Настанаха смутни времена! Вируси се вихрят, граници се затварят, ограничения се налагат, а тези, който ги сърби да поемат на ново пътешествие остават леко затруднени от всички тези фактори. И така след като плановете за пътуване тази година се смениха 3 пъти поради изброените по-горе фактори решихме тази година да поемем към Крит и Пелопонес. Това, което наклони везните беше факта, че пресичаме само една граница и връщането би било по-предсказуемо в сравнение с минаването на няколко граници и правила, които се променят през ден. Гърция не ни е в топ дестинациите, но все пак се радвахме, че ще попътуваме и тази година, ще спим на палатка и ще видим нови места. А разбира се има какво да се види и по тези по-далечни земи от южната ни съседка, така че по отработената схема петък след работа в топлата юлска вечер поехме към границата. Беше малко търчане и формалности с PCR тестове преди това, но това беше положението. Понякога се налагат малко повече усилия, за да се случат нещата, но това не бива да е обезкуражаващо и демотивиращо. Най-лесно е да кажеш, че сега не е моментът за пътувания и да си лежиш вкъщи през отпуската, но после идва усещането за непълноценна година и пропуснати възможности, така че ДЕЙСТВАМЕ.
И така, на границата ни посрещна не много дълга опашка, която обаче хич не се движеше. Процедури, мотане, комари, повторни тестове, пълна пародия като цяло, ама след близо 3 часа минахме и се насочихме към Пиреа. Първата нощувка направихме малко след Серес в една нива, която както изглеждаше не се обработва от известно време. Опънахме палатката, трапезата и се отдадохме на приказки, почивка и размисли за предстоящото пътуване.
На следващата сутрин след не много ранно ставане и стабилно подмотване продължихме по пътя. Солун се изниза набързо и подхванахме магистралата за Атина, която беше сравнително пуста, но дразнеше честото спиране за плащане на тол такси. Да ги бяха направили през повече километри, а не тръгни-спри на всеки 10-15 минути. Магистралата си е скъпичка. Почти си съперничи с италианските и френските. Сякаш няма единни цени на километър в Гърция, защото магистралата към Игуменица например е по-евтина. Гръцка им работа. Някъде по средата на пътя отбихме за обяд в покрайнините на едно село. След това здрав транзит и в следобедните часове минахме в покрайнините на Атина и стигнахме Пиреа. Това което видяхме от Пиреа бяха разбити улици, мръсотия и облик на не много приветлив град или поне частта, през която минахме. Купихме билети за ферибота вечерта в 22 ч и се изнесохме към покрайнините, където да намерим по-спокойно място да хапнем и да се поизкъпем с походния душ по възможност. Стигнахме до някакъв парк по изключително стръмни улици. Караш, а в предното стъкло виждаш небето и имаш чувството, че предницата е във въздуха. Усещането се усилваше и от натоварената кола, при която при катерене тежестта отива отзад. Стигнахме до една още по-стръмна улица с асфалт изгладен като стъкло от боксуване. Тук се отказахме, завихме и попаднахме на въпросния парк споменат по-горе. Изглеждаше мърляв и неприветлив, но щеше да свърши работа. Хапвахме, а минаващите хора ни гледаха с почуда като някакви изкопаеми. Явно не са виждали човек да яде в този парк, използван главно за кучешка тоалетна. Накрая невъзмутимо извадихме душа и се изкъпахме до кръста под прикритието на колата, ако изобщо можеше да се нарече прикритие. Но не се смущавахме особено. Човек притръпва и спира да обръща внимание на такива дреболии като „какво биха си казали хората“, които така силно вълнуват голяма част от народа. Приготвихме по една раничка за ферибота и към 19:30 ч отидохме да се товарим, за да си хванем прилични места. Истината е, че ако нямаш каюта, а в нашия случай нямаше налични на отиване, а само на връщане, местата са кой каквото завари. Имахме късмет и взехме хубави, широки и уединени места. Изпихме по една „златна“ бира от бара на кораба. По-късно вечерта потеглихме точно навреме и наблюдавахме светлините на отдалечаващия се град. Нощта беше сравнително комфортна с музика в ушите. Седалките (тип самолетни) се пускат назад и се приближават поне донякъде до легло.
В ранна утрин по изгрев слънце акостирахме в критския град Ханя. Всичко беше спокойно, а хладната утрин и свежия въздух действаха ободряващо на леко мътните ни глави. Потеглихме към каньона Самария. По пътя спряхме да наберем малко безпризорни портокали от дърво край пътя и да снимаме една котка, странен екземпляр с едно зелено и едно синьо око, която се спотайваше в храсталака. Добре дошли в Крит!
Малко преди каньона се завряхме в една маслинова горичка на сянка и направихме закуска с кафе, чай и пресните портокали, набрани преди малко под оглушителните звуци на цикадите, който са навсякъде по острова. Пристигайки при каньона малко по-късно си платихме входа от 5 евро на човек и тръгнахме по криволичещата пътека навътре в каньона. Целият преход отнемаше около 4:30 часа в посока, но ние за жалост нямахме толкова време и само частично походихме, за да се любуваме на гледките. Каньонът „Самария“ е може би най-голямата природна забележителност на острова и честно казано контрастира доста с останалата част на Крит. Навсякъде има иглолистни гори, съставени от големи, здрави дървета. Вървим по обособена пътека и срещаме хора от къде ли не. Туризмът си върви макар и с по-бавен темп от обикновено.
Изкарахме около 2 часа тук и се отправихме към следващата цел – Лагуната Балос. По пътя овчар беше блокирал пътя със стадото си. Чудесен кадър на фона на околните планини. Прави впечатление, че тук стадата нямат кучета пазачи. Явно липсата на хищници обезсмисля присъствието им, така че или се шляят безпризорно или ги придружава овчар в по-редки случаи. Въпросната лагуна Балос се намира в най-северозападната част на острова и се достига по черен път в не добро състояние, за който дори се плаща по едно евро на човек. Тук на острова ни прави впечатление, че гледат да ти вземат пари за всичко, къде малко, къде повече. По пътя имаше интересни гледки. Кози от странна порода позираха на фона на морето и околните скали. Малко като в Исландия, ама в южняшки вариант. Беше доста панорамно. В края на пътя се стига до малък паркинг, където отново кози спяха в сенките на паркираните коли. Някои лежаха почти отдолу като кучета. Туристите пък ги хранеха с бисквити, а те с охота взимаха подадените лакомства. Тъкмо се чудехме какво ядат в този камънак и трънак наоколо, а те разчитали на добросъвестни туристи и пакетирана храна. Глезльовци! Оттук до лагуната имаше още около 20-30 минути ходене. Имаше доста хора, а като видяхме гледката стана ясно защо е така. Действително беше много красиво. Направихме един бърз плаж за около час, поснимахме и поехме наобратно. За по-мързеливите имаше опция за превозване с кон по пътеката до паркинга.
На връщане спряхме до един приятен плаж и се изкъпахме на душовете край плажа. Доста удобно за нашия начин на пътуване. Поехме на изток към малкото селце Вамос, което се води традиционно, с каменни къщи, дувари и приятна атмосфера. Оказа се доста малко и се разходихме набързо. Имаше малки китни ресторантчета, които бяха отворени, но пустееха. Това не пречеше на персонала обаче да отговарят с усмивка, когато ги попиташ нещо. Тъй като се свечеряваше, малко след селцето се завряхме в една маслинова горичка и разпънахме лагера за първа нощувка на остров Крит. Беше спокойно и приятно, а след основните дейности с палатката, масата, походния душ и огромната купа салата, заседнахме на дълга вечеря под звуците на щурците, които нощно време поемат щафетата от цикадите през деня. Между другото тук цикадите са толкова много и прави впечатление, че като ги смутиш минавайки под някое маслиново дърво, те плюят или пикаят(не ми е много ясно). Така че често получавахме душ от някакви секрети, които за щастие не бяха зловонни.
На сутринта се събудихме от звънците на стотина овце, които щурмуваха лагера рано, рано. Надигнахме се, а те се бяха скупчили в съседство и ядяха незнайно какво, може би опадалите сухи листа от маслините.
След закуска се отправихме към град Ретимно, който е един от големите на острова. Има стара част и крепост на морето, които да бъдат обходени. Градът се оказа много жив и видимо туристически. Хареса ни.
След кратка разходка тръгнахме към селцето Аксос недалеч от града, което се намираше във вътрешната по-планинска част. Истината беше, че тук в момента, в който мръднеш от крайбрежието моментално започваш да катериш по едни тесни пътчета с безброй обратни завой. После спускаш и пак катериш, и така до без край. Напълно е нормално да минаваш 30-40 км един час. Аксос не си заслужаваше особено. Приятно място, но нищо по различно от обикновено село. Имаше голяма чешма и хубава вода, така че презаредихме водните запаси поне. Следващата спирка беше пещерата Сфедони, която се оказа малко разочарование. Срещу 5 евро получихме около 15 минути време вътре и беседа, която се състоеше в това да ни кажат да не се снима със светкавици и, че цялата информация можем да си я прочетем. Освен това доста части бяха затворени и обиколката не беше пълна. Абе гръцка му работа. Сложили там едни лозунги, че Зевс ги е вършил някакви дела там в пещерата да мамят заблудени туристи, събират таксите и после те претупват отвсякъде. Не останахме доволни. Нашите пещери са си къде, къде по-хубави.
Време беше за планина – връх Ида е най високият връх на о-в Крит – 2456 м и трети по височина на островите в състава на Европа след Етна в Сицилия и Чинто в Корсика. След дълго катерене на моменти на 1-ва предавка стигнахме до паркинга и старта на пътеката, където имаше само още една кола. Беше следобедно време, но катеренето не беше дълго и преценихме, че ще го направим в светлата част на деня. Пътеката беше ясна, а наоколо предимно камънак и тук-там по някоя заблудена коза. На места имаше фирнован сняг, а на един такъв участък се въргаляше коза в снега. Не бях виждал такава гледка досега, но явно действаше разхлаждащо. Беше топло, но излизайки на билото излезе вятър, който си беше хладен. Над нас започна настойчиво да лети една прилично голяма птица. Веднага я взехме за някоя от семейство орли, но се оказа чист белоглав лешояд. Я гледай ти не знаех, че на острова има популация на тези пернати, но явно относителната близост с Африка е спомогнала да се заселят тук. Започваше да се открива доста панорамна гледка макар да не беше кристално ясно заради изпаренията. На върха имаше малък параклис от камък и гръцкото знаме. Там заварихме едно момче – германец от гръцки произход, който си караше отпуската от един месец обикаляйки из Крит и най-вече по планините. Беше му втора вечер на върха. Наслаждаваше се на гледката, почиваше си на надуваем дюшек, четеше книга и разговаряше с малкото посетители. Каза че изгревът и залезът оттук са невероятни. Склонен съм да му повярвам. Изглеждаше доста свестен човек доколкото успяхме да го преценим. От върха се виждаше почти целия остров макар да беше сравнително голям. Виждаше се Средиземно море от север и от юг, а на изток и запад почти цялата суша. Успях да се ориентирам благодарение на другата висока планина на острова, която се намира на запад. Виждаше се ясно, а беше почти в другия край на острова. Беше приятно и прохладно на върха, но трябваше да слизаме, за да хванем светлото, така че поснимахме и се отправихме надолу по камънака.
Обратно на паркинга се запознахме с двама испанци, които вече близо 10 месеца пътуваха с буса си Рено Мастер из цяла Европа. Сега бяха за месец в Крит и после поемаха наобратно към Испания, за да могат до септември да се завърнат и да направят една година на път. Бяха големи свежари и разказваха за трудностите и затворените граници заради вируса. Налагало се е да заобикалят или да изчакват, което постоянно е променяло плановете им. На сутринта щяха да се качват на върха и им дадох малко насоки за пътеката. Вече беше тъмно, испанците се вмъкнаха в буса, защото манджата им заплашваше за изкипи, а ние трябваше да си търсим място за лагер. Затова си пожелахме всичко хубаво и всеки се захвана с каквото му предстоеше да свърши. Поехме надолу в нощта и целяхме да открием една беседка, която бяхме мернали край пътя на изкачване. До нея щяхме да разпънем и палатката. Мястото имаше нужда от разчистване от тръни и камъни, но като размаха човек лопатата за 20 минути нещата се получиха добре. Сашо пък имаше комична ситуация с преносимия душ. Пътят, до който се бяхме установили, беше съвсем пуст, а беше вече и късно. Та той тешил да излезе на асфалта да се изкъпе, за да не се каля. Добро решение, ама тъкмо се съблякъл и приготвил за дългоочакваната баня и насреща му фарове. От едната страна стръмен склон, от другата мантинела и пропаст, а той със сапун, кърпа, импровизиран душ и без дрехи по късна доба нейде из чукарите на средата на пътя ги върши някакви там незнайни работи (така би изглеждал в очите на преминаващите пътници в колата). Представям си какви изводи биха си направили. Та наложи му се на Сашо да мисли план за незабавно бягство и точно на косъм успя да се скрие зад беседката преди колата да мине. Комична история, но не и за него в първия момент. Останалите също рискувахме с къпане на асфалта, но без нови посетители. Вечерта беше много приятна, прохладна и без комари. Нямаше щурци, но в далечината отекваха звуците от звънците на стада кози. А небето беше неповторимо. С безброй ярки звезди. Гледаш го като хипнотизиран, а в рамките на няколко минути имаше 4 падащи звезди. Толкова не съм виждал общо през живота си.
На сутринта около 10 лешояда кръжаха над палатката. Интересна гледка. Успях да заснема един от тях, който се спусна по-ниско. След като кръжаха известно време и изучаваха странния обект, наречен палатка, видяха, че май няма да има по-богата плячка от обелки от банани, ябълки и портокали останали след закуската, се разбягаха разочаровани. Размина им се пиршеството с тройка туристи пресен внос от България.
След планината се насочихме към критската столица Heraklion. Оказа се натоварен, нагъчкан и хаотичен град. Спряхме на платен подземен паркинг и тръгнахме на кратка разходка към централната част и пристанището. Центърът не е нищо особено, но пристанището беше приятно местенце. Има крепост, която този ден беше затворена, но и отвън е интересна за разглеждане. Опитахме местните гироси с бира, заредихме хранителните запаси от супермаркет и решихме да видим най-известната археологическа забележителност на острова – Кносос. Намира се недалеч от столицата. Билетът е скъп – 15 евро на човек и с чисто сърце мога да кажа, че определено не си заслужава нито парите нито посещението. Например Персеполис в Иран е няколко пъти по-евтин, много по-величествен и интересен, но все пак това е нашето мнение, а на други може и да им е интересно.
За щастие следващата спирка определено си заслужаваше и беше малко по-различна, но много интересна забележителност – чинар на 2400 г в селцето Krasi. Човек не може да си представи колко величествено е това дърво докато не го види с очите си. Снимките не могат да го пресъздадат така добре. Чинарът се води най-старият на острова, а може би и в света. Обиколката на дървото е 14,60 м на височина 1,30 м от земята. Огромно е, а най-хубавото, че като погледнеш добре развитата корона и липсата на сухи клони, става ясно в колко добро здраве е. Само като се замисли човек, че то е започнало живота си още преди новата ера, оцеляло е и все още си е тук направо не е за вярване. Поседяхме известно време под сянката му, потънали в размисли. Някак си имаш усещането, че си на специално място.
Продължихме на югоизток към един от известните плажове на острова, а именно Voulisma Beach. Беше късен следобед и хората по-скоро се разотиваха, което беше чудесно за нас. Мястото беше доста приятно и спокойно. Изкарахме около час като отново имахме възможността да се изкъпем на душовете до плажа. След това пресякохме острова и минахме от южната му страна. Минахме по може би единствения път, който пресича острова и не е постоянно изкачване или спускане. Общо взето кривнеш ли от северното крайбрежие и започваш постоянно да катериш или спускаш, а завоите нямат край, но тук е така. Част от чара на острова. Спряхме за кратко в курортното градче Миртос, но не се задържахме дълго, тъй като скоро се мръкваше, а трябваше да намерим място за лагера. Отново се завряхме сред маслините и се установихме за нощта. Малко комарите бяха в повечко, ама не успяха да ни изгонят. Мястото беше с хубава гледка към морето и като изключим съседите, гнездо на доста активни оси, си беше супер. Гледахме да сме в добри добросъседски отношения с нашите съседи и за щастие нямаше конфликтни моменти, защото определено имаха числено превъзходство и щяхме да претърпим поражение при евентуална схватка. Вечерта беше чудесна, под обсипаното със звезди небе.
На сутринта след традиционната продължителна закуска и настройка за деня събрахме лагера и тръгнахме на запад. Днес привечер трябваше да хванем ферибота за наобратно, но преди това имаше още какво да видим. Първата спирка беше селцето Spili с известната си чешма с над 20 чучура. Симпатично местенце с доста туристи.
По-интересното обаче беше манастирът Preveli, който се намира на скала над морето и е с изключително местоположение като освен това имаше много интересна архитектура и определено си заслужаваше посещението и входа от 4 евро (ако не се лъжа за цената). В двора му имаше и известен набор от диви животни, които не спираха да напомнят за себе си със всевъзможни звуци. Може би бяха леко разтревожени от ураганния вятър, който се изви тук. Поразгледахме обстойно и решихме да отидем да видим най-старото маслиново дърво на над 3000 години, което също е на острова. Не знаехме за него, а научихме от гръцкия германец в планината. Човекът горещо ни го препоръча, а и беше само на 26 км от ферибота, пък имахме още цял следобед време до вечерния ферибот в 22 ч, така че след като хубаво ни надуха вятъра тръгнахме към дестинацията.
Пътят минаваше през живописен каньон, пресичаше острова от юг на север и отново излизаше на северното крайбрежие. Оттам на изток и право в селцето Ano Vouves, чиято гордост е въпросното маслиново дръвче. Дървото беше зелено, жизнено и все още даваше плод макар сърцевината му да беше абсолютно куха и в нея да можеха да легнат двама-трима души. Добре че не го пропуснахме. Отново много си заслужаваше да видиш толкова старо дърво. Не се срещат на много места такива екземпляри. Оказва се, че около 25 % от територията на целия остров е покрита с маслинови насаждения и почти всички, които се занимават със селско стопанство гледат маслини. Традиция или най-печелившо кой знае? Може би и двете.
Поседяхме повечко около дървото, но имахме още време до ферибота и мръднахме на едно близко място с хубава гледка за ранна вечеря. Там срещнахме един белгиец, който живее на острова от години и си разхождаше кучето. Разказа ни колко му е добре тук и колко му харесва, но пък на жена му не й харесва и предпочита да си седи в Белгия. Така все се разминавали и човека си е взел куче за компания:-) Попита ни дали смятаме да нощуваме тук, но след като му отговорихме отрицателно побърза да ни каже, че няма проблеми и, че сме добре дошли, ако решим. Показа ни къщата си на един хвърлей разстояние, поговорихме малко за най-актуалния въпрос - вирусите обхванали света и побърза да си тръгне, защото вече не можеше да удържа кучето си, което трескаво си вреше главата в нашите хранителни запаси. Ние подготвихме по една малка раничка с неща за ферибота и привечер тръгнахме към пристанището в Ханя. По път взехме по някоя бира за ферибота и към 20:30 ч се натоварихме. Имахме каюта, която беше много чиста и уютна със собствена баня и тоалетна. Абе направо лукс. И така с бира в ръка и фъстъци изпратихме Крит от палубата на кораба. Минахме около 900 км на острова и определено остана още за гледане, но мога да кажа, че острова е доста разнообразен и приветлив, така че си заслужава да бъде посетен. А на следващата сутрин Пелопонес ни зовеше.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
И така, на границата ни посрещна не много дълга опашка, която обаче хич не се движеше. Процедури, мотане, комари, повторни тестове, пълна пародия като цяло, ама след близо 3 часа минахме и се насочихме към Пиреа. Първата нощувка направихме малко след Серес в една нива, която както изглеждаше не се обработва от известно време. Опънахме палатката, трапезата и се отдадохме на приказки, почивка и размисли за предстоящото пътуване.
На следващата сутрин след не много ранно ставане и стабилно подмотване продължихме по пътя. Солун се изниза набързо и подхванахме магистралата за Атина, която беше сравнително пуста, но дразнеше честото спиране за плащане на тол такси. Да ги бяха направили през повече километри, а не тръгни-спри на всеки 10-15 минути. Магистралата си е скъпичка. Почти си съперничи с италианските и френските. Сякаш няма единни цени на километър в Гърция, защото магистралата към Игуменица например е по-евтина. Гръцка им работа. Някъде по средата на пътя отбихме за обяд в покрайнините на едно село. След това здрав транзит и в следобедните часове минахме в покрайнините на Атина и стигнахме Пиреа. Това което видяхме от Пиреа бяха разбити улици, мръсотия и облик на не много приветлив град или поне частта, през която минахме. Купихме билети за ферибота вечерта в 22 ч и се изнесохме към покрайнините, където да намерим по-спокойно място да хапнем и да се поизкъпем с походния душ по възможност. Стигнахме до някакъв парк по изключително стръмни улици. Караш, а в предното стъкло виждаш небето и имаш чувството, че предницата е във въздуха. Усещането се усилваше и от натоварената кола, при която при катерене тежестта отива отзад. Стигнахме до една още по-стръмна улица с асфалт изгладен като стъкло от боксуване. Тук се отказахме, завихме и попаднахме на въпросния парк споменат по-горе. Изглеждаше мърляв и неприветлив, но щеше да свърши работа. Хапвахме, а минаващите хора ни гледаха с почуда като някакви изкопаеми. Явно не са виждали човек да яде в този парк, използван главно за кучешка тоалетна. Накрая невъзмутимо извадихме душа и се изкъпахме до кръста под прикритието на колата, ако изобщо можеше да се нарече прикритие. Но не се смущавахме особено. Човек притръпва и спира да обръща внимание на такива дреболии като „какво биха си казали хората“, които така силно вълнуват голяма част от народа. Приготвихме по една раничка за ферибота и към 19:30 ч отидохме да се товарим, за да си хванем прилични места. Истината е, че ако нямаш каюта, а в нашия случай нямаше налични на отиване, а само на връщане, местата са кой каквото завари. Имахме късмет и взехме хубави, широки и уединени места. Изпихме по една „златна“ бира от бара на кораба. По-късно вечерта потеглихме точно навреме и наблюдавахме светлините на отдалечаващия се град. Нощта беше сравнително комфортна с музика в ушите. Седалките (тип самолетни) се пускат назад и се приближават поне донякъде до легло.
В ранна утрин по изгрев слънце акостирахме в критския град Ханя. Всичко беше спокойно, а хладната утрин и свежия въздух действаха ободряващо на леко мътните ни глави. Потеглихме към каньона Самария. По пътя спряхме да наберем малко безпризорни портокали от дърво край пътя и да снимаме една котка, странен екземпляр с едно зелено и едно синьо око, която се спотайваше в храсталака. Добре дошли в Крит!
Малко преди каньона се завряхме в една маслинова горичка на сянка и направихме закуска с кафе, чай и пресните портокали, набрани преди малко под оглушителните звуци на цикадите, който са навсякъде по острова. Пристигайки при каньона малко по-късно си платихме входа от 5 евро на човек и тръгнахме по криволичещата пътека навътре в каньона. Целият преход отнемаше около 4:30 часа в посока, но ние за жалост нямахме толкова време и само частично походихме, за да се любуваме на гледките. Каньонът „Самария“ е може би най-голямата природна забележителност на острова и честно казано контрастира доста с останалата част на Крит. Навсякъде има иглолистни гори, съставени от големи, здрави дървета. Вървим по обособена пътека и срещаме хора от къде ли не. Туризмът си върви макар и с по-бавен темп от обикновено.
Изкарахме около 2 часа тук и се отправихме към следващата цел – Лагуната Балос. По пътя овчар беше блокирал пътя със стадото си. Чудесен кадър на фона на околните планини. Прави впечатление, че тук стадата нямат кучета пазачи. Явно липсата на хищници обезсмисля присъствието им, така че или се шляят безпризорно или ги придружава овчар в по-редки случаи. Въпросната лагуна Балос се намира в най-северозападната част на острова и се достига по черен път в не добро състояние, за който дори се плаща по едно евро на човек. Тук на острова ни прави впечатление, че гледат да ти вземат пари за всичко, къде малко, къде повече. По пътя имаше интересни гледки. Кози от странна порода позираха на фона на морето и околните скали. Малко като в Исландия, ама в южняшки вариант. Беше доста панорамно. В края на пътя се стига до малък паркинг, където отново кози спяха в сенките на паркираните коли. Някои лежаха почти отдолу като кучета. Туристите пък ги хранеха с бисквити, а те с охота взимаха подадените лакомства. Тъкмо се чудехме какво ядат в този камънак и трънак наоколо, а те разчитали на добросъвестни туристи и пакетирана храна. Глезльовци! Оттук до лагуната имаше още около 20-30 минути ходене. Имаше доста хора, а като видяхме гледката стана ясно защо е така. Действително беше много красиво. Направихме един бърз плаж за около час, поснимахме и поехме наобратно. За по-мързеливите имаше опция за превозване с кон по пътеката до паркинга.
На връщане спряхме до един приятен плаж и се изкъпахме на душовете край плажа. Доста удобно за нашия начин на пътуване. Поехме на изток към малкото селце Вамос, което се води традиционно, с каменни къщи, дувари и приятна атмосфера. Оказа се доста малко и се разходихме набързо. Имаше малки китни ресторантчета, които бяха отворени, но пустееха. Това не пречеше на персонала обаче да отговарят с усмивка, когато ги попиташ нещо. Тъй като се свечеряваше, малко след селцето се завряхме в една маслинова горичка и разпънахме лагера за първа нощувка на остров Крит. Беше спокойно и приятно, а след основните дейности с палатката, масата, походния душ и огромната купа салата, заседнахме на дълга вечеря под звуците на щурците, които нощно време поемат щафетата от цикадите през деня. Между другото тук цикадите са толкова много и прави впечатление, че като ги смутиш минавайки под някое маслиново дърво, те плюят или пикаят(не ми е много ясно). Така че често получавахме душ от някакви секрети, които за щастие не бяха зловонни.
На сутринта се събудихме от звънците на стотина овце, които щурмуваха лагера рано, рано. Надигнахме се, а те се бяха скупчили в съседство и ядяха незнайно какво, може би опадалите сухи листа от маслините.
След закуска се отправихме към град Ретимно, който е един от големите на острова. Има стара част и крепост на морето, които да бъдат обходени. Градът се оказа много жив и видимо туристически. Хареса ни.
След кратка разходка тръгнахме към селцето Аксос недалеч от града, което се намираше във вътрешната по-планинска част. Истината беше, че тук в момента, в който мръднеш от крайбрежието моментално започваш да катериш по едни тесни пътчета с безброй обратни завой. После спускаш и пак катериш, и така до без край. Напълно е нормално да минаваш 30-40 км един час. Аксос не си заслужаваше особено. Приятно място, но нищо по различно от обикновено село. Имаше голяма чешма и хубава вода, така че презаредихме водните запаси поне. Следващата спирка беше пещерата Сфедони, която се оказа малко разочарование. Срещу 5 евро получихме около 15 минути време вътре и беседа, която се състоеше в това да ни кажат да не се снима със светкавици и, че цялата информация можем да си я прочетем. Освен това доста части бяха затворени и обиколката не беше пълна. Абе гръцка му работа. Сложили там едни лозунги, че Зевс ги е вършил някакви дела там в пещерата да мамят заблудени туристи, събират таксите и после те претупват отвсякъде. Не останахме доволни. Нашите пещери са си къде, къде по-хубави.
Време беше за планина – връх Ида е най високият връх на о-в Крит – 2456 м и трети по височина на островите в състава на Европа след Етна в Сицилия и Чинто в Корсика. След дълго катерене на моменти на 1-ва предавка стигнахме до паркинга и старта на пътеката, където имаше само още една кола. Беше следобедно време, но катеренето не беше дълго и преценихме, че ще го направим в светлата част на деня. Пътеката беше ясна, а наоколо предимно камънак и тук-там по някоя заблудена коза. На места имаше фирнован сняг, а на един такъв участък се въргаляше коза в снега. Не бях виждал такава гледка досега, но явно действаше разхлаждащо. Беше топло, но излизайки на билото излезе вятър, който си беше хладен. Над нас започна настойчиво да лети една прилично голяма птица. Веднага я взехме за някоя от семейство орли, но се оказа чист белоглав лешояд. Я гледай ти не знаех, че на острова има популация на тези пернати, но явно относителната близост с Африка е спомогнала да се заселят тук. Започваше да се открива доста панорамна гледка макар да не беше кристално ясно заради изпаренията. На върха имаше малък параклис от камък и гръцкото знаме. Там заварихме едно момче – германец от гръцки произход, който си караше отпуската от един месец обикаляйки из Крит и най-вече по планините. Беше му втора вечер на върха. Наслаждаваше се на гледката, почиваше си на надуваем дюшек, четеше книга и разговаряше с малкото посетители. Каза че изгревът и залезът оттук са невероятни. Склонен съм да му повярвам. Изглеждаше доста свестен човек доколкото успяхме да го преценим. От върха се виждаше почти целия остров макар да беше сравнително голям. Виждаше се Средиземно море от север и от юг, а на изток и запад почти цялата суша. Успях да се ориентирам благодарение на другата висока планина на острова, която се намира на запад. Виждаше се ясно, а беше почти в другия край на острова. Беше приятно и прохладно на върха, но трябваше да слизаме, за да хванем светлото, така че поснимахме и се отправихме надолу по камънака.
Обратно на паркинга се запознахме с двама испанци, които вече близо 10 месеца пътуваха с буса си Рено Мастер из цяла Европа. Сега бяха за месец в Крит и после поемаха наобратно към Испания, за да могат до септември да се завърнат и да направят една година на път. Бяха големи свежари и разказваха за трудностите и затворените граници заради вируса. Налагало се е да заобикалят или да изчакват, което постоянно е променяло плановете им. На сутринта щяха да се качват на върха и им дадох малко насоки за пътеката. Вече беше тъмно, испанците се вмъкнаха в буса, защото манджата им заплашваше за изкипи, а ние трябваше да си търсим място за лагер. Затова си пожелахме всичко хубаво и всеки се захвана с каквото му предстоеше да свърши. Поехме надолу в нощта и целяхме да открием една беседка, която бяхме мернали край пътя на изкачване. До нея щяхме да разпънем и палатката. Мястото имаше нужда от разчистване от тръни и камъни, но като размаха човек лопатата за 20 минути нещата се получиха добре. Сашо пък имаше комична ситуация с преносимия душ. Пътят, до който се бяхме установили, беше съвсем пуст, а беше вече и късно. Та той тешил да излезе на асфалта да се изкъпе, за да не се каля. Добро решение, ама тъкмо се съблякъл и приготвил за дългоочакваната баня и насреща му фарове. От едната страна стръмен склон, от другата мантинела и пропаст, а той със сапун, кърпа, импровизиран душ и без дрехи по късна доба нейде из чукарите на средата на пътя ги върши някакви там незнайни работи (така би изглеждал в очите на преминаващите пътници в колата). Представям си какви изводи биха си направили. Та наложи му се на Сашо да мисли план за незабавно бягство и точно на косъм успя да се скрие зад беседката преди колата да мине. Комична история, но не и за него в първия момент. Останалите също рискувахме с къпане на асфалта, но без нови посетители. Вечерта беше много приятна, прохладна и без комари. Нямаше щурци, но в далечината отекваха звуците от звънците на стада кози. А небето беше неповторимо. С безброй ярки звезди. Гледаш го като хипнотизиран, а в рамките на няколко минути имаше 4 падащи звезди. Толкова не съм виждал общо през живота си.
На сутринта около 10 лешояда кръжаха над палатката. Интересна гледка. Успях да заснема един от тях, който се спусна по-ниско. След като кръжаха известно време и изучаваха странния обект, наречен палатка, видяха, че май няма да има по-богата плячка от обелки от банани, ябълки и портокали останали след закуската, се разбягаха разочаровани. Размина им се пиршеството с тройка туристи пресен внос от България.
След планината се насочихме към критската столица Heraklion. Оказа се натоварен, нагъчкан и хаотичен град. Спряхме на платен подземен паркинг и тръгнахме на кратка разходка към централната част и пристанището. Центърът не е нищо особено, но пристанището беше приятно местенце. Има крепост, която този ден беше затворена, но и отвън е интересна за разглеждане. Опитахме местните гироси с бира, заредихме хранителните запаси от супермаркет и решихме да видим най-известната археологическа забележителност на острова – Кносос. Намира се недалеч от столицата. Билетът е скъп – 15 евро на човек и с чисто сърце мога да кажа, че определено не си заслужава нито парите нито посещението. Например Персеполис в Иран е няколко пъти по-евтин, много по-величествен и интересен, но все пак това е нашето мнение, а на други може и да им е интересно.
За щастие следващата спирка определено си заслужаваше и беше малко по-различна, но много интересна забележителност – чинар на 2400 г в селцето Krasi. Човек не може да си представи колко величествено е това дърво докато не го види с очите си. Снимките не могат да го пресъздадат така добре. Чинарът се води най-старият на острова, а може би и в света. Обиколката на дървото е 14,60 м на височина 1,30 м от земята. Огромно е, а най-хубавото, че като погледнеш добре развитата корона и липсата на сухи клони, става ясно в колко добро здраве е. Само като се замисли човек, че то е започнало живота си още преди новата ера, оцеляло е и все още си е тук направо не е за вярване. Поседяхме известно време под сянката му, потънали в размисли. Някак си имаш усещането, че си на специално място.
Продължихме на югоизток към един от известните плажове на острова, а именно Voulisma Beach. Беше късен следобед и хората по-скоро се разотиваха, което беше чудесно за нас. Мястото беше доста приятно и спокойно. Изкарахме около час като отново имахме възможността да се изкъпем на душовете до плажа. След това пресякохме острова и минахме от южната му страна. Минахме по може би единствения път, който пресича острова и не е постоянно изкачване или спускане. Общо взето кривнеш ли от северното крайбрежие и започваш постоянно да катериш или спускаш, а завоите нямат край, но тук е така. Част от чара на острова. Спряхме за кратко в курортното градче Миртос, но не се задържахме дълго, тъй като скоро се мръкваше, а трябваше да намерим място за лагера. Отново се завряхме сред маслините и се установихме за нощта. Малко комарите бяха в повечко, ама не успяха да ни изгонят. Мястото беше с хубава гледка към морето и като изключим съседите, гнездо на доста активни оси, си беше супер. Гледахме да сме в добри добросъседски отношения с нашите съседи и за щастие нямаше конфликтни моменти, защото определено имаха числено превъзходство и щяхме да претърпим поражение при евентуална схватка. Вечерта беше чудесна, под обсипаното със звезди небе.
На сутринта след традиционната продължителна закуска и настройка за деня събрахме лагера и тръгнахме на запад. Днес привечер трябваше да хванем ферибота за наобратно, но преди това имаше още какво да видим. Първата спирка беше селцето Spili с известната си чешма с над 20 чучура. Симпатично местенце с доста туристи.
По-интересното обаче беше манастирът Preveli, който се намира на скала над морето и е с изключително местоположение като освен това имаше много интересна архитектура и определено си заслужаваше посещението и входа от 4 евро (ако не се лъжа за цената). В двора му имаше и известен набор от диви животни, които не спираха да напомнят за себе си със всевъзможни звуци. Може би бяха леко разтревожени от ураганния вятър, който се изви тук. Поразгледахме обстойно и решихме да отидем да видим най-старото маслиново дърво на над 3000 години, което също е на острова. Не знаехме за него, а научихме от гръцкия германец в планината. Човекът горещо ни го препоръча, а и беше само на 26 км от ферибота, пък имахме още цял следобед време до вечерния ферибот в 22 ч, така че след като хубаво ни надуха вятъра тръгнахме към дестинацията.
Пътят минаваше през живописен каньон, пресичаше острова от юг на север и отново излизаше на северното крайбрежие. Оттам на изток и право в селцето Ano Vouves, чиято гордост е въпросното маслиново дръвче. Дървото беше зелено, жизнено и все още даваше плод макар сърцевината му да беше абсолютно куха и в нея да можеха да легнат двама-трима души. Добре че не го пропуснахме. Отново много си заслужаваше да видиш толкова старо дърво. Не се срещат на много места такива екземпляри. Оказва се, че около 25 % от територията на целия остров е покрита с маслинови насаждения и почти всички, които се занимават със селско стопанство гледат маслини. Традиция или най-печелившо кой знае? Може би и двете.
Поседяхме повечко около дървото, но имахме още време до ферибота и мръднахме на едно близко място с хубава гледка за ранна вечеря. Там срещнахме един белгиец, който живее на острова от години и си разхождаше кучето. Разказа ни колко му е добре тук и колко му харесва, но пък на жена му не й харесва и предпочита да си седи в Белгия. Така все се разминавали и човека си е взел куче за компания:-) Попита ни дали смятаме да нощуваме тук, но след като му отговорихме отрицателно побърза да ни каже, че няма проблеми и, че сме добре дошли, ако решим. Показа ни къщата си на един хвърлей разстояние, поговорихме малко за най-актуалния въпрос - вирусите обхванали света и побърза да си тръгне, защото вече не можеше да удържа кучето си, което трескаво си вреше главата в нашите хранителни запаси. Ние подготвихме по една малка раничка с неща за ферибота и привечер тръгнахме към пристанището в Ханя. По път взехме по някоя бира за ферибота и към 20:30 ч се натоварихме. Имахме каюта, която беше много чиста и уютна със собствена баня и тоалетна. Абе направо лукс. И така с бира в ръка и фъстъци изпратихме Крит от палубата на кораба. Минахме около 900 км на острова и определено остана още за гледане, но мога да кажа, че острова е доста разнообразен и приветлив, така че си заслужава да бъде посетен. А на следващата сутрин Пелопонес ни зовеше.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
Коментар