Tweet
Много хора казват, че Африка е магия. Ако си живял там за известно време, тя те държи и не те пуска цял живот. Колкото и време да мине, като любима жена тя винаги е на ръба на сънищата ти, готова да нахлуе като непреодолимо желание. Желание отново да си там, отново да усетиш вкуса на дивото, на препечената маниока и пресния ананас, да вкусиш мириса на саваната след дъжд и на топлото следобедно слънце на Тропиците.
За мен Африка също е магия. Вече минаха 11 години, но аз още я сънувам и често се изпускам да казвам „ Като се прибера там”. „Там” е Мозамбик, голяма и черна държава, ширнала се покрай Индийския окена на повече от 3000 километра дължина и 1 100 000 квадратни километра площ. Една от най-бедните страни в света, преживяла кръвопролитна гражданска война и с тотална липса на инфрастуркутура. Но това е моя втори дом, в който живях близо 18 месеца през 1997 и 1998 година, това е мястото, където копнея да се върна и където е само въпрос на време да се върна, макар и за кратко. Това е част от моята младост, дива и необуздана, минала закратко на 200 километра от най-близкия град, от най-близката болница, от най-близката бензиностанция и хранителен магазин. Минала без течаща вода и електрически ток, в саваните на Северен Мозамбик, близо до селата Наора и Муяне, „моите” села, където всичко е близко и привично дори след толкова години.
Това, което ще Ви разкажа и покажа сега са моите „Черни спомени”, моето любимо място отатък Екватора, което ме дърпа обратно и което така или иначе пак ще видя.
Сигурно се питате какво съм правил аз там? Мозамбик е една от най-богатите държави с свето на скъпоценни камъни от рода на турмалина и берила и на рудите на някои редки и разсеяни елементи. Аз, 23 годишния геолог и специалист по минерали се озовах там начело на голям проект по проучване, добив, първична обработка и изкупуване на тия суровини. Бях геолог, управител, счетоводител и всичко в едно лице, единствения бял, отговарящ за всичко. Какво и как добивахме, вижте тук
Това са нашите рудници:
А този рудник е на най-близките съседи и приятели, португалски бизнесмени.
Ето и добива от кариерата ни, предимно розов кварц, използван за по-евтини бижута.
Тук няколко снимки как аз самия съм се отдал на страстта си и лично вадя някои кристали от скалата
А тук върви основната част на бизнеса, изкупуване на скъпоценни камъни. Обучавам колегата, който ме замести
Аз бах единствения бял човек тогава с официален държавен лиценз за подобни сделки, лично ресорния министър е идвал да ми прави проверка. Ето какво купувахме – необработени скъпоценни камъни и кристали
А ето и къде и как ги добиваха местните
Естествено, навсякъде по моите обекти също работеха местни хора, безкрайно щастливи, че има какво да правят и да получават заплата. Защото бедността в тоя край, а и навсякъде в Мозамбик е ужасяваща и това да имаш работа за по долар на ден е страхотен късмет. Ето някои от моите хора в различни моменти:
Някои от тях спечелиха доверието ми и имаха достъп до къщата ми. Естествено личната готвачка и перачка беше първа в тоя списък. Тя носи звучното родопско име Руфина( на снимката със шефовете ми, дошли за кратка проверка)
Не мислете, че държането на слуги е някакъв каприз от моя страна, просто положението ми го изисква. Местните обичаи са такива, че ми трябват поне двама „Жаренте”, сиреч управители, поне още двама пазачи, готвач и момче за всичко, ако държа на престижа и ценза си.
Тези хора живееха при мен и освен заплата получаваха всяка седмица и храна( в случая царевично брашно за качамак).
Останалите работници също се ползваха с някои облаги, като скромна медицинска помощ и служебно облекло и бяха дотолкова доволни, че ме водиха на два път на специални места в саваната, посветени на старите духове, където хранихме тия мистични същества с брашно и ги молихме да ми дадат да намеря това, което търся, за да остана и местните хора да имат работа. В тази церемония участват само старейшините и белия, който след това дава празнична гощавка.
И като казваме, бедни хора, вижте за сравнение един от истинските местен богаташи и семеството му, с цялото имущество на показ, за да личи благосъстоянието им.
И автомобила му, нищо , че е на трупчета( белия е мой).
А ето как и в какво живеят обикновенните местни
Ето тук и няколко снимки с местния шериф, кръчмар, бели колеги и прочие
Тая последната снимка е праване в края на дъждовния сезон, обърнете внимание на тревата до пътя. По тоя път минавах по-късно всеки ден – 36 километра оффроуд в едната посока
Сигурно ви е любопитно какво ядат тези бедни хора. Ами каквото си произведат. Това е нива с маниока, основната храна освена царевичното брашно.
Маниоката е кореноплодно, нещо средно между картоф и морков, има много сортове и различни вкусове. Яде се и сурова, и печена и варена.
Само за информация ето какво похапвах и аз-
Това последното е дърво папая, старшно вкусно пъпешоподобно.
Мозамбик е морска страна и от близкия Индийски океан понякога си доставях и това
Вкусни раци, а понякога и прясна риба тон и други благинки. След това изобилие от плодове и морски дарове, което опитах там, Европа ми се струва крайно бедна за тия два типа храна.
Природата на Мозамбик като цяло заслужава повече внимание. Тук властва типичната африканска савана, с галерийни гори покрай реките и остатъчни хълмове от по-твърди скали, които ерозията не е успяла да изяде и заравни.
Реките са огромни по нашите размери, а Замбези, петата по големина в света, има 4 ръкава колкото Дунава, и това при маловодие
На нейния бряг хванах първата си малария( от 8 общо) и замалко щях да Ви лиша от тоя разказ.
Местните растения също заслужават внимание
Навремето Мозамбик е била португалска колония и въпреки тогавашната омраза, сега имат добри отношения. Направо е чудо, но на центъра на Мапуто, столицата на държавата, си седи паметника на Лоренцу Маркиш, рицаря, който през 1500 и някоя година завладял Мозамбик за португалската Корона. От това отминало време аз видях само крепостта на остров Мозамбик, дал името на цялата държава през 16 век.
След края на португалското господство през 1976 година има силни репресии към всички бели и държавата се срива тотално. Цъфтящи хасиенди и стопанства остават руини. Гражданската война довършва всичко, което междувременно братските социалистически страни, в това число и България, са помогнали да се построи.
Първата ми къща, в Наора, беше именно изоставен португалски търговски пункт
С такава баня( за тоалетната не питайте, един ден от нея изпълзя змия, без майтап)
В шишето до шампоана е специалната течност, с която се дезинфекцира водата в кофата преди да почнеш да се къпеш. Сипваш една капачка и шупва като шампанско, всичко живо и потенциално опасно вътре( водата е от реката) умира.
И градината ми с 14 портокалови дръвчета( вижда се едно)
С това посредата
Втората ми къща, в Муяне, е била строена „по соца” от руснаците. Аз я наех от държавата и започнахме да я възстановяваме от едни голи стени
За да стигнем дотук
С фитнес
Лятна кухня
Куче ритжбек за двора( любимия ми Риджо)
Това последното в „гаража” са моите возила, моята гордост и доживотна страст оттогава. Ето ги и в други акции. На първата снимка аз карам из река Намирое
Тук съм близо до един от нашите рудници
Вечерта, в която хванах малария
Чакам работниците ми да оправят моста
Ремонтирам пробития резервоар( лепя го със сапун)
Ето и пътищата в държавата и в моя район
По последните два пътя минавах всеки ден на път за работа.
Не знам какво още да ви кажа и покажа, но част от сърцето ми завинаги е там. Вече и Вие знаете къде е това „там” и може би усещата защо все говоря за „там” и защо искам да се върна.
Магията на Африка ме държи и понякога нощем ме връхлитат Черните спомени, омайват съзнанието ми и кроя планове как да си ида до „второто вкъщи”, до черното сърце на Източна Африка, до „моите” села в саваната на север от Замбези.
Дано ви е било интересно и се извинявам за качеството на снимките, но са сканирани от лента и са компресирани.
За мен Африка също е магия. Вече минаха 11 години, но аз още я сънувам и често се изпускам да казвам „ Като се прибера там”. „Там” е Мозамбик, голяма и черна държава, ширнала се покрай Индийския окена на повече от 3000 километра дължина и 1 100 000 квадратни километра площ. Една от най-бедните страни в света, преживяла кръвопролитна гражданска война и с тотална липса на инфрастуркутура. Но това е моя втори дом, в който живях близо 18 месеца през 1997 и 1998 година, това е мястото, където копнея да се върна и където е само въпрос на време да се върна, макар и за кратко. Това е част от моята младост, дива и необуздана, минала закратко на 200 километра от най-близкия град, от най-близката болница, от най-близката бензиностанция и хранителен магазин. Минала без течаща вода и електрически ток, в саваните на Северен Мозамбик, близо до селата Наора и Муяне, „моите” села, където всичко е близко и привично дори след толкова години.
Това, което ще Ви разкажа и покажа сега са моите „Черни спомени”, моето любимо място отатък Екватора, което ме дърпа обратно и което така или иначе пак ще видя.
Сигурно се питате какво съм правил аз там? Мозамбик е една от най-богатите държави с свето на скъпоценни камъни от рода на турмалина и берила и на рудите на някои редки и разсеяни елементи. Аз, 23 годишния геолог и специалист по минерали се озовах там начело на голям проект по проучване, добив, първична обработка и изкупуване на тия суровини. Бях геолог, управител, счетоводител и всичко в едно лице, единствения бял, отговарящ за всичко. Какво и как добивахме, вижте тук
Това са нашите рудници:
А този рудник е на най-близките съседи и приятели, португалски бизнесмени.
Ето и добива от кариерата ни, предимно розов кварц, използван за по-евтини бижута.
Тук няколко снимки как аз самия съм се отдал на страстта си и лично вадя някои кристали от скалата
А тук върви основната част на бизнеса, изкупуване на скъпоценни камъни. Обучавам колегата, който ме замести
Аз бах единствения бял човек тогава с официален държавен лиценз за подобни сделки, лично ресорния министър е идвал да ми прави проверка. Ето какво купувахме – необработени скъпоценни камъни и кристали
А ето и къде и как ги добиваха местните
Естествено, навсякъде по моите обекти също работеха местни хора, безкрайно щастливи, че има какво да правят и да получават заплата. Защото бедността в тоя край, а и навсякъде в Мозамбик е ужасяваща и това да имаш работа за по долар на ден е страхотен късмет. Ето някои от моите хора в различни моменти:
Някои от тях спечелиха доверието ми и имаха достъп до къщата ми. Естествено личната готвачка и перачка беше първа в тоя списък. Тя носи звучното родопско име Руфина( на снимката със шефовете ми, дошли за кратка проверка)
Не мислете, че държането на слуги е някакъв каприз от моя страна, просто положението ми го изисква. Местните обичаи са такива, че ми трябват поне двама „Жаренте”, сиреч управители, поне още двама пазачи, готвач и момче за всичко, ако държа на престижа и ценза си.
Тези хора живееха при мен и освен заплата получаваха всяка седмица и храна( в случая царевично брашно за качамак).
Останалите работници също се ползваха с някои облаги, като скромна медицинска помощ и служебно облекло и бяха дотолкова доволни, че ме водиха на два път на специални места в саваната, посветени на старите духове, където хранихме тия мистични същества с брашно и ги молихме да ми дадат да намеря това, което търся, за да остана и местните хора да имат работа. В тази церемония участват само старейшините и белия, който след това дава празнична гощавка.
И като казваме, бедни хора, вижте за сравнение един от истинските местен богаташи и семеството му, с цялото имущество на показ, за да личи благосъстоянието им.
И автомобила му, нищо , че е на трупчета( белия е мой).
А ето как и в какво живеят обикновенните местни
Ето тук и няколко снимки с местния шериф, кръчмар, бели колеги и прочие
Тая последната снимка е праване в края на дъждовния сезон, обърнете внимание на тревата до пътя. По тоя път минавах по-късно всеки ден – 36 километра оффроуд в едната посока
Сигурно ви е любопитно какво ядат тези бедни хора. Ами каквото си произведат. Това е нива с маниока, основната храна освена царевичното брашно.
Маниоката е кореноплодно, нещо средно между картоф и морков, има много сортове и различни вкусове. Яде се и сурова, и печена и варена.
Само за информация ето какво похапвах и аз-
Това последното е дърво папая, старшно вкусно пъпешоподобно.
Мозамбик е морска страна и от близкия Индийски океан понякога си доставях и това
Вкусни раци, а понякога и прясна риба тон и други благинки. След това изобилие от плодове и морски дарове, което опитах там, Европа ми се струва крайно бедна за тия два типа храна.
Природата на Мозамбик като цяло заслужава повече внимание. Тук властва типичната африканска савана, с галерийни гори покрай реките и остатъчни хълмове от по-твърди скали, които ерозията не е успяла да изяде и заравни.
Реките са огромни по нашите размери, а Замбези, петата по големина в света, има 4 ръкава колкото Дунава, и това при маловодие
На нейния бряг хванах първата си малария( от 8 общо) и замалко щях да Ви лиша от тоя разказ.
Местните растения също заслужават внимание
Навремето Мозамбик е била португалска колония и въпреки тогавашната омраза, сега имат добри отношения. Направо е чудо, но на центъра на Мапуто, столицата на държавата, си седи паметника на Лоренцу Маркиш, рицаря, който през 1500 и някоя година завладял Мозамбик за португалската Корона. От това отминало време аз видях само крепостта на остров Мозамбик, дал името на цялата държава през 16 век.
След края на португалското господство през 1976 година има силни репресии към всички бели и държавата се срива тотално. Цъфтящи хасиенди и стопанства остават руини. Гражданската война довършва всичко, което междувременно братските социалистически страни, в това число и България, са помогнали да се построи.
Първата ми къща, в Наора, беше именно изоставен португалски търговски пункт
С такава баня( за тоалетната не питайте, един ден от нея изпълзя змия, без майтап)
В шишето до шампоана е специалната течност, с която се дезинфекцира водата в кофата преди да почнеш да се къпеш. Сипваш една капачка и шупва като шампанско, всичко живо и потенциално опасно вътре( водата е от реката) умира.
И градината ми с 14 портокалови дръвчета( вижда се едно)
С това посредата
Втората ми къща, в Муяне, е била строена „по соца” от руснаците. Аз я наех от държавата и започнахме да я възстановяваме от едни голи стени
За да стигнем дотук
С фитнес
Лятна кухня
Куче ритжбек за двора( любимия ми Риджо)
Това последното в „гаража” са моите возила, моята гордост и доживотна страст оттогава. Ето ги и в други акции. На първата снимка аз карам из река Намирое
Тук съм близо до един от нашите рудници
Вечерта, в която хванах малария
Чакам работниците ми да оправят моста
Ремонтирам пробития резервоар( лепя го със сапун)
Ето и пътищата в държавата и в моя район
По последните два пътя минавах всеки ден на път за работа.
Не знам какво още да ви кажа и покажа, но част от сърцето ми завинаги е там. Вече и Вие знаете къде е това „там” и може би усещата защо все говоря за „там” и защо искам да се върна.
Магията на Африка ме държи и понякога нощем ме връхлитат Черните спомени, омайват съзнанието ми и кроя планове как да си ида до „второто вкъщи”, до черното сърце на Източна Африка, до „моите” села в саваната на север от Замбези.
Дано ви е било интересно и се извинявам за качеството на снимките, но са сканирани от лента и са компресирани.
, а повествованието... То ясно изразява емоцията към тези места, но май не само към местата, а и към времето, към силното начало.
.
Коментар