До Крит и Пелопонес с верния автомобил, палатката и PCR тестовете в джоба

[Asterix]

Настанаха смутни времена! Вируси се вихрят, граници се затварят, ограничения се налагат, а тези, който ги сърби да поемат на ново пътешествие остават леко затруднени от всички тези фактори. И така след като плановете за пътуване тази година се смениха 3 пъти поради изброените по-горе фактори решихме тази година да поемем към Крит и Пелопонес. Това, което наклони везните беше факта, че пресичаме само една граница и връщането би било по-предсказуемо в сравнение с минаването на няколко граници и правила, които се променят през ден. Гърция не ни е в топ дестинациите, но все пак се радвахме, че ще попътуваме и тази година, ще спим на палатка и ще видим нови места. А разбира се има какво да се види и по тези по-далечни земи от южната ни съседка, така че по отработената схема петък след работа в топлата юлска вечер поехме към границата. Беше малко търчане и формалности с PCR тестове преди това, но това беше положението. Понякога се налагат малко повече усилия, за да се случат нещата, но това не бива да е обезкуражаващо и демотивиращо. Най-лесно е да кажеш, че сега не е моментът за пътувания и да си лежиш вкъщи през отпуската, но после идва усещането за непълноценна година и пропуснати възможности, така че ДЕЙСТВАМЕ.
И така, на границата ни посрещна не много дълга опашка, която обаче хич не се движеше. Процедури, мотане, комари, повторни тестове, пълна пародия като цяло, ама след близо 3 часа минахме и се насочихме към Пиреа. Първата нощувка направихме малко след Серес в една нива, която както изглеждаше не се обработва от известно време. Опънахме палатката, трапезата и се отдадохме на приказки, почивка и размисли за предстоящото пътуване.
На следващата сутрин след не много ранно ставане и стабилно подмотване продължихме по пътя. Солун се изниза набързо и подхванахме магистралата за Атина, която беше сравнително пуста, но дразнеше честото спиране за плащане на тол такси. Да ги бяха направили през повече километри, а не тръгни-спри на всеки 10-15 минути. Магистралата си е скъпичка. Почти си съперничи с италианските и френските. Сякаш няма единни цени на километър в Гърция, защото магистралата към Игуменица например е по-евтина. Гръцка им работа. Някъде по средата на пътя отбихме за обяд в покрайнините на едно село. След това здрав транзит и в следобедните часове минахме в покрайнините на Атина и стигнахме Пиреа. Това което видяхме от Пиреа бяха разбити улици, мръсотия и облик на не много приветлив град или поне частта, през която минахме. Купихме билети за ферибота вечерта в 22 ч и се изнесохме към покрайнините, където да намерим по-спокойно място да хапнем и да се поизкъпем с походния душ по възможност. Стигнахме до някакъв парк по изключително стръмни улици. Караш, а в предното стъкло виждаш небето и имаш чувството, че предницата е във въздуха. Усещането се усилваше и от натоварената кола, при която при катерене тежестта отива отзад. Стигнахме до една още по-стръмна улица с асфалт изгладен като стъкло от боксуване. Тук се отказахме, завихме и попаднахме на въпросния парк споменат по-горе. Изглеждаше мърляв и неприветлив, но щеше да свърши работа. Хапвахме, а минаващите хора ни гледаха с почуда като някакви изкопаеми. Явно не са виждали човек да яде в този парк, използван главно за кучешка тоалетна. Накрая невъзмутимо извадихме душа и се изкъпахме до кръста под прикритието на колата, ако изобщо можеше да се нарече прикритие. Но не се смущавахме особено. Човек притръпва и спира да обръща внимание на такива дреболии като „какво биха си казали хората“, които така силно вълнуват голяма част от народа. Приготвихме по една раничка за ферибота и към 19:30 ч отидохме да се товарим, за да си хванем прилични места. Истината е, че ако нямаш каюта, а в нашия случай нямаше налични на отиване, а само на връщане, местата са кой каквото завари. Имахме късмет и взехме хубави, широки и уединени места. Изпихме по една „златна“ бира от бара на кораба. По-късно вечерта потеглихме точно навреме и наблюдавахме светлините на отдалечаващия се град. Нощта беше сравнително комфортна с музика в ушите. Седалките (тип самолетни) се пускат назад и се приближават поне донякъде до легло.
В ранна утрин по изгрев слънце акостирахме в критския град Ханя. Всичко беше спокойно, а хладната утрин и свежия въздух действаха ободряващо на леко мътните ни глави. Потеглихме към каньона Самария. По пътя спряхме да наберем малко безпризорни портокали от дърво край пътя и да снимаме една котка, странен екземпляр с едно зелено и едно синьо око, която се спотайваше в храсталака. Добре дошли в Крит!

Малко преди каньона се завряхме в една маслинова горичка на сянка и направихме закуска с кафе, чай и пресните портокали, набрани преди малко под оглушителните звуци на цикадите, който са навсякъде по острова. Пристигайки при каньона малко по-късно си платихме входа от 5 евро на човек и тръгнахме по криволичещата пътека навътре в каньона. Целият преход отнемаше около 4:30 часа в посока, но ние за жалост нямахме толкова време и само частично походихме, за да се любуваме на гледките. Каньонът „Самария“ е може би най-голямата природна забележителност на острова и честно казано контрастира доста с останалата част на Крит. Навсякъде има иглолистни гори, съставени от големи, здрави дървета. Вървим по обособена пътека и срещаме хора от къде ли не. Туризмът си върви макар и с по-бавен темп от обикновено.



Изкарахме около 2 часа тук и се отправихме към следващата цел – Лагуната Балос. По пътя овчар беше блокирал пътя със стадото си. Чудесен кадър на фона на околните планини. Прави впечатление, че тук стадата нямат кучета пазачи. Явно липсата на хищници обезсмисля присъствието им, така че или се шляят безпризорно или ги придружава овчар в по-редки случаи. Въпросната лагуна Балос се намира в най-северозападната част на острова и се достига по черен път в не добро състояние, за който дори се плаща по едно евро на човек. Тук на острова ни прави впечатление, че гледат да ти вземат пари за всичко, къде малко, къде повече. По пътя имаше интересни гледки. Кози от странна порода позираха на фона на морето и околните скали. Малко като в Исландия, ама в южняшки вариант. Беше доста панорамно. В края на пътя се стига до малък паркинг, където отново кози спяха в сенките на паркираните коли. Някои лежаха почти отдолу като кучета. Туристите пък ги хранеха с бисквити, а те с охота взимаха подадените лакомства. Тъкмо се чудехме какво ядат в този камънак и трънак наоколо, а те разчитали на добросъвестни туристи и пакетирана храна. Глезльовци! Оттук до лагуната имаше още около 20-30 минути ходене. Имаше доста хора, а като видяхме гледката стана ясно защо е така. Действително беше много красиво. Направихме един бърз плаж за около час, поснимахме и поехме наобратно. За по-мързеливите имаше опция за превозване с кон по пътеката до паркинга.






На връщане спряхме до един приятен плаж и се изкъпахме на душовете край плажа. Доста удобно за нашия начин на пътуване. Поехме на изток към малкото селце Вамос, което се води традиционно, с каменни къщи, дувари и приятна атмосфера. Оказа се доста малко и се разходихме набързо. Имаше малки китни ресторантчета, които бяха отворени, но пустееха. Това не пречеше на персонала обаче да отговарят с усмивка, когато ги попиташ нещо. Тъй като се свечеряваше, малко след селцето се завряхме в една маслинова горичка и разпънахме лагера за първа нощувка на остров Крит. Беше спокойно и приятно, а след основните дейности с палатката, масата, походния душ и огромната купа салата, заседнахме на дълга вечеря под звуците на щурците, които нощно време поемат щафетата от цикадите през деня. Между другото тук цикадите са толкова много и прави впечатление, че като ги смутиш минавайки под някое маслиново дърво, те плюят или пикаят(не ми е много ясно). Така че често получавахме душ от някакви секрети, които за щастие не бяха зловонни.
На сутринта се събудихме от звънците на стотина овце, които щурмуваха лагера рано, рано. Надигнахме се, а те се бяха скупчили в съседство и ядяха незнайно какво, може би опадалите сухи листа от маслините.



След закуска се отправихме към град Ретимно, който е един от големите на острова. Има стара част и крепост на морето, които да бъдат обходени. Градът се оказа много жив и видимо туристически. Хареса ни.

След кратка разходка тръгнахме към селцето Аксос недалеч от града, което се намираше във вътрешната по-планинска част. Истината беше, че тук в момента, в който мръднеш от крайбрежието моментално започваш да катериш по едни тесни пътчета с безброй обратни завой. После спускаш и пак катериш, и така до без край. Напълно е нормално да минаваш 30-40 км един час. Аксос не си заслужаваше особено. Приятно място, но нищо по различно от обикновено село. Имаше голяма чешма и хубава вода, така че презаредихме водните запаси поне. Следващата спирка беше пещерата Сфедони, която се оказа малко разочарование. Срещу 5 евро получихме около 15 минути време вътре и беседа, която се състоеше в това да ни кажат да не се снима със светкавици и, че цялата информация можем да си я прочетем. Освен това доста части бяха затворени и обиколката не беше пълна. Абе гръцка му работа. Сложили там едни лозунги, че Зевс ги е вършил някакви дела там в пещерата да мамят заблудени туристи, събират таксите и после те претупват отвсякъде. Не останахме доволни. Нашите пещери са си къде, къде по-хубави.


Време беше за планина – връх Ида е най високият връх на о-в Крит – 2456 м и трети по височина на островите в състава на Европа след Етна в Сицилия и Чинто в Корсика. След дълго катерене на моменти на 1-ва предавка стигнахме до паркинга и старта на пътеката, където имаше само още една кола. Беше следобедно време, но катеренето не беше дълго и преценихме, че ще го направим в светлата част на деня. Пътеката беше ясна, а наоколо предимно камънак и тук-там по някоя заблудена коза. На места имаше фирнован сняг, а на един такъв участък се въргаляше коза в снега. Не бях виждал такава гледка досега, но явно действаше разхлаждащо. Беше топло, но излизайки на билото излезе вятър, който си беше хладен. Над нас започна настойчиво да лети една прилично голяма птица. Веднага я взехме за някоя от семейство орли, но се оказа чист белоглав лешояд. Я гледай ти не знаех, че на острова има популация на тези пернати, но явно относителната близост с Африка е спомогнала да се заселят тук. Започваше да се открива доста панорамна гледка макар да не беше кристално ясно заради изпаренията. На върха имаше малък параклис от камък и гръцкото знаме. Там заварихме едно момче – германец от гръцки произход, който си караше отпуската от един месец обикаляйки из Крит и най-вече по планините. Беше му втора вечер на върха. Наслаждаваше се на гледката, почиваше си на надуваем дюшек, четеше книга и разговаряше с малкото посетители. Каза че изгревът и залезът оттук са невероятни. Склонен съм да му повярвам. Изглеждаше доста свестен човек доколкото успяхме да го преценим. От върха се виждаше почти целия остров макар да беше сравнително голям. Виждаше се Средиземно море от север и от юг, а на изток и запад почти цялата суша. Успях да се ориентирам благодарение на другата висока планина на острова, която се намира на запад. Виждаше се ясно, а беше почти в другия край на острова. Беше приятно и прохладно на върха, но трябваше да слизаме, за да хванем светлото, така че поснимахме и се отправихме надолу по камънака.


Обратно на паркинга се запознахме с двама испанци, които вече близо 10 месеца пътуваха с буса си Рено Мастер из цяла Европа. Сега бяха за месец в Крит и после поемаха наобратно към Испания, за да могат до септември да се завърнат и да направят една година на път. Бяха големи свежари и разказваха за трудностите и затворените граници заради вируса. Налагало се е да заобикалят или да изчакват, което постоянно е променяло плановете им. На сутринта щяха да се качват на върха и им дадох малко насоки за пътеката. Вече беше тъмно, испанците се вмъкнаха в буса, защото манджата им заплашваше за изкипи, а ние трябваше да си търсим място за лагер. Затова си пожелахме всичко хубаво и всеки се захвана с каквото му предстоеше да свърши. Поехме надолу в нощта и целяхме да открием една беседка, която бяхме мернали край пътя на изкачване. До нея щяхме да разпънем и палатката. Мястото имаше нужда от разчистване от тръни и камъни, но като размаха човек лопатата за 20 минути нещата се получиха добре. Сашо пък имаше комична ситуация с преносимия душ. Пътят, до който се бяхме установили, беше съвсем пуст, а беше вече и късно. Та той тешил да излезе на асфалта да се изкъпе, за да не се каля. Добро решение, ама тъкмо се съблякъл и приготвил за дългоочакваната баня и насреща му фарове. От едната страна стръмен склон, от другата мантинела и пропаст, а той със сапун, кърпа, импровизиран душ и без дрехи по късна доба нейде из чукарите на средата на пътя ги върши някакви там незнайни работи (така би изглеждал в очите на преминаващите пътници в колата). Представям си какви изводи биха си направили. Та наложи му се на Сашо да мисли план за незабавно бягство и точно на косъм успя да се скрие зад беседката преди колата да мине. Комична история, но не и за него в първия момент. Останалите също рискувахме с къпане на асфалта, но без нови посетители. Вечерта беше много приятна, прохладна и без комари. Нямаше щурци, но в далечината отекваха звуците от звънците на стада кози. А небето беше неповторимо. С безброй ярки звезди. Гледаш го като хипнотизиран, а в рамките на няколко минути имаше 4 падащи звезди. Толкова не съм виждал общо през живота си.
На сутринта около 10 лешояда кръжаха над палатката. Интересна гледка. Успях да заснема един от тях, който се спусна по-ниско. След като кръжаха известно време и изучаваха странния обект, наречен палатка, видяха, че май няма да има по-богата плячка от обелки от банани, ябълки и портокали останали след закуската, се разбягаха разочаровани. Размина им се пиршеството с тройка туристи пресен внос от България.

След планината се насочихме към критската столица Heraklion. Оказа се натоварен, нагъчкан и хаотичен град. Спряхме на платен подземен паркинг и тръгнахме на кратка разходка към централната част и пристанището. Центърът не е нищо особено, но пристанището беше приятно местенце. Има крепост, която този ден беше затворена, но и отвън е интересна за разглеждане. Опитахме местните гироси с бира, заредихме хранителните запаси от супермаркет и решихме да видим най-известната археологическа забележителност на острова – Кносос. Намира се недалеч от столицата. Билетът е скъп – 15 евро на човек и с чисто сърце мога да кажа, че определено не си заслужава нито парите нито посещението. Например Персеполис в Иран е няколко пъти по-евтин, много по-величествен и интересен, но все пак това е нашето мнение, а на други може и да им е интересно.

За щастие следващата спирка определено си заслужаваше и беше малко по-различна, но много интересна забележителност – чинар на 2400 г в селцето Krasi. Човек не може да си представи колко величествено е това дърво докато не го види с очите си. Снимките не могат да го пресъздадат така добре. Чинарът се води най-старият на острова, а може би и в света. Обиколката на дървото е 14,60 м на височина 1,30 м от земята. Огромно е, а най-хубавото, че като погледнеш добре развитата корона и липсата на сухи клони, става ясно в колко добро здраве е. Само като се замисли човек, че то е започнало живота си още преди новата ера, оцеляло е и все още си е тук направо не е за вярване. Поседяхме известно време под сянката му, потънали в размисли. Някак си имаш усещането, че си на специално място.

Продължихме на югоизток към един от известните плажове на острова, а именно Voulisma Beach. Беше късен следобед и хората по-скоро се разотиваха, което беше чудесно за нас. Мястото беше доста приятно и спокойно. Изкарахме около час като отново имахме възможността да се изкъпем на душовете до плажа. След това пресякохме острова и минахме от южната му страна. Минахме по може би единствения път, който пресича острова и не е постоянно изкачване или спускане. Общо взето кривнеш ли от северното крайбрежие и започваш постоянно да катериш или спускаш, а завоите нямат край, но тук е така. Част от чара на острова. Спряхме за кратко в курортното градче Миртос, но не се задържахме дълго, тъй като скоро се мръкваше, а трябваше да намерим място за лагера. Отново се завряхме сред маслините и се установихме за нощта. Малко комарите бяха в повечко, ама не успяха да ни изгонят. Мястото беше с хубава гледка към морето и като изключим съседите, гнездо на доста активни оси, си беше супер. Гледахме да сме в добри добросъседски отношения с нашите съседи и за щастие нямаше конфликтни моменти, защото определено имаха числено превъзходство и щяхме да претърпим поражение при евентуална схватка. Вечерта беше чудесна, под обсипаното със звезди небе.

На сутринта след традиционната продължителна закуска и настройка за деня събрахме лагера и тръгнахме на запад. Днес привечер трябваше да хванем ферибота за наобратно, но преди това имаше още какво да видим. Първата спирка беше селцето Spili с известната си чешма с над 20 чучура. Симпатично местенце с доста туристи.

По-интересното обаче беше манастирът Preveli, който се намира на скала над морето и е с изключително местоположение като освен това имаше много интересна архитектура и определено си заслужаваше посещението и входа от 4 евро (ако не се лъжа за цената). В двора му имаше и известен набор от диви животни, които не спираха да напомнят за себе си със всевъзможни звуци. Може би бяха леко разтревожени от ураганния вятър, който се изви тук. Поразгледахме обстойно и решихме да отидем да видим най-старото маслиново дърво на над 3000 години, което също е на острова. Не знаехме за него, а научихме от гръцкия германец в планината. Човекът горещо ни го препоръча, а и беше само на 26 км от ферибота, пък имахме още цял следобед време до вечерния ферибот в 22 ч, така че след като хубаво ни надуха вятъра тръгнахме към дестинацията.


Пътят минаваше през живописен каньон, пресичаше острова от юг на север и отново излизаше на северното крайбрежие. Оттам на изток и право в селцето Ano Vouves, чиято гордост е въпросното маслиново дръвче. Дървото беше зелено, жизнено и все още даваше плод макар сърцевината му да беше абсолютно куха и в нея да можеха да легнат двама-трима души. Добре че не го пропуснахме. Отново много си заслужаваше да видиш толкова старо дърво. Не се срещат на много места такива екземпляри. Оказва се, че около 25 % от територията на целия остров е покрита с маслинови насаждения и почти всички, които се занимават със селско стопанство гледат маслини. Традиция или най-печелившо кой знае? Може би и двете.

Поседяхме повечко около дървото, но имахме още време до ферибота и мръднахме на едно близко място с хубава гледка за ранна вечеря. Там срещнахме един белгиец, който живее на острова от години и си разхождаше кучето. Разказа ни колко му е добре тук и колко му харесва, но пък на жена му не й харесва и предпочита да си седи в Белгия. Така все се разминавали и човека си е взел куче за компания:-) Попита ни дали смятаме да нощуваме тук, но след като му отговорихме отрицателно побърза да ни каже, че няма проблеми и, че сме добре дошли, ако решим. Показа ни къщата си на един хвърлей разстояние, поговорихме малко за най-актуалния въпрос - вирусите обхванали света и побърза да си тръгне, защото вече не можеше да удържа кучето си, което трескаво си вреше главата в нашите хранителни запаси. Ние подготвихме по една малка раничка с неща за ферибота и привечер тръгнахме към пристанището в Ханя. По път взехме по някоя бира за ферибота и към 20:30 ч се натоварихме. Имахме каюта, която беше много чиста и уютна със собствена баня и тоалетна. Абе направо лукс. И така с бира в ръка и фъстъци изпратихме Крит от палубата на кораба. Минахме около 900 км на острова и определено остана още за гледане, но мога да кажа, че острова е доста разнообразен и приветлив, така че си заслужава да бъде посетен. А на следващата сутрин Пелопонес ни зовеше.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

[BatGeorgeone]

Гадове сте вие, гадове... стахотно да си изкарате дано!

[s_s1]

БЛАГОДАРЯ!
Очаквам продължението.

[Asterix]

И ПРОДЪЛЖЕНИЕТО...
В ранна утрин силен строг глас на гръцки се разнесе от уредбата и ни извади от дълбоката дрямка. Предстоеше да акостираме в Пиреа. Настана лек хаос, но до 10 минути всички бяхме в готовност. При фериботите е важно да си готов навреме и при колата, защото като се редят колите при качване обикновено са толкова нагъчкани, че запушваш други – една или няколко коли и докато не се махнеш хората не могат да слязат, което е кофти. В ранната утрин в Пиреа настана задръстване след като целия ферибот се изсипа на пристанището. Тъпото беше, че за да се хване магистралата, която слиза към Пелопонес трябва да се мине през града по някакви малки улички и се губи много време. За щастие с отдалечаването от пристанището трафикът намаля и още преди час пик в делничния ден успяхме да се изнижем и да хванем пътя през Коринт към Каламата. Щяхме да гледаме първо античния театър на Епидавър, но бушуваха горски пожари и пътят беше затворен. Виждахме как планините в близост димяха, а самолети неуморно изсипваха вода, за да гасят пожара. Ужасна работа! Гората е такова богатство, нужно е много време, за да израсте и да се оформи, а с тези пожари само за няколко дни се унищожават огромни горски масиви. Имаше вариант за заобикаляне и търсене на друг подход, но се отказахме и продължихме към Navplio с крепостта си и хубавата гледка от нея. ГПС-а ни прекара по някакви доста второстепенни пътчета, минаващи през декари с цитрусови градини и изкушението да спреш и да се почерпиш е голямо, но не се поддадохме. Като стигнахме вече се беше заформила прилична жегичка. Паркирахме близо до крепостта. Оказа се, че оттук се тръгва и към популярен плаж от другата страна на склона. Това обясни тълпите и суматохата. Първоначално се зачудих на небивалия интерес към тази крепост.

Разходихме се малко наоколо, позяпахме и тръгнахме към една от основните и много красиви забележителности на Пелопонес, а именно Монемвасия, която се намира на най-източния ръкав от полуострова. Стигането до там е бавно макар разстоянието да не е голямо. Пътчетата са планински и с множество завои, но пък не е скучно – зяпаш наоколо. Пристигнахме следобеда, а по многото паркирали коли се съдеше, че има доста хора. За влизане в старинното градче, опасано с крепостни стени се минава през порта, на която като по чудо не седеше някой да събира такса. Останахме озадачени от този факт. Вътре беше чудесно. Стари къщи от камък, църкви, калдаръми, мързеливи спящи котки и всичко това на фона на ярко синьото море. Мястото имаше изключителна атмосфера и много ни хареса на всички. Седнахме да изпием по един фреш и да позяпаме наоколо, за да попием още по-добре обстановката. После се качихме до края при източните стени, за да погледнем цялото място отвисоко, а след това по други малки каменни пътеки обратно при портата и към колата.


Потеглихме към втория ръкав, за да поразгледаме малко автентични селца от камък с интересни каменни кули останали от стари времена. Залязващото слънце ни завари докато минавахме покрай едни портокалови градини и не ни трябваше много време да решим единодушно, че тук е чудесно за лагеруване затова кривнахме по черен път между насажденията и се скатахме между цитрусовите дръвчета. Смутихме една граблива птица и един папуняк докато избирахме най-подходящия участък за разпъване на лагера. Някои дръвчета бяха отрупани с плодове, а други по-рехаво. Ние събрахме само опадали по земята плодове, които си бяха съвсем добри за ядене. Не че нещо ще ги подядем гърците, ама въпроса е принципен. Хората са се грижили за дърветата и идват някакви българи, разпъват палатка и маса и започват да берат плодовете на труда им. Някак щяхме да дадем лошо лице на страната ни и затова се въздържахме. Мястото обаче беше просто идеално за лагер. Хем скътано, хем с гледка към планините в близост, а и ниските дръвчета бяха много удобни за позициониране на преносимия душ, така че нямаше какво повече да желаем. Време беше за традиционната вечеринка край лагера.

На сутринта ни мързеше подобаващо. Мястото създаваше уют и предпоставки за подмотване, така че чак около 10 ч потеглихме към Vathia, която се намира в южната част на втория ръкав. Пътят до там беше тесен и пуст. Търсихме чешма да заредим водните си запаси, но на няколко места бяха пресъхнали. Най-накрая в едно село успех. Хубава чешма с добър дебит и дори вкусна за пиене. Vathia се оказа много интересно, но и малко странно място. Каменни къщи, калдаръми, каменни кули и всичко това на върха на един хълм с изглед към морето. Беше доста пусто, част от къщите бяха полу разрушени, но странното беше, че други, които бяха в добро състояние изглеждаха изоставени с отворени врати и куп боклуци в помещенията. Сякаш бяха стегнати и после зарязани.

Разходихме се, интересно беше определено, изпихме по една бира с фъстъци и тръгнахме към следващото село Gerolimenas, което беше долу в ниското до морето. Там седнахме в един ресторант да опитаме малко гръцки гозби, които бяха доста вкусни и пресни. Сервитьорът беше от Казахстан. Разказа ни, че е обикалял къде ли не по света, но в Гърция се чувствал като у дома си. Отплесна се в приказки и неусетно изпусна цялата камара мръсни чинии на земята. Разнесе се такъв трясък, че се стреснаха и рибите в морето сигурно.

А ние преяли се затътрихме към колата и поехме в посока към последния, най-западен ръкав на полуострова. Около 160 км ни деляха оттам, а ги минавахме цяла вечност като спряхме само за 20 минути в едно селце по пътя. Малко преди залез стигнахме до крайбрежното градче Пилос, където се бухнахме директно в морската вода. Мястото беше много туристическо. Не беше от малките селца със спокойни плажове. След това макар, че се стъмваше решихме да слезем още 10 км на юг и да видим крепостта в Метони набързо, за да може на следващия ден да поемем на север по обратния път към България.

Като тръгнахме към Метони се оглеждахме за подходящи места за лагер и маркирах точки на GPS-а, за да може по тъмно направо да разпънем на избраното място. Търсене на място по тъмно си е тегава работа и е падало голямо обикаляне минали години. В Метони видяхме крепостта само отвън и почти по тъмно. Беше доста внушителна, на самия бряг на морето. Имаше и една хубав площадка, на която може да се поседне и да се позяпа към морето, крепостта и залеза. Абе симпатично местенце е. Вече в пълен мрак разпънахме лагера на избраното място сред рехава маслинова градина в подножието на хълм опасан с ветрогенератори. Беше поредното супер местенце за нашите цели.

В не много ранна утрин поехме на север по обратния път. Оставаха само още две места да видим на прибиране. Останалото беше транзит. Отправихме се към вътрешността на Пелопонес, която се оказа с доста занемарени на места пътища. Селата бяха пусти, по пътищата почти не се виждаха коли. Отново започнаха планинските пътчета със завой до без край, качване, спускане и така до откат. Но целта си заслужаваше, а именно ето този скален манастир с дървена конструкция в чудесна планинска местност - Moni Timiou Prodromou / Monastery of St John the Baptist. Стига се до малък паркинг и оттам има още около 20 минути пеша по пътека. Манастирът беше много интересен. Частично вкопан в скалите, частично на изнесена дървена конструкция над пропаст. Гледката отгоре е чудесна. Влязохме вътре да разгледаме и вътрешността. Монасите бяха любезни и дори ни поканиха да влезем в една стая, където имаше кафе и сладкиши за гости. Не се възползвахме от почерпката, но пък разгледахме вътрешността с удоволствие.

След манастира оставаше да видим планинското селце Димицана, което се намира съвсем близо. Оказа се обаче, че пътя е временно затворен поради провеждането на местно рали и ще го отворят след не по-малко от час. Полицаят обаче беше свестен и предложи да ни пусне по един обходен черен път, който е само 2 км. Съгласихме се и не след дълго вече подскачахме по камънаци и дупки с натоварената кола. Добре че беше съвсем кратък. Определено ни спести време човека. Димицана се намираше на върха на един хълм. Разходихме се по тесните калдаръми сред изпънати по конец къщи от камък. Тук каменарите са големи майстори. Не се виждаше нищо претупано, било то зид или сграда. Пейзажът се допълваше от пръснатите навсякъде цветя, които в комбинация с камъка придаваха много хубав облик на мястото.

След градчето направихме хубав обяд край една рекичка. Е, имаше едни кучета наблизо, които хич не ни харесваха и даваха заявка с крайно недружелюбен лай, че искат да си ходим. Накрая Сашо им показа какво е сприхав балкански нрав и те разбраха, че сме непреклонни, ще ядем тук и няма да си тръгнем преди това. Сянка и река не се изпускат току така. Отправихме се към Патра. Решихме да се качим на север по западната магистрала, а не по източната между Атина и Солун. По пътя отново попаднахме на горски пожар, който явно беше съвсем пресен, защото засякохме огнеборците да пътуват натам. Голям проблем са горските пожари по тези земи. Патра се показа, после по хубавия мост над коринтския залив минахме в континентална Гърция и по спокойната магистрала стигнахме Йоанина преди залез. Малко след нея кривнахме по един път и се настанихме за последна за това пътуване нощувка в царството на настървените комари, чиято основна задача беше за точат хоботи и да ни тормозят цяла вечер. Голям пир падна. Сигурно не бяха виждали кръв от векове. Но какво да се прави това си е част от нещата. Въпреки това не пропуснахме вечерното къпане и зарадвахме още повече кръвопийците. Абе беше им щастливият ден. Вечеряхме опаковани с високи яки, качулки и всякакви други маскировъчни средства и за голямо разочарование на гадинките накрая влязохме в палатката и откъртихме. През нощта се чуваше вилнееща в близост белка. На сутринта намерихме черупки от яйца, които белката беше набарала и опустошила. На магистралата между Солун и границата спукахме гума та се наложи смяна. Докато спра тя беше станала почти на парцали и отиваше за боклука. Целия багаж навън, вадим резервната, сменяме, помпаме и обратно на пътя. На границата минахме за 10 минути. Спряхме в кресненското дефиле да изядем каквото беше останало от запасите и газ към Софето. Прибрахме се в прилично ранен час за разлика от традиционните късни прибирания след пътешествията.
Равносметката беше 3356 км за 9 дена. Видяхме една по-различна и интересна Гърция от това, което познавахме. Беше приятно и релаксиращо пътуване и бяхме доволни, че успяхме да мръднем през тези шантави вирусни времена със затворени граници и куп ограничения и изисквания. Дано догодина нещата да са пак по старо му и светът да е отворен за пътешественици!

[Валери Недялков]

Супер.

[Маркони]

Браво!
Пътувайте още, снимайте и пишете!

[Rattenfaenger]

Поздравления, Любо. Хубава разходка сте си направили. Изглежда като да е била свежа и ненатоварваща лятна разходка. Към Гърция по принцип нямам кой знае колко голям интерес, но се заинтригувах след видяното и прочетеното. Поне до Пелопонес трябва да се разходя и аз някой ден .

[Asterix]

Благодаря!
Принципно Гърция не ми е била никога топ дестинация, но предвид ситуацията се получи добро пътуване и местата бяха интересни.
Но си е друго да се скита по по-неутъпканите пътища извън ЕС :-)

[VesMil]

Чудесна разходка се е получила,винаги човек може да научи нови неща по непознати земи. Гърция определено не е топ дестинация,но на нас ни харесва.Тази година обаче не отидохме от десетилетие насам.

[s_s1]

Благодаря, припомнихте ми и моята разходка от педни години в Пелопонес.