До Дубровник и назад по неевропейски пътища

[zippel]

Както и очаквах, нито едно свободно място. Нещо повече, имаше няколко коли които чинно чакаха някой да излезе. Беше малко странно, че служителите при бариерата не следяха дали има място и пускаха колите дори като няма такова. В Дубровник ако няма място просто не ти вдигат бариерата.
Почакахме десетина минути без резултат и реших да не си губим времето, а да обиколим Стария град с колата (предварително бях видял, че може) и да потърсим място за спиране някъде по трасето на обиколката. Тази идея едва ли щеше да се увенчае с успех, но имаше един голям плюс - регистратора щеше да запише част от това, за което бяхме дошли. За да види и читателя тази част прилагам клипче, което е сравнително дълго - 5 минути.

За онези, които не искат да го гледат прилагам няколко кадъра.

[zippel]

По време на обиколката имаше 2-3 места, на които можех да оставя колата, но бяха доста далеч от центъра, а времето беше ограничено. Реших отново да си опитам късмета на пристанището.
Втората част от обиколката на хълма беше изцяло в гора и правеше впечатление, че край пътя имаше много спрели коли. Не знам къде бяха хората от тези коли, но едва ли разглеждаха Стария град.





Повторното посещение на паркинга бе съпроводено с късмет, защото успяхме да намерим едно място. Паркирах и се отправихме към историческата част на град Корчула. Това е входа към нея.



Две снимки от уличките встрани от главната алея.



Обстановката в Стария град е подобна на тези в аналогичните места, които бяхме посетили тази и миналата година. Интересно е, но не може да се сравнява с Дубровник или Сплит. Уличките са много тесни и претъпкани с туристи, затова не успях да направя повече снимки.

Заради мотането с паркинга не остана време за обяд, затова взехме някакви сандвичи от един супермаркет по обратния път.



Между впрочем KONZUM е най-разпространената хранителна верига в Хърватска.

Ако фериботите спираха в самия град Корчула, а не на 3 км от него, по-разумно би било колата да се остави в Оребич. Възможно е да има някакъв транспорт, но не бях проучил. Ако някой планира посещение, може да си помисли по въпроса, защото мотането заради паркиране отнема времето за разглеждане, а в пикови моменти може и да го направи невъзможно.

[zippel]

Отново се качваме на ферибота



Веднага след тръгването му може да се види обстановката във водите край малките острови в близост до пристанището.



Един последен поглед към Корчула.



Вятъра от изток малко се беше усилил.



И отново сме на пристанището в Оребич.



Поехме обратно по крайбрежната.

[zippel]

Връщането до Дубровник беше по същото трасе, но гледките бяха по-различни, защото са в обратната посока. Затова ще покажа по-интересните от тях. Между другото не споменах, че старият ми регистратор се скапа миналата година. Беше ми подарък от един руснак, корейски модел, който се продава само в Русия. Помолих го да изпрати уреда в Русия. Оказа се, че е изгорял процесора което означаваше нов регостратор. Спрях се на марката Prestigio, модел Roadrunner 585 и това ми беше първото пътуване с него. Още в началото ми направи впечатление, че има един голям недостатък - няма опция да се включи към компютър като външно устройство и за да се изтегли съдържанието картата трябва да се сложи в четец. Дотук добре, но се оказа, че форматирането, което уреда прави не винаги се разчита. Пробвах с различни четци за различни карти и в крайна сметка с много мъки успях да извадя всички клипове. На връщане от Корчула, обаче и самият регистратор започна да забива когато си поиска. Няколко пъти спирах да му сменя ту картата, ту кабела за захранване и така успях много откъслечно да заснема обратния път. В следващите дни поведението му бе малко по-резонно, но пак имаше такива моменти. А в следващите няколко пътувания нямаше проблеми, но по едно време пак започна да прави номера и сега съм с нов - марка Next Base модел 312G. Още не съм го пробвал на дълъг път, ще видим. Ще нося и стария за всеки случай. Имам чувството, че им пречи факта, че през лятото доста се нагряват на предното стъкло, особено ако колата е черна.
Както и да е, да се върна на пътеписа. Планинските пейзажи, които видяхме на отиване, сега бяха по-впечатляващи заради слънчевото време и ъгъла на светлината.





При наличието на толкова винарни решихме да видим все пак какво предлагат.



В магазина имаше предимно бели вина, на съвсем нормални цени. Купихме си няколко бутилки и след време, когато бяха пробвани от нас и от тези, на които ги занесохме като армаган, впечатлението бе, че не са лоши.
След винарната пътят тръгна по югозападния скат на планината и се откриха друг вид планински пейзажи.





Точно на този участък регистратора започна да прави споменатите номера. Направо ми скъса нервите, но както се вижда, няколко кадъра оцеляха.

[zippel]

По пътя се натъкнахме и на винарни с доста конкурентни цени.



Ако в тази цена от 1.99 евро за бутилка влизат занимавката, стъклото, тапата, етикета плюс акциз и ДДС, не знам каква стойност би останала за самото вино, затова подминахме мястото.

Отново излязохме на североизточния бряг на Пелешац.



Там някъде в далечината от лявата страна се намира 10-километровата брегова ивица на Босна и Херцеговина.
Край на Пелешац и отново излизаме на главния път за Дубровник.



Както споменах на отиване, трасето на пътя върви предимно по брега, но в обратната посока гледките са малко по-други. На места има отбивки за да могат туристите да направят снимки. Ето една от тях.



А красивите пейзажи си ги има и по трасето извън отбивките.



Повече от 40 км въртене по обратния път и отново сме при моста "д-р Франьо Туджман".

[zippel]

Няколко минути по-късно бяхме на централния паркинг пред Стария град, където този път имаше места. Може би заради късния следобед.
Предстоеше да видим една от атракциите в Дубровник, която пак е свързана със Стария град, но косвено. Това е кабинковия лифт. Няколко думи за него.

Лифтът транспортира туристи от центъра на града до хребета на близкия планински рид. Височината не е голяма - 405 м над морското ниво, но гледката отгоре към Дубровник и околностите е неповторима.
Състои се от две гондоли с капацитет 32 пътника. Когато едната се качва, другата слиза. Пътуването трае около 4 минути. Съоръжението е швейцарско производство, а резервния агрегат в случай на прекъсване на електрозахранването е немски.
Край горната станция има три панорамни тераси на които има стационарни бинокли, няколко капанчета и кафета, както и музей на домашната война. Става дума за войната, предизвикана от сръбските сили по време на обявяването на независимостта на Хърватска.
Въпреки всеобщото мнение на световни туристически организации, че цената от 20 евро на човек за 2х4 минути возене с лифта е доста пресилена, същото всеобщо мнение твърди, че разхода си струва заради гледката и снимките.

Времето беше подходящо за снимки. Ето гледката от средата на изкачването. Добре се вижда и главния паркинг в центъра.



Това пък е гледката от най-високата част.



И един поглед на северозапад към останалата част от Дубровник. В далечината се виждат островите от Елафитския архипелаг



До музея не отидохме, защото не ни се гледаха неща от войната. Освен това вероятно щеше вече да е затворен. Затова това пихме по едно кафе на една от терасите на основното заведение, любувайки се на гледките. Направи ми впечатление, че в заведението се влизаше след покана от едно момиче, което беше нещо като салонен управител. Бяхме попитани колко време ще останем и след като казах, че максимум час, ни бе показана една четворна маса. Наближаваше време за вечеря и явно вечерите в този ресторант бяха само с предварителна резервация, което се виждаше и по табелките по масите. Вероятно гледката по тъмно също си струваше.
Прибрахме с в хотела. И днес щяхме да разглеждаме Стария град по тъмна доба. Този път влязохме от западната порта "Пиле".



И веднага се озовахме в началото на главната улица Страдун.



И още един кадър от същата улица малко по-нататък.



Толкова снимки от Дубровник. Не успях да снимам Стария град на дневна светлина, но из нета има предостатъчно. По начало като фотограф съм на ниво любител и ако става дума за главните атракции, из нета е пълно със снимки на професионалисти, които много по-добре могат да ги покажат. Затова в пътеписите си наблягам не на главните туристически атракции, а на това, което се вижда по пътя до тях. Въобще според мен пътуването до някаква туристическа атракция е също толкова интересно колкото и самото й посещение, защото човек вижда как изглеждат селата, градовете, пътищата, битът на хората и много други неща, които при самата атракция не може да види. Затова не разбирам туристи, които отиват със самолет да речем до Париж, за да видят Айфеловата кула и Лувъра. Но това, разбира се, си е само мое виждане.
Ето и следата от днешния четвърти ден.

[zippel]

Ден пети : Дубровник - Вишеград

Днешния ден ни предстоеше да изминем 350 км по пътищата на страна, която не бяхме посещавали. Става дума за Босна и Херцеговина. Следва текст с информация за нея, който е дълъг за четене, но препоръчвам на тези, които не са чели за Босна и Херцеговина да го прочетат, защото е доста интересен и исторически верен.

БОСНА и ХЕРЦЕГОВИНА е една от шестте бивши федерации, влизали в състава на Югославия и може би най-бедната от тях.
Историята й датира от 5-6 век AD, когато тук се заселват славянски племена. През 12 век е образувано Босненското княжество, което в последствие присъединява и включва и съседната област Херцеговина. През 15 век територията на Босна и Херцеговина пада под владението на Османската империя. Освобождаването става в края на 19 век, когато страната е окупирана и по-късно анексирана от Австроунгария. През 1941 г. Босна и Херцеговина е окупирана от германските войски и е включена в състава на Независимата хърватска държава. По време на освободителните войни през 1941 – 1945 г. е освободена от партизаните на Йосип Броз Тито и през ноември 1945 г. е включена в състава на Югославия като федерална република.
През есента на 1991 г. Босна и Херцеговина обявява излизане от състава на СФРЮ и през май 1992 г. е приета за членка на ООН. Интерсен факт е, че първата държава, признала независимостта й е България на 15.01.1992 г.
В средата на 1992 г. след остро междуетническо напрежение избухва гражданска война, която се смята за едно от най-кръвопролитните събития след Втората световна. Тя се води между двете основни етнически групи в Босна и Херцеговина - това са бошняците, които изцяло са мюсюлмани и босненските сърби, които изцяло са православни. Има и епизодична намеса на хърватското население в Босна, което пък се състои изцяло от католици. Голямо влияние оказва и участието на армията на бивша Югославия на страната на босненските сърби. Всъщност най-тежките военни престъпления са извършвани именно от нея.
Смята се. че жертвите от Босненската война са около 110 хиляди, като 66% от тях са бошняци, 25% сърби, 8% хървати и 1% албанци и роми. Бошняците са понесли и най-много цивилни жертви (90%) в следствие на зверското отношение на сръбските войници. Само броят на изнасилванията на босненски жени се определя на 50 хиляди, като голяма част от тях са били деца. През 2005 г. Конгресът на САЩ излиза с резолюция, обявяваща, че сръбската политика на агресия и етническо пречистване съвпада с термина геноцид. Мждународният съд в Хага осъжда 45 високопоставени сръбски служители за военни престъпления.
Две са най-знаковите събития по време на войната. Едното е клането в Сребреница. Там са избити над 8000 босненски мюсюлмани – мъже и деца. Това е най-мащабното избиване на хора в Европа след приключването на Втората световна война. От март 1993 до юли 1995 г. армията на Република Сръбска държи града под обсада. Населението е в пермаментен дефицит на храна, лекарства и гориво. Течаща вода няма, защото босненските сърби са разрушили централния водопровод.
Бедственото положение не се променя, когато ООН обявява Сребреница за „зона за сигурност“ и изпраща там военен контингент от 600 души, снабдени с леко оръжие. Градът остава обкръжен от части на Корпуса „Дрина“, които прогресивно ограничават наземния достъп на хуманитарни помощи. Различни международни организации осигуряват хвърлянето на храна от хеликоптери. Сребреница е превзет за 6 дни от корпуса „Дрина“. В бягството си жителите на Сребреница се разделят на 2 части. Едната колона от 10 – 15 000 мъже тръгва през гората в опит да достигне зона на босненската армия. Друга част от около 20 – 25 000 души остава изтласкана в най-северните части и е обкръжена от подпалени къщи и армията на босненските сърби. Тази втора група е подложена на 2-дневен терор с избирателни екзекуции, телата от които са безразборно натрупани на видими места. Босненските сърби с внезапни жестове заколват няколко деца в тълпата, която държат под око и изнасилват жени, някои от които губят разсъдъка си. Готовността на хората да избягат с цената на всичко достига степен на лудост. Към края на втория ден няколко бежанци се самообесват.
Част от останалите мъже и момчета са убити на място в Сребреница. Други са отведени към друго място за екзекуции – Братунац. Оцелели няма. На 14 юли 1995 г. нидерландските войници от ЮНПРОФОР обикалят анклава и не намират в него „нито един жив мюсюлманин“.
През това време колоната мъже, тръгнала през гората, е попаднала в засада и е разбита на 2 части. Малка част достига мюсюлманската зона. Другите няколко хиляди са заловени. Босненските сърби събличат голи част от тях. После 3 дни търсят място, което да побере всичките арестувани – по стадиони, ливади, складове и училища. Накрая ги разделят на групи, отвеждат ги с камиони до местата за екзекуции, подреждат ги в линия и ги разстрелват. Веднага след това пристига багер, който да изкопае масовия гроб. Оцелели са единици, които са се престорили на умрели.
Масовите гробове с тела от Сребреница са 39. Съдът приема, че убитите са между 7 и 8 хиляди мъже. Почти 2000 от тях са били на възраст между 13 и 24 г.
Клането в Сребреница е военно престъпление, което е класифицирано от ООН като геноцид. На 24 март 2016 г. главните организатори на това чудовищно деяние Радован Караджич и Ратко Младич са осъдени от трибунала в Хага на доживотен затвор.
Другото знаково събитие от тази война е обсадата на столицата Сараево. Тази обсада е най-дългата в съвременна история, същевременно придружена с неоправдани жестокости. Градът е многократно бомбардиран от сръбската армия като в докладите се посочва, че средния брой на взривовете от бомби на ден е бил 329. Максимума е достигнат на 22 юли 1993 г. - 3777 взрива. На практика не останала нито една сграда, незасегната от бомбардировките, като броят на напълно унищожените жилища е над 10 000.
Жестокостите не се свеждали само до бомбардировки. Главната улица на града става известна като "Алеята на снайперистите" поради това, че сръбските снайперисти са убивали всеки, който се покаже назависимо дали е мъж, жена или дете. По време на обсадата е имало постоянен недостиг на храна, вода и дърва за огрев. Именно тогава е прокопан и известният "Сараевски тунел", който е свързвал града с босненска територия извън него, включваща летището, което по това време вече се контролира от ООН. Тунелът днес е превърнат в музей. В отговор на сръбските издевателства до подобни прибягват и войници от силите на босненската армия по отношение на цивилни сърби. Поради липсата на ред и власт се появява черен пазар и увеличена престъпност.
В крайна сметка през 1994 г. по настояване на ООН се намесват войските на НАТО и конфликта приключва с подписване на Дейтънското споразумение през 1995 г.
Като следствие от обсадата и въобще от войната, жителите на Сараево са намалели с около 100 хиляди. А като цяло в държавата Босна и Херцеговина освен 110 хиляди загинали други 2 милиона души са емигрирали. Толкова история.
Понастоящем държавата е децентрализирана и се състои от две федерации и един анклавен окръг. Федерациите са Босна и Херцеговина и Република Сръбска, а окръга се казва БРЪЧКО. Понятията Босна и Хрецеговина като отделни имат само историческо и географско значение.
Територията на БиХ е 51 хиляди кв.км, т.е. колкото половин България. Населението е малко по 4 млн, което е почти същото. Етническият състав е 48% бошняци, които са мюсюлмани, 33% сърби, които са православни и 15% хървати, които са католици. Останалите 4% са малцинства. Етническите сърби живеят близо до сръбската граница, хърватите до хърватската, а бошняците в останалата част от страната.
Релефът на БиХ е предимно планински. Основен дял от него заемат Динарските плнини с най-висок връх 2387 м.
Макар и от войната да са минали повече от 25 години, споменът все още е много силен, а и последиците могат да се видят навсякъде. Особено важно е, че на много места извън градовете и селата все още има необезвредени мини. Тези места са обозначени с табели и трябва да се избягват задължително. Освен това все още в населението има останало много нелегално оръжие.
Друго следствие от войната е отношението на отделните етнически групи една към друга. Бошняците мразят сърбите, сърбите мразят бошняците, а хърватите мразят и едните и другите. Нито един от трите етноси няма специално отношение към нас, но трябва да се внимава какво с кого се говори. Единодушни са в едно : никой не иска да се говори за войната. Интересно е, че при тези обстоятелства престъпността в страната е доста ниска.
Валутна единица е конвертируемата марка, която е 1:1 с лева. В сръбската част на страната марката е нежелана въпреки че е официална валута. Там предпочитат да се плаща в евро или динари. Всъщност евро се приема почти навсякъде.

Както по-горе споменах, в представянето на днешния ден основна роля ще играе видеорегистратора, защото не спирахме почти никъде за снимки.
Първият кадър е от невзрачния граничен КПП Горни Бргат-Иваница, който се намира на 9 км от центъра на Дубровник.



По избрания маршрут обичайно няма туристопоток, така че на границата бе съвсем спокойно и минахме за около 15 мин.
Първите впечатления от пътя в Босна и Херцеговина бяха добри.



Въпреки, че държавата има само 10 км брегова ивица на Адриатическо море, гледките към него не й липсват.



Явно районът в тази част беше пчеларски.

[bobsen]

Много благодаря страхотен разказ.

[s_s1]

Благодаря!

Много подробен разказ.

[zippel]

На това кръгово кръстовище се навлиза в първия по-голям град от маршрута - Требине.



ТРЕБИНЕ е с население около 30 хиляди и е икономически и културен център на Източна Херцеговина. Населението е предимно от сърби. По време на войната е бил завладян от силите на Югославската армия и е бил основна база при обсадата на Дубровник от страна на сърбите.

И първите впечатления от БиХ и по отношение на градски пейзажи. Ново строителство и стари коли по улиците.



Цените на горивата тук бяха по-изгодни и от Хърватска и от Сърбия. Бензиностанциите са на стандартно за нашите навици ниво. Никакъв проблем да се разплатите с карта.



Правеше впечатление, че и улиците в Требине бяха добре поддържани.



Въобще всичко в това градче изглеждаше спретнато и подредено. Или поне край главния път беше така.



Движение почти нямаше, а самият път продължаваше да бъде без забележки.

[zippel]

В следващия половин час регистратора отново се побърка и започна да прави записи когато си иска. На един от тях се вижда северния край на Билечкото езеро и мотела Видиковац.



Ето така излизат на главния път камионите в БиХ.

Шегувам се, разбира се. Навсякъде може да се случи.
Минаваме през следващото населено място - 11-хилядния Билеча. Тук вида беше малко по-селски.



Теренът, през който се движехме бе равнинно-хълмист и в по-равните места от двете страни на пътя бяха разположени огромни ниви.



Край пътя от време на време се виждаха капанчета от вида, който беше и у нас преди двадесетина години а и още се среща по второстепенните ни пътища.



Общо взето имотите, край които минавахме изглеждаха не мизерно, но семпло. Имаше обаче и такива на явно по-заможни хора.

[zippel]

Както вече споменах, бензиностанциите изглеждаха така, както сме свикнали да ги виждаме. Интересното обаче бе това, че до момента не видях нито една на някоя от световните вериги. Другата особеност бе, че нямаше име, което често да се повтаря както "INA" в Хърватска "Petrol BS" в Словения, "ELIN" и "EKO" в Гърция или "OPET" в Турция, които всички са местни вериги, но сравняеми по големина със световните. В БиХ поне засега като че ли всяка беше на различен собственик. Както и в Албания впрочем, само дето там изглеждаха доста по-сиромашки. Но пък имаха автомивки. Ето три поредни, край които минахме в рамките на няколко минути.







Това бе при входа към още едно 10-хилядно градче - Гацко. Тук ми направи впечатление, че сградите са с височина 2 или максимум 3 етажа. Всички изглеждаха съвсем порядъчно.





Първите стотина км от днешния маршрут бяха зад гърба ни. Оставаха още 250.

Няколко км след Гацко минахме край малкия язовир Клине.

[zippel]

Дотук теренът бе по-скоро хълмист отколкото планински, но ето, че се появи и първият тунел - Чемерна, при това доста дълъг.



Малко след тунела видяхме и виадукт. Планината не си личеше чак толкова, но все пак бяхме около 900 м над морското ниво.



Имаше и места, където планината напомняше за себе си, но бяха малко.



Междувременно заваля, което влошава качеството на кадрите от регистратора, но няма начин.
Реката, по чието корито вървеше пътя в този участък се казва Сутиеска. В определен момент се илиза на една огромна поляна, където има мемориален комплекс в почит на една от най-големите партизански битки през Втората св. война. Комплексът се състои от паметник и музей. Ето я въпросната поляна (бялото отляво в далечината е паметника).



А това е мястото, където човек може да си остави колата и да отиде да разгледа.



Спиране на това място не ни беше в плана заради дългия преход, още повече, че беше мокро. Все пак за сведение ето така изглежда въпросния монумент.

[zippel]

Между другото тази част на планината е обявена за национален парк със същото име. По тази причина край пътя могат да се видят и елементи от туристическа инфраструктура. Това е отклонението за хотел "Младост"



А това от дясната страна хотел "Тентище". Срещу него има футболно игрище, а зад игрището малко езеро с ресторант край него.



Виждаха се и други постройки, но като че ли всичко беше от соц времената.
Последва един по-дълъг безинтересен участък, в последните 8 км на който се движехме успоредно на река Дрина, но нищо не се виждаше от пътя. Няколко думи за реката.

ДРИНА е една от големите реки на територията на БиХ. Тя се формира от сливането на други две големи реки - Тара и Пива и свършва с вливане в още по-голямата Сава. Дължината й е 346 км, от които 140 км пресичат територията на БиХ, а 206 км представляват граница между БиХ и Сърбия. Реката не е плавателна.

Крайната цел за днес беше Вишеград и на това кръстовище би трябвало да завием надясно и да продължим по поречието на р. Дрина. Ние, обаче продължихме наляво за да посетим столицата Сараево.



И този път вървеше по поречието на река. Казаше се Бистрица. Не вярвам да има славянска държава, в която да не съществува река с такова име. Че и по няколко вероятно.
Следващите трийсетина километра бяха по дефилето на Бистрица, което е доста живописно, с много тунели и мостове. Жалко, че времето бе толкова скапано, но все пак кратко клипче.

След поредица от тунели и мостове минаваме през градчето Милевина.



И пак поредица от тунели и мостове.

[zippel]

В планинските участъци се случват и такива неща.



На това кръстовище при Добро поле реката продължава на запад, а пътя поема на север към Сараево.



В градчето Търново минаваме първо край джамията



и после край църквата



След няколко километра видяхме табела, която показваше три неща.



Първо това, че излизаме от провинция Босна и Херцеговина и влизаме в Република Сръбска. Второ колко се обичат жителите на двете провинции, видно от задрасканите имена на Сръбска. И трето, че и в тази държава се ползва кирилицата като официално писмо. Подобно е в Сърбия и в Македония. Не си спомням в Хърватска и Словения по табели край пътя да съм виждал надпис на кирилица.