Tweet
Бургас – Шумен и обратно в събота, преди Цветница.
Таз сутрин (19.04.08 ) се сбъдна меракът на приятеля ми от Форума, Кольо, да се сдобие с комбайн „Нива”. Употребата е втора или пета, но Кольо е майстор и ще го оправи.
Да му ожънат нивата искат 4000 лева, а комбайнът струва 3000. Де Кольо на кирия!
Правилна покупка!
Пристигнах на срещата ни край село Дибич, където в”Астрата” му лежаха два нови акумулатора по 12 волта, които при старт се свързват в паралел и правят 24!
Сутринта Кольо подкарал комбайната (на село не Я признават за мъж. Един виц от ТКЗС годините: Две комбайнерки ровичкат повредения съветски комбайн. Приближават бригадирът и звеноводът: -Ко йба ината ще тръгне ли?!
-Кой беш двете – ще тръгне!) през къра за родното си село Иванци. Там е роден и живял Янко Русев, големият щангист!
По междуселски път по нанагорнище му отказват едновременно двете спирачки и съединителят. Койбайната тръгва стремително назад....Кольо взема единственото правилно решение. Свива наляво (управляеми са задните колела ( в случая – предни) и през канавката опира в стръмния откос. Хедерът заровен в земята. Задницата вирната нагоре.
Сега ще слагаме акумулаторите, ще палим и изтеглим (Кольо с брат му, де) червения звяр. Първия път моторът изрева и заработи. Но съединителят потъваше в пода и не се включваха предавките. Вторият път стартерът отказва да върти. Четки, притискачи, контактори – всичко плаче за смяна. Подаваме нужните гаечни ключове. Кольо обяснява, че при руснаците най-употребяваният е дванайстицата.
Престрашавам се и разказвам случая с дядо Щукар от „Разораната целина” комуто циганите продали първокачествен жребец, който след две версти се превърнал в жалка кранта, понеже изхвърчал царевичният кочан-запушалка и въздухът изтекъл...
Дали не е купил такъв койбайн?
Моето присъствие не е особено полезно и завързвам беседа с овчаря на близкото стадо, Жечо. Колко са добичетата, колко мляко, вълна пускат. Той щади овцете си
(40 бройки) и ги дои само вечер. Прави сирене и овче и козе за цяла година. С вълната работата опък: за машинно стригане му искат 2 лева на килограм вълна, а изкупната й цена е...един! лев!
Пазарна икономика!
Не е било по-различно и през прехвалената със сополиви възторзи 1939-та! Може да е имала тогава България добри макроикономически рамки, каквито и сега си имаме. Но всичко се е крепяло върху износа на пшеница, кожи, мед, восък (номенклатура от времето но Кубрат)...изкупувани на безценица от селянина, комуто макроикономиката е била преко цървула, че й оттатък!
В днешния „Труд” чета в интервю на Петко Симеонов: „Първият български капитализъм, този до 1944 година, дава малко основания да искаме неговото продължение...”
Тая мисъл, която не можех да формулирам добре като Петко, отдавна ми е в главата. Пък и имам спомени от онова „благополучие” на селянина тогава.
Минава обяд а гледам моите хора нямат нищо за ядене. Вадя от багажника две „Каменици”, но на гладно и те не вървят особено.
Отивам с братята в близкия хоремаг и на тройки кебабчета и „Шуменско” с новите капачки бистрим проблемите на българското село.
Не минава без присъствието на неотменното селско пиянде, което ни заверява, че ни уважава и че въобще не е пил...
Уважавам хъса и куража на това момче, Кольо!
България, нея само производители ще я дръпнат напред.
Не прекупвачи и търговци!
Самото пътуване.
От Бургас за Шумен се ходи или през Карнобат, Лозарево, или през Айтос, Люляково. Карам към Айтос и на автомивката се осведомявам за състоянието на пътя. Никаква утеха.
Карай, съветват ме, през Карнобат. (След днешното пътуване ви предлагам да опитате вариант: Бургас, Варна, Констанца, Букурещ и през Русе сте в Шумен по сносно шосе...)
Като пуснаха магистралната отсечка Бургас –Карнобат, старият път така приятно се опразни, че е едно удоволствие да караш! Не бързам и се движа тъй с не повече от 90-100. Кой кара зад мен не ме интересува: там имам корав теглич.
Но някакъв тип пред мен ме нервира. Не спазва никаква дистанция, без малко да му се натреса в стоповете.
- Ей село! - като си с ново БМВ не значи, че правилникът не важи за теб!
Добре че радио „Хоризонт” ти казва всичко необходимо за политиката, икономиката. Но темата се изчерпва нейде към Съдиево. И добре че не го изключих. Научавам най-полезното: оралните предпазни средства срещу нежелана бременност – хапчетата - са голяма сила срещу рака! Убиват го на корена.
Кой да ти каже по-рано?! Интересната тема продължава, но айтоският баир – убивецът на всички радиовълни - прекъсва удоволствието.
В Айтоската планина (баир) растат невиждани другаде по планената земя бодливи храсти! Има ги непрекъснато от ранния Девон до развития социализъм, защото нямат естествени врагове! Опитай да ги доближиш!
Чета - непоправим и вреден навик!- всички табели край пътя: „ДЗИ –застраховане”, „Булбанк”, „Профили ЕТЕМ”, „Продават се апартаменти...”, „Само Бойко ще ни оправи!” – все втръснали реклами.
И изведнъж нещо свежо. Два-три големи билборда стенат:
”Искам бебе!” Взирам се – нито телефон, нито адрес се види. То със стиснати кълки не се ражда...Дай си координатие, пък там ще видим...
Пътят от Карнобат за Шумен – Русе се явява международен. Тирове от Русия, Турция, Молдова, Украйна пълзят бавно, лавирайки между многобройните дупки. Те същите и ги правят тези дупки. Но и нашите хора не се научиха да полагат асфалт поне като македонците. Миналогодишният пресен-гладък вече прилича на баница...
Долу край Камчия до кръчмата „Хан Крум” са спрели десетина ТИР-а. Заприказвам руснаци-молдовци-украинци, извинявам им се за шосето.
–А, ничего! Сойдет! – съжаляват ме свикналите на всичко шофьори-славяни. А полякът нервничи – Оце неможливе! То не Еуропа!... И без него си знаем.
Този ресторант „Хан Крум” с бунгала в които не искаха и преди паспорт, ги направи кметът на близкото село Прилеп. Като строяха през седемдесетте години язовир Камчия, той се сдуши с началствот на строежа, вреди хора от селото си на работа, направи цех за помощни изделия, канализация (Ало! Баровци от луксозните вили в полите на Витоша...) и асфалтиране, водопровод, казани за боклук навсякъде, та беше 5-6 години село-национален първенец по подредба и чистота.
Умрял бил големият стопанин Бай Желез. Но си стои всичко направено от него. И ресторант „Хан Крум” също!
Преминавам и аз на слалом дупките и оглеждам теснината на Ришкия (Върбишки) проход, в която Хан Крум е заприщил и натупал гордите византийци през осемстотин и нам коя си година. А ако искате да видите паметната плоча за събитието, поровете из шубрака. Съборена е отдавна...
Турците в недалечното село Търнак грижливо поддържат чешмата-паметник на терористите от гара Буново, обаче...
Отдавна е така – минеш ли в окръг Шумен, пътят става изведнъж по-хубав. И сега пак. Срамувам се за бургаското Пътно Управление.
Долу в ниското е родното село но желю Желев Веселиново. Там не спирам.
Но първо свивам наляво, че не съм ходил в Смядово, където правят (оказа се вече не правят!) знаменитата луканка.
През трийсетте години дошъл тук един немец, констатирал три неща: много прасета и говеда, евтина работна ръка и – най-главното – проветриво място, нужно за съхненето на суджука.
То суджук е по турски, а луканка – ядец! Не познахне – от френския район Лукания идело името.
В градчето сякаш е паднала неутронна бомба. Ни човек, ни куче. Ако искаш да пиеш кафе – носи си термос!
Само един местен бабаит на страхотна скорост профуча през зелената градинка с джип Мерседес и се стрелна през площада. Да имаше поне кой (коя!) да го види...
Намерих, обаче, кафене пристройка към една бакалия. Хубава майка, приличаща на красивата си дъщеричка се гледаха в очите, сякаш ще се разделят...
Пия кафето си. Питам:
-Моме, да не учиш във Варненския Свободен Харвард? (Откъде го измислих пък, това?)
-Учех, казва, до вчера. Утре пътувам за Лондон.
Залюбило се девойчето с англичанин.
-А откъде знаете за Варненския?
-Че нали внукът ми там „учи”...
Край село Ивански в крайпътно заведение където ще пия лимонада, е спрял турски автобус. Автобусна линия Люляково - Бургас няма, но Люляково - Истанбул, Разград-Измир има.
Мъжете-турци влезли в ресторанта и поръчали манджи нагъват чорба и кебапи.
Кадъните – до чешмата си мият ръцете, сръбват чиста водица (ония вътре – бира!) и вадят от месалчетата каквото Бог (пардон – Аллах) дал.
Близките храсти отзад служат за всичко останало.
Зареждам газ и правя сметка: сто километра ми струват девет лева! Че то „Форд” син металик е по презумпция икономична кола.
Приключвам това писане в 20,33 и звъня на Кольо. Изкарали току що койбайната от хендека и карат на фарове към Ивански.
Корав мъж!
Бургас-Шумен- Бургас. 19.04.08.
Люлякът е цъфнал навсякъде край пътя. Утре жена ми, внучката имат имен ден.
Те по-се радват на розите, скъсани в Колумбия, или Холандия с аромат на...стъкло, ама аз съм чешит и ще накърша два наръча люляк!
Да ароматне вкъщи.
И малко снимки.
Ситуацията
В Хендека.
Офф, роудци.
Таз сутрин (19.04.08 ) се сбъдна меракът на приятеля ми от Форума, Кольо, да се сдобие с комбайн „Нива”. Употребата е втора или пета, но Кольо е майстор и ще го оправи.
Да му ожънат нивата искат 4000 лева, а комбайнът струва 3000. Де Кольо на кирия!
Правилна покупка!
Пристигнах на срещата ни край село Дибич, където в”Астрата” му лежаха два нови акумулатора по 12 волта, които при старт се свързват в паралел и правят 24!
Сутринта Кольо подкарал комбайната (на село не Я признават за мъж. Един виц от ТКЗС годините: Две комбайнерки ровичкат повредения съветски комбайн. Приближават бригадирът и звеноводът: -Ко йба ината ще тръгне ли?!
-Кой беш двете – ще тръгне!) през къра за родното си село Иванци. Там е роден и живял Янко Русев, големият щангист!
По междуселски път по нанагорнище му отказват едновременно двете спирачки и съединителят. Койбайната тръгва стремително назад....Кольо взема единственото правилно решение. Свива наляво (управляеми са задните колела ( в случая – предни) и през канавката опира в стръмния откос. Хедерът заровен в земята. Задницата вирната нагоре.
Сега ще слагаме акумулаторите, ще палим и изтеглим (Кольо с брат му, де) червения звяр. Първия път моторът изрева и заработи. Но съединителят потъваше в пода и не се включваха предавките. Вторият път стартерът отказва да върти. Четки, притискачи, контактори – всичко плаче за смяна. Подаваме нужните гаечни ключове. Кольо обяснява, че при руснаците най-употребяваният е дванайстицата.
Престрашавам се и разказвам случая с дядо Щукар от „Разораната целина” комуто циганите продали първокачествен жребец, който след две версти се превърнал в жалка кранта, понеже изхвърчал царевичният кочан-запушалка и въздухът изтекъл...
Дали не е купил такъв койбайн?
Моето присъствие не е особено полезно и завързвам беседа с овчаря на близкото стадо, Жечо. Колко са добичетата, колко мляко, вълна пускат. Той щади овцете си
(40 бройки) и ги дои само вечер. Прави сирене и овче и козе за цяла година. С вълната работата опък: за машинно стригане му искат 2 лева на килограм вълна, а изкупната й цена е...един! лев!
Пазарна икономика!
Не е било по-различно и през прехвалената със сополиви възторзи 1939-та! Може да е имала тогава България добри макроикономически рамки, каквито и сега си имаме. Но всичко се е крепяло върху износа на пшеница, кожи, мед, восък (номенклатура от времето но Кубрат)...изкупувани на безценица от селянина, комуто макроикономиката е била преко цървула, че й оттатък!
В днешния „Труд” чета в интервю на Петко Симеонов: „Първият български капитализъм, този до 1944 година, дава малко основания да искаме неговото продължение...”
Тая мисъл, която не можех да формулирам добре като Петко, отдавна ми е в главата. Пък и имам спомени от онова „благополучие” на селянина тогава.
Минава обяд а гледам моите хора нямат нищо за ядене. Вадя от багажника две „Каменици”, но на гладно и те не вървят особено.
Отивам с братята в близкия хоремаг и на тройки кебабчета и „Шуменско” с новите капачки бистрим проблемите на българското село.
Не минава без присъствието на неотменното селско пиянде, което ни заверява, че ни уважава и че въобще не е пил...
Уважавам хъса и куража на това момче, Кольо!
България, нея само производители ще я дръпнат напред.
Не прекупвачи и търговци!
Самото пътуване.
От Бургас за Шумен се ходи или през Карнобат, Лозарево, или през Айтос, Люляково. Карам към Айтос и на автомивката се осведомявам за състоянието на пътя. Никаква утеха.
Карай, съветват ме, през Карнобат. (След днешното пътуване ви предлагам да опитате вариант: Бургас, Варна, Констанца, Букурещ и през Русе сте в Шумен по сносно шосе...)
Като пуснаха магистралната отсечка Бургас –Карнобат, старият път така приятно се опразни, че е едно удоволствие да караш! Не бързам и се движа тъй с не повече от 90-100. Кой кара зад мен не ме интересува: там имам корав теглич.
Но някакъв тип пред мен ме нервира. Не спазва никаква дистанция, без малко да му се натреса в стоповете.
- Ей село! - като си с ново БМВ не значи, че правилникът не важи за теб!
Добре че радио „Хоризонт” ти казва всичко необходимо за политиката, икономиката. Но темата се изчерпва нейде към Съдиево. И добре че не го изключих. Научавам най-полезното: оралните предпазни средства срещу нежелана бременност – хапчетата - са голяма сила срещу рака! Убиват го на корена.
Кой да ти каже по-рано?! Интересната тема продължава, но айтоският баир – убивецът на всички радиовълни - прекъсва удоволствието.
В Айтоската планина (баир) растат невиждани другаде по планената земя бодливи храсти! Има ги непрекъснато от ранния Девон до развития социализъм, защото нямат естествени врагове! Опитай да ги доближиш!
Чета - непоправим и вреден навик!- всички табели край пътя: „ДЗИ –застраховане”, „Булбанк”, „Профили ЕТЕМ”, „Продават се апартаменти...”, „Само Бойко ще ни оправи!” – все втръснали реклами.
И изведнъж нещо свежо. Два-три големи билборда стенат:
”Искам бебе!” Взирам се – нито телефон, нито адрес се види. То със стиснати кълки не се ражда...Дай си координатие, пък там ще видим...
Пътят от Карнобат за Шумен – Русе се явява международен. Тирове от Русия, Турция, Молдова, Украйна пълзят бавно, лавирайки между многобройните дупки. Те същите и ги правят тези дупки. Но и нашите хора не се научиха да полагат асфалт поне като македонците. Миналогодишният пресен-гладък вече прилича на баница...
Долу край Камчия до кръчмата „Хан Крум” са спрели десетина ТИР-а. Заприказвам руснаци-молдовци-украинци, извинявам им се за шосето.
–А, ничего! Сойдет! – съжаляват ме свикналите на всичко шофьори-славяни. А полякът нервничи – Оце неможливе! То не Еуропа!... И без него си знаем.
Този ресторант „Хан Крум” с бунгала в които не искаха и преди паспорт, ги направи кметът на близкото село Прилеп. Като строяха през седемдесетте години язовир Камчия, той се сдуши с началствот на строежа, вреди хора от селото си на работа, направи цех за помощни изделия, канализация (Ало! Баровци от луксозните вили в полите на Витоша...) и асфалтиране, водопровод, казани за боклук навсякъде, та беше 5-6 години село-национален първенец по подредба и чистота.
Умрял бил големият стопанин Бай Желез. Но си стои всичко направено от него. И ресторант „Хан Крум” също!
Преминавам и аз на слалом дупките и оглеждам теснината на Ришкия (Върбишки) проход, в която Хан Крум е заприщил и натупал гордите византийци през осемстотин и нам коя си година. А ако искате да видите паметната плоча за събитието, поровете из шубрака. Съборена е отдавна...
Турците в недалечното село Търнак грижливо поддържат чешмата-паметник на терористите от гара Буново, обаче...
Отдавна е така – минеш ли в окръг Шумен, пътят става изведнъж по-хубав. И сега пак. Срамувам се за бургаското Пътно Управление.
Долу в ниското е родното село но желю Желев Веселиново. Там не спирам.
Но първо свивам наляво, че не съм ходил в Смядово, където правят (оказа се вече не правят!) знаменитата луканка.
През трийсетте години дошъл тук един немец, констатирал три неща: много прасета и говеда, евтина работна ръка и – най-главното – проветриво място, нужно за съхненето на суджука.
То суджук е по турски, а луканка – ядец! Не познахне – от френския район Лукания идело името.
В градчето сякаш е паднала неутронна бомба. Ни човек, ни куче. Ако искаш да пиеш кафе – носи си термос!
Само един местен бабаит на страхотна скорост профуча през зелената градинка с джип Мерседес и се стрелна през площада. Да имаше поне кой (коя!) да го види...
Намерих, обаче, кафене пристройка към една бакалия. Хубава майка, приличаща на красивата си дъщеричка се гледаха в очите, сякаш ще се разделят...
Пия кафето си. Питам:
-Моме, да не учиш във Варненския Свободен Харвард? (Откъде го измислих пък, това?)
-Учех, казва, до вчера. Утре пътувам за Лондон.
Залюбило се девойчето с англичанин.
-А откъде знаете за Варненския?
-Че нали внукът ми там „учи”...
Край село Ивански в крайпътно заведение където ще пия лимонада, е спрял турски автобус. Автобусна линия Люляково - Бургас няма, но Люляково - Истанбул, Разград-Измир има.
Мъжете-турци влезли в ресторанта и поръчали манджи нагъват чорба и кебапи.
Кадъните – до чешмата си мият ръцете, сръбват чиста водица (ония вътре – бира!) и вадят от месалчетата каквото Бог (пардон – Аллах) дал.
Близките храсти отзад служат за всичко останало.
Зареждам газ и правя сметка: сто километра ми струват девет лева! Че то „Форд” син металик е по презумпция икономична кола.
Приключвам това писане в 20,33 и звъня на Кольо. Изкарали току що койбайната от хендека и карат на фарове към Ивански.
Корав мъж!
Бургас-Шумен- Бургас. 19.04.08.
Люлякът е цъфнал навсякъде край пътя. Утре жена ми, внучката имат имен ден.
Те по-се радват на розите, скъсани в Колумбия, или Холандия с аромат на...стъкло, ама аз съм чешит и ще накърша два наръча люляк!
Да ароматне вкъщи.
И малко снимки.
Ситуацията
В Хендека.
Офф, роудци.
А, и да поясня - и сам мога , и сам - нямам нужда от помощ!...
Само внимавай жена ти да не види тия редове...
Коментар