До Близкия Изток с кола и палатка. Едно пътуване в посока Турция – Иран – Ирак – Кувейт – Саудитска Арабия – Йордания

[Asterix]

Ден 17
От рано беше жега. Сметнах, че в този ден изпих около 6 литра вода, а пиках само сутринта рано и вечерта късно. Време беше да поемем из дебрите на града. Разстоянията бяха големи и ни чакаше бая ходене, но все пак затова бяхме тук. Започнахме от стария център, с пазарите, древните сгради със следи от войната и хаосът на улиците. Сетивата бързо се претоварват сред толкова много колорит. Емблематична улица за града е Mutanabi. Какво ли не продават там, а края й се среща с бреговете на река Ефрат. На нея се помещава и най старото кафене в Багдад, което трябва да се види дори и човек да не е кой знае какъв почитател на кафенета. Голямо помещение пълно само с мъже, които пият чай и пушат наргилета. Стените са декорирани с картини от историята на Ирак, старинни предмети и изображения на известни за страната личности. Там се запознахме с местен фотограф, с който побъбрихме и държеше да ни почерпи чай. Разказа ни и за военните в Багдад, които често го тормозели като го видели с професионалния му фотоапарат. Много интелигентно момче, което искаше да учи фотография в Германия. Той ни каза задължително да видим багдадския музей на бита и занаятите, който се намира в близост и скоро затваря. При тази препоръка се изстреляхме натам. Входа беше символичен, а мястото определено си заслужаваше.
























След това продължихме по разни тесни улики, за да добием представа какво е извън главните пазарни улици. Трябваше да стигнем до друга интересна част на града – Al Kadhymia, където се помещаваше главната джамия. До там имаше 5-6 километра и решихме да ги изходим пеша, за да добиваме впечатления по пътя. Жегата си беше стабилна, а и стомасите се обаждаха, така че решихме да опитаме малко местни гозби. Всичко беше вкусно, единствено на мен местния айрян хич не ми допадна, но на Вальо пък му се ослади. Продължихме нататък. На входа на Al Kadhymia ни провериха военните, после ни провериха отново и поискаха да си оставим фотоапаратите на входа. Доверихме им се. Останаха ни телефоните. Дойде ред да влезем в двора на самата джамия, където ни подканиха да си оставим и телефоните. Било забранено да се влиза с тях. Тук вече ни загубиха и завъртяхме кръгом на обратно. Видяхме джамията само от портите. Всичко тук е толкова контролирано, че в един момент ти идва в повече. Хората на Ирак са просто чудесни, но военния режим някак си натоварва и след като изкараш известно време в страната ти се иска да отидеш на място, което не е така контролирано на всяка крачка. Друг голям проблем на страната е мръсотията и купчините боклук, които се срещат на много места. Културата на хората по отношение на боклука е много ниска, което е много жалко.











След като изпихме по няколко фреша и си взехме фотоапаратите, решихме да видим монумента построен в памет на загиналите от войната с Иран – Martyrs Monument (ако си спомням правилно как се изписва). Взехме такси до там. На човека не му беше много ясно кое е това място и се наложи да показваме на картата. Явно не кара често хора по туристически забележителности. Монумента беше интересен и в строго арабски стил. Направихме по няколко снимки и оттам обратно към хотела. Свечеряваше се, а искахме да стегнем багажа и да станем към 3:30 ч през нощта, за да се измъкнем от града преди зловещия трафик да го е завладял. Също така бяхме подочули, че военните по постовете били доста по-пасивни в ранните часове. Струваше си да си опитаме късмета.

[Asterix]

Ден 18
Ставане по часовник, стройна дисциплина и с първите слънчеви лъчи вече бяхме в колата. Багдад още не се беше събудил. Нямаше голям трафик, но все пак ни отне доста време да излезем. Градът беше огромен, а ние се бяхме завряли в централните части. Поехме в северна посока. До границата с Турция имаше около 500 и няколко километра и бяхме решили да спрем единствено на спираловидната джамия в Самара. Вавилон оставаше за друг път. Действително извадихме късмет и за първите 130 км до Самара не ни спряха нито веднъж. Чак на входа на града не ни се размина. След 5 км хайде пак. Тези бяха от по-киселите военни. Дори се наложи да си оставим паспортите на военния пост, за да продължим последните 3-4 км, където беше поредния пост. Бяха ни дали картонче, което да покажем, за да докажем защо нямаме паспорти. Имаше нещо в този район и явно обстановката беше по-деликатна. Абе беше прекалена цялата тази работи и някак се съсипа желанието за разглеждане на уникалната по рода си джамия. В крайна сметка се оказа, че джамията всъщност е затворена за разглеждане отвътре и само отвън я видяхме.


Време беше да тръгваме. Днес искахме да влезем в Турция. Първи пост, втори пост – взехме си паспортите и бяхме отново на главния път. Намирахме се в доста плодородни земи за Ирак. Наоколо беше зелено и се отглеждаха различни култури. Късметът ни продължи и се придвижвахме бързо на север с добра скорост. Подминахме Тикрит транзит и продължихме в посока Мосул. Пейзажът се смени напълно. Сурова пустиня завладя пейзажа и сякаш излъчваше някаква враждебност. Тук-там се виждаха взривени или смачкани автомобили, оставени да ръждясват сред пясъците. Навяваха мисли за отминалите тежки времена, които бяха завладяли Ирак в продължение на десетилетия. Стигнахме до Мосул. На КПП-то на входа на града учудващо ни махнаха да минаваме. Пътят минава през града и имахме възможност да разгледаме в движение. Мисля че се явява третия по големина град в страната и най-северния под контрола на федералното иракско правителство, макар голяма част от населението да е кюрдско. Виждаха се не малко части от града в руйни, изглеждаше западнало и явно тепърва предстоеше да се съвзема от дългогодишните военни действия. Вероятно центъра не е такъв, но предградията бяха доста окаяни. Спряхме да вземем няколко пъпеша от уличен продавач. Дините и пъпешите са на особена почит по тези земи. Скоро след Мосул се излиза от Федерален Ирак и се влиза на територията на Иракски Кюрдистан. Има си граничен пункт. Минахме сравнително бързо макар да ни караха да ходим в някакви постройки не много близо до граничния пост, за да искаме някакво листче с подпис. Безумие пълно! Турция вече беше близо – само на около 120 км. Спираха ни още няколко пъти до град Dohuk. След това нямаше никакви постове до границата. Граничния град Zakho изглежда спретнат и модерен гледан от пътя. Нови улични лампи, модерни сгради и търговски обекти. Тук бензина вече беше на цена около 1,30 лв/л за сметка на 70-те стотинки в южен Ирак. Наредихме се на границата. Имах лош опит на тази граница при предишното преминаване преди 4 години и се надявах на по-леко минаване този път. Наредихме се и зачакахме. Пускаха колите на порции. От иракска страна беше сравнително структурирано, но колите бяха доста и си отчакахме. Самата гранична линия е мост, под който тече доста голяма река, приток на река Тигър. Дълга колона от коли беше завардила моста и стана ясно, че ако минем в рамките на днешния ден, трябва да сме щастливи. Колоната вървеше изключително бавно. Наоколо бродеха разни съмнителни типове, които се опитваха да те убедят да се качат в колата при теб, за да внесат стекове цигари и какво ли още не. Когато дойде нашия ред минахме направо неусетно – за не повече от 20 минути. Митничарят се държа доста професионално и ми даде насоки към последното гише. Колата пред нас я изтърбушиха и извадиха какви ли не скрити неща. Главно цигари и някакви пакетирани храни, които бяха изхвърлени на момента. И така след 7:30 часа на тази граница бяхме в Турция и усещането беше като, че сме се прибрали макар да ни оставаха още около 2200 км. На 30 км след границата на изоставена бензиностанция до пътя разпънахме палатката за предпоследна нощувка за това пътуване.
Ден 19 и 20
Предстоеше ни строг транзит, но не бързахме. Пиехме чай/кафе под навеса на бензиностанцията и наблюдавахме преминаващите камиони по пътя. Ръмеше лек дъжд. Никой не дойде да любопитства откъде сме макар района да беше чувствителен откъм бежанци и палатката със сигурност се набиваше на очи. Когато дъждът спря поизсушихме малко палатката на слънце и потеглихме. Спирахме рядко само за бензин и обяд. Малко преди залез на 200 км от Анкара разпънахме лагера сред чудесна житна нива за последна нощувка за това пътуване.


На сутринта към нас се приближи човек на мотор от съседното село, за да ни поздрави. Беше чудесна свежа утрин на 1200 км от дома. Макар и не малко, километрите се изнизаха бързо и дори влязохме в България по светло. Турско – българската граница ни отне около 45 мин. На родна земя близо до Пазарджик сред ливадите разрязахме последната останала диня и се отправихме към Перник, за да стоварим Вальо, а после и ние с Краси един по един се добрахме до вкъщи. Всички бяха доволни и пълни с впечатления. Даже имаше нужда от малко време, за да смелим цялата информация от това невероятно пътешествие.

ТОВА Е ОТ МЕН!

[Asterix]

Браво на Аудито и БРАВО на вас

Давай още,пълни окото тая лудница,от къде имате нерви за всички тия разправии не знам,мен да са ме набили всичките дружелюбни гранични там

Ами нерви си има, ама от опит знаем, че накрая остават хубавите моменти от приключението и това дава стимул :-)

[Лунджов]

Евалла пичове железни сте ! Уникален разказ и снимки ! Евалла и за Аудито, на колко хиляди е и с какъв двигател е, само на предно ли е?

[Жоро Танев]

Благодаря много! Имах чувството, че все едно пътувам с вас!

[Венци- малкия]

Поредно невероятно приключение! Браво и много благодаря за споделеното.

Чудно ми е от Ауди още ли не са ви се обадили да искат колата за музея

[Juiced]

Това и аз снощи си го мислех.

[yamikto]

Браво за куража да отидете на такива места. Аз не бих се подложил на това изпитание, благодаря за споделеното преживяване, това няма как да се види по друг начин. Следващото трябва сигурно да е Афганистан или Пакистан и може би ....Украйна.... като свърши войната...Ама за там май ще ви трябва бронирано Ауди...

[icerunner]

Впечатляващ пътепис, бих казал както винаги, но този път определено ми надмина очакванията. Благодаря за споделянето!

[Asterix]

Евалла пичове железни сте ! Уникален разказ и снимки ! Евалла и за Аудито, на колко хиляди е и с какъв двигател е, само на предно ли е?

Благодаря! Радвам се, че е интересно. Иначе е младеж още - само на 571 000 км. Двигател 2.0 АБТ на предно предаване.

[Asterix]

Поредно невероятно приключение! Браво и много благодаря за споделеното.

Чудно ми е от Ауди още ли не са ви се обадили да искат колата за музея

Благодаря!
Ааа, за да стигне до музей има още много километри да мине, а аз още много хляб да изям :-) Засега 53 държави сме посетили заедно.

[Asterix]

Браво за куража да отидете на такива места. Аз не бих се подложил на това изпитание, благодаря за споделеното преживяване, това няма как да се види по друг начин. Следващото трябва сигурно да е Афганистан или Пакистан и може би ....Украйна.... като свърши войната...Ама за там май ще ви трябва бронирано Ауди...

Благодаря!
Пакистан с най-голямо удоволствие, но времево ще ми е сложно към момента.
Афганистан е друга работа. Там не е съвсем ясно какво може да те сполети. Проучвал съм го и мисля, че трябва да изтече още вода, за да се запътя натам.

[Asterix]

Впечатляващ пътепис, бих казал както винаги, но този път определено ми надмина очакванията. Благодаря за споделянето!

Радвам се, че се е харесал разказа! Докато го пишех успях да преживея събитията повторно.

[Alexr]

Разказа го четох два пъти, просто защото много ми хареса. Благодаря за усилието да го напишете.

[ВладиЧ]

Много се изкефих на тоя пътепис! Браво момчета! Корави и истински пътешественици сте! И само с един хотел в Багдат?!?! Впечатлен съм. Колко излезе цялото пътуване при такава организация на спането?

[Тодоров009 (Войводата)]

Първо - благодарско! Сетне - БРАВОС! Смели момчета сте! И накрая - поздравления за усилията да го напишеш! А пък за Аудито..., вече не се правят такива...