До Близкия Изток с кола и палатка. Едно пътуване в посока Турция – Иран – Ирак – Кувейт – Саудитска Арабия – Йордания

[Asterix]

Отново е месец май и отново е време за пътешествия. Този път планът е амбициозен и смел, особено в сравнение с миналите 3 години, белязани от ковид, рестрикции, сертификати, ваксини и какви ли не други такива тъпотии, които са като трън в задника на всеки пътешественик. Планът се оформи, претърпя известна модификация, за да добие следния финален вид: България – Турция – Иран – Ирак – Кувейт – Саудитска Арабия – Йордания – Ирак – Турция – България. Успяхме да се справим с пътешествието за 20 дни като изминахме 11 916 км с верния автомобил. Температурите варираха от -1 в планините на Иран до + 46 градуса в Рияд. Страни като Бахрейн, Катар, ОАЕ и Оман бяха на една ръка разстояние, но поради ограниченото време трябваше да останат за друг път, но да карам по ред. Екипът се оформи от трима гладни и жадни за пътешествия, които в ранна вечер в петък след работа се натоварихме в колата и отпрашихме на югоизток към Турция. Минахме границата сравнително бързо и се насочихме към третия мост над Босфора, за да заобиколим Истанбул от възможно най-далеч. Така при стройно каране някъде в ранните малки часове на следващия ден разпънахме палатката на една влажна ливада на около 80 км след Истанбул.

Ден 1
Поради късното лягане, доста след първи петли се размърдахме и установихме, че палатката е прогизнала и разни ключови елементи от екипировката са вир вода. Валя доста през нощта, а палатката си е вече пораздърпана от годините ползване и си пуска доволно. Разбира се носим и резервна, ама тя като е такава нова и чиста още, хич не ни се искаше да я омазваме в калищака на ливадата. Тъпо решение, за което сега си „сърбахме попарата“. Нахвърляме всичко мокро набързо по седалките в колата и се отправяме в търсене на по-хубаво време, тъй като отново взе да пръска дъждец. Минаваме през някакви странни части на Турция. Съвсем близо до Истанбул, по второстепенни пътища и с огромни глутници бездомни кучета навсякъде – край пътя, по спирки, в близкия град, където се наложи да се врежа в тях като в стадо овце. Много бяха и не изглеждаха хич дружелюбни. Толкова много кучета на квадратен метър не бях виждал досега. Скоро след това отново се връщаме на магистралата Истанбул – Анкара и започва отмятане на километри. Спираме чак след Анкара, където грее прилично слънце и на една бензиностанция изваждаме всичко мокро да съхне. По-късно следобяд спираме на първата набелязана забележителност, а именно подземния град Derinkuyu. Доста впечатляващо място. Слиза около 5 етажа под земята, с много галерии и тесни стръмни стълбища. Често се налага да се прикляка, за да може да се мине, а разминаването с насрещно движещи се хора на места е невъзможно. Изкарваме тук около 2 часа и продължаваме в посока Адана.

Малко след нея ни заварва нощта и кривваме из едни ниви, за да разпънем лагера. Скоро след това се чува силен звук от нещо голямо и тежко, което приближава. Оказва се, че в тъмнината не сме разбрали, че на 50 м от лагера минава влакова линия. Не се случва за първи път да уцелим такова място по тъмно. В Словения преди 5 години в една горичка влакът беше даже по-близо, но го разбираш при първото преминаване. За вечерта минаха няколко влака, както и в ранните часове на следващия ден, но не ни смущаваха. Дори направихме хубави кадри на сутрешния влак сред нивите.

Ден 2
Чудесно ясно време, приятна все още хладна утрин. Закуска, няколко кадъра на преминаващия в близост влак и се отправяме на югоизток към следващата спирка – малкото градче Harran, което е известно с къщите си, които приличат на кошери. Намира се на юг от Sanliurfa, само на няколко километра от границата със Сирия. По пътя виждаме доста камиони, които все още разчистват след земетресенията по-рано тази година. Всичко е сепарирано и се вози в незнайна за нас посока. Камион натоварен само с дървени врати и мебели, камион с арматура и железа, камион със строителни отпадъци. Помислено е да се преработят, а не просто да се депонират.
Когато наближаваме Harran, навсякъде се вижда памук, който се носи по вятъра. Оказва се, че в района се отглежда много от него. Аз лично са пръв път виждам на живо как изглежда растението и самата чашка с памука. Истината е, че тук е една много различна Турция и като архитектура, и като атмосфера, и като хора. Ако не знаеш къде се намираш, веднага ще кажеш, че си в някоя арабска държава, но от по-бедните. Спираме в центъра край останките от стара крепост. Към нас се приближава човек с добър английски, който се представя като учител от местно училище и екскурзовод. Решаваме да му се доверим да ни разведе и разкаже, за да научим малко повече. Разказва ни, че местното население е от иракчани, които са се преселили тук преди около 500 години от централен Ирак и са донесли със себе си културата и начина на строеж на кошерните къщи. Други такива в Турция няма. Срещат се в Сирия и тук. Структурата изцяло се дължи на климата и главно жегите. Вътре е прохладно и приятно. Влязохме в няколко от тях да разгледаме и интериора. Вътре беше доста опростено и в типичен арабски стил. Оказа се че тук е единственото място (или поне според думите на екскурзовода), където се предлага кафе от шамфъстък. Откъм тунизиращи функции не мога да дам мнение, но пък откъм вкусови качества се оказа доста приятно.







Стана време да си ходим и да се разплатим с гида. Изрично го бяхме попитали в началото колко очаква да получи и той каза колкото дадете. Накрая се намръщи на 20 евро за час и половина разходка, макар че му бяха повече от достатъчно. Искаше 50 евро, но като видя, че няма как да стане ни остави на мира, а ние поехме вече в строг транзит към границата с Иран по маршрут Cizre, Sirnak, Hakkari, Esendere. Пътят беше тесен, планински и с много завои. Вече изоставахме от предварителния график и трябваше да покараме до късно вечер, за да се приближим максимално до границата. Малко след Hakkari решихме да спираме за днес и намерихме чудесно място за палатката (макар и доста видно от пътя) до една видимо изоставена каменна къща без покрив. На сутринта ни очакваше изненада.
Ден 3

Събуждаме се от звуците на нещо като скандал на неразбираем език, но не турски. Аз лично решавам, че ми се е присънило и продължавам да упорствам със спането. Наоколо е диво – планините, реката и тази уж изоставена къща. Скандали няма откъде да се чуват. След известно време пак долавяме силни звуци и вече се надигаме и изпълзяваме от убежището си. До къщата седят баба и дядо и гледат към палаткатa хем с любопитство, хем подозрително и уплашено. Решавам да стопля атмосферата, приближавам се към тях с усмивка, рошава коса и полуотворени очи. В момента, в който им подавам ръка, за да ги поздравя, всичко си идва на мястото и само минути по-късно вече сме седнали на тревата и ни черпят с чай. Приятни хора, много бедни, но сърдечни. Разбрахме само, че нямат възможност да направят покрива, защото е скъпо, а вместо прозорци са натрупали камъни, които да запушат отворите. Имаха малко животни и градина с патладжани, но мястото, на което живееха беше много красиво. Поседяхме малко време с тях и трябваше да тръгваме, а те да се захващат с ежедневните си задачи. Не можах да разбера на какъв език говореха – арабски или кюрдски. Продължихме към границата, а пейзажите наоколо бяха невероятни. Планини, реки и прекрасна природа.
На границата стигнахме преди обяд. Имаше много коли и хаос в абсолютен контраст от минаването ни преди 4 години на тази граница, когато бяхме само една кола. Тогава минахме за 4 часа, а сега за 1:45 часа въпреки натовареността. Чак не ни се вярваше. Това си е рекорд за такава граница. Имаше много добро отношение към нас. Пускаха ни най-отпред на опашките, прекарваха ни през редиците за камиони само и само да минем по-бързо. Това беше чудесно особено като се надпреварвахме с времето. В интерес на истината границата беше реконструирана и доста по-подредена в сравнение с преди 4 години. Дори не ни гледаха багажа. Направо мога да кажа, че неусетно се озовахме в Иран. На първата бензиностанция спряхме да заредим бензин за 30 ст литър. Тук горивото имаше много странeн мирис и не можеш да разбереш бензин ли е или дизел, но все пак масово колите са на бензин, така че нямаше много съмнения. Друго неприятно е, че масово бензиностанциите в Иран нямаха автоматичен стоп на помпата при пълен резервоар и оставаш изненадан като от резервоара бликне като гейзер бензин. Оттогава нататък винаги гледах колко бензин има в резервоара и смятах колко литри да долея. В Иран бяхме предимно транзит в западната част на страната в посока юг към Shalamcheh – южната граница с Ирак до град Басра. Все пак Иран не е страна, която да транзитираш и бяхме избрали две спирки. Първата беше традиционно планинско иранско село с етажирани каменни къщи – Palangan, което беше на около ден път от границата. Придвижването из Иран в тази част е бавно, предимно заради безбройните бавни камиони натоварени с какво ли не и като цяло интензивния трафик, който често минава през населени места с още по-натоварен трафик. Остатъкът от деня премина предимно в транзит и наблюдаване на живота по пътищата и колорита на страната. Вече по тъмно спряхме за нощувка сред едни ниви на сравнително голяма надморска височина. Предстоеше хладна нощ. Температурите паднаха до минус 1 градуса.
Ден 4
Ранно ставане, бърза закуска и се отправихме към Palangan. Пристигнахме преди обяд и тръгнахме на обиколка, а мястото беше доста приятно. Каменни къщи пръснати по склоновете от 4 страни, а долу в дефилето минаваше буйна река. Наоколо нямаше оживление, а по-скоро тук-там по някой човек, който ни гледаше с любопитство. Мястото не е особено туристическо, но точно в това се криеше чара му – традиционно, интересно и без тълпи.







Изкарахме около 2 часа тук до момента, в който заваля прилично и беше време да продължаваме. Следващата спирка беше Керманшах и известния Taq-E-Bostan. Въпреки че се намираше в покрайнините на града, попаднахме в задръстване. Движението в тази част на Иран е интензивно почти навсякъде. Намерихме място наблизо, паркирахме и влязохме в комплекса, който като цяло се състои от изкуствено езеро и две арки вкопани в скалите с релефни изображения от времето на Сасанидите (Сасанидската империя). Структурите са мащабни и изключително запазени. Доста туристическо място. Група млади и доста културни иранци много държаха да се снимат с нас. Изкараме тук около час и вече отново бяхме назад с времето.



До границата с Ирак оставаха около 640 км, беше следобед, а на следващия ден сутринта в 9 ч искахме да сме на границата, когато отвори. Решихме да караме до тъмно и в зависимост от това колко ни остава като разстояние да преценим в колко часа да станем и да продължим. В Иран не е препоръчително да се кара по тъмно. Не само заради бесните хаотични шофьори, а и заради множество необозначени гърбици дори и на скоростни пътища, на които се кара с по 100 км/ч. Пълно безумие, което не можахме да проумеем! Още при предишното посещение в Иран преди 4 години това много ме дразнеше. Замръкнахме някъде на краткия магистрален участък между Хорамабад и Дезфул. Много трудно се търси подходящо място за палаткуване по тъмно на магистрала. Тук обаче извадихме късмет. Имаше отбивка, която водеше зад някакви ниски насипи само на 20 м от магистралата. Нас ни устройваше идеално, въпреки че цялата нощ слушахме неспирния боботещ трафик от камиони. Някои стари модели Мерцедес и Mack ги познавахме само по звука на двигателя. Решихме да станем около 4 ч и да продължим, че ни чакаха още бая километри до границата при Shalamcheh.


Ден 5
Макар и кратък сънят беше пълноценен и бяхме свежи. Движението беше спокойно и се придвижвахме добре. Слязохме от планинските части в пустинните и температурите рязко скочиха дори и в ранните сутрешни часове. Пейзажът стана някак враждебен, появиха се рафинерии, замириса на петрол. Наближаването на персийския залив се усещаше във въздуха.



Малко преди границата напълнихме резервоара до горе и някъде в 10:30 ч успяхме да стигнем на една от най-неприятните граници може би в света. Тук царяха хаосът и безкрайните бюрократични процедури. Допълнително обстоятелство, което затрудняваше минаването беше огромната площ, на която се намираше границата и липсата на посока, която да следваш. Всичко е рахвърляно и без някой да те насочва може да изкараш там повече от ден в лутане. На нас ни отне 7 часа да минем, което предвид историите, които съм слушал, си е направо добре. Но ето как стоят нещата там. Навлизаме в иранската страна. Посреща ни един човечец, който казва, че има някакво изложение и се налага да заобиколим от друго място. Мята се на моторче и започва да ни води. Със сигурност ще иска пари, но в случая времето ни е кът и с радост го следваме. Води ни до митническата служба, оправяме карнета, проверка на автомобила, паспортен контрол, на който ни взеха за англичани и се държаха доста зле. Въпреки това ни придвижиха най-отпред на опашката и ни изпратиха с думите да изчезваме по-скоро от страната им. Не си го сложихме на сърцето, защото принципно иранците са готини и дружелюбни хора. Дойде момента да намерим път в самата граница, който води до Иракския пункт. Не знам как по-точно да го опиша, защото самия ни водач се затрудни и ни нареди там където се редят камионите, при което само след минути ни запушиха отвсякъде и разбрахме, че сме попаднали в капан. Иракски шофьори на камиони казаха, че трбва да се махнем някак оттам, защото колоната щяла да мине сигурно за 2 дни, а жегата беше сериозна и без опция за сянка в близост. Трябваше да се действа някак и то бързо. Разритахме един насип от баластра, някак успях да обърна в тясната лента и със засилка и бутане успях да се провра между едни бетонни фундаменти. Същото упражнение се повтори, за да се измъкнем и от втората лента за камиони и сега остана някак да се провра между камионите. Благодарение на страхотните шофьори, които организираха и преместиха няколко камиона, за да се проврем между тях, се освободихме от капана. Сега трябваше някак да намерим правилния път. Иракски тираджия се качи при нас, за да ни води. Трябваше да направим голяма обиколка, за да стигнем до лентата с насрещно движение, която в случая обслужвала и трафика за към Ирак. Как да го разбереш това? Може би само с кристална топка. По пътя към правилния път обаче се натъкнахме на кисел граничен ирански служител, който ни спря и въпреки че шофьора не камиона му обясни какъв е случая, онзи започна да се прави на велик да вика нещо и да нарежда. Двамата се скараха сериозно, иракчанина ми викаше да тръгвам, граничаря викаше друго. Настана голяма олелия и в един момент просто тръгнах докато граничаря продължаваше да крещи. По безумен маршрут, който дори не приличаше напълно на път се добрахме до насрещното движение и малко след това видяхме портата към Ирак. Благодарихме сърдечно на иракския шофьор без чиято помощ нямаше да се справим и паркирахме на портата. Това трябваше да е лесната част. Беше време да се впуснем в месомелачката на иракската бюрократична машина. Тук се слиза от колата, оправят се документите и чак тогава портата се отваря и се минава в Ирак. Започва се от визата на границата. Намира се в необозначено павилионче някъде си. Там няма никой и трябва друг служител да търси този, който издава визите. Докато дойде и оправи визите на всички ни, минават около 2 часа. Всичко се пише на ръка, всяко едно копие се ПРЕПИСВА!!! Следва митницата в друго незнайно павилионче на окол 300 м от мястото с визите. Прави се временен внос на автомобила, подпечатва се карнета, прави се застраховка. Документите, които ти дават там са като регистрация на МПС-то и трябва да се пазят като паспорта до излизането от страната. Там благодарение на митническите служители, които ни преведоха през още поне 6 места, където се правеха копия на документи и се слагаха печати на килограм, вече можехме да преместим колата от иракска страна. Но иранците не ни пускаха. Били забравили да ми дадат някаква важна бележка. Тук се яви друг спасител. Иранец с кувейтска коля, който също минаваше границата, а най-важното, говореше английски. Имаше контакти на иранската митница и им звъня да ги пита защо са проспали този детайл. След известни обяснения ни разписаха, портата се отвори и се промъкнахме в т.н. Федерален Ирак. Беше време за още митнически процедури и бърза проверка на багажа. Трябваше да вземем поредния печат от една видимо изоставена съборетина, намираща се зад тоалетните, от която след дълго тропане се показа човек по гащи и потник, който дъвчеше нещо. Този екземпляр явно беше на работа и от него се изискваше този печат. След като го получихме, беше време за заверка на паспортите и да не повярваш можехме да продължим към последната бариера, където проверяват дали имаш всички 1542 документа с 3571 печата на тях. Ако ги нямаш лошо и пак наобратно незнайно къде. За щастие ние ги имахме, бариерата се вдигна и навлязохме в един непознат свят. 200 метра каране в Ирак и отново бяхме спрени на военен пост. Хайде още 30 минути там поредни проверки и можехме да продължим в посока Басра. Слънцето вече клонеше към залез,а ние нямахме представа къде ще спим тази вечер. Имаше лек културен шок от заобикалящата ни среда и натрупаната умора от минаването на границата, но бързо се окопитихме, преминахме през покрайнините на Басра и продължихме към град Чибаяш и района на месопотамските блата. Движехме се по скоростен път през безброй оживени села, а наоколо летяха с безобразна скорост множество Toyota Land Cruiser 200 и Dodge Charger. Много от колите бяха без регистрационни номера. Богатите хора тук не са никак малко. Навън вече беше тъмно и решихме да кривнем към малко населено място на име Al Khas, в което според offline картата, която имахме имаше хотел. От други пътешественици знаехме, че нощувка на палатка в Ирак не е препоръчителна, защото предизвикваш любопитството на местните и по-лошо военните/полицията. Разбира се обаче на това място хотел нямаше, а само обикновена къща. Потропахме на вратата и след като отвори младо момче, с усмивка изстреляхме по едно „Hello“. Той разбира се гледаше недоумяващо, но само след 2 минути вече ни отваряше едно помещение и ни покани да спим там. Мястото беше чисто, климатизирано, с машинки срещу комари и по мое мнение там се събират мъжете от селото да пият чай и да обсъждат нещата от живота. Хората бяха изключително гостоприемни, направиха ни вечеря, после чай, орехи и плодове ни донесоха. Изкарахме една чудесна вечер в семейството на бащата Али, трите му сина и племенника му Али. Племенникът Али се е бил с терористите на границата със Сирия и на крака му липсваше пръст. В момента е учител по анатомия в университета в Басра и видимо беше много умен човек. Набързо ни диагностицира болежките в колената. Вечерта напредваше и трябваше да спим, макар че ни беше приятно и уютно с хората. Имаше езикова бариера, но с помощта на Google Translate, нещата си идваха на мястото. Донесоха ни завивки и дюшеци и на сутринта казаха, че без закуска няма да ни пуснат да си ходим. За пари и дума не можеше да става да им оставяме. Категорично отказаха. Но пък домашни храни от България каквото имахме, им оставихме на хората да опитат. Разменихме кулинарен опит. Истината е, че по тези места хората нямат много, но са склонни да го споделят на драго сърце. Добросърдечни са и не са изгубили чисто човешките взимоотошения, които в Европа лека-полека се топят.

[Asterix]

Следва продължение.....Скоро!

[Asterix]

Ден 6


Ранно ставане, закуска и някакво усещане като да не ни се тръгва от тези добри хора. Усещаме го и в техните погледи и ни предлагат да се върнем отново довечера след като сме разгледали Месопотамските блата на Ирак. Би било чудесно, но с нашата програма трябва да се придвижваме към Кувейт. Разменяме си контакти, обещаваме да поддържаме връзка и потегляме. Усещането е като да казваш довиждане на стари познати. Все още е рано и движението е спокойно, а температурите поносими. Блатата не бяха далеч и без да ни спрат на нито един военен пост, успяхме да стигнем до Chibayish и портата към един свят със запазени традиции от древни времена. Посрещнаха ни приятелски настроени лодкари и без някой да ти досажда и да те дърпа към него договорихме цена от около 25 лв на човек за двучасова разходка из блатата, което си е съвсем прилично. Бяхме единствените туристи за момента и имахме привилегията да се насладим на природните картини в спокойствието на все още събуждащия се ден. Последваха два часа сред тръстики, водни биволи, плуващи къщи от слама и тръстика, стотици водни птици, деца, кито тичаха след лодката в плитчините и много снимки, които ще оставя да говорят вместо да описвам преживяванията.




















Два часа по-късно, щастливи и заредени от видяното, акостирахме обратно на брега и се отправихме към град Насирия и един от символите на древен Ирак, а именно Ziggurat-Ur. Насирия се оказа голям и много оживен град. Течаха ремонти, имаше затворени пътища и се оказа, че само с GPS-a няма да се справим. Спряхме да попитаме един човек, който освен, че ни каза как да иалезем от лабиринта затворени улички, ни пъхна три торби с манджа за обяд през прозореца и ни пожела с усмивка „Welcome to Iraq“. Оказа се, че бил собственик на заведението за хранене на ъгъла на уличката, където бяхме спрели. Бяхме очаровани от поредния пример за иракското гостоприемство. След Насирия ни спряха на военен пост за проверка на документи, но в рамките на 10 минути бяхме свободни да продължим. Един от големите минуси на Ирак са тези постове, които макар и да гарантират реда в страната в момента, губят неимоверно много време. Чакането там е между 10 минути и един час. На някои места са през 10 км като навсякъде се взимат документите, снимат се, докладва се на висшестоящи военни по телефона и се чака разрешение от тях да продължим. За планиране на времето и дума не може да става. Прости сметки като киломентри изминато разстояние за единица време тук не важаха. В южната част на страната, където обикновено си е било по-спокойно тези постове бяха на по-рядко и като цяло беше поносимо, но на север и особено около Багдад беше ужас, но ще стигна и до там. Стигнахме до входа не Ziggurat-Ur. Платихме доста висока цена за вход като за западни туристи, взеха ни паспортите на входа (връщат ги като излизаш) и можехме да влезем. Бяхме единствените туристи във вече приличния пек, но пък всички бяхме наясно, че тук е така. Мястото е наистина впечатлява с мащаба и структурата на основния храм от времето на Шумерите. Поразгледахме от всички страни и решихме да се възползваме от близката сянка, за да изядем подарения ни обяд. Имаше покрит паркинг и масички.




Междувременно дойдоха и други туристи иракчани, а ние потеглихме към границата с Кувейт, която беше на около 240 км по спомен. Пътят беше изцяло магистрала. Пуста, заобиколена от сурова пустиня, с безброй ръждясали и захвърлени превозни средства (кои смачкани, кои взривени). Но пък беше в добро състояние, без военни постове и се придвижвахме добре. Стигнахме на границата дори преди залез слънце. Информацията, която бях чел от други пътешествници за тази граница беше за хаос и доста време от иракската страна. Тук успяхме да извадим късмет. С помощта на един местен, който беше леко невменяем, се вмъкнахме при митничаря. Той подпечата всичко за отрицателно време срещу скромна сума. Единствено за карнета трябваше да настоявам и да соча настоятелно с пръст да ми сложи печат за изход. В Ирак правят грешка. Реално страната официално не изисква наличие на „карнет дьо пасаж“, но без него не искат да те пуснат. Концептуално погледнато на вход в страната се прави временен внос (TIP) срещу 100 долара, който всъщност дублира карнета. След митницата последва проверка на багажа. Двамата проверяващи намериха два забравени банана, които им дадох да изядат и от благодарност хвърлиха само бегъл бърз поглед на тоновете багаж, които носехме. Последва паспортна проверка – бързо и лесно и докато се усетим за 45 минути напуснахме Ирак, което си е своеобразен рекорд. Влизането в Кувейт отне около 2 часа, но всичко си беше организирано и без хаос. От двата часа единия отиде в разговори с митничарите, които проверяваха багажа. Млади и приятелски настроени момчета, които ни дадоха полезна информация за Кувейт и ни черпиха с шоколадчета. Като видяха цялата камара оборудване за къмпингуване, им станахме интересни и рязко от професионална средата стана приятелска. Тук беше единственото място, където извадихме целия багаж – стандартна процедура при влизане от Ирак. Направо не беше за вярване, че всичко това излезе от колата, а обратното нареждане си беше предизвикателство. И така след 2:45 ч общо бяхме в Кувейт. Учудващо за всички нас ни посрещна магистрала с 3 ленти в посока, но с много и големи дупки по нея. Не го очаквахме от Кувейт. Вече беше тъмно и след около 20 км каране кривнахме в пустинята и разпънахме лагера близо до някаква петролна рафинерия, но нямаше миризми или силни шумове, които да ни смущават. Беше спокойна нощ.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

[Маркони]

Много интересно!Чакам продължението!

[Asterix]

Ден 7


Ранно ставане. Всъщност много ранно. Откакто дойдохме на изток и на юг се наложи да сменим стратегията с лягането и ставането. Лягахме си към 21:30 ч (стъмваше се в 19:30 ч) и ставахме по изгрев, което беше около 4:30 ч. Така използвахме пълноценно светлата част на деня и имахме 7 часа сън. След лежерна закуска потеглихме към Кувейт Сити. След още малко километри и отдалечавайки се от Ирак, дупките изчезнаха и пътят се превърна в перфектна магистрала. Дори минахме през пътен възел на 6 нива по пример на американците. Доста впечатляващо съоръжение. На фона на тези модерни структури край пътя се мяркаха стада от камили. Въпреки че страната е доста богата и вероятно 90 % от населението се занимава с петрол, все пак има пастири номади, които си живеят както едно време с тази ралика, че пасат камилите придружавани от новичка Тойота Хайлукс.

Кувейт е доста малка страна и километрите до Кувейт Сити се изнизаха неусетно. Влязохме в града и беше учудващо спокойно. Дори без проблеми си намерихме място за паркиране близо до пристанището с рибарските кораби точно до рибния пазар, който се оказа неочаквана атракция. Беше може би най-големия, който съм виждал. А пристанището с рибарските корабчета в близост е просто чудесно и контрастира ярко със стъклените небостъргачи на по 100 етажа на заден план. Помотахме се там известно време и продължихме към центъра, където учудващо все пак имаше стара част в арабски стил. Пихме сок от захарна тръстика, който макар и сладък е доста освежаващ. Поразгледахме „суковете“ – техните пазарни улички, както и живота и ритъма по кафенетата. Нагледахме се и на модерни небостъргачи и като цяло града ни хареса на всички. Очаквахме един безличен град, а се оказа доста приятен за разходка. Върнахме се при колата в ранния следобед, изядохме поредната диня, която се изтъркули от багажника и продължихме към границата със Саудитска арабия.























По магистралата станахме свидетели на страшен „лов“ на сгазили лука шофьори. В рамките на 50 км поне 20 полицейски коли настигаха колите, които карат бързо, пускаха им лампите и ги отбиваха от движението. Трафикът беше доста интензивен и сцените бяха малко като от американски екшън. Ние си кротувахме като чужденци и никой не ни закачаше. На 5 км от границата решихме да се изкъпем в арабско море. Кривнахме към малко курортно място на персийския залив и излязохме на слабо населен плаж. Бяхме прилично изпотени и прегрели и свежестта на морето ни се отрази добре. Поседяхме около 2 часа и продължихме към границата, която беше на един хвърлей разстояние.




Границата беше добре организирана и много наподобяваше на посестримите си в Европа, с които сме свикнали. Минахме я за около 2 часа като най-много време отне чакането за виза за Саудитска Арабия. Служителя, който ги издава беше отишъл някъде и трябваше да почакаме. Интересното е че на границата визата е с около 30 лв по-евтина отколкото, ако се кандидатства online, което също е опция. След визите минахме митница. Навсякъде бяхме приети много добре и служителите бяха истински професионалисти. Нямаше проверка на багажа, а само едни важни бележки на арабски, които бяха необходими на изход от страната. И ето най-накрая „Welcome to Saudi Arabia“. От доста време искам да отида в тази страна пътешествайки с колата, но до преди година нямаше почти никакъв шанс да издадат туристическа виза, а сега ето ни на границата в тъмнината на вечерта поемаме на пътешествие из необятните й пустини. На около 40 км от границата кривнахме от пътя и разпънахме лагера край една базова станция на моблните оператори. Саудитска Арабия е една от страните, в които най-лесно сме намирали лагери по тъмно. Обикновено не е лесна задача, но тук и в Исландия например няма никакви грижи. Също така тук живеят номадски народи и хора, които са спрели и са си разпънали палатката хич не са считани за странни както в не малко други страни.

[Asterix]

Ден 8
Саудитска Арабия ни зовеше. Денят започваше, както всеки ден напоследък в 4:30 ч сутринта, а посоката беше към Рияд. Избрахме пътя през вътрешността на станата. Другия вариант по крайбрежието макар и по-главен, изглеждаше осезаемо по-дълъг. Навлязохме в пустиня с огромни мащаби. Срещите с камили зачестиха, а пейзажите макар и пустинни, за нас бяха много интересни, защото бяха по-различни от това, с което сме свикнали. До Рияд имаше около 500 км, но придвижването е бързо по пустите пътища.


















Пикапи натоварени с по няколко камили бяха нормална гледка и започнахме да не им се впечатляваме толкова много като на първите срещи. Бензиностанциите обаче бяха на рядко и трябваше да се използва възможността за допълване на запасите. Спряхме на една от тях, заредихме и разрязахме една диня, която споделихме с двама души от местно племе. Казвам племе, защото бяха по-тъмни от саудитците, с различни дрехи и езика им не беше арабски, но пък с широки усмивки и не пропуснаха да ни поздравят с добре дошли. Хубавото на голяма част от бензиностанциите в страната е, че има малки джамии, а до тях тоалетни с високи чешми за миене на краката. В нашия случай тези места се превърнаха в своеобразни душове и неведнъж се поизкъпахме на тях. С малко гимнастика и чупки в кръста направо си навираш главата под течащата вода и после се радваш на свежестта поне за малко докато жегата отново не те погълне. Едно от първите ми впечатления за страната беше, че тук масово обслужващия персонал е от Индия, Пакистан и Бангладеш и всички те бяха усмихнати и приветливи. По обяд навлязохме в Рияд. Огромен и модерен град, който ни посрещна с рекордна за нас жегичка от 46 градуса.
























Подминахме лъскавите небостъргачи и се вмъкнахме в стария център, където паркирахме и се отправихме на разходка из града. Като цяло не очаквахме да има голяма стара част, но все пак имаше какво да се види в града и да се усети атмосферата. Тук със замах се реставрираше и обновяваше. Автобусните спирки бяха климатизирани и модерни. Доста американско влияние се усещаше в страната. И като архитектура, и като организация на движението, пътни знаци, американски коли и т.н. Бях чел, че Саудитска Арабия е копие пародия на САЩ, а Индия на Великобритания, но определено не мога да нарека страната „пародия“, а пък хората, те са чудесни. Приятелски настроени, приветливи и усмихнати. Не са виждали много туристи все още и затова често ни заговаряха с любопитство. В Рияд останахме до късния следобед, след което се отправихме към Diriyah, който представляваше музей на открито. Нещо като нашия Етър, но в арабски стил. Намира се точно до Рияд, но като пристигнахме се оказа, че билети се купуват само онлайн и няма шанс това да стане на място. Въобще и с начина на разплащане бяха много напред саудитците. Имаше места, на които се приемаха само карти или пък може, но се мръщят на КЕШ. КЕШ-а е отживелица. И така докато се въртяхме около границите на Diriyah и се чудехме дали няма някоя пролука, за да разгледаме все пак, към нас се приближи млад саудитец с идеята да ни помогне. Разказахме ситуацията и това, че искаме да си купим билети, че сме минали едни близо 5000 км по суша, за да стигнем до тук. Това му беше достатъчно, махна ни да го последваме до входа, каза няколко думи на проверяващите и само след 30 секунди ни казаха с усмивка „Welcome and enjoy“. Ама как така без билети ли, ние искаме да си купим като прилежни българи. И дума не можеше да става. Бяхме гости. Благодарихме и разходката започна. А мястото беше страхотно. Къщи от кал, пясък и слама, но обновени и изпънати по конец. В някои от тях се помещават музей за саудитската история, бит и култура. Свързаността на народа им с конете и камилите се усеща на всяка крачка в музеите. Интересно беше, че в тоалетните на един от музеите мивките бяха произведени в България. Веднага познах родната марка. Макар да искахме да сме тръгнали преди мръкване оттук просто нямаше как. На мястото трябваше да се отдели време. Хубавото беше, че по тъмно запалиха светлините и успяхме да видим градчето и на нощни светлини, което си беше бонус.














След това обаче предстоеше измъкването от предградията на Рияд и достатъчно отдалечаване, за да намерим пусто място за палатка. Отново щяхме да търсим в тъмното. Отне ни може би около 50 км, за да се отдалечим и да позатихне трафика покрай града. Кривнахме от главния път и почти веднага уцелихме подходящо място. Саудитска Арабия е щедра на безлюдни места за диво лагеруване. Разпънахме лагера в тъмнината на нощта за втора нощувка в необятната пустинна страна. Всичко беше чудесно освен неприятната миризма на мърша, която долиташе при повей на вятъра. На сутринта се оказа, че наоколо е пълно с изсъхнали трупове на добитък. Явно тук са клани и остатъците за захвърлени в пустинята на лисиците и другите дребни хищници. Мяркаха се представители на местен вид плъхове, които живееха в дупки в земята. Какво да се прави, не може всичко да е перфектно. На къде-къде по-лоши места сме спали.

[Asterix]

Ден 9
Часовникът си знае работата и не закъснява да ни разбуди по изгрев. Следва дългия ритуал със закуската и прибирането на лагера докато оглеждаме района и се радваме на спокойствието и тишината във все още прохладното утро. Вече сме втори ден в страната и се чувстваме в свои води. Днес посоката е към двете традиционни саудитски селца Al Ghat и Ushayger, а след това към Jeddah. Пристигнахме в Al Ghat във все още сутрешни часове и нямаше жива душа по улиците. Идеално време за разходка и снимки. Селцето беше изцяло с къщи от кал, слама и пясък с бели кантове по контурите на къщите, които много ги отваряха. Една голяма част бяха реставрирани и в безупречен вид докато други тънеха в разруха и реставрационният процес все още не ги беше застигнал. Но и това ще стане. Саудитска Арабия с размах реставрира тези традиционни местенца. Вероятно това е започнало откакто се отвори за чуждестранни туристи. Интересното беше не само архитектурата и цялостния облик на едно такова място, но и самата конструкция на сградите. Джамията от кал и пясък беше особено интересна също.











Около обяд продължихме към Ushayger. Селцето беше в подобен стил, но и много се различаваше. Имаше лабиринт от коридори и малки тунелчета между къщите, в които беше прохладно и приятно. Мястото беше много интересно и пак бяхме само ние пришълците там, но това беше добре за нас. Ще оставя снимките да говорят и ще продължа с пътя към Джеда.












Оставаха доста километри до там. Реално трябваше да се прехвърлим от другата страна на държавата. Пътят обаче беше много интересен. Редуваха се участъци с пясъчни дюни или равна пустиня. Спряхме за да походим малко из една от дюните и да усетим малко истинска пустиня като от картичките. Когато се върнахме при колата до нас спря приветлив и усмихнат арабин с бял пикап. Попита ни дали всичко е наред, приветства ни с добре дошли и ни изпрати с няколко води. Бая вода получихме като подарък по време на това пътуване и в Ирак, и тук.







Продължихме пътя и постепенно се изкачихме във височина. Озовахме се на плато на около 1000 м надморска височина. Стана по-хладно и приятно, а пустинния пейзаж се смени с нещо като савана, за която не съм и предполагал, че има тук. Под дървета с формата на чадъри се спотайваха камили и гледаха равнодушно, за разлика от нас които продължавахме да им се радваме и да ги снимаме. В един от градовете, през които минахме, на светофара до нас спря кола и човека ни заразпитва откъде сме и какви ги вършим из неговата родина. Като му разказахме с две думи веднага предложи да спрем и да седнем да ни почерпи кафе/чай в близко кафене, но ние за жалост, както винаги бързахме и трябваше да откажем, а такива покани принципно не трябва да се отказват. Скоро след това се стъмни и се ориентирахме за лагеруване в саваната. Отново чудесно място за лагер само на няколко стотин метра от главния път. Бяхме високо и нощта се очертаваше да е прохладна.

[KingofROAD]

Таралежчето спасихте ли го? Дадохте ли му малко вода?

[Alexr]

Когато преди много години четох пътеписа на Бойко и Мони за пътуването им до Кейптаун, ми направи впечатление, че докато пресичаха пустинята, местните са ги питали имат ли вода. И то не за да им искат, а ако нямат да им дадът.

[Asterix]

Ден 10
Закуска с хубава гледка и след това газ към Джеда. Интересно беше като наближихме Мека как пътят се разклони на две и едното разклонение казваше, че не мюсюлманите са длъжни да ползват обходния път и да не доближават Мека. Ние нямахме никакво намерение, така че бяхме на едно мнение с пътния знак. Може би на около 100 км от града трябваше да се спуснем от около 1000 м надморска височина до морското равнище. Това стана много рязко по изсечен в скалите път и поредица от обратни завой. Пейзажът наоколо беше зрелищен, но и малко суров. Изпитанието беше най-голямо за спирачките. Влязохме в Джеда, който се оказа доста мащабен град. По данни от интернет жителите му са над 4 млн. Спряхме на едно място не много близо до центъра и решихме да походим пеша. Хич не ми се висеше в задръстване и да се чудим къде да паркираме в центъра. Тръгнахме и до нас спря кола. Предложи да ни откара най-дружелюбно. Ние се съгласихме осланяйки се на добротата и отзивчивостта на саудитците, които бяхме срещали до момента. Но се оказа, че сме сбъркали. Този се оказа египтянин, което автоматично значи, че е измекяр и мошенник. Закара ни и поиска дебела сума за услугата. На нас не ни беше до разправии, а искахме да си използваме времето пълноценно, затова платихме и си научихме урока. А Джеда имаше с какво да се похвали като град. Наблегнахме на старата част със старинните си често килнати на една страна сгради и дървени тераси. Много характерна архитектура, която доколкото разбрах я има само тук. Влязохме и в една къща музей, за да видим фрагменти от бита на местно семейство през изминалите векове. Интересно беше да разгледаме къщата, а входната такса в същото време беше символична. Изръшнахме целия стар център, изпихме една камара фрешове, които идваха доста добре в жегата и стана време да се мръква скоро. Върнахме се пеша до колата и тръгнахме да се изнасяме от града в северна посока. Попаднахме в ужасни задръствания и излизането от града отне цяла вечност. Голям град си е, а явно хванахме час пик. Оттук нататък започваше пътят на север обратно към България. Точно преди да се стъмни се нанесохме зад едни насипи недалеч от магистралата и разпънахме покъщнината. Последва душ, вечеря и налазихме палатката, че ранното ставане на другия ден ни зовеше.

[BENZBOSS]

Браво на Аудито и БРАВО на вас

Давай още,пълни окото тая лудница,от къде имате нерви за всички тия разправии не знам,мен да са ме набили всичките дружелюбни гранични там

[Asterix]

Ден 11
Продължихме към Al Ula и една от най-интересните части на страната. Огромните скални масиви, които се издигаха от пясъците на пустинята, зрелищни каньони и един прекрасен оазис. Да не забравяме и т.н. „Саудитска Петра“, с името „Хегра“. Всичко предстоеше, а по пътя - интересна случка. Спираме на бензиностанция, за да заредим и за поредния импровизиран душ в баните. На входа ни заговаря усмихнат човечец с видимо азиатски черти: „Здравейте, вие сте от България, нали? Познах регистрационния номер“. За първи път се случва някой да ни разпознае, а още по-интересно, че човека се оказа от Индонезия и работи по 6 месеца в годината като шофьор на автобус в Саудитска Арабия, а откъде разпознава българските номера си остана мистерия. Дори някой да се е опитвал да налучка откъде сме до момента, предположението е, че сме от Белгия. Приближавахме Aa Ula, а пейзажите ставаха все по-зрелищни. В ранния следобед бяхме в градчето и се отправихме на разходка. Една част и тук се реставрираше, но се вмъкнахме да поразгледаме през една пролука. Имаше и вече готова част отворена за туристи, която беше изпъната по конец. Мястото беше много интересно, а за нас това беше третото традиционно село, което разглеждахме в страната. Наблизо беше и скалния феномен „Слона“ и малко преди залез се насочихме натам. Уцелихме го в перфектни за снимки условия и не особено натоварен откъм туристи. Спор няма – впечатляващ беше. Изпихме по един чай с гледка към скалния исполин и само на около километър от него разпънахме лагера в пустинята. Беше фантастична вечер на светлината на залязващото слънце с всичко наоколо обагрено в златисто, а слонът се издигаше ей там на една ръка разстояние.

[Asterix]

Ден 12
Утринта беше не по-малко красива и някак не ни се тръгваше от това място, но имахме билети за Хегра, купени предишния ден от туристическия център в Al Ula с точен час на влизане и нямаше време за размотаване. Оказа се, че достъпът до обекта става три пъти на ден – два пъти сутринта и един път привечер и ако човек пристигне преди обяд може да се окаже, че доста ще си почака. Влиза се с автобус и гид, като се спира на конкретни места и гида разказва за мястото. В нашия случай гида се оказа млада саудитка, която изглеждаше много отракана и говореше перфектен английски. Мястото много напомня на Петра в Йордания. Гробниците са строени от същата цивилизация като са се движели от Йордания към Саудитска Арабия в строителството. Оказа се, че строителството на една такава видимо огромна и сложна за изпълнение гробница е отнемала около година-две тъй като камъкът не е толкова твърд и лесно се обработва. Винаги се е започвало отгоре надолу. Спряхме на 4 места да разгледаме и понаучихме доста от беседите. Оставям снимките да разкажат останалото.






















За съжаление не можахме да видим старата железница Hajaz Railway, която се ремонтираше и беше затворена. Точно зад Хегра има гара, която се надявахме да видим. Виждал съм друга от гарите в Йордания преди 4 годин и е много интересно да видиш линиите и гарата насред пустинята. Но в случая не ни оставаше друго освен да продължим пътуването към каньона/оазиса Wadi Al Disah. По пътя към него се срещнахме с едни от най-безлюдните, но и гадни неравни саудитски пътища и лунен пейзаж, но този път вулканичен. Ясно беше, че преди бая години тук са се вихрили вулкани. По пътя спряхме под сянката на изоставена бензиностанция да изядем поредна диня и да се освежим малко. Бензиностанцията беше в нищото, а на нея живееха няколко кучета, които беше непонятно какво ядат тук.




Пристигнахме във Wadi Al Disah в късния следобед и тръгнaхме пеша през каньона, който беше и доста пищен оазис. Течеше бистра река през него, бродеха стада кози и дъвчеха от изобилната растителност. Хората, които минаваха бяха малко и се наслаждавахме на разходката. На места единствено се срещаха кошари и станахме свидетели на любопитна случка. Овчарско куче събираше стадо от около 50 кози като тичаше и лаеше след тях. Като някоя коза дръзнеше да се отдели, то бързо я подгонваше и я вкарваше в строя. Така безпроблемно навря всички кози през малка вратичка в кошарата. Друго интересно освен страхотните пейзажи бяха изображенията в скалите от древни времена, които открихме на едно широко място в каньона. Водачката ни от Хегра ни беше обърнала внимание да си държим очите отворени за тях и благодарение на това ги открихме. Представляваха комбинация от символи и рисунки на около 3 м от земята и доста добре си личаха. Ходихме из каньона около 2 часа и направихме обратен завой, когато слънцето почти се скриваше зад скалите. За жалост не успяхме да стигнем до края на каньона, но успяхме да усетим мястото. На връщане набрахме дива мента за един чай и хайде към колата. Тръгнахме и на 2-3 километра след това свихме по черен път и се настанихме на епично място за лагеруване между скални исполини. Слънцето почти моментално залезе, а за нас беше време за душ, вечеря и осмисляне на пълноценния ден.

[Asterix]

Ден 13
Днес ни беше последният ден в Саудитска Арабия като беше желателно да минем в Йордания още същия ден. До границата имаше около 410 км, а на нас хич не ни се тръгваше. Ранната утрин навяваше спокойствие, а околните картини не ти даваха да тръгнеш затова с чаша чай в ръка проточихме закуската максимално. Пътя ни към границата мина предимно в транзит с едно изключение. При Al Khuraybah се отбихме към Червено море, за да направим едно къпане и там. Имаше си нужда от освежаване, а в комбинация с диня на плажа след това, се получи доста добре. И така под зоркия поглед на паркирал наблизо дружелюбен полицай си свършихме заплануваното. Тъкмо срязахме динята и се канехме да го почерпим, а той взе че си тръгна.


Стигнахме границата следобедно време. Отзивите за нея бяха, че е уредена и се минава бързо, но при нас се проточи. Първо от саудитска страна отне около два часа, защото бяха объркали нещо при регистрацията ни на влизане. Искаха едни бележки, които нямахме и се наложи пак да ни регистрират. Всички бяха много любезни и дори се извиниха, че са ни забавили. Нещо което не се среща често по границите. От йорданска страна очаквах доста стройна организиация, но се оказа, че съм сбъркал. Арабската им кръв си казваше своето. Имаше си опашка от коли. С паспортния контрол минахме бързо. Предстоеше застраховка и митница. За застраховката се ходеше някъде си зад цялата камара от тирове, където въпросния човек ядеше и трябваше да го чакаме. После на митницата работеше само едно гише, едни опашки, пререждане, бутане на документи. Все пак извадихме късмет, защото точно след нас се изсипа една камара народ и опашката стана тройно по-дълга. Подпечатаха ни документите, дадохме ги на проверяващите митничари отвън, хвърлиха един поглед на багажа и бяхме свободни. Реално при липса на коли и като знеш къде да ходиш, може да се мине доста бързо тази граница. Тъкмо си тръгвахме и дойде огромен камион преоборудван като кемпер на двама германци. Упътихме ги, за да им спестим малко време и потеглихме. Малко след границата хванахме транзитния път към Аман вместо този през Акаба. Оказа се грешка. Беше в отвратително състояние и пълен с камиони, затова решихме макар и с обход да се върнем в посока Акаба и да хванем пътя покрй Мъртво море. Мъдро решение! Тъй като залезът наближаваше се ориентирахме към лагеруване. Намерихме доста приятно и уединено място съвсем близо до Акаба по едни черни пътища водещи към близки села. Единствения минус беше силния вятър, който носеше какви ли не боклуци и разпиляваше и нашата покъщнина, но няма как всико да е идеално. А какво ни готвеше Йордания предстоеше да разберем в следващите два дни.

[Asterix]

Ден 14
Минахме покрай все още спящия град Акаба и спряхме само за минута да погледнем от високо къде се срещат границите на 4 страни – Саудитска Арабия и Йордания, а отсреща се виждаха Израел и Египет. Голяма делба е паднала тук на Червено море. Всичко изглеждаше толкова близо и в същото време доста далеч като се вземе под внимание колко бюрокрация и изисквания се крият в минаването в Израел или Египет. Но така или иначе ние нямахме време и отклонихме размислите от тази посока в посока на север към Мъртво море, което беше първата ни спирка в Йордания. Йордания е страна, на която следва да се обърне подобаващо внимание. Аз съм я разглеждал по-обстойно преди 4 години, затова щяхме да видим само няколко места по пътя си към иракската граница. Така или иначе продължавахме да се надпреварваме с оставащото ни време. Пътят на север по границата с Израел е приятен и не е натоварен. При излизане от областта на Акаба се минава нещо като вътрешна граница, защото зоната е със специален митнически статут. Поради тази причина на границата не платихме визи, а при влизане от която и да е друга граница трябваше да платим. Като цяло се минава бързо и без проблеми. Поне за нас беше така като чужденци. Пътят до Мъртво море се минава неусетно и спряхме на широк обособен паркинг, от който с малко ходене има достъп до водата. Вальо реши да се изкъпе и да усети какво е да лежиш на отровно солената вода и да не можеш да потънеш. Аз го бях опитал при предишното си посещение и знаех, че после трябва задължително измиване, затова реших да пропусна, пък нали Вальо се отчете и за трима ни. В момента имаше чувствително повече хора в сравнение с предишните ми впечатления. Явно беше вече активен сезон.








Продължихме към следващата спирка As Salt или както е известно – най-старото градче в Йордания. По пътя спряхме да си купим домати от местни производители. Бяха чудесни и искахме да вземем много, но нямаше да се справим с изяждането. Наоколо имаше огромни плантации, а дали купуваш една щайга или 1 килограм, цената беше все 1 йордански динар. Паркирахме в централната част и тръгнахме да опознаем мястото. Почти веднага се загледах в доста стар, но много запазен класически мерцедес. Към мен се приближи собственика и ми предложи да седна и да го разгледам. Така се запознахме с Мустафа, който беше собственик на най-стария ресторант в градчето на над 100 години, който предлага традиционна храна. Седнахме на чай на улицата, разказа ни за живота си, за работата си в Америка, за работата си в Багдад и за връщането си обратно към корените като собственик на ресторанта. Накрая не устояхме и решихме да обядваме при него. Това ще си е част от изживяването. Казахме му да ни донесе нещо по негов избор като за чужденци, а той само това чакаше. Донесе няколко ястия с месо, разядки, хляб, туршии…. Всичко беше изключително вкусно и изобилно. Ние като добри прасета, които не са свикнали да хвърлят храна си изядохме всичко и платихме само тридесет и няколко лева за това удоволствие. Благодарихме сърдечно на Мустафа и се затътрихме прилично преяли из улиците на As Salt. Много приятно градче, традиционно, пръснато по няколко хълма, което предлагаше панорамни гледки отвисоко.






















В късния следобед продължихме към римския град Jerash, който се намира на север от столицата Аман. Искахме да му отделим 1 час, но след като влязохме стана ясно, че няма да се справим за под 2 часа и половина. Нямаше как мястото да бъде претупано. Хем беше голямо като площ, хем беше и доста интересно и зрелищно. Амфитеатри, колони, храмове, площади, бяха добре запазени и доста фотогенични. Въпреки късния час имаше доста посетители, но някак не се натрапваха, вероятно заради големия размер на древния град. Тръгнахме може би час преди залез. Пътят водеше съвсем близо до границата със Сирия, а след това завиваше на изток в посока Ирак. Искахме да минем колкото е възможно повече разстояние, защото на следващата сутрин беше добре в 9:00 ч като отвори границата да сме там. Пак изоставахме, то беше ясно. Отначало беше доста населено и нямаше възможност за уединени лагери. Селата се нижеха и изглеждаха населени по-скоро със сирийци. Изглеждаше беден район. Вече с последните лъчи на слънцето кривнахме по черен път в едно изсъхнало лозе и се вмъкнахме с колата между лехите, а зад нея разпънахме палатката. Бяхме в населено място, но лозето макар и сухо, ни даваше добро прикритие. Вечерята беше набързо, защото на следващия ден трябваше да станем дори преди изгрев. Нощта беше спокойна, но доста студена за района.

[Asterix]

Ден 15







Продължихме към границата с Ирак. Все още имаше близо 270 км до там. Пътят е пуст и духа силен вятър. По-студено е от очакваното. Докато пътуваме дебнем за единствената бензиностанция, на която трябва да заредим на макс, че след нея нещата стават несигурни. Намираме я, зареждаме и следваща спирка е границата. И за тази граница бях чел да очакваме хаос и доста процедури. Ще се опитам да опиша накратко. От йорданска страна стана доста бързо. Две-три гишета, малко такси за изход от страната и за малко повече от половин час се оправихме с подсказване от местните без да ни искат пари. Дойде ред на иркаската страна. Оправихме визите и паспортите сравнително бързо и лесно. Дойде ред на митническата процедура по временния внос. Упътиха ни към митническия офис и оттам моментално ни назначиха „помощник“, без който трудно би се справил човек. Оказа се дори, че въпросния човек има роднини в България, на които се обади, за да си говорим на български. Какво съвпадение само. Започна едно бясно обикаляне по затънтени места из граничния пункт, отново безброй печати, подписи, телбод и нови, и нови бележки. Последния печат беше взет от човек, намиращ се в нещо като общежитие, където просто няма шанс да го намериш сам дори и да имаш кристална топка. Тъй като границата е доста откъсната от цивилизацията според мен всички служители живеят тук и се сменят на определено време. Въпросният човек вероятно е на работа, но си спи в стаята. Взехме и този печат и не е за вярване, но казаха, че сме свободни. Дойде време за разплащане с помощника ни. Започна от 50 долара и накрая му дадохме 20. Вероятно и те му бяха много, но както и да е. Разликата с другата граница Иран – Ирак беше, че тук платихме с 15 долара повече за документи (по-скоро за рушвети, за да сложат печати на документите без чакане) и че платихме 20 долара на помощника или както още се наричат тези хора „fixer“. Успяхме да преминем през всичките процедури за 4 часа, което си беше направо рекорд в сравнвние със 7-те часа при предното влизане в Ирак. На изхода от пункта ни спряха за финална проверка на документите и проверка на багажа. Едно от малкото места, където не се държаха особено добре. Редяха едни глупости, че нямаме право да внасяме фотоапарати, отваряха всики малки калъфчета, които носихме, но накрая все пак ни пуснаха по живо, по здраво. До Багдад имаше 550 км, а само 1 км след границата ни спряха на първия военен пост. Оттук нататък не пускаха чужденците без военен ескорт.





Принципно и пътят го затваряха в 16:30 ч и трябваше да се чака до другата сутрин. Военният беше много приятелски настроен, извини се че ни бави, но такива са правилата. Ескорта дойде след около час и продължихме. Военен Хамър, който се движеше със скорост 50 км/ч по безупречната магистрала. И така се сменяха на всеки 20 – 30 км, когато навлизахме във владенията на съседните военни постове. Понякога имахме късмет и ни поемаха Тойоти Ленд Круизър, които караха със 100 км/ч. Всички се държаха много добре, даваха ни вода, разпитваха ни, но нещата ставаха бавно и се чакаше често. Реших да броя колко ескорта ще се сменят, но скоро им загубих бройката и се отказах. Местните и камионите си се движеха без придружители и ни задминаваха с бясна скорост. Идеята на ескорта е, че правителството иска да осигури пътя до Багдад, а в съседните пустинни райони към границата със Сирия все още се спотайват разни криминални формирования, които може да направят някоя глупост. Правителството на Ирак иска страната да бъде считана за мирна и да привлича туристи. Хубавото беше, че макар и бавно се придвижвахме. Специално за нас не затвориха пътя, вече беше тъмно и бяхме единствената кола по магистралата. Усещането беше някак нереално – нощ, тишина и сурова пустиня. Така минахме около 200 км и се замислихме, че с този ритъм ще пристигнем в Багдад посред нощ, изморени и без идея къде ще нощуваме. Беше по-правилно да спим по пътя. Военните моментално го уредиха. Спряхме на отбивка за камиони, където имаше магазинчета и мърляв ресторант. На пода в ресторанта беше отредено да се разположим. Влязохме в задушно помещение пълно с комари, от кофата за боклук се вдигна рояк мухи, а острата миризма на тоалетна допълваше „идилията“. Е, не беше момент за претенции, така че с усмивка благодарихме за гостоприемството и разположихме шалтетата на прашния под. Хубавото беше, че имаше течаща вода. Военните се настаниха на паркинга отпред да ни чакат да продължим на сутринта. Почерпихме ги с български бисквити и скрепихме дружбата. Разходихме се из околните магазинчета, за да видим какво предлагат и какво да видим там – български вафли „Хели“ в няколко вкуса. Беше учудващо, че са стигнали до това място буквално в нищото сред пустинята. Нощта не беше от най приятните. Комарите ни разкъсаха. Наложи се да се увием целите в каквото имахме под ръка, но така се потяхме здраво в горещината на нощта. Краси дори е имал и по-височайше посещение. Събудил се е от стъпките на нещо по-тежко по себе си. След като му е лепнал един шамар е усетил как е изстрелял от себе си няколко сантиметрова хлебарка, която е рикуширала шумно в близката стена.

[Asterix]

Ден 16


На сутринта искахме да тръгнем рано, но стана ясно, че ще чакаме друг ескорт да ни поеме. Той дойде след 2 часа. Ценно време беше загубено. Минахме сигурно 50 километра и ни спряха на някакъв главен военен пост. Там седяхме близо 2 часа докато получат заповед да продължим. С това темпо се чудехме дали и днес ще стигнем до Багдад. Продължихме и след още няколко спирки бяхме свободни да се придвижваме сами на около 150 км разстояние от столицата. Направо не беше за вярване. Минахме покрай град Рамади, последва и Фалуджа, град който изглеждаше изключително мръсен и отблъскващ отдалече. Навлязохме в предградията на Багдад – най-големия град в близкия изток. Последваха пост след пост, едни и същи обяснения, снимки на документите и така до безкрай. Вече в града трафикът беше кошмарен, хаосът властваше, а светофарите бяха само за окраса на повечето места. На червено не се спираше, а съответно на зелено не можеш да тръгнеш, защото насрещния трафик не спираше. Оказа се, че не можем да стигнем до хотела, който бях набелязал. Намираше се в т.н. „Зелена зона“, през която не можехме да минем. Тръгнахме да търсим друг. Първи опит – хотела е пълен, втори опит – същата работа. Чак на третия опит намерихме свободни места на сравнително прилична цена. Като цяло хотелите тук са скъпи за това, което предлагат. Имахме нужда от почивка и презареждане, затова следващия цял ден щеше да е посветен на Багдад – разходка и почивка. Настанихме се вече привечер и излязохме на вечерна разходка из Багдад. Градът не спеше и беше интересно да наблюдаваме ритъма из улиците, хаосът, ресторантчетата, безбройните таксита и шумните компании. Като цяло се усещаше изцяло приятелско отношение към нас. На площад Тахрир към нас се приближи продавач на чай. Изпихме по един чай и изслушахме историята на продавача. От град Насирия е и учи криминална експертиза в университета в Багдад, с което доста се гордееше. Интересно беше колко много гей двойки се виждаха из Багдад, които изобщо не се криеха. Жени се виждаха рядко и при липсата им вероятно е най-лесно да станеш гей. Странна работа. Прибрахме се късно, а трябваше и да се спи, за да сме в кондиция за обхода на града следващия ден.