Африкански фотоновели.

[Валери Недялков]

Ден 2 - Разглеждане на Маракеш (08.12.2019).


Закуската на сутринта включваше чай, кафе, нещо подобно на палачинка, парче кекс и сладко и макар,
че нямаше как човек да преяде с нея, все пак засищаше достатъчно.
След закуска поехме из уличките на медината в търсене на първата ни цел а именно Ben Youssef Madrasa.
Преди да стигнем до там обаче окото ми попадна на картонена табелка sim cards на едно магазинче за сувенири което тепърва отваряше.
Питайки за цена продавача с малкото англйски, който знаеше ми предложи карта на Orange с 5GB трафик за 80 дирхама.
Понеже това бяха и цените за които бях чел предварително се оборудвах бързо с такава карта,
като същото направиха и Андре и Жорката (който обаче си взе карта на Maroc Telecom за разнообразие и бързо перкръсти на Ромтелеком за по-удобно).
По този начин освен благините на google maps имахме и връзка между двете коли и между групите в случай, че някъде се разделим.
Денят започваше хубаво.
Медресето Ben Youssef се оказа в реконструкция до 2020 година та не мжахме да го видим, но за сметка на това се насочихме към тайната градина.
Поне към момента тя хич не е трудна за откриване и срещу 70 дирхама може човек да я разгледа.
Тя води началото си от династията на Саадините преди повече от 400 години, като през средата на 19 век е била реконструирана основно.
Някога е била място за почивка на елита на града.
Днес е много приятно място, където човек да седне и да отдъхне за малко от шума и трафика, характерен за тесните пазарни улички на медината в чието сърце се намира.

























Самата Медина както при всеки арабски град е реално стария град, обикновено обграден с високи стени и запазил къщите,
улиците и магазините такива каквито са били и преди стотици години.

[Валери Недялков]

Джамията Кутубия е най-голямата джамия в Маракеш и сред най-внушителните в Мароко и Магреба.
Джамията, издигната през XII век и строена по време на управлението на няколко емира, е образец на ислямската архитектура на Алмохадите.
Нейното характерно минаре е високо 69 м и широко 12,8 метра. Името „Кутубия“ („Книжна“, „Книжарска“) произлиза от арабското al-Koutoubiyyin (книжари),
тъй като наоколо имало много продавачи на ръкописи.
Отвън сградата е наистина внушителна.
Как изглежда отвътре нямам представа, понеже първо е забранено не мюсюлмани да влизат и второ дори и да беше разрешено пак не бих влязъл.
На върха на минарето има странен обект, който ние като неспециалисти определихме като най-приличащ на бесило.





В днешно време не намерихме книжари при джамията, а вместо тях имаше обичайната тълпа от опитващи се да ни продадат нещо досадници.
Ние обаче макар и със все още скромен опит в страната започвахме вече да ги отбиваме доста по-успешно.
В парка до джамията имаше и продавач, който срещу 20 дирхама продаваше пълна чаша с прясно изцеден пред очите сок от нар,
който беше наистина много вкусен.
Както по-късно щяхме да установим и цената и подходът му (продаваше само в пластмасови чаши) бяха насочени към туристите.



Гробниците на Саадините датират от времето на султан Ahmad al-Mansur (1578–1603).
В комплекса са погребани около 60 члена на династията и благодарение на красивата декорация са много известен туристически обект в града.
Входът е 70 дирхама, а комплекса се състои от 3 помещения.






















Най-известното е залата с 12-те колони.
За нея стават опашки и понякога може да се почака дори половин до един час, ако има голяма група.

[Валери Недялков]

Дворецът El Badi е построен от султан Ahmad al-Mansur около 1580 година.
На нас ни отне немалко време да намерим входа му включително и обикаляйки по задънени улички в медината,
като по едно време дори се чудехме дали пък не е затворен за посетители.
В крайна сметка се справихме и влязохме срещу 70 дирхама.
Някъде по това време решихме, че мароканците е добре да въведат туристическа банкнота от 70 дирхама за удобство на туристите.
Към момента по-голямата част от двореца не е в добро състояние, но стените,
огромният двор и няколкото големи павилиона в него (най-внушителен е така нареченият пети павилион или al-Quba al-Khamsiniya) го правят интересен обект за посещение.

[Валери Недялков]

Дворецът Bahia се състои от множество сгради с градини между тях. Строен е през 19 век с цел да е най-красивият дворец в Маракеш.
Мястото е много приятно за посещение и Андре и чичо Стефчо според мен сбъркаха, че не влязоха,
но явно гладът и жаждата се оказаха по-силни (все пак не бяхме яли нищо от сутринта и беше вече следобед).
Входната такса беше обичайната.





































Финално минахме през прочутия площад Jemaa El Fna, който следобяд тъкмо почваше да оживява и на него се продаваха всевъзможни неща.
Събин и Сашка не успяха да финтират един особено напорист собственик на маймунки,
който успя да ги окичи с маймунките и след това да им иска известно количество дирхами за снимката. Е все пак бяхме само от ден в града и още се учехме.
Финалната ни цел беше магазин на карфур откъдето да си вземем бира и нещо за ядене.
Попътно минахме през cyber park-a на което единственото cyber му бяха няколкото екрана част от които дори работеха,
но иначе беше доста приятно и прохладно местенце в следобедната жега.
Отне ни известно време да намерим един от малкото изходи в посока на карфура, но в крайна сметка мисията беше успешна.
Пред самия карфур започнахме да търсим входа за отдела за алкохол.
От предварително проучване знаехме, че трябва да е отделно помещение.
В крайна сметка няколко тъмни индивида със зачервени очи явно разбраха какво търсим и ни посочиха вратичката.
Долу в мазето на магазина имаше какъвто човек иска алкохол, но на съответните цени.
Местната бира биваше 3 вида. Масовата беше flag с няколко разновидности,
но общо взето почти еднакъв вкус (pils-a беше най-добър) на цена около 15 дирхама за кенче.
Казабланката беше скъпата им бира на около 18, 20 дирхама за бутилка 330, като беше една идея по-добра.
Имаше и stork която обаче беше най-калпава. Имаше разбира се и вносни бири на още по-високи цени.
Водките започваха от 110 дирхама за неизвестни поне за мен руски марки,
като Поляков и Ростов империал и стигаха до 150 дирхама за бутилка от известното ни Собиески.
Заредихме се добре с ядене и пиене и прекарахме една много приятна вечер на покрива на хотела.
На другия ден ни предстоеше пътят към Рабат.

[Валери Недялков]

Ден 3 - Пътят към Рабат (09.12.2019).

След стандартната закуска натоварихме багажа по колите и се отправихме към магистралата за Рабат.
Първоначално gps-a ни вкара в една уличка, която се оказа затворена за коли та се наложи да обръщаме двете коли насред непрекъснат поток от мотори,
пешеходци и някое и друго животно, но след като се справихме с това предизвикателство и излязохме от медината на главните пътища,
навигацията се оказа лесна.
Преди обаче да се отправим по магистралата разгледахме последния ни обект от Маракеш,
а именно градините на Мажорел срещу 70 дирхама вход и двайсетина за паркинг на кола както обикновено.
Въпросните градини са на площ от над 9000 квадратни метра и съдържат растителни видове от цял свят.
Дори за човек като мен, който не разбира почти нищо от ботаника, бяха невероятно интересни и красиви.
Изграждането на градините в сегашния им вид е започнато от въпросния Жак Мажорел през 1922 година и е отнело над 40 години.
През 1980г. Ив Сен Лоран и Пиер Берже купуват градините за да не бъдат унищожени от хотелиери желаещи да строят на мястото.





















В самата градина има и басейн с доста големи риби.
Виждайки го Жорката не можа да устои на изкушението и директно извади компактния си като тухла четворка водоустойчив телефон със скромните 10000 mAh батерия,
потопи го в басейна и започна да снима рибите в естествената им среда.
Фото сафарито ни обаче бързо беше прекъснато от един от пазачите,
който ни каза някакви вероятно не много любезни неща на френски.

[Валери Недялков]

В новите части на Маракеш пътищата са широки и в добро състояние,
а указателни табели не липсват, което в комбинация с gps-a ни позволи бързо да излезем от града и да се качим на магистралата.
Самата магистрала е в добро състояние и добре поддържана.
Използва се тол система подобна на някои европейски държави,
като в някои участъци се тегли билет и се плаща на изхода на база на изминато разстояние,
а в други се плаща директно такса за конкретния участък.
Дълги преходи от типа на Маракеш - Рабат или Рабат - Фес излизат около 60 - 70 дирхама на посока приблизително.
Благодарение на наличния в колата bluetooth и data sim картите можехме да си пускаме спокойно българско радио през телефоните и да слушаме колко е студено в София.

С едно кратко спиране за почивка и обяд на крайпътен шел с доста европейски вид следобед вече бяхме в Рабат.









Трафикът тук беше вече доста сериозен, както може да се очаква за столица,
но все пак до момента в който стигнахме до медината все още беше поносимо.
Когато влязохме през един от входовете на медината положението рязко се промени и се върнахме на централния пазар в София някъде около 1994 година.
Отляво и отдясно на колата пушеха скари, а пътят напред беше тотално задръстен от всевъзможни хора, стоки и сергии.
Веднага ни прихвана дежурния паркинг мениджър с жилетка и ни намери две места да паркираме.
Дотук добре, но като го питахме колко ще ни струва за една нощ се оказа,
че явно този паркинг е само през деня и се наложи да изчезне някъде да ни търси други места.
В крайна сметка след десетина минути човека се върна, навигира колите ни през навалицата и ни намери места за паркиране наблизо.
Придвижването през пазарната улица до хотела отне доста повече от очакваното време,
а самия вход за хотела се оказа тесен процеп между две сергии,
но все пак успешно се настанихме и излязохме бързо в търсене на вечеря и бири,
тъй като успешно бяхме открили характерната плоска тераса на покрива.
Самият пазар се оказа много автентично място насочено очевидно към местните жители и беше доста интересен за разглеждане.
Продавачите на сок от нар тук предлагаха две опции - да си го изпиеш на място от стъклена чаша,
която после се топваше за секунда в кофа с вода и се даваше на следващия или да си доплатиш за пластмасова чаша.
Базовата версия струваше 10 дирхама, а луксозната с пластмасовата чаша - 12.
Понеже не държахме да пием от една чаша с половината Рабат избрахме луксозната.
Друго нещо което Събин и Сашка откриха беше прясно изстискан сок от захарна тръстика.
Определено много приятно питие.
Излизайки от медината сравнително лесно намерихме карфур и нещо подобно на дюнер,
което разреши продоволствените ни проблеми.
Вечерта докато пиехме бири в хотела жена от персонала се заинтересува какви сме и накъде пътуваме и ни препоръча да видим античният град Волубилис близо до Мекнес,
което се оказа много добро допълнение към програмата.

[Валери Недялков]

Ден 4 - Разглеждане на Рабат и път към Фес (10.12.2019).

Сутринта беше време за ставане и разглеждане на града.
Излизайки от хотела първоначално помислих, че сме се телепортирали на друго място.
От шумния пазар продължил до късно вечерта и претрупаната с хора и стоки улица нямаше и следа.
Всичко беше изнесено или прибрано в магазините, а улицата почистена. Контрастът спрямо вечерта наистина беше впечатляващ.
Първия обект за деня беше Касбата и градината към нея.
Първите крепости на това място са правени още през 1150 година, като след това многократно са били разрушавани и преустройвани.
Сегашният си вид крепостта добива през 18 век,
когато султан Мулай Исмаил настанява там арабското племе Удая и съответно и Касбата започва да носи това име.
Градината е правена между 1915 и 1918 по време на френската окупация.
При влизането ни през главната порта веднага ни прихвана местен водач, който много държеше да ни разведе.
Решихме да не се разправяме и го оставихме.
Самата крепост със своите тесни улички, интересно изрисувани къщи и смесицата от арабски и мавърски елементи е интересен обект.
Гледката която се разкрива към атлантика от голямата тераса също си заслужава.
В крайна сметка за единия час който отдели и 60-те дирхама които поиска за цялата група,
човека си свърши добре работата та не съжалихме, че не сме го отсвирили.




























Градината е сравнително малка,
а и след градините на Мажорел в Маракеш общо взето беше трудно нещо подобно да ни впечатли та я разгледахме набързо и поехме към кулата на Хасан.

[Валери Недялков]

Въпросната кула всъщност е трябвало да бъде минаре на строящата се по това време най-голяма джамия в света.
Строежът започва през 1195 по поръчка на Abu Yusuf Yaqub al-Mansur, трети халиф на алмохадския халифат.
При смъртта му през 1199 година кулата е достигнала височина от 44 метра спрямо проектираните 86,
а от джамията са готови само наченките на стени и на 348-те колони.
След смъртта му строежът е изоставен и така си седи и до днес.






На същото място се намира и мавзолея на крал Мохамед 5,
който и постига независимостта на Мароко от Франция и Испания през 1956 година.
Мавзолея е доста внушителен, като при него постоянно има охрана от почетен караул,
а често на специално място седи и човек, който непрекъснато чете корана.
Освен крал Мохамед пети там са погребани и двамата му сина - крал Хасан втори и принц Абдула.




















До мавзолея се намираше и продавач на пресен портокалов сок,
който с малкото си английски ни сподели съвременната визия на част от мароканците за живота,
а именно “Orange not good. Hashish good”.
Последният ни обект в Рабат беше археологическият сайт с руините от стария град Chellah.
Той беше по-далече и в крайна сметка решихме да се натоварим по колите и после директно да пътуваме към Фес.
На мястото където е Chellah е имало няколко различни селища през вековете,
а именно Финикийско, Римско и Маринидска крепост от 13 век, чиито стени още се виждат.
Мястото също така е използвано за кралски погребения от Алмохадите.
В допълнение има и градина с банани и други тропически плодове. Входът предполагам няма да е трудно да се сетите колко дирхама е.

[Валери Недялков]

Пътят до Фес мина безпроблемно, понеже отново пътувахме по магистрали.
Самият град се оказа доста голям, като предградията почваха още от около 15 - 20 километра преди централната част.
Навлизайки в центъра се натъкнахме на интересен тип на мотор,
който директно ни заговори както си караше до нас и искаше да ни води към хотела, давайки ни инструкции да го следваме.
Не го последвахме и съвсем лесно намерихме хотела ни с gps-a.
Той се намираше на главна улица и имаше места за паркиране директно пред него.
Изобщо това беше най-луксозния хотел в който спахме за цялата екскурзия, но пък си нямаше тераса на която да пием бира.
Няма пълно щастие.






Тази вечер решихме да отпуснем малко колана и да намерим добро заведение по случай рождения ден на Сашка.
Със задачата беше натоварен Ванката,
който винаги беше готов за спиране за кафенце или хапване (и редовно ни хранеше заради наблъсканата програма ограничаваща до минимум такива действия).
В крайна сметка намерихме местен ресторант, където пак ядохме традиционна супа харира, тажини и кебап.
След вечеря разделихме групата на две, като по-изморената част се прибра към хотела,
а аз, Жорката, Ванката, Ицето и чичо Стефчо се отправихме в търсене на карфур.
Тук срещнахме и първия безалкохолен карфур без пещера (cave) та се наложи да търсим друг по-далечен.
В крайна сметка обаче това се оказа добре, понеже хем се разходихме из нощния град,
хем си набелязахме магазин за запасяване за другия ден, понеже информацията ни за Шефшауен беше, че там няма карфур.
Тази модерна част на Фес се оказа доста чиста и с широки и хубави улици.
Определено доста приятна беше за разходка.
Дългият ден завърши с бира в стаята на мен и Андре, която беше избрана за заместник на терасата.

[Валери Недялков]

Ден 5 - Разглеждане на Фес, Волубилис и път до Шефшауен (11.12.2019).

Очертаваше се доста натоварена програма за деня та се организирахме сравнително рано за тръгване.
Първата ни работа беше да дозаредим гориво.
За разлика от миналогодишния опит в Йордания тук имаше доста европейски вериги бензиностанции,
а явно и горивото беше добро понеже нямахме никакви проблеми с колите.
Обектите не бяха на пешеходни разстояния та се наложи още от начало да действаме с колите.
След като навестихме карфура за закуска и запасяване с провизии се отправихме и към първия ни обект а именно кралския дворец.
Намерихме го лесно, но доброто количество полиция и военни отпред ни подсказа, че май обекта не е туристически,
а бързо търсене в гугъл потвърди тази информация допълвайки, че понеже дворецът е действащ и снимките не са препоръчителни.
Това разбира се не спря Андре да опита да заснеме клип с телефона като тръгвахме да се изнасяме с колите,
което пък моментално накара един войник да дойде до колата ни и да го накара да изтрие клипа.
Все пак успешно потеглихме към втория обект а именно дворецът Dar Batha.
Това е бивш дворец от 19 век, сега превърнат в музей.
Районът около двореца беше с тесни улички и малкото налични паркинги естествено бяха платени.
Въпреки надписа 5 дирхама на час чичака ни взе по 30 на кола.
Понеже нямахме време за разправии платихме и тръгнахме да търсим входа на двореца.
В крайна сметка успешно го намерихме, но се оказа, че е затворен за реставрация.
За утешение се разходихме набързо в част от медината,
снимайки известната синя порта, която от вътрешната страна всъщност беше зелена.



Удряйки на камък с втори обект се насочихме към гробниците на Меринидите.
Това са останки от сгради намиращи се на един хълм над града и почти погълнати от непрекъснато разрастващите се около тях гробища.
Все пак от там се виждаше голяма част от града та си заслужаваше разходката с колите.
Като поснимахме, побързахме да се изнесем понеже ни налази продавач на оригинални берберски шалове,
който в рамките на няколкото минути докато стигнем до колите, беше свалил няколко пъти първоначалната цена,
но все пак не го огря да ни продаде нещо.

[Валери Недялков]

Финално се насочихме към квартала с работилниците за обработка на кожи.
Там ни прихванаха паркинг експертите още от входа,
а веднага щом паркирахме друг местен ни предложи да ни разведял из квартала срещу 60 дирхама за цялата група.
Понеже не беше скъпо се съгласихме.
Човека няколко пъти повтори, че цената е за цялата група а като ни попита откъде сме и разбра,
че сме българи директно си ни каза “You are like morroccans. You don’t have money”.
Честно казано нямах нищо против да мисли така понеже не обичах да гледат на мен като на американски или западно европейски турист от тип брашнен чувал за изтупване.
Първата спирка беше кожарската работилница.
Още на вратата седеше човек, който ти дава стръкове мента които да си завреш в носа и които рекламира като “gas mask”.
Тук е момента да уточним защо това се налага.
Кожите в Мароко се обработват по традиционен начин,
който след цялостното им почистване от месото и козината включва общо взето два етапа.
При първия те се накисват в дупки метър на метър на два, пълни с разтвор на пилешки екскременти и така отлежават известно време.
След това се измиват и потапят в разтвори които ги оцветяват.
Финално се оставят да съхнат на слънце. Всичко това поражда не особено приятна миризма, която от входа почти не се чувстваше,
но когато ни качиха на покрива от който се виждаха дупките за обработка на кожи и където също се сушаха готови изделия то ментата влезе в употреба.

Разбира се след това ни прекараха през магазините на долните етажи където ни демонстрираха със запалка и вода,
че кожата е истинска, не гори и не пропуска вода и където Събин олекна с едни 100 евро за чанта (все пак имахме жена рожденик в групата).
Водачът ни после ни прекара през тъкачница, където правеха платове от стеблото на растението агаве,

магазин за арганово масло и друг където правеха хубави неща от ковано желязо и бронз.

[Валери Недялков]

В крайна сметка по обедно време приключихме и потеглихме към Волубилис.
Тук вече магистрали нямаше и се караше по-бавно. Тук беше и първата ни среща с полицията.
Стандартно логана беше водеща кола, а този ден го карах аз.
Полицейските постове на входовете и изходите от градовете не ни правеха вече впечатление, но те и не ни бяха спирали досега.
Е този път ни спряха далеч от всякакво населено място явно за рутинна проверка въпреки, че не бяхме направили някакво нарушение.
Полицаят доста учтив и с идеална униформа дойде и ме попита нещо на арабски,
а след това и на френски виждайки, че явно арабския не ми е силната страна.
Казах му english и тръгнах да си вадя паспорта при което той само каза "OK UK" и ми посочи да си вървя по пътя без дори да ми погледне паспорта.
Не сметнах за необходимо да го осветлявам точно откъде сме и си продължихме без проблем.
Следобед стигнахме до древното римско селище Volubilis.
Построен още от финикийците градът достига най-голям разцвет под римска власт около 2 век, когато е външна граница на империята.









































Определено си заслужаваше разглеждането. Понеже вече беше късен следобед, а имахме още няколко часа път до Шефшауен та трябваше да побързаме.
Пътищата ставаха все по-тесни и планински, а уменията на мароканците да натоварят на един камион стока за поне 3 курса въпреки,
че будеха уважение правеха доста трудно изпреварването на тези извънгабаритни чудовища и ни бавеха допълнително.
При една такава ситуация аз се бях залепил зад едно малко камиончеь а отзад втората ни кола изпреварваше друго за да ни настигне.
Късно забелязахме полицаите, които спряха втората ни кола и Ванката прекара около 15 минути с тях.
В крайна сметка се оказа, че е минал с 20 километра превишена скорост в населено място (явно двете колиби край пътя се водеха такова),
а отделно и хората отзад са били без колани.
В крайна сметка се разминал със 150 дирхама срещу което му дали някаква бележка на арабски,
но го уверили, че си е платил глобата и няма нужда да прави нещо повече.
В крайна сметка извадихме късмет.
Оттук нататък бяхме още по-внимателни със знаците и полицията и обръщахме повече внимание на присветванията на други шофьори,
които явно и в Мароко се ползват за предупреждение.
Фаровете на нашия логан не бяха силната му страна та така или иначе не беше добра идея да се кара прекалено бързо.
В крайна сметка около 7 вечерта стигнахме в Шефшауен,
паркирахме на поредния уличен паркинг и намерихме доста живописния ни хотел с тераса.
Допълнително собственика ни препоръча местен ресторант, където имало вино и бира.
Малко скептично настроени (досега не бяхме срещали ресторант който сервира алкохол) намерихме въпросното заведение и то беше издържано в най-добрия стил на кръчма от 90-те.
Вътре клиентите едвам се виждаха от мъглата от цигарите, имаше телевизори където даваха мачове и се сервираше бира, вино и дори твърд алкохол.
Менюто съдържаше обичайните няколко яденета, но беше вкусно а цените бяха добри.
Направихме си една много вкусна вечеря допълнена с един тест и на терасата и легнахме да си починем след дългия ден.

[Валери Недялков]

Ден 6 - Разглеждане на Шефшауен и път до Казабланка (12.12.2019).

Шефшауен е основан в 1471 година и е известен още като синия град.
Първоначално в синьо е бил боядисан само еврейския квартал, но преди 50 години местните жители се усещат,
че това привлича туристи и започват да боядисват и редовно да пребоядисват все по-големи части от града.
С тесните си улички, наситените сини цветове,
класическата медина и хубавата природа в района градът наистина е едно уникално място и си заслужава посещението.
Както във всеки град и тук има Касба, като от нейната кула се разкрива хубава гледка към града.
Друго хубаво място за посещение с кола са кварталите близки до планината откъдето също се разкрива хубава гледка.
След сутрешната разходка и изкупуването на една сергия с магнити и други сувенири беше време да се отправим към Казабланка,
понеже и този ден ни чакаше много път.









































В крайна сметка с добро темпо и само едно спиране успяхме да се доберем около 5 следобед до околовръстното на Казабланка.
Това беше добрата новина. Лошата беше, че оставаха още 15 километра до хотела,
а задръстването вече започваше. Трафикът в този огромен град от няколко милиона души се оказа най-тежкия досега.
Докато от лявата страна те засичат една две коли от дясно те изпреварват мотористи,
а пешеходците вече са се хвърлили отпред да пресичат.
Допълнително се оказа, че местата пред хотела са заети та се наложи да чакаме размествания блокирайки частично трафика на главната улица.
В крайна сметка успяхме да паркираме и дори по-късно в квартала си намерихме луксозен (но и осезаемо по-скъп) ресторант,
където келнерите до такава степен се престараваха, че искаха чак месото от шишчетата да свалят.
Е в крайна сметка си платихме за удоволствието, но веднъж се живее.
Хотелът беше от големия тип без покривна тераса и се наложи пак да преустроим нашата стая с Андре на портативна тераса, понеже беше най-голяма.
След цял ден път дори не ни се занимаваше да търсим карфур та довършихме запасите от Шефшауен и Фес.

[Валери Недялков]

Ден 7 - Разглеждане на Казабланка (13.12.2019).

Казабланка е наистина голям град или по-точно най-големият в Мароко с население от над 4 милиона души.
Имайки две нощувки и не кой знае колко обекти за разглеждане можехме да си позволим да го караме по-лежерно.
Близо до хотела си намерихме много добра закусвалня с прекрасни кроасани за по няколко дирхама (откъде ли са се научили да ги правят) и това даде добро начало на деня.
Първият ни обект беше площад Мохамед 5-ти със сградите на съдебната палата и френското консулство.
Безспорно внушителни сгради.




След това минахме през парка на арабската лига, който беше добре поддържан,
но входовете и изходите на доста места бяха преградени явно за да се следи по-лесно кой влиза и излиза в него.

До парка се намира огромната катедрала Sacré Coeur,
която e строена през 30-те години на миналия век от французите, но дълго време след освобождението е била запусната.
Към момента е оградена и влизането е забранено
а това пречи да се направят и добри снимки.
Има табели, че тече реставрация, но аз не видях нещо реално да се работи и не е ясно кога и дали ще бъде отворена отново.



Следващата ни цел беше медината и след това известното Rick’s cafe на път за голямата джамия.
Медината не беше нещо различно от това което сме виждали вече.
Rick’s cafe е известно от прочутия филм с Хъмфри Богарт Казабланка от 1942 година.
То всъщност е построено по-късно за да има поне едно нещо в града1 което да има нещо общо с филма.
За съжаление около него се извършваха строителни дейности и решихме да не се заседяваме.



Джамията Хасан втори на брега на океана е завършена през 1993 година по времето на бащата на сегашния крал.
Тя е най-голямата в африка, като минарето е високо 210 метра (второ по височина в света),
а самата джамия като размер е на трето място в света и може да събере 2500 поклонници вътре и още 80000 на площада пред нея.
Имамът който отговаря за джамията трябва да знае всички 6000 страници от корана наизуст.
Общо взето доста внушителна постройка отвън,
която нямахме желание да разглеждаме отвътре (за разлика от други джамии тук има възможност да влизат в определени часове и немюсюлмани).
Доста грандоманска работа, но явно кралят е искал да го запомнят с нещо сериозно.









След джамията се насочихме към плажа Lala Meryem, който достигнахме след около час ходене.
Около плажа беше сравнително мръсно, но все пак ставаше човек да топне крак в атлантика, което и по-голямата част от групата направи.







След плажа единственото което ни остана беше да се отправим на дълъг път обратно към хотела,
като попътно намерихме магазин в който се продаваше свободно доста по-широк набор от алкохол спрямо карфур.
Запасени с по няколко 12 процентни холандски бирички,
нормални бири и други благини си устроихме добро парти в хотелската стая вечерта, след като хапнахме набързо по една шаварма в местно капанче.
Част от групата пък предпочете да се отдаде на пазар и почивка.

[Валери Недялков]

Ден 8 - Обратен път до Маракеш.

Беше станало време да се връщаме към Маракеш, понеже в неделя рано сутринта ни чакаше обратния полет.
Тук имахме дилема как точно да направим схемата с колите в Маракеш,
понеже трябваше хем да оставим багажите в хотела хем да върнем и колите без да плащаме за още един ден паркинг.
В крайна сметка решихме да действаме като местните жители,
а именно да паркираме като араби близо до хотела на улицата, да стоварим багажите максимално бързо и по двама човека на кола да отидат да ги върнат.
Планът сработи макар и да отнесохме някоя друга клетва на майчиния език на местното население.
Докато чакахме на летището човек от нашата компания да дойде да си прибере колата
(помните че за разлика от втората кола нашите нямат офис на летището) научихме и една лоша новина.
Групата която остана в хотела беше уговорила с помощта на Гари две таксита за рано сутринта на другия ден,
но на цена от 330 дирхама едното. Допълнително се оказваше, че трябва да имаме принтирани билети понеже в Маракеш не ставало с електронни.
Слава Богу Гари имаше принтер и това щеше да се разреши.
За финал Ryanair ни писаха да сме там поне 3 часа по-рано, тоест трябваше към 4 сутринта да тръгнем от хотела.
За капак когато нашия човек дойде поиска 100 дирхама такса за почистване на колата, която никъде не беше обявена.
Можехме да му се заядем, но при блокиран депозит от 1000 евро решихме да му ги дадем.
Междувременно Жорката и Ванката също бяха върнали тяхната кола и започнахме да търсим варианти да се придвижим към града.
Не ни се даваха 300 дирхама за такси затова се поотдалечихме от летището и там местен жител
(естествено без обозначение за такси) ни предложи да ни закара за 100 дирхама, което и приехме.
Никой нямаше кой знае какво желание за разходка до карфур та в крайна сметка направихме една бърза вечеря в познатото ни ресторантче.
Попътно Сашка уреди Събин с чайник, който да се чуди как да натъпче в чекирания багаж заедно с пясъка и другите покупки.
Този път и Гари нямаше бира та прекарахме една безалкохолна вечер.

Ден 9 - Завръщане в София.

Беше изключително ранно ставане, но въпреки това успяхме навреме да се съберем и да се натъпчем в таксито,
което си беше цяло бусче вместо две отделни коли.
На летището се наложи да чакаме поне половин час докато Ryanair започнат да приемат багаж.
Доволни, че сме оставили куфара отидохме към изхода за заминаващи където ни казаха,
че трябва да се върнем да ни сложат печати на билетите дори и да нямаме чекиран багаж за да ни пуснат (ето защо било изискването за хартиен билет).
Е след още един обход на летището се сдобихме с въпросния печат и ни пуснаха.
Проверката на билетите и багажа мина доста бързо и без някакви проблеми за разлика от Йордания миналата година и след още час - два чакане и 3 часа полет се отзовахме в Бергамо.
От топлото есенно слънце обаче нямаше и следа, а вместо това беше облачно и дори се виждаха петна сняг тук там.
Имайки над 6 часа престой и при това студено време решихме да уплътним висенето с една бутилка коняк взета от супермаркета в мола,
която културно разляхме в няколко половинки кола. Пицата също беше наш спътник,
а благодарение на лаптопа на Андре успяхме дори и един мач да изгледаме.
Обратния полет също мина без някакви особености и в крайна сметка изморени,
но щастливи кацнахме на летище София около 20:30 вечерта.

Като обобщение мога да кажа, че Мароко се оказа интересна страна преплела в себе си много древна и модерна история и можеща да предложи по нещо на всеки турист.
Нямам никакви забележки по отношение на безопасността.
Разбира се тя си остава арабска страна и човек трябва да се съобразява с това, но определено е от най-отворените за туристи и прогресивни такива.
Групата, която сформирахме тази година беше много дисциплинирана и никой не мрънкаше въпреки натоварената програма.
Също така заедно планирахме голяма част от нещата.
Удоволствие е да се пътува с такива хора и определено с такъв подход към пътешествията няма невъзможни неща за реализиране.