През Родопите

[Борислав Бонев]

От: През Родопите

Колега,разминали сме се съвсем за малко! Почти същия маршрут - аз тръгнах на практика от Царево - Малко Търново - Бръшлян - през Болярово към Ардино и точно същите красиви места. Разликата е в края само - аз бивакувах на Голям Беглик , че на Доспат бях сравнително рано.
Прекрасни снимки на прекрасни места! Жалко , че не се срещнахме, но времето е пред нас!

[Chertoianov]

От: През Родопите

Жалко, че не сме се засекли. Но това не е края... Така свършва втория от общо четири дни... Сега довършвам третия ден и ще го пусна тук.

[jordansto]

От: През Родопите

Ще правим още обиколки из родината. Има време, ще се засечем все някъде.

[Джоу (x3mrjoe)]

От: През Родопите

Сега довършвам третия ден и ще го пусна тук.

Е айде де, че заради твойта тема закъснявам за скара (барбекю-както е модерно) и бира край яз. Искър.

[Борислав Бонев]

От: През Родопите

Ще правим още обиколки из родината. Има време, ще се засечем все някъде.

" По стикера ще ги познаеш" - ще се облепя така, че да се виждат отдалеко и ще оглеждам за наши стикери по пътя много по-внимателно!

Чакам с нетърпение продължението!

[Chertoianov]

От: През Родопите

Ще правим още обиколки из родината. Има време, ще се засечем все някъде.

Дами и господа, да ви представя моя приятел - Данчо!

Ден Трети

Отново се събудихме преди Слънцето. Днес беше последния ден, предвиден за пътуването и макар да имаше много важни неща, заради които да искам да се върна в Стара Загора, вече ми липсваше пътуването, самотата и нощното небе. Вече ми липсваха изгревите и залезите. Странни същества сме това хората... Още не е свършило нещо, пък вече си мислим колко зле ще се чувстваме, когато вече го няма... И така си проваляме толкова много хубави усещания. Но Родопите и Ленд Роувъра се постараха много бързо да забравя всички тези мисли.
Отново събиране на бивака, но този път самонадеяно сгънахме всичко прилежно, изпуснахме дюшеците, раздигнах леглото в колата и се приготвихме за тръгване. За да осъществим идеята за преминаване през Родопите трябваше да излезем към Гоце Делчев и от там през Белово да се приберем. Този ден се очертаваше най-скучния...
Миене на най-близката попътна чешма доста повдигна настроението, защото трети ден без душ правеше обстановката доста... хм, задушевна.
Последен поглед към язовир Доспат и взехме отклонението към Гоце Делчев. И преди съм пътувал от тук и се нагодих за хубав и лек път до Гоце Делчев през Сатовча. Но на няколко километра от Доспат изведнъж газовата изписука, че няма газ и премина на бензин. По мои изчисления газ трябваше да има за следващите 150 километра. Данчо се беше изстрелял напред. Аз спрях и започнах да душа за изпускане на газ. Уж всичко си беше наред... Пак запалих и пак тръгна само на бензин... Переспективата да се връщам само на бензин някак леко нарушаваше финансовото, а от там и психическото ми здраве. Звъннах на момчето, което се занимаваше с моята газова, макар и да нямах много надежда, че ще ми вдигне в неделя в осем сутринта, но съмнения му глас се чу от другата страна. Описах му положението и той веднага започва да нарежда какво да гледам и какво да проверявам. Уж всичко беше нормално, а не беше. По някое време ме попита за изпарителя. Беше ледено студен. Проверих нивото на водата и уж беше до горе. Тогава той предположи, че се е образувал въздушен джоб в изпарителя и ми нареди няколко пъти да дам газ до изключвател. Изведнъж газта тръгна. Вече не виждах финансовото си краткосрочно бъдеще толкова черно. Препоръча ми в най-близкото място да долея вода. Тръгнах нормално и настигнах Данчо на бензиностанция в Сатовча. Стреснал се е, че съм се забавил толкова време и тъкмо щеше да тръгва на обратно да търси кой точно завой съм изправил.
Реших да долея вода и колата изпи над два литра. В главата ми отново се появиха черни облаци с мисли за основни ремонти и всякакви такива гадости. Но не исках си пълня сега главата с бъдещите проблеми, а да си завършим пътешествието с удоволствие.
Целия път от Язовир Доспат до Гоце Делчев е прекрасен. И ако пропуснах частта му до Сатовча, направих всичко да попия впечатленията от там до Гоце Делчев. Планината тук има съвсем меки, направо женски извивки. Иглолистните гори се редуват с зелени зелени ливади. От време на време из зад завоя изскача подреден куп с каменни плочи за облицовка от някоя кариера наоколо. Колкото повече наближавяхме долината на Места, планинският пейзаж около нас изчезваше, но пред нас от маранята и облаците изникваше Пирин. Съвсем скоро щях да имам близка среща с него, но това вече е друга история.
Обядвахме в Гоце Делчев най-хубавата пилешка супа (аз) и най-хубавата шкембе-чорба (Данчо). Тук стана ясно, че Данчо може и да става кръстник на моя син... Сега вече щеше да бере ядове!
Спряхме за зареждане в Добринище и тук видях огромна локва под джипа. Хубавата вест, че беше вода. Лошата - че е страшно много. Като че ли загадката около изчезващата вода се разрешаваше, но се чудех дали да плача или да се радвам на това. Оказа се, че гумена тръба с дължина не повече от десет сантиметра се е напукала от старост и тече като лейка. Но е на възможно най-неудобното място за работа. Добринище не е свързано с най-прекрасните ми спомени и настоящата ситуация не спомагаше за изглаждане на отношенията ни , пък и преценихме, че тук няма да намерим нещо с което да закрепим положението и продължихме към Банско полека. Идеята беше, докато се разхождаме из града колата да изстине и да видим какво можем да направим.
Оставихме мотора и колата на паркинг в началото на Банско и тръгнахме през града. Неделя е време за битак в Банско. Продават се от родопски черги до евтини дрехи. От бутилчици за туристически газови котлони, до скоби за захващане на маркучи. Черги и дрехи не си взехме, но газ за котлон и скоби - да. И подарък за кръстника, разбира се!
Минаваше след обяд, а ние още не знаехме до къде ще сме с колата. Изникваха разни планове - от това да продължим така и да доливаме постоянно, през възможността да свалим тръбата и да я запечатаме здраво с лентата на 3М до това да търсим сервиз, в който да сменим тръбите. Разбира се вероятност да оставим колата нямаше. Хапнахме и тук, и се оказа, че в този район и двамата като студенти сме имали близки срещи от македонски тип, завършили с известни физически и емоционални рани. Но това - отдавна. Сега само се забавилявахме на това.
Когато се върнахме при колата започнахме да оглеждаме положението. Оказа се, разбира се, че тече не от едно, а от две места. Една тънка тръбичка също извираше. Докато обикаляхме около колата в една ниша видях останала от предишен ремонт тръба. И тогава за пореден път на ум (, а после и на глас - лично) благодарих на Живко Бакалов, който когато преди време сменяше тази тръба ме спря да изхвърля това привидно ненужно парче. И пак - благодаря ти Живко! Без това парче в неработен ден в Банско щяхме и да си останем. Данчо налегна директно двигателя като гинеколог и извади напуканото парче гумена тръба... То толкова вода изтече от Дискавърито, че като нищо всеки момент можеше да народи малки Фрилендърчета. Гумена тръба може би трябваше да е в кавички, защото беше с твърдостта на пластмаса. И с крехкостта също. Когато я стиснах се пръсна в ръцете ми. Но "непотребното" до онзи ден парче застана точно на място! От малката тръба продължаваше да тече, но нямаше нищо общо с преди. Така или иначе трябваше много да внимавам...
Когато решихме, че сме готови се зачудихме на къде да продължаваме. Вече беше късно, но искахме да напреднем още към Стара Загора. Решихме да тръгнем към Юндола, пък от там ще преценяваме каква ще е я бъде.
През целия път очите ми бяха в стрелката за температурата. На всичко отгоре пътя от Банско към Юндола беше в ремонт и обхождахме през Добринище (отново Добринище) и Елешница. Спирахме и честичко проверявахме водата. Стигнахме до Юндола, но вече наистина беше късно, а на мен някак си не ми се прибираше по нощите с несигурно работещ двигател. Поредния ремонт на пътя - към Велинград. Може би беше време да помислим за вариант за бивакуване още една вечер в планината. Обадих се на работа, за да предупредя че може и да ме няма на следващия ден и тръгнахме към язовир Батак. Ако щеше да се налага да оставаме още една вечер - по-добре да беше пак около някой язовир.
До Батак стигнахме съвсем късно. Около язовира имаше страшно много палатки, а до самия бряг ни се стори страшно мръсно. Може би нямахме право да сме придирчиви, но ако аз щях отново да спя в колата, то Данчо трябваше да разпъват палатката в тази мръсотия. Обърнахме и след малко намерихме една ливада. На нея вече се беше разположила компания младежи със силно усилена от колите музика, но ние бяхме толкова уморени, че дори това не ни пречеше никак.
Пихме по една бира, хапнахме нещо на бързо, разпънахме бивака и легнахме... утре можеше и да е по-трудно.
Може би трябваше да съм ядосан, задето ни се провалиха плановете. Но не бях. След дълъг и уморителен ден всъщност се бяхме справили с един технически проблем. За много хора може би това не е кой-знае какво, но за нас двамата и особено за мен си беше предизвикателство. В крайна сметка колата ми даде още една вечер в Родопите. Пък и сякаш Планината не ни пускаха с особена охота.

[Chertoianov]

От: През Родопите

Малко се забавих с последния ден на нашето пътуване, но може би не ми се ще да описвам края на нещо толкова хубаво. Но пък едва когато дойде края на нещо имаме сили да започнем друго ново. Така че...

Понеделник.
Още едно ранно събуждане. Въпреки тежкия предишен ден и късното заспиване не можех повече да се излежавам. Хладния и влажен утринен въздух през отворения люк ме досабуди окончателно. Грабнах фотоапарата и през росната трева забързах, за да не изпусна поредния изгрев. Минах покрай палатките на шумната компания от снощи. От палатките се показваха купчина боси крака. От едната палатка мисля преброих десет или дванадесет крака оплетени странно. Зачудих се дали не е точния момент да се развикам "Пожар" и да раздрънкам бурканите. Не се развиках и не раздрънках.
Сега имах възможността да се огледам. От всички места на които бивакувахме определено язовир Батак беше най-пренаселения и мисля - най-мръсния. Това не го видях нито на Студен кладенец, макар и толкова близо до Кърджали, нито пък Доспат. Торбички, бутилки пластмасови и бутилки стъклени, кофички от кисело мляко или просто безформен боклук се валяше почти навсякъде около брега. Не мога да се начудя защо човек ще търси прекрасно място, на което да избяга от града и ще остави на тръгване същата градска мръсотия от която е избягал. Дори ние - градските момчета прибирахме всяка хартийка и всяка обелка и го правехме просто защото така се прави. Но това сякаш беше напомняне къде ще се върнем...
Рибарите отново бяха тук. Слънцето вече надничаше за върховете и облаците. Докато снимах двама ме заговориха. Стори ми се, че не им е приятно да ги снимам, но се оказа, че просто си търсят компания. Мисля, че за цяла вечер си бяха омръзнали и двамата се зарадваха на госта. Оказаха се доста интересни хора. Единия - работил и живял много време в Германия ми разказа защо се е върнал.
В седем се запътих обратно към лагера ни. Исках да огледам какво е положението с нашия импровизиран ремонт на водопроводите. Отново имаше загуба на вода, но всичко беше в норма.
Може би от отварянето и затварянето на врати и капаци Данчо се размърда. Направихме кафе, събрахме за пореден път багажа за последно и потеглихме. Нямахме много път пред нас, но някак си не ни се напускаха Родопите. По завоите за Пещера настигнахме дълга колона, която се движеше по най-скоростните отсечки с около двадесет. След поредица изпреварвания настигнахме ладичка 1500 - причината за тази върволица, която изглеждаше като излязла от магазина. Дядо с каскет караше, а до него баба облечена като за сватба се кипреше. Дядото, здраво стиснал волана, леко приведен напред напрегнато оглеждаше напред и нежно натискаше спирачката на всяка неравност или завой и наистина не си позволяваше да се отпуска с бесни скорости над тридесет. Сега разбрах защо моята кола никога няма да стигне възрастта и вида на тази Лада.
В Пещера попитахме за място за закуска и отговора беше еднозначен - в края на града при бай... Ами забравих му името. Но съветът си струваше.
И всичко щеше да е съвсем безпроблемно ако на една от спирките ни за почивка не видях от моторния отсек да се излива вода. Отново чух нервни барабани в главата си. Когато отворих капака видях причината. Чудех се да се радвам ли или да плача, когато стана ясно, че съм забравил когато доливам водата да завия капачката. Поне маркучите за сега държаха. Веднага започнах да обмислям абсурдни планове за връщане, но кой знае къде беше паднала капачката... Бях бесен на себе си. Предполагам Данчо е един от малкото хора, които могат да ме издържат в подобен момент, но той веднага излезе с конструктивно решение - да търсим автоморга по пътя и да пригаждаме нещо. Малко ми помина и реших да огледам как да запуша временно водния резервоар, когато на дъното на нишата на левия фар видях да ми се хили доволно капачката. Под целия сноп кабели, полу-влязла в един отвор за надолу. Толкова я бях отписал, че доста време се чудех дали главата ми не играе номера. Извиках Данчо да отхвърли (предполагах няма начин да потвърди) това, което виждам, но той надникна вътре, обърна се, и ми каза, че с тази разсеяност наистина е добре, че имам такъв късмет, че иначе много съм щял да патя.
От тук нататък пътят ставаше все по-лесен. Честите завои се поразредиха и стръмните спускания станаха все по полегати. След един от завоите пред нас се ширна цялата Тракийска равнина. Ужасно обичам широките равни места, но този път трудно се зарадвах.
Планината се смени с предпланина, тя пък бързо се превърна в отделни хълмове, които се разляха в равнината. И двамата се разбрахме, да не пътуваме по магистралата. Все още не искахме да си разваляме вкуса. Тръгнахме по стария път между Пазарджик и Пловдив. Очите ми все търсеха върховете на Родопите отдясно и ръцете ми аха да навият отново волана натам.
Всъщност срещата с градската цивилизация ни се случи доста по-рано от предвиденото. Влязохме към Пловдив да заредим, но навигацията упорито искаше да ни прекара през целия град почти по диагонал. На обяд през работен ден. И с половината град разкопан за ремонти. Все едно бяхме от друга планета. Клаксони, нервни шофьори, псувни на майна, градска жега, прах, отнемания на предимство и пак клаксони... Подейства ми като шамар. Или като ритник. Или като шамар и ритник.
След като се отървахме временно от всичко това решихме да спрем за по кафе, кратък разбор и сладолед. Още всичко ни беше много прясно и разбор не се получи, но пък се оказа, че сме на бензиностанция, на която Колата от два литра струва шест лева (по етикет - 6 lv.). Подобни цени бяха на абсолютно всички стоки там. Но на вратата на хладилника бележка на български ни подканяше да питаме служителката за намаление на половина. И разбира се ние си взехме нещата за относително сносна цена. Зачудих се що за приумица. Какъв ли беше проблема да си сложат нормалните цени. И изведнъж се сетих! За чужденците, които няма как да прочетат бележката и евентуално да си поискат намалението. Гениално! Просто и гениално! Хем няма две цени за българи и чужденци, хем има. Те ти на българска изобретателност в най-кристализирала форма.
Почти бях влязъл в колата, когато ми се обадиха, че моя позната е починала. Рак. Изведнъж ми стана страшно студено насред тридесетградусовата жега.
Пътят нататък го минахме без да спираме. Само един полицейски патрул ме спря и въпреки, че пред тях си свалих колана, те упорито твърдяха, че съм бил без колан. За скорост да ме бяха обвинили по-нямаше да се ядосам, но пък без колан... Може би си го изкарах прекалено на тях, но накрая ми върнаха документите с жест, че ми правят най-голямото добро и разбира се - от тях да мине, защото ме виждат че съм свястно момче (всъщност видяха служебния пропуск на автомобила) и ме пуснаха да си ходя по живо и здраво... и все пак не пропуснаха да ми кажат да си слагам колана на тръгване.
От там нататък беше съвсем познатия път към Чирпан и после - Стара Загора.
След точно четири дни и три нощувки, 950 километра, 25 града и незнайно колко села, след срещи с непознати и много часове сами със себе си, след неизвестно колко пъти превъртяна дискографията на Disturbed и Manowar ние бяхме на мястото, от което тръгнахме... Но ние не бяхме същите. Нито света около нас беше същия.


Маршрут: Стара Загора,Симеоновград, Харманли, Маджарово, Ивайловград, Крумовград, Момчилград, Кърджали, Ардино, Смолян, Широка Лъка, Триград, Доспат, Сатовча, Гоце Делчев, Добринище, Банско, Якоруда, Юндола, Велинград, Цигов Чарк, Батак, Пещера, Пловдив, Чирпан, Стара Загора

[Пенчо]

От: През Родопите

Догодина Ви очаквам на Голям Беглик.

[jordansto]

От: През Родопите

И така завърши нашето пътуване! Някак си ми се иска да го повторим. През зимата! Но този път и аз ще съм с джипката, а не с мотора.

[jimito]

От: През Родопите

И така завърши нашето пътуване! Някак си ми се иска да го повторим. През зимата! Но този път и аз ще съм с джипката, а не с мотора.

И аз,и аз

[Chertoianov]

От: През Родопите

Джими - колкото повече, толкова по-весело! Така че... И ти си в групата вече!

[jimito]

От: През Родопите

Джими - колкото повече, толкова по-весело! Така че... И ти си в групата вече!

Мерси за което Стефко Само задавате дата .............

[STEF BMW]

От: През Родопите

Мен ще ме вземете ли бре хаймани ... или първо през "Дръмс"а!?
Поздрави!

[Chertoianov]

От: През Родопите

Брой се в групата, обаче наистина първо през Дръмса, за избистряне на плана. Ама да не е набързо пак само за пет минути.

[jimito]

От: През Родопите

Има ли нарочена дата ? Или сме още на стенд бай? Оставям си тел. 0897951757 за връзка ,че не влизам често