Швейцария ли?...

[Beduin]

В този прекрасен форум чета много интересни неща. Не притежавам високопроходима машина и затова не пиша. Тук често се изпитват възможностите на техниката и желанието на хората. Реших да ви разкажа за едно наше пътуване с каравана, осъществено през 2010г. Пътеписът съм го публикувал и в един друг специализиран форум.

Както си лежах на диванчето в хола и гледах телевизия, видях, как една жена хапва едно парченце шоколад и се озовава в Алпите. Веднага направих същото, но не се получи. От тогава измина една година, опитвах многократно, но все не ставаше. По-късно казваха и за едни бисквитки, но и те не работеха. Накрая реших да опитам по класическия начин: Десет дни събираме багаж, пазаруваме и товарим караваната. Свалих тентата за да се освободи обем и тегло за допълнителен багаж. А той никак не е малко. В разгара на лятото товарим вълнени одеяла, зимни якета и обувки, плетени шапки, ръкавици, пижами и какво ли не. Хвърлям едно око на картата на Европа, правя набързо някакъв маршрут и потегляме. Придобили сме нагласата на ТИР-аджии – сядаме и тръгваме, дали ще е за 100 км. или за 5000 км., няма значение.
Магистралата Ниш – Белград за кола с каравана коства 1100 динара. При обезценяването на динара(101 дин. = 1 евро), преминаването през Сърбия става все по-изгодно. Магистралните такси могат да се плащат с карта, както и горивото в почти всички бензиностанции. В Белград отсядаме в къмпинг Dunav(44 52' 40'' N, 20 21' 22'' E). За четири души, кола и каравана, без ток, плащаме 2242 динара. Настаняваме се и отиваме с колата да разгледаме града. Паркираме около центъра и тръгваме по „стъргалото”. Вечерните разходки са много приятни. Всеки град има друг облик, когато е осветен. Пешеходната улица преминава в алея в парка, която пък ни извежда до крепостта. Тук е мястото, където се събират младежите, има доста туристи. Долу, в ниското е крайречният парк и самият Дунав. Пълно безветрие, изпаренията тежат във въздуха, но въпреки това е приятно след горещия ден. Крепостта е много голяма и запазена.










Преминаваме през няколко стени, порти и ровове. От едно заведение чуваме приятна музика – „Сантана”. Минахме покрай много заведения в центъра и се изненадахме, че всички бяха тихи. Очакванията ни бяха отвсякъде да се лее сръбска музика. Белград е хубав град и си заслужава да се разгледа. Магистралата минава далеч от центъра и от забележителностите на града.
На следващия ден пътуваме до Загреб. Магистралата Шид – Шимановци ни струва 520 динара. В Хърватска магистралата Липовац - Загреб излиза 23 евро или 160 куни. Настаняваме се в къмпинг-мотел Plitvice (45 46' 26'' N, 15 52' 40'' E )– 267 куни с ползване на ток. Вечерта – задължителната вечерна разходка из града. Насочваме се към познато от предишна година място за паркиране, но се оказва, че всичко е променено и в центъра не може да се паркира. Търсейки подходящо място, се изкачваме над известната катедрала и достигаме до друга църква. От тук гледката е много по-добра. По съвет на местен жител, намираме паркомясто, на което не е написан номер на паркиращата кола и оставяме нашата. Разхождайки се из града, забелязваме, че много от заведенията не работят. Средата на август е, отпускарско време и хората са на Адриатика. Предишната година бяхме тук през юли и всичко изглеждаше различно.
На сутринта потегляме към Верона. Плащаме в Словения 15 евро за винетка, още двайсетина евро за магистрални такси в Италия и пристигаме в къмпинг от „Агротуризъм”. Къмпингът е страхотно попадение(45 26' 50" N, 10 50' 04" E). Разполага с 10 места за къмпиране. Всички екстри като перална, микровълнова фурна, хладилник, барбекю се ползват безплатно. Парцелите са оградени с киви. Вечерта – вечерна разходка във Верона. Знаех, че организираните групи ги водят да видят балкончето на Жулиета. Нищо друго не знаехме за града. При влизането виждаме табелка, че градът е включен в списъка на ЮНЕСКО. Верона се оказа страхотен град. За пръв път виждам сгради със стенописи по цялата фасада. Разхождаме се по интересни малки площадчета. На края на площадчето минаваме под „топла връзка” между двете къщи и оттатък е друго малко площадче. Градът напомня по нещо за Венеция. Най-впечатляващото е Арена ди Верона – страхотен амфитеатър, който продължава да се използва за концерти и спектакли.








Това е стената, на която се подписват посетителите на къщата на Жулиета.




А това е къмпинга с кивито.


Следва ....

[valsodar_rn]

От: Швейцария ли?...

Там не съм ходил-ще следя с интерес!

[boggentod]

От: Швейцария ли?...

Интересно започва, обаче снимките с изключение на последната само от тъмната част на деня. Надявам се по нататък да има и от светлата

[Beduin]

От: Швейцария ли?...

Вечерните снимки не са много добри, защото забравих статива.

На следващия ден плащам нощувката (28 евро с ток) и получавам подарък сладко – една традиция на този къмпинг. Примолвам се да ми направят справка в Интернет за времето в Цермат(Швейцария). Подходящо е: минимална температура 6 градуса, максимална – 17 и след два дни се разваля. Потегляме към Цермат за да видим Матерхорн, да се качим на Малък Матерхорн, да видим глетчерите, да стъпим на вечния сняг. Влачим се в задръстване около час и половина докато стигнем до магистралата за Милано. Задръстването минава покрай лозови масиви. Интересно са оформени: на някои места лозите са вдигнати на телове и са се разпрострели хоризонтално като асми. От Милано има две възможности към Цермат: едната е магистрала на северозапад, която преминава в път, виещ се из Алпите; другата е магистрала на север към Люцерн. За първата бях чул, че пътят се изкачва до голяма височина и реших, че това не е нашият път – избрах втората. Тръгваме на север и после ще кривнем на запад към Бриг и после към Цермат. Знаех, че в Цермат не се влиза с коли и ще отседнем в къмпинга в предишното селище – Теш. На границата едни лелки ни продават винетки и ни обясняват, че в Швейцария винетки се слагат и на ремаркето. Такова нещо никъде не бяхме срещали. Изръсваме 80 шв. франка за две винетки(1 шв.франк = 1,46-1,49 лв. или 1 евро = 1,40 шв.франка). И така, финансово огорчени още от първия метър, влизаме в Швейцария с нагласата, че стандартът е много висок. Пътуваме по ненатоварени магистрали. Отбиваме се за зареждане с газ. Мотаем се по крайпътните заведения в проучване за безплатен Интернет. Общо взето - не бързаме. Преди Airolo навигацията ни отбива наляво по път, който започва да се изкачва. Минаваме през малки населени места, пътят става по-слабо натоварен. Сещам се, че отново не съм проверил маршрута, който ни предлага навигацията.

Не спираме – остават ни около 180 км., вече се придвижваме по-бавно, а времето напредва. Постепенно наклонът се увеличава, движим се на втора и нямам никаква представа къде се намираме – разчитам на навигацията. На едно място втората предавка вече не върши работа и минавам на първа. Ускорявам до 5000 об/мин. и включвам втора – отново не може да поеме. Правя няколко такива опита и оставам на първа. Мисълта, че нямам по-ниска предавка от тази, ми е неприятна и поддържам около 4700 об/мин. Не бяхме подготвени психически за тази ситуация. Наклонът е постоянен и човек губи представа за големината му. Така се движим известно време, водим уверено колоната, но нямам представа това колко ще продължи. Ревът на двигателя ме кара малко да отпусна педала – намалявам на около 4200 об./мин. Предпочитам да се застраховам и да поддържам оборотите над зоната на максимален въртящ момент. От всичкия ни товар сме изхарчили само една туба вода. Всичко друго – вода, сокове, храна, продукти, гориво е налично. Максималното тегло на караваната е 1100 кг., общо сме около 2700 кг. Всяко нещо си тежи на мястото, но когато не си е на мястото, а го влачиш нагоре, тежи още повече. Наясно съм, че ако изпусна оборотите или се наложи да спрем, няма да потеглим и пътуването ни коренно ще се промени. Наоколо отдавна няма селища, вече няма и дървета, остава само клек.

Скоро и клекът свършва – изкачваме се сред алпийски пейзаж: планински зъбери, заснежени склонове, стръмни урви, алпийски цветя.

Пътят прави страхотни серпентини със завои на 180 градуса. Вече виждаме, че действителния наклон е много сериозен.



Гледките са величествени, има отбивки за фотопауза, но те са със същия наклон и с чакъл. Не спираме, защото няма да можем да потеглим. Добре, че пътят не е натоварен и не се срещаме с други дълги превозни средства по острите завои. Сещам се, че малко по-надолу видях знак за наклон при изкачване 15%(или може би 13%). Никога не съм знаел какви са тези стойности. В България ги слагат произволно. Сега вече знам, че това е сериозен наклон за каравана. Движим се с около 40 км./ч. и сме първи в колоната. Алпите са ни мечта откакто сме взели караваната, но не знаехме как ще се справи колата: предно предаване, бензинов двигател 106к.с. и въртящ момент 145 Nm. Стискаме зъби колата да издържи. Започват да ни обгръщат облаци на талази и това е добре – значи сме близо до върха на прохода. Още малко стискане на зъби и от облаците изплува най-високата част на прохода с хоризонтален паркинг и постройка до него(46 28' 38" N, 08 23' 13" E). Навигацията показва 2540м. надморска височина. Последните 10 км. сме се движили на първа с високи обороти и сме изкачили денивелация около 1200м. Голямо дърпане падна. Оказва се, че не е било нужно да се презастраховам с толкова високи обороти, но човек никога не знае какво го чака. Дори не знаех, че ще преминаваме високопланински проход. Отбивам на паркинга, спирам и оставям двигателя да поработи на празен ход. Светва лампата на маслото – прегряло е и се е разредило. След малко гася защото така няма да изстине, при спускането надолу ще охлади. Около постройката сноват няколко души в зимни якета, грейки и качулки. Ние излизаме от колата по къси гащи, фланелки и сандали - голям майтап. Температурата е не повече от 6-7 градуса, духа вятър, облаците ни връхлитат на талази и видимостта се мени постоянно.

Скачаме в караваната и трескаво се обличаме. Около колата мирише на изгоряла гума – ауспухът се е напекъл и мирише. Оглеждаме наоколо и правим снимки.


На края на паркинга има мантинела и зад нея е Нищото. Там е Краят на Света. От там идват облаците.


Не знам колко български каравани са достигали такава височина, но това постижение е резултат на слаба предварителна подготовка на маршрута. Очевидно това не е проходът за преминаване с каравана.

След кратката почивка потегляме надолу. Спускам много бавно и почти постоянно натискам спирачката. Знам, че трябва да пазя спирачките на колата от прегряване. Наклонът е сериозен и очевидно ще бъде продължителен. При ниски обороти двигателят има слабо спирачно действие. Появява се повече видимост, отпускам спирачката и политаме надолу. „Политаме” е силно казано, но когато караваната е отзад, дори 40км/ч. ни се струват много. Убивам скоростта само на острите завои или когато оборотите доближат 5000.









След няколко километра спираме за снимки. Наоколо са водопади с кристално чиста вода, планински цветя, високи върхове.






Слънцето скоро ще залезе. Сметките показват, че ще стигнем в къмпинга не по-рано от 21.30ч. Продължаваме надолу и след няколко километра наклонът намалява.

Спускаме се на високи обороти с минимално използване на спирачките. Бързаме. Около нас се появяват борове, след това – постройки, накрая - малко селище.

След още километри стигаме до главния път и минаваме през Бриг. Вече се е стъмнило. Поемаме наляво към Теш(Täsch). Отново изкачване. Тук вече наклонът е по-нормален, но движението е по-оживено. Пристигаме в къмпинга според очакванията – след 21,30ч. Няма бариера, нито входна врата(46 03' 57" N, 07 46' 30" E). Рецепцията е затворена, но една бележка ни казва да си изберем място и да се настаняваме, а утре да не забравим да се регистрираме. В къмпинга намираме само едно място за караваната и се наместваме. Около караваната мирише на феродо – спирачките й са прегрели при продължителното спускане. Поглеждам колелата – по едната джанта е потекла разтопена грес от лагерите. Явно много са се били напекли. Денивелацията при спускането беше около 1500 м., бързахме и през цялото време спирачките на караваната са задържали. След края на спускането изминахме стотина километра за около два часа, но спирачките продължават да миришат. Предполагам, че по време на спускането са пушили. Оказа се, че сме минали през прохода Новена(Neufenen pass). Правилният маршрут от Милано е през Домодосола.

[Beduin]

От: Швейцария ли?...

На сутринта ставаме в 7ч. и се подготвяме за планината. Из целия къмпинг сноват хора с раници, пикели, въжета, зимни якета и обувки. Регистрираме се, купуваме си от рецепцията билети за лифтовете с отстъпка(по 75 франка) и се отправяме към влака за Цермат(45 франка за четиримата). Бързаме да хванем хубавото време и не разглеждаме градчето.



Лифта ни изкачва до долната станция на гондолите.
Матерхорн почти се показа от облаците.



Гондолите са уникално съоръжение. Събират 30-40 правостоящи, всъщност колкото се качат – никой не ги брои. Двете гондоли се разминават за противотежест. Няма междинни стълбове, от долната станция – направо на горната. Преминаваме над един от глетчерите. Толкова много сняг, пълзящ с години по улея - забележителна гледка е. Виждаме и туристи с палатка върху глетчера. Това са организирани групи със съответната екипировка и подготовка – по глетчерите има огромни цепнатини, чието преминаване е трудно и опасно. Последните 30-тина метра от трасето на гондолата са много стръмни.

Точно там се издигаме над един хребет и изведнъж се открива страхотна гледка, при което се чува едно дружно: уа-а-ау. Слизаме на най-високата лифтена станция в Европа и влизаме в тунел, пробит през планината. По средата на тунела се качваме на асансьор, който ни извежда почти на върха. Гледката е уникална: пред нас е италианската част на Алпите. Докъдето ти стига погледът, са върхове. Вдясно, в далечината е Монблан. Всичко е покрито със сняг. Вятърът е около 20км/ч., това е нищо за такова място. Под нас е началото на ледник, по който скиорите се спускат, влековете работят, машините обработват пистите. Температурата е под „нулата”. Вляво е заснежен и заоблен връх, към който се е проточила дълга черна нишка – туристи, тръгнали да покоряват 4-хилядника.

Изкачваме се по метални стълби и ето ни на върха. Малък Матерхорн – 3883 метра надморска височина. Предстои разваляне на времето и съседните върхове, включително Матерхорн, са забулени в облаци. Градчето Цермат е едно дребно нещо там долу. На където и да погледнеш са върхове, сняг, ледници. От тук се открива гледка към 38 четирихилядника.





Тънката черна нишка от дясно на върха са колоната туристи, тръгнали да го покоряват.


Долу е Цермат.






Видимостта се мени.

Слизаме отново с асансьора и излизаме от другата страна на тунела – към Италия. Тук вече стъпваме на вечния сняг.

Ако бяхме скиори можехме да покараме ски на 18 август. Правим бой със снежни топки. Снегът отгоре е с дебела и твърда кора, отдолу е пухкав, но не става за топки – сух е. Разхождаме се, правим снимки, снегът скърца под краката ни и накрая поемаме обратно през тунела към гондолите. В тунела има едно отклонение към строителна площадка. Швейцарците са започнали реализацията на проект, предвиждащ построяването на 170 метрова стъклена кула на Малък Матерхорн. Така чрез още една язва в дивата природа, този връх ще стане 4-хилядник. Човешката глупост е безгранична, дори и в Алпите. Слизаме с гондолите и отново се наслаждаваме на гледката – глетчерите, върховете, снежните преспи.



С кабинковия лифт се спускаме до междинната станция и потегляме пеша по пътеката към Матерхорн. Тук вече няма сняг, има трева, алпийски цветя, езеро.







Вятърът се усилва, но това не ни спира. За по-малко от час стигаме до горната станция на неработещо съоръжение в подножието на Матерхорн. Върхът е една огромна каменна пирамида. Размерите са такива, че тук се чувстваш на една ръка разстояние от Матерхорн.


Обикновеният турист може да се изкачва още около час до една триетажна сграда, която трудно се забелязва в подножието на върха. Това е базова станция за алпинистите. От там нагоре – само за алпинисти.
Сградата може да се види вдясно от преспата, върху почти хоризонталния снежен ръб.

Вятърът е доста силен и потегляме по обратния път. В по-ниската част на пътеката, на едно закътано на завет място попадаме на седящ човек. Човекът е с монголоидни черти и с някакъв духов инструмент започва да свири тибетски мелодии. Спираме онемели. Толкова е приятно да слушаш това изпълнение на такова място. Изведнъж се почувствахме в Тибет. Магията свършва, ръкопляскаме и продължаваме слизането до междинната станция. Взимаме лифта надолу към Цермат.





Във високите покрайнини на градчето виждаме мармоти. Навели са се и нещо правят – сигурно увиват шоколад. Виждаме и сърни – съвсем близо до къщите. След лифта спокойно разглеждаме Цермат.




Главната улица. Вляво се вижда електрокарчето-автобус на някой от хотелите.


Най-големият хотел. Вляво се вижда транпорта на този хотел - карета с конски впряг.

Пропускаме музея на Матерхорн – след всичко това не ни се влиза на закрито. Приятно уморени, в края на деня се прибираме в къмпинга. Събрали сме толкова много впечатления. Вечерта застудява и пускаме отоплението в караваната.

[Майкъл]

От: Швейцария ли?...

Чудесен пътепис с чудесни преживявания.
Чакам продължението с интерес.

[bochkata]

От: Швейцария ли?...

Чудесен пътепис и прекрасни снимки! Благодаря.

Чакам продължението.

[Beduin]

От: Швейцария ли?...

Държа да отбележа, че всички снимки са без допълнителна обработка. Не обичам обработените снимки - става въпрос за документалност. На някои снимки цветовете са дори по-слаби поради неподходящ режим на "цъкалката".


На сутринта плащам 93 франка за двете нощувки без ток и потегляме към Женевското езеро(Lac Léman). Все още небето е ясно и гледките са страхотни: снежните върхове са толкова бели, колкото може да бъде бял чистият сняг, синьото небе е толкова синьо, колкото може да бъде синьо небето високо в планината, зеленото подножие е толкова зелено, колкото съм го виждал в Алпите. Намираме се на 1400 метра над морското равнище.


След няколко километра спускане спирам за да пипна спирачките на караваната. Малко се притеснявах, след като едно денонощие тровихме чистия планински въздух с миризмата на феродо – не знаех ще има ли спирачки. Двете колела са нагрели еднакво, значи всичко е наред.



Пътят към Женевското езеро се движи по една долина, пресичаща Алпите. В ниското е земеделска земя, по наклонената част са тераси с обработваеми площи, а по-нависоко има селища и дори предприятия с комини.








Основната селскостопанска култура в региона са лозята, но има и доста овощни градини. Интересното е, че ябълковите овошки се отглеждат като лозе – на редове и на телове. Сортовете са нискостеблени, а над редовете са опънати мрежи против градушка.
Разстоянията в Швейцария не са големи и скоро стигаме Женевското езеро. Минаваме над Монтрьо(Montreux), Веве и се насочваме към предварително избран къмпинг преди Лозана. Знам, че от магистралата има спускане до езерото, но не проучих различни варианти. Докато се усетя и навигацията ни отклонява по един пряк път през лозята. Това не ме притеснява много, тъй като разстоянието до езерото е около километър. Спускаме се кривуличейки между малки постройки или тераси с различни насаждения. Постепенно стръмното се увеличава и срещаме знак за предстоящ наклон при спускане 18%. Това вече е притеснително – повече е от преодоляното на високопланинския проход. Спускаме се бавно и почти само на спирачка. Провираме се между къщите на малкото селце Rivaz. Красиво е, но не ни е до гледане. Ако сега попаднем на улица в ремонт или нещо друго – няма излизане оттук. Не се получи подобна изненада и много скоро стигаме края на селцето – пред нас е много стръмно надолнище със завойчета, които ограничават видимостта. Спирам. За пръв път се притеснявам от спускането. Според навигацията пътят е почти прав и след около 300 метра се включва под остър ъгъл в главния път около езерото. Поглеждам нагоре, откъдето идваме - преодолели сме по-голямата част от денивелацията почти само на спирачка и това ме безпокои. Не знам колко са загрели спирачките, не мога да сляза и да ги пипна – не смея да оставя колата на този наклон без шофьор. Започвам да превъртам мисли и се сещам, че когато правят тестове на спирачки на колите, правят 10 интензивни спирания от 100 км/ч за да загреят накладките и тогава ефективността на спирането спада с около 20-30%. Опитвам се да преценя дали потенциалната енергия от денивелацията до тук се равнява на кинетичната енергия от 10 спирания. Не мога да сметна наум, но решавам, че имам малко запас. За тези две минути престой, спирачките едва ли са се охладили осезаемо, но от тях ще се очаква само едно сериозно спиране долу на кръстовището и две-три ограничавания на скоростта. Пътят се спуска между терасите с лозя. Отпускам и тръгваме надолу като бобслей. Няколко пъти ограничавам оборотите до 5000 об/мин., виждам кръстовището – силно на спирачката и продължително спиране. Трудно, но все пак спираме. Тук нямаше вариант „Б”. Това е – повече няма да мъча колата. След малко сме на най-евтиния къмпинг на езерото - Campsite De Moratel (46 29' 23'' N, 06 44' 16'' E). Малък семеен къмпинг, но с много добри условия. Пълен е със стационарни каравани и свободните парцели са малко. Заемаме парцел на втора линия, но на практика сме на първа линия, тъй като пред нас има зелена площ. Настаняваме се и отиваме да разгледаме Лозана. Попадаме на много красиво оформена градска градина.

Пано от цветя.




Края на деня е и ще се помотаем из града. Разхождаме се в градината на бившия дворец. Минаваме по стръмните улички до катедралата на високото. Ще запомним града с необичайния релеф на терена. Ходиш си по улица със стари сгради от двете страни; след малко разбираш, че сградите от дясно имат още два етажа надолу от другата си страна. Или друг случай: ходиш по тротоара и стигаш до място, където разбираш, че досега си ходил по плато – пред теб е долина и долу са улици, площади, мостове, а ти си на височина 8-9 етаж. В този град дори и навигацията се обърква.




На следващия ден се приготвяме за разглеждане на Женева. До там са 80 км. по магистралата. Времето е тихо, малко облачно, но топло. Тръгваме с колата, по пътя ни завалява дъжд и колкото повече наближаваме Женева, толкова по-силен става дъждът. Няма вятър, небето е равномерно сиво, дъждът вали сериозно, ние сме без чадъри и якета, обути сме със сандали. При такава ситуация на 6 км. от Женева обръщаме и се връщаме в къмпинга. Не знам какъв е този климат, но в къмпинга грее слънце и не е валяло. Обядваме и продължаваме към Монтрьо. Градът е част от Швейцарската Ривиера. Посещаваме замъка Шийон (28 франка за четиримата). Швейцарците казват, че това е най-снимания замък в страната им(Château de Chillon). Така е защото нямат хубави замъци. Това всъщност е крепост. Като крепост е интересна, но като замък не предизвиква интерес.






Следва разходка по крайбрежната алея, която създава асоциацията с Ривиерата.




Едни българи се возят нагоре-надолу по ескалаторите в магазините и се снимат на огледалата над тях.


Река с кристално чиста вода се спуска от планината, преминава ефектно през града и се влива в езерото. Стигаме почти до края на алеята.

Украшения от бамбук.


Връщаме се при колата за да отидем до следващото селище – Веве(Vevey). Тук е централата на Нестле, но това не означава, че ще има навсякъде шоколад. Отново разходка по крайбрежната алея, снимки пред статуята на Чарли Чаплин и вилицата, забодена в езерото.





Тук се намира музей на хранителната промишленост и пред него са заболи огромна вилица във водата. Слънцето вече залязва и се наслаждаваме на хубавите мигове край езерото.

Импресия.


В градчето попадаме на фестивал на уличните артисти. В желанието си да задържат публиката, разтягат номерата си до безкрайност. Не успяват да ни задържат. Връщаме се в къмпинга и сядаме да се наслаждаваме на гледката. Усещането е страхотно: Пред нас е Женевското езеро със цялото му спокойствие; отсреща са върховете на Алпите; зад нас са терасите с лозовите масиви, а ние си седим в шезлонгите с чаша вино в ръка. Има още нещо, за което бях чел: Около езерото обработват с препарати и въпреки че е топло, няма комари и мухи. По тази причина ги няма и една част от птиците.
Навсякъде около езерото има стабилно покритие от френски GSM-оператори. Разбира се, закачваме се на тях. Тук е мястото да спомена, че интернетът в Швейцария навсякъде е платен – 5 франка на час. Има много малко изключения.

Лозята над къмпинга.


На сутринта – нов опит за разглеждане на Женева. Този път успяваме. Посреща ни символът на града – 140-метровият фонтан в езерото. Това е най-високият фонтан в света. При силен вятър го спират, за да не мокри хората в града.


Пантеон.


Снимаме се, разбира се, пред цветния часовник, който в момента не работи.


В магазинче за сувенири, попадаме на продавачка – българка. Чичо й живее тук и има фабрика за часовници, а тя ги продава в магазинчето. Сега разбирам защо не ми хареса нито един часовник в Швейцария. Всеки слага циферблат с неговата марка и продава часовници, които са прекалено натруфени. Излиза, че най-изгодните швейцарски часовници са на Илиянци. Същото важи и за швейцарските ножчета. Изкачваме се до катедралата в стария град. Там се намира и музеят на Реформата. Нямаме нагласа за музея, но накратко става въпрос за следното: През 16 век Швейцария приютява изгонените протестанти от съседните страни. Протестантството започва да съжителства с католицизма. Някои католически черкви са преотстъпени на протестантите. Получава се така, че в някоя черква има орган, но не се ползва, защото тя е протестантска. Странни хора са швейцарците и държавата им. Продължаваме разходката из стария град, зазяпваме се по дизайнерските магазини, слизаме долу, преминаваме от другата страна на реката. Разбира се не минава без тестване и пазаруване на шоколади.

Всичко е шоколад.



Виждаме и как изработват ръчния шоколад, който го продават на грамаж. Всъщност ръчния шоколад е полуфабрикат, който стопяват и изливат в тави със съответния пълнеж от ядки, плодове или нещо друго, като не забравят да му поставят фирмен надпис. Така цената му се вдига три пъти.

Разхождаме се край езерото, гледаме туристическите параходи. Има няколко истински парахода – с парна машина и ходови гребни колела отстрани. Женева не ни впечатлява с нещо особено, но трябваше да я видим. Прибираме се в къмпинга за да се насладим на последната вечер на брега на езерото.




Събота вечер е и купонът тече дори във водата. Един кораб-дискотека кръстосва до късно вечерта из езерото и озвучава всичко наоколо. Музиката е много силна, осветен е страхотно и по виковете личи, че алкохолът е в изобилие. Спира на различни кейове – ако някой иска да слезе или да се качи. Имаме късмет да го видим отблизо - идва при нас и спира за две минути на съседния пристан. След кораба се движи полицейски катер и осветява водата с мощен прожектор – възможно е някой от купона да падне в езерото.

[Майкъл]

От: Швейцария ли?...

Да се направи такова пътуване с каравана, е доста трудна задача.
Обаче кефа няма цена.

[Nik Nikolov]

От: Швейцария ли?...

Хареса ми пътуването.
Браво !

[pepihm]

От: Швейцария ли?...

Пътеписа е чудесен,чакаме продължението с нетърпение!!!

[Yaro]

От: Швейцария ли?...

Поздравления, чудесен пътепис!

[Beduin]

От: Швейцария ли?...

Майкъл, не е трудно. Необходимо е да има желание за пътуване. На нас такова не ни липсва.

Продължаваме...

На следващия ден плащаме 95 франка за трите нощувки с ток и потегляме за Интерлакен, като пътьом ще спрем в Берн. Денят е неделя и това е чудесно, защото ще влезем с караваната в Берн и ще паркираме където си поискаме. Разстоянията в Швейцария не са големи и много бързо се озоваваме в столицата. Стигаме до идеалния център, завиваме около площада пред Парламента и паркираме колата с караваната на една от главните улици. Хапваме и тръгваме на пешеходна обиколка.


Градът е много приятен. На централния им площад попадаме на интересна водна атракция: от плочките изригват многобройни фонтани, управлявани от програма. Деца и възрастни са се съблекли по къси гащи и се забавляват с фонтаните. Някои лягат върху струята, други се пръскат или просто се разхлаждат. Интересно, че по плочките няма вода – фугите са малко по-широки и отдолу е оттичането на водата. Виждаме една група туристи и след тях бързо достигаме до туристическите забележителности.


Стари и красиви сгради – досега не ги бяхме виждали в Швейцария. Минаваме по централната улица – много приятно място дори и в неделя. По средата на улицата шурти вода(всъщност водата шурти навсякъде в Швейцария), околните сгради са със специфичен изглед – с колони(подобно на сградите на пл. Гарибалди в София), има много магазинчета, галерийки и малки заведения. Дори подземията се ползват самостоятелно за търговски цели, защото всички имат входове откъм улицата. Тези входове се затварят с интересни капаци. На тази улица е апаратаментът, в който Айнщайн е живял известно време.














Ръчен шоколад




Разглеждаме без да бързаме и стигаме в най-ниското, преминаваме през голям мост, минаваме покрай парка с мечките(нищо особено) и поемаме нагоре към розовата градина в парка над града. Долу, до реката има паркинг за коли, автобуси, каравани(46 57' 00" N, 07 27' 36" E). Тук е удачното място за паркиране, но ние ще походим повече. Розовата градина сигурно е хубава в сезона на розите, сега е приятен парк с малко рози.




Мястото е на високо и гледката към града е отлична.


Старата част на Берн е разположена в меандрите на река Аар, подобно на Търново. След обстойно разглеждане и доста пешеходни километри се връщаме при колата и караваната. Градът много ни хареса. Не случайно е столица. Потегляме към Интерлакен. Както показва името, този град е разположен между две езера. Там ще ни бъде изходният пункт за разглеждане на друга част от Алпите. Пътуваме по магистрала, която в обратна посока е задръстена. Неделя привечер е и столичани се прибират. Задръстването е около 10 километра. Досега не бяхме виждали задръстване в Швейцария. Нямаме предварително набелязан къмпинг. Следваме табелките и отиваме на един от многото в района. Оказва се скъп, топла вода с жетони и слабо населен. Това не е нашият къмпинг. Обръщаме и тръгваме към друг. След два опита намираме подходящия къмпинг(Seeblick) на брега на езерото(46 41' 28'' N, 07 53' 36'' E). Казват ни, че има само две свободни места за каравани. Веднага избираме мястото с дървото и се настаняваме.

[Борислав Бонев]

От: Швейцария ли?...

Чудесен пътепис! Пракрасни снимки! Между другото повечето сгради в Берн са построени от пясъчник - затова е и тоя специфичен цвят. Много е интересна часовниковата кула. Трябвало да не пътувате по магистралата , а покрай Thunsee и Brienzersee - нормален път със страхотни гледки към двете езера.
Чакам продължението с нетърпение!

[Beduin]

От: Швейцария ли?...

На сутринта потегляме с колата към долината Лаутербрунен. Паркираме на паркинга пред Camping Jungfrau Lauterbrunnen(46 35’ 19’’ N, 07 54’ 29’’ E) и тръгваме на пешеходна разходка из долината Лаутербрунен, наричана още долината на лавините.





Следваме посоката на табелите за водопада Трюмелбах. Вървим по хубава алея между малки ферми. Ливадите са оградени. Всичките са с избуяла сочна зелена трева, готови за косене.


Разпръснатите дървени къщички, така характерни за панорамата в Алпите, са селскостопански постройки. Големите къщи, с много цветя по прозорците и с малки зеленчукови градинки отпред, са на фермерите. Тясната долина е оградена от двете страни с високи и стръмни склонове. Тук водопадите са в изобилие. Различават се не само по пълноводието си. Един от тях, „ледения водопад”, е с малко вода. Струята се разпръсква във въздуха на дребни капчици и изчезва, но след това среща каменно стъпало, където отново се събира на струя, прави нов скок и пак се разпръсква на капчици, среща второ стъпало, става отново на струя и накрая водопадът преминава във буен планински поток. През зимата всичко това замръзва и е обект на покоряване от алпинистите.






Къщата на фермера




Разхождаме се в по-ниската, „фермерската” част на Алпите и се чувстваме част от всичко това. Отсреща се белее снегът по върховете, в краката ни е сочно-зелена трева, водопадите спускат кристално чисти потоци към нас. Всичко това създава неповторимо усещане. Снимаме се навсякъде. Винаги съм гледал на снимките с подобни пейзажи от Алпите като на добре направен монтаж или като на снимки с неестествено засилени цветове. Сега си давам сметка, че всички тези снимки са отразявали истината, това са истинските цветове. Стигаме до табелка, която указва малка пътечка към водопада Трюмелбах. Предстои разваляне на времето и решаваме да се върнем до колата и да отидем с нея до водопада. Минаваме повторно по приятната алея между фермите. Тук се замисляме над факта, че из Швейцария видяхме много малко пасящи крави. В същото време има много ливади, подготвени за косене. Интересно, че едната от фермите покрай алеята е свинеферма. Разбрахме по миризмата, иначе няма никакво замърсяване от нея. Не знам с какво ги хранят прасетата – наоколо са само ливади. В края на селището виждаме площадката на фирма за въздушен транспорт. Имат няколко малки хеликоптера. Богатите туристи ги наемат, за да разглеждат водопадите от въздуха. Такива вертолети кръжаха и около Матерхорн. Единият от хеликоптерите се издига пред нас с висящо дълго въже – този не е за туристи. Набира височина и се скрива зад планинския хребет. След пет минути се връща със закачен сандък на края на въжето. Тук им е по-изгодно да докарат товара с вертолет отколкото с автомобил. Взимаме си колата и отиваме до водопада Трюмелбах(30 франка за четири души). Това е водопад, който събира вода от три ледника. Водата пада от стотина метра през процеп в скалата. Дебита е 20 тона вода в секунда. С течение на времето и под действието на абразивните частици, влачени от водата, водопадът се вкопава във вътрешността на планината.








Прокопани са изкуствени тунели до вътрешната част на водопада и са направени 10 места за наблюдение.


Швейцарците казват, че това е единственият водопад във вътрешността на планината, до който изкуствено са прокопани тунели за туристи. „Дяволското гърло” в Родопите е също с прокопан тунел за разглеждане на водопада. Вярно, че нашият водопад е в пещера, но пък пещерата е във вътрешността на планината. Както и да е, Трюмелбах е забележителен. Местата за наблюдение са много добри и напълно безопасни, тунелите са широки, а грохотът от водопада – грохотът е страхотен. Водата прави водовъртежи, фунии, разделя се, събира се. На едно място има нещо като огромна валявица – веднага си представих колко хубаво ще си изперем килимите тук, но след това няма да ги намерим. Всичко за Трюмелбах на: http://www.truemmelbachfaelle.ch/enmain2/main2.php
Излизаме и потегляме към друга долина – Гринделвалт. Тази долина е в списъка на ЮНЕСКО. Тук са снимани доста филми с характерните за Швейцария изгледи. Огромна долина с разпръснати дървени къщички измежду свежозелените ливади. Наоколо се извисяват върхове със снежни шапки.


Тръгваме пеша из долината. Денивелацията при разходката ни мъчи, но все пак сме в Алпите.






От тук минава влакът, с който може да се достигне до най-високата жп гара и от там до алпийския туристически комплекс Юнгфрауйох, откъдето се открива гледка към друга част на планинския масив и към най-големия алпийски глетчер. От една българска група научаваме, че за това ни е необходимо минимум 6 часа време, а часът е вече 15,30. Времето започва да се разваля, горе вече валял сняг и прогнозата за следващите дни е: валежи. Билетът за влака излиза над 200 лв. на човек. Ясно е, че няма да се качим до там – та нали сме се качвали на Малък Матерхорн. Организираните групи ги водят тук, защото е по-лесно с влака – с лифтовете над Цермат ще разгубят групата. Повече за Юнгфрау: http://www.jungfraubahn.ch/ и http://www.jungfraujoch.ch/shop/de/Home_2.html
Интересни са влаковете: с по-тясно междурелсие, на стръмните участъци има монтирани зъбни сектори между релсите, там се зацепват със специални зъбни колела на влака и така се движи право нагоре или надолу по наклона.
След всичките обиколки се връщаме приятно уморени в къмпинга. Гледките от брега на езерото са незабравими. Наслаждаваме се на последните часове хубаво време.




През нощта вали дъжд и отново съжалявам, че сме спрели под дърво – едрите капки тропат по покрива. Като се настанявахме преди два дни, като че ли бях забравил, че сме в Алпите.