Африкански фотоновели.

[Валери Недялков]

Е,това беше.
Дай Боже следващия пътепис от Африка да е от името на цялото ни семейство!

[Валери Недялков]

Е,това беше.
Дай Боже следващия пътепис от Африка да е от името на цялото ни семейство!

Така и стана.
Накрая успяхме да се съберем цялото семейство в Кайро. Това е овратителен град.

Самите му жители го наричат Шити Кайро.

Не знам как е в Насър сити и дипломатическия квартал,
но площад Тахрир е единственото приемливо място в останалата част от 33 милионната голяма агломерация Кайро.
Самия град е 22 милиона. Заедно с Гиза и предградията става 33 милиона.
В Египет има около 15 милиона МПС, но само в Кайро са 8 милиона.
Трафика е ужасяващ. Кара се на боя разстояние.
Както сподели нашия шофьор, клаксона е втория официален език след арабския.
Мигачи почти не се ползват, правила и ленти за движение не се спазват.
Автомобилите изглеждат учудващо добре за този начин на каране.
Има 50 годишни, добре поддържани коли като Пежо 504 например.
Сключили са някакъв договор с Индия и са внесли 100000 Тук-тук-а.
Това е триколка с нещо подобно на купе. Някои са с кормило на мотоциклет,други с волан.
И едните и другите нямат номера и създават допълнителен хаос, движейки се в насрещното движение дори и на магистрала.
Пресичат пешеходци,коне,камили. Автобусите карат с отворени врати и пасажерите слизат в движение между колите.
Лудница над която кротко бди от билбордовете президента маршал Сиси.

От тук нататък по традиция продължавам с разказа на щатния разказвач в семейството - съпругата ми Ина.


Египет 2023 - Пирамидите в Гиза и стария музей в Кайро.

[Валери Недялков]

Египет, величие и падение.

Събота-Неделя.

Отново е време за пътуване, но този път нашата група от трима Обичайни заподозрени е с още един член, моята приятелка Пепи.
Полета ни е с Райънер в 20:20ч, закъснява с половин час, но сме в Рим на летище Чампино в 21:15ч по график.
Успяваме да хванем буса до гара Термини.
Румънска шумна група тинейджъри с учители са ни обсадили, викат, смеят се, шарят напред-назад.
Пристигаме на гарата, купуваме билети от автомата и получаваме отстъпка за малка група от 4 човека.
Автомата гълта със свръхзвукова скорост банкнотата и изплюва две банкноти ресто.
Доста сме изгладнели, но няма нищо за хапване по пероните. Влака до летище Фиумичино - Леонардо експрес е чистичък и удобен.
Пускаме телефоните да се зареждат и по някое време ни проверяват билетите, които са с QR код,
Впечатлява ни луксозна тоалетна с овална форма на душ кабина. Нищо общо с нашето БДЖ.
На летището явно няма нощни полети и всичко е празно.
Возим се на траволатора, а отстрани са налягали клошари и смрадта е ужасяваща.
Спретваме сцената" Извънземни пришълци притесняват отегчени италиани да ги проверяват".
Полета ще е от гейт Е, но гейтове Е са 63. Така че опъваме бивака в един кът с пейки.
Вальо и Тони се опитват да дремнат, а ние с Пепи обикаляме МОЛ-а, в случая летището.
Има огромен скелет на птеродактил, накичен с лампи, макет на розов самолет, детски плосък рубик куб с 9 квадратчета.



Само екипите по чистотата и едно кафене работят.
По етажите разглеждаме антични статуетки с надписи и луксозни затворени магазини.
Към 5 часа летището започва да се оживява и намираме топли кроасани за закуска.
На таблото се появява гейта и се нареждаме на опашката.
Докато чакаме си взимаме кафе от вендинг машината.
Проверката тече бавно, дечурлига, куфари и разправии.
По някое време на проверяващата ѝ писва и минава на бързи обороти: Прего! Грасиа! Прего! Грасия!
Вече в самолета, настава поредната суетня и тъпчене на багажа.
Десетина човека са решили да си живеят на пътеката.
Стюардите напразно апелират, част от багажа да е под седалките. Изнервени бършат потни чела и накрая затварят багажното.
Вместо в 5:40, самолета излита в 6 часа. До нас някакъв местен е набичил яко арабска чалга на телефона.
Моля го с жестове да намали звука, а той ме гледа неразбиращо. Преди кацането раздават някакви бланки, но ние решаваме, че са визи и ги отказваме.
После се оказва, че са нещо като адресни карти с данни за полицията.

Александрия от самалета:



Естествено, тези на английски вече са свършили, а с арабския "все още срещаме леки затруднения".
Намираме на летището (Борг ел Араб в Александрия), където ни дават и химикалка.
Служителката се интересува: "От къде сте?" "България.", " Букурещ?" "Ами, близо е!" . Връщам химикалката .
Военен с пагони с 96 звезди отегчено набива печати и хвърля картичките в кошче до него.
Таксиджията ни намира по снимка на Вальо отпреди 10г. (имаме уговорен с хотела трансфер до Кайро) и отбелязва, че изглежда малко по-различно.
Колата е широчка и се натъпкваме трима отзад. По време на пътуването 2ч.30м, Тони води интересно събеседване с шофьора.
Казва, че е работил като журналист за 120 евро, но това са малко пари, затова сега кара такси за 180.
Има две жени и 15 деца. Качественото образование за децата е много скъпо и е непосилно за него.
Сравняваме заплатите и стандарта у нас и при тях.
Оплаква се, че туристите са намалели, а туризма, заедно с транспорта по Суецкия канал са основните пера на икономиката.
Минаваме покрай огромен затвор с много вишки, после покрай странни конусовидни форми с набити пръчки по тях.
Обяснява ни, че са къщички за гълъби.
Към 13:20 навлизаме в Кайро, насреща пониква върха на Хеопсовата пирамида и шофьора отбелязва с гордост: "Това е моя роден град!".
Трафика е умопобъркващ, тук-тук триколки, кон срещу нас, бусче кара на заден, пешеходци пресичат пътя навсякъде, симфония от клаксони.
Шофьора обяснява, че тук-тукчета са внесени от Индия при изгодна сделка и се карат масово.
Бензина е около 0.70ст наши пари, а нафтата е още по-евтина.
Минаваме по мръсна улица с навързани коне и спираме на площад, осеян с конски фъшкии.
Хотела е скрит зад потрошена врата, няма надпис, а отсреща е полицейското, радост за очите ни.
Посрещат ни и ни предлагат организирани екскурзии, да си изберем обекти.
Отказваме, тъй като имаме програма и питаме за бира.
Отговор: "За всичко мога да помогна, за алкохол и курви Не! "
Тони все пак намира магазин за бира в мап-са и излизаме за хапване.
Плащаме сандвичи в нещо като дюнерджийница и се нареждаме на опашката.
Имам чувството, че се намирам в някаква мърлява фондова борса.
Всеки се блъска, размахва касова бележка и се надвиква с другите.
Касиера ни отвежда в нещо като сепаре с две масички да изчакаме и доняся храната.
Правим разходка по малки мръсни улички до "Дринкис" за бира.
Вальо търси кошче: " Е, то имаш купчина боклук в ляво и купчина в дясно, избирай." -помагам му аз.
Намираме магазинчето и се нареждаме зад розов чужденец, впримчен от местните, когото докарват с файтон.
Купуваме египетска бира Сакара, 10% и 15% и тръгваме към хотела.





Запуснати къщи, малки дюкянчета за месо, яйца, чипсове, колички със зеленчуци.
В някаква стаичка режат парцали за дреб.
Купуваме ядки, вода и чипс. Местните ни подвикват и се опитват да ни придърпат.
Едно лапе проси пари. "Няма пари", казва Вальо, а в отговор чува "Има! ".
Полиглотчета са явно и още с раждането се научават на "Хелоу, хау ар ю! "
Хотела ни е още в процес на довършване.
Един работник циментира стъпало на входа, а по-малкия брат на хотелиера джапа бос по плочките и стърже с шпакла мазилката.

От прозореца на стаята ни се открива прекрасна гледка:



Общо взето това се вижда из целия град. Тук важи девиза:
Моят дом - моята крепост.
Някои стаи изобщо нямат прозорци, само малко прозорче тип баня към общия коридор.

За вечеря се качваме на покрива, но духа силен вятър, и ни става хладновато.
Срещу нас в мрака се откроява Голямата пирамида, прелитат самолети, а две котки чакат да хапнат с нас.
Накрая босото момче пристига с таблата. Пилешко, гълъб, кебапчета, хумус, питки лаваш.
Хапваме и бягаме да се стоплим в стаята, а двете котки остават в борба за кокалчета.

Това пък са най-европейските гледки от покрива на нашия хотел.

[Валери Недялков]

Понеделник.

Ставаме и се качваме на ветровития покрив за закуска.
Никой не се появява, а в рецепцията работи единствено видеокамерата.
Любуваме се на плосък покрив, населен с петел, кокошки, гъски, коза и овца.
Един младеж премита площада, като събира боклука на купчина.
Съседния калкан е с нова премяна, горните дрехи от простора са заменени с три реда гащи и потници.
Търпеливо чакаме хлапето да купи и донесе олио, после жената да приготви закуската.
Естествено не се очаква да ползваме прибори, така че гребем с лаваш леща и нещо като гювеч.
Фалафелите са на ниво, както и халвичките.

Време е да видим пирамидите.
Знаем за подкупите но не очакваме това, което ше се случи.
Нареждаме се чинно на главния вход, но някакъв"гид" ни засмуква и разиграва спектакъл.
Оказва се, че фоточантата на Вальо е голям проблем и няма как да влезе с нея, но той ще разреши проблема.
Плащаме му за билети по 240 паунда на човек.
Преди сканирането на багажа, нашия "водач" води разгорещен спор с местните дали фотокуфара е професионална техника или не.
След като ни е "спасил", дава подкуп на другия на входа за да ни пусне "нелегално".
Придърпва ни встрани и следва пазарлък колко да му дадем за услугата. Иска ни 50 долара, но ние не ги даваме.
Следва превалутиране за 1500 паунда.
Тони обяснява, че сме от Източна Европа и нямаме толкова.
След спазаряване даваме 500 паунда на "водача" за майсторската постановка и той си набива камшика.
Никъде после не са се заяждали с нас за фототехника или снимки.
Времето е топло, но доста ветровито.
Снимаме Хеопсовата пирамида 139м висока, Пирамидата на Хефрен със запазена облицовка на върха, и Пирамидата на Микерин,
изградена от доста големи варовикови блокове и висока 66 метра, както и седем по-малки.



Естествено пирамидата на дядо е най- висока, после на тате, и накрая на внука.
Хеопсовата пирамида е направена от 2 300 000 каменни блока, всеки с тегло от 2 до 50 тона,
учените предполагат, че тя тежи около 6 милиона тона.
За построяването на една пирамида били нужни приблизително 100 000 души и около 20 години.
Първоначално пирамидите били покрити със силно полиран варовик, който отразявал слънчевата светлина и ги правел да блестят като бижута.
Противно на разпространената теория, пирамидите са построени не от роби или затворници, а от платени работници.
Египтяните са вярвали в живота след смъртта.
Неслучайно пирамидите са строени на западния бряг на река Нил – брегът на залязващото слънце, символизиращ земята на мъртвите.
Смятали са още, че фараоните са избирани лично от боговете като посредници между боговете и смъртните.
Трите пирамиди в Гиза съвпадат точно със съзвездието Орион.
Това може и да е направено умишлено, защото звездите били свързани с Озирис – богът на прераждането и отвъдния живот.











Хеопсовата пирамида:



Пирамидата на Хефрен:







Пирамидата на Микерин:



Един чичак от охраната ни се радва и се опитва да помогне, учудващо без да иска пари.
Казваме, че бързаме и отпрашваме пеша към съседния хълм за да напрамим снимки на цялата композиция.






























Постепенно оживлението расте, над нас минава хеликоптер и няколко парапланера се спускат към пирамидите, единия даже развява египетското знаме.









На средната пирамида ни се лепва някакъв местен.
Много "обичал България, знае Варна, и ни раздава кърпи за глава и сувенири, а после ни прави свимки.
"Любовта" към България прераства в пазарлък и нагло изнудване, след което се разделяме с 15 български лева, 10 евро и 40 паунда.
Но и той явно трябва да изхранва няколко жени и сурия дечурлига.











Малко клише,малко кич, но човека това знаеше и си заслужи парите.
Между другото сувенирите които ни продаде бяха нови и струваха доста повече в магазините.







Хеопсовата пирамида:



Пирамидата на Хефрен:













С Пепи слизаме в гробницата на царица Нефертиабет, защото сме гъвкави, а мъжете чакат на входа.







За царската гробница с две статуетки отпред разрешават снимане с фотоапарат, но без светкавица.
Там пропускаме слизането по тясното коридорче.













Снимаме ямите, в които са намерени Слънчевите лодки, те вече са преместени в новия музей и не можахме да ги видим.













Сфинкса ни изпраща, огромен, величествен и непоклатим, пазач на пирамидите.
Странно защо очаквам да чуя "Hello, how are you?" но той достолепно мълчи, чужд на всички дребнави напъни да изкараш някой долар.







Прибираме се в хотела и излизаме за бира.
Тони крачи отпред, а аз и Пепи го следваме.
По едно време ни подминава кола и някакъв веселяк се провиква:" Young Kazanova, two womens!"
Купуваме бира, чипс и ядки и се прибираме за кратко обсъждане на изминалия ден в щаб квартирата.
Установено е че строителите на пирамидите, са пекли големи количества хляб, клали са хиляди животни и са варили огромно количество бира.
Така че ние продължаваме традицията с бирата.
Поръчваме вечеря за 19 ч. на две момичета, които се мотаят в рецепцията.
Качваме се в точния час на терасата и естествено няма никой.
След известно време ме привикват на телефона за уточнение:
вечерята ще е готова след половин час, и искаме ли две вегетариански и две месни ястия.
След още половин час посещаваме рецепцията, която се оказва преместена на партера, а помещението е оборудвано с две маси и столове.
Явно са ни съжалили как премръзнахме на ветровитата тераса и са направили преустройство.
Накрая храната пристига, опакована и приятно ухаеща. А после е време за сън.

[Валери Недялков]

Вторник.

Ставаме към 8ч.и зачакваме на покрива познатата ни закуска: фалафели,гювеч, леща и халва.
После момчето ни съдейства да извикаме такси през Юбер до Музея за египетско изкуство за 90 паунда.
Движението из Кайро ни изправя на нокти.
В четири платна се опитват да се движат 7 колони, няма мигачи и всичко се основава на клаксони и добри рефлекси за спиране.
Насрещното движение на коли и тук-тук-чета плюс преминаващи безразборно пещеходци усложнява нещата.
Няма светофари или пешеходни пътеки и всичко е въпрос на добри спирачки и добра воля на водача ( където ги има, никой не се интересува ат тях ).
Мисля че шофьорски изпит тук би бил: "Караш крайно ляво, пред теб в централното спира рейс и изскачат пешеходци, вдясно те изпреварва джип,
а двама пешеходци се хвърлят да пресичат, ти се прествояваш в крайно дясно без мигач, само с класкон и срещу теб изскача камила."
За трийсетина минути возене из центъра на Кайро, признаваме нашите джигити за начинаещи в първи клас.
Много от еднотипните блокове край пътя,само арматура и тухли ,са частично разрушени заради магистралата.
Стени в различни цветове, част от апартаменти, странно обгръщат пътя и ни вкарват в нереално измерение.
Не съм вярвала, но има блокове, доста по-зле изглеждащи от тези в Люлин.







20% от жителите на Египет са православни християни. Наричат се копти. Александрийската катедра е една от най-старите в православния свят.
Затова християнството и исляма съжителстват мирно в тази страна. И не е проблем човек да носи християнски символи.



Свещенник в музея:



Разтоварваме се от таксито и след няколко рисковани прибежки на кръстовището, достигаме площад Тахрир и Музея за египетско изкуство.



Посреща ни опашка за сканиране на багажа. Две китайчета пред нас си влачат куфара и са удостоени с допълнителна проверка с куче.
Следва второ сканиране, купуваме билети, и сме на входа, където следва трета проверка.
Музея е на два етажа, много внушителен и изискващ доста часове за да се насладиш на всички артефакти.
Снимаме, и снимаме и снимаме.




































































И нещо от римския период:







За Златната стая с маската на Тутанкамон естествено се вие опашка, но върви сравнително бързо и заемаме места.
Има забрана за снимки, затова накратко.
Тази гробница не е била ограбена като много други.
Мумията е била със златна маска, положена заедно с вътрешностите в отделни урни, в златен ковчег,
който е бил в друг дървен ковчег със златни орнаменти.
Нещо на принципа на матрьошките.
Изложени са великолепни златни гривни и огърлици, прекрасен кинжал,
чиято златна дръжка преминава в хубав планински кристал, осеян със стъкло, златни огърлици и дори златни напръстници за ръцете и краката.
Древните египтяни вярвали, че кoгaтo фapaoнът yмpe, чacт oт нeгoвия дyx ce зaпaзвa в тялoтo мy,
а животът му продължава в отвъдното.
Това е и причината за мумифицирането.
От гробницата на Тутанкамон тук са съхранени 1700 експоната.
Саркофази, колосални статуи, гравюри, бижута, папируси, скулптури, невероятно наследство от една велика цивилизация.
Часовете се нижат неусетно и все пак, както отбелязва един гид, сме видели само 10% от музея.
Той е открит през 1902г и наброява 120 000 експоната от различни периоди в Древен Египет.
На изхода с Пепи докарваме бюджета до апокалипсис с две кафета от по 80 паунда,
но за какво са жените, освен за да предизвикват войни.
Хващаме такси, което уж е за 150 паунда, с бакшиша 175, ни докарва обратно до хотела.
Шофьора отбира малко английски и го изкълчва добавъчно, но е със самочувствие, че го владее.
Когато го гледаме с недоумение, ни пита; "Do you speak english?"
С което тотално ни разбива.
Имаме нужда от студена бира и отново прекосяваме местното гето до "Дринкис".
В квартала прекарват оптичен кабел за интернет и всички подстъпи са завардени от полицията.
Пълно бойно снаряжение+военни бусове+засади в уличките.
С Тони прекосяваме с ускорена крачка и се чувстваме като Рамбо 1,2,3,4,5 и т.н.
Стиснали черното пликче с пет бири, минаваме за снакс и вода и аз изпилвам нервите му като прехвърлям бюджета с папироси и фъстъци.
Но за какво са жените, освен за да да харчат и да създават главоболия.
Акостираме в хотела, а после разпускаме с приказки, а бирата 10 и 15% довършва деня ни.
Има временно мирно споразумение.
Със следобедната дрямка просрочваме уговорения час за вечеря с 15 мин.и идват да ни викат.
За пръв път ние сме закъснелите за хранене.
Явно привикваме към египетската точност.
На следващия ден към 11ч. ще ни вземат за отпътуване към Александрия.

[trapper]

Чета, че все пиете бира, купена от разни дюкянчета. Ами ... студена ли я продават или ви цакат с топла?

[Валери Недялков]

Топла е. Но в хотела има хладилник,който студи като за световно първенство.

[Валери Недялков]

Сряда.

Днешния ден е облачен и има нещо като мараня над пустинята.
Явно случихме на време за снимките на пирамидите.
От хотела ни изненадват с различна закуска: яйце, колбас, халва, мед и лаваш.
В уговорения час пристига шофьора от първия ни ден в Египет, за да ни закара до апартамента в Александрия.
Заговаряме за трафика в Кайро и той казва, че всеки жител знае два езика, родния и този на клаксона.
После демонстрира видове пибиткане, като едно по-продължително определя като "мръсна дума".
Спираме да дозаредим и отново става приказка за военните.
Освен, че земята била тяхна, те държали и бензиностанциите.
А ги обслужват войничета само срещу храна и 12 ч работен ден.
Военната служба в Египет била 1г., ако си висшист и 3г. за останалите.
На кабинката за тол таксите е жена , но също с офицерски чин.
Минаваме покрай новостроящ се квартал за богатите: футболисти, певци, бизнесмени.
Навлизаме в Алескандрия и климата се променя. От сух става влажен, с дъх на море.
Всичко е по-зелено и свежо.
Ангажирали сме апартамент за една вечер, в новопостроен комплекс близо до летището.





Един младеж с момиче ни чакат и ни отключват апартамента си.
Всичко е модерно, чисто, и подредено с вкус.
На масата са ни оставили панер с плодове за Добре дошли!: гуава, портокали, банани и ябълки.
Той се хвали, че е бил в София и с гордост показва магнитче на хладилника.
Жена му била от Санкт-Петербург, а семейството им е в Италия.
Пожелават ни приятен престой.
От гетото, все едно сме попаднали в някоя резиденция.
От терасата се вижда канала, големи палми и дървета бенджамин обграждат блокчето.
Привечер се разхождаме по пустите улички до едно заведение, набелязано от Вальо.
Хвърляме се на бургери и спагети, приключили с традишънъл ястията.
Една сурия кучета тържествено ни съпровожда,
докато не се появява някакъв джип, по който се втурват да лаят.
В апартамента е приятно топло с климатика, има накрая и WiFi, и сме отново в цивилизацията.

[Валери Недялков]

Четвъртък.

Закусваме с кроасаните XXXL, които си закупихме предишната вечер и чай.
Липсва ни скашканата леща, но това е животът!
Таксито идва да ни вземе в 8 часа. Колата е пълна кочина, но вече сме свикнали.
Тук не става да си изтеглим билетите за самолета онлайн.
Така че ще трябва да ни ги издадат на летището.
Първо се опитваме да влезем през изхода и ни връщат да се наредим на опашката за влизане.
Минаваме три сканирания на багажа и три проверки на документите.
Отново ни връчват да попълваме картичка с номер на полета и други лични данни.
Проклетисвам се, че не мушнах химикалка в чантата, тъй като никъде няма.
Един негър драши бланката с моливче и се смилява да ни го заеме.
Опипването е основно и навсякъде, дори ни карат да си събуем обувките за да минат през скенера.
Единствено запалката на Пепи дава фира и заминава в кошчето.
А беше хубава запалка, с овчица.
На гейта се опитваме да вземем кафета, но машината по някаква причина не харесва 5 паундовите банкноти,
гълта само една и другите ги връща.
На опашката за качване едни баби, мъкнещи стекове цигари се опитват да се прередят и решавам че са наши, но се оказват румънски.
Ясно защо свързват България с Букурещ.
Wizz Air излита с 40 минути закъснение.
Щракам няколко снимки на острови, висящия мост между Рио и Анти Рио в Патра - Гърция, облачна пелена.





В Рим е облачно, но топло.
Хващаме влака за Термини с надежда да хапнем и се помотаем малко, но се оказва, че бусчето за Чампино тръгва след 10 мин,
а следващото е след два часа и сме на кантар за самолета.
Така че се качваме, въпреки протестите на Пепи, че сме ѝ обещали пица в Рим.
Радваме се на свежата зеленина, дръвчета цъфнали в бяло и розово и огромните чадърести борове.
Жените са накичили балконите със сандъчета с цветя, а при нас е още много рано.
На летището откриваме пицария, и накрая наистина си спретваме италиански обяд с пици, фукачи, бири, и дори плодова салата за десерт.
Полета на Ryanair има закъснение 45 мин., каква изненада!
Обсадени сме от група нашенци над 55+ , които са били на екскурзия в Рим.
Без да искаме ставаме съпричастни на всичките им преживявания, езикови и търговски неволи,
всичко поднесено гръмогласно.
Вадя късата клечка, защото са зад мен и до мен в самолета, а Вальо, Тони и Пепи са пръснати по-напред.
По щастлива случайност слушалките са с мен.
Надувам музиката за да заглуша нашенците и единствено съседа ми, който се е разперил и забил лакти в ребрата ми, и кротко похърква, разваля радостта ми.
Успяваме да хванем предпоследното метро и накрая сме си у дома.

[Валери Недялков]

В Гиза правят вечерно светлинно шоу наречено "Звук и светлина".
По някаква причина и през трите ни дни в Кайро, шоу нямаше.
То не се е променило много от 2016-та година, затова качвам тук снимки от пътеписа на сина ми Тони.










Качвам тук и файла с точките.