да можем да му се насладим. Толкова красива пещера не бяхме виждали. Знаехме, че е най-красивата в Европа(а според словенците – и в света), но това надхвърли очакванията ни. На някои места влакчето преминава през изкуствено пробити отвори, на други – под отрязани сталактити. Наистина не трябва да се показваш извън габарита - много е опасно. Нямам представа колко време се движим така, може би 7-8 минути. Влизаме в голяма зала и спираме на перон. Да – перон, където екскурзовод ни приканва да слезем и да си изберем към коя група да се присъединим, в зависимост от предпочитания от нас език. Отиваме на словенски език – всичко се разбира. Започваме пешеходна обиколка из един друг свят. Не можем да повярваме, че цялата тази красота я има. Гледаме захласнати навсякъде, само не и в краката си. Словенците са го измислили – вървим по бетонна алея, без стъпала. Всичко е мокро, но не се хлъзга, парапетите не са ръждясали, а са добре боядисани. Пещерата е открита много отдавна и всичко е запазено, нищо не е счупено. Преминаваме от зала в зала, провираме се през естествени и изкуствени отвори, неусетно се оказваме на долния етаж. На лицата ни са застинали усмивки. В България пещерата, с най-красиви образувания е Снежанка, а тук всичко е умножено по 100, по 200, по колкото искате. Бях чел един коментар, че тук човек губи представа за мащаб – наистина е така. Разходката завършва в Концертната зала – нещо огромно. В тази зала няма образувания, но наистина е впечатляваща. Височината й е 40 метра. След 40-50 минути ходене, ето ни на друг перон. Влакчето ни понася към изхода, но 8-градусовият вятър вече не е толкова приятен. Носът ми потича и очаквам срещата с 33 градуса жега. Отвън всички сме единодушни, че красотата на пещерата е изключителна и че това е нещо, което всеки трябва да види. Скъпият билет се оказа напълно оправдан. Разглеждаме по сергиите за някоя диплянка или някакви картички от пещерата. Нищо не си харесваме. Всъщност никакви снимки или видеофилми не могат да пресъздадат усещането. Това трябва да се изпита. Когато я посещавате, не се залисвайте да снимате – няма смисъл, наслаждавайте се. Слизаме до караваната – вече не е на сянка. Преобличаме се и потегляме към Венеция. През целия път пред очите ни са гледките от пещерата. Каквото може да създаде Природата – човек не може да го направи. Не знам дали е най-красивата в света, но е нещо изключително. И така – с приятно настроение влизаме в Италия. Магистралите стават по-натоварени. Излизаме от аутобана и поемаме по обикновен път по ръкава, който затваря лагуната от изток. Насочили сме се към един от последните къмпинги на тази тясна ивица земя. До там остават около 30-40 км. Тези километри са доста изнервящи. Пътят е с по една лента във всяка посока. Движението е много натоварено. На практика не може да се изпреварва. Пътят обслужва всички хотели и къмпинги по дължината на този ръкав. След много кръстовища, светофари, автобусни спирки, отбивки най-после стигаме до къмпинг Sonja(45 26' 10'' N, 12 26' 09'' E). Оказва се, че заемаме едно от последните места. Предварително съм избрал един от по-евтините къмпинги и въпреки това плащаме повече отколкото в Париж. Така е - италианските са скъпи. За четири души, кола, каравана и ток – 50 евро на вечер. Близо сме до Пунта Сабионе – мястото, от което тръгват корабчетата за Венеция. Разполагаме се и опъвам сенника. При тази жега ще ни е необходим. Ще поостанем тук. Разглеждам как са се устроили другите къмпингуващи. Виждам кемпер 4х4, виждам бракуван туристически автобус, направен на кемпер за 4 души. Вътре се намира меката мебел от хола и стандартното кухненско обзавеждане.
))
.
Коментар