Отново е месец май и отново е време за пътешествия. Този път планът е амбициозен и смел, особено в сравнение с миналите 3 години, белязани от ковид, рестрикции, сертификати, ваксини и какви ли не други такива тъпотии, които са като трън в задника на всеки пътешественик. Планът се оформи, претърпя известна модификация, за да добие следния финален вид: България – Турция – Иран – Ирак – Кувейт – Саудитска Арабия – Йордания – Ирак – Турция – България. Успяхме да се справим с пътешествието за 20 дни като изминахме 11 916 км с верния автомобил. Температурите варираха от -1 в планините на Иран до + 46 градуса в Рияд. Страни като Бахрейн, Катар, ОАЕ и Оман бяха на една ръка разстояние, но поради ограниченото време трябваше да останат за друг път, но да карам по ред. Екипът се оформи от трима гладни и жадни за пътешествия, които в ранна вечер в петък след работа се натоварихме в колата и отпрашихме на югоизток към Турция. Минахме границата сравнително бързо и се насочихме към третия мост над Босфора, за да заобиколим Истанбул от възможно най-далеч. Така при стройно каране някъде в ранните малки часове на следващия ден разпънахме палатката на една влажна ливада на около 80 км след Истанбул.
Ден 1
Поради късното лягане, доста след първи петли се размърдахме и установихме, че палатката е прогизнала и разни ключови елементи от екипировката са вир вода. Валя доста през нощта, а палатката си е вече пораздърпана от годините ползване и си пуска доволно. Разбира се носим и резервна, ама тя като е такава нова и чиста още, хич не ни се искаше да я омазваме в калищака на ливадата. Тъпо решение, за което сега си „сърбахме попарата“. Нахвърляме всичко мокро набързо по седалките в колата и се отправяме в търсене на по-хубаво време, тъй като отново взе да пръска дъждец. Минаваме през някакви странни части на Турция. Съвсем близо до Истанбул, по второстепенни пътища и с огромни глутници бездомни кучета навсякъде – край пътя, по спирки, в близкия град, където се наложи да се врежа в тях като в стадо овце. Много бяха и не изглеждаха хич дружелюбни. Толкова много кучета на квадратен метър не бях виждал досега. Скоро след това отново се връщаме на магистралата Истанбул – Анкара и започва отмятане на километри. Спираме чак след Анкара, където грее прилично слънце и на една бензиностанция изваждаме всичко мокро да съхне. По-късно следобяд спираме на първата набелязана забележителност, а именно подземния град Derinkuyu. Доста впечатляващо място. Слиза около 5 етажа под земята, с много галерии и тесни стръмни стълбища. Често се налага да се прикляка, за да може да се мине, а разминаването с насрещно движещи се хора на места е невъзможно. Изкарваме тук около 2 часа и продължаваме в посока Адана.
Малко след нея ни заварва нощта и кривваме из едни ниви, за да разпънем лагера. Скоро след това се чува силен звук от нещо голямо и тежко, което приближава. Оказва се, че в тъмнината не сме разбрали, че на 50 м от лагера минава влакова линия. Не се случва за първи път да уцелим такова място по тъмно. В Словения преди 5 години в една горичка влакът беше даже по-близо, но го разбираш при първото преминаване. За вечерта минаха няколко влака, както и в ранните часове на следващия ден, но не ни смущаваха. Дори направихме хубави кадри на сутрешния влак сред нивите.
Ден 2
Чудесно ясно време, приятна все още хладна утрин. Закуска, няколко кадъра на преминаващия в близост влак и се отправяме на югоизток към следващата спирка – малкото градче Harran, което е известно с къщите си, които приличат на кошери. Намира се на юг от Sanliurfa, само на няколко километра от границата със Сирия. По пътя виждаме доста камиони, които все още разчистват след земетресенията по-рано тази година. Всичко е сепарирано и се вози в незнайна за нас посока. Камион натоварен само с дървени врати и мебели, камион с арматура и железа, камион със строителни отпадъци. Помислено е да се преработят, а не просто да се депонират.
Когато наближаваме Harran, навсякъде се вижда памук, който се носи по вятъра. Оказва се, че в района се отглежда много от него. Аз лично са пръв път виждам на живо как изглежда растението и самата чашка с памука. Истината е, че тук е една много различна Турция и като архитектура, и като атмосфера, и като хора. Ако не знаеш къде се намираш, веднага ще кажеш, че си в някоя арабска държава, но от по-бедните. Спираме в центъра край останките от стара крепост. Към нас се приближава човек с добър английски, който се представя като учител от местно училище и екскурзовод. Решаваме да му се доверим да ни разведе и разкаже, за да научим малко повече. Разказва ни, че местното население е от иракчани, които са се преселили тук преди около 500 години от централен Ирак и са донесли със себе си културата и начина на строеж на кошерните къщи. Други такива в Турция няма. Срещат се в Сирия и тук. Структурата изцяло се дължи на климата и главно жегите. Вътре е прохладно и приятно. Влязохме в няколко от тях да разгледаме и интериора. Вътре беше доста опростено и в типичен арабски стил. Оказа се че тук е единственото място (или поне според думите на екскурзовода), където се предлага кафе от шамфъстък. Откъм тунизиращи функции не мога да дам мнение, но пък откъм вкусови качества се оказа доста приятно.
Стана време да си ходим и да се разплатим с гида. Изрично го бяхме попитали в началото колко очаква да получи и той каза колкото дадете. Накрая се намръщи на 20 евро за час и половина разходка, макар че му бяха повече от достатъчно. Искаше 50 евро, но като видя, че няма как да стане ни остави на мира, а ние поехме вече в строг транзит към границата с Иран по маршрут Cizre, Sirnak, Hakkari, Esendere. Пътят беше тесен, планински и с много завои. Вече изоставахме от предварителния график и трябваше да покараме до късно вечер, за да се приближим максимално до границата. Малко след Hakkari решихме да спираме за днес и намерихме чудесно място за палатката (макар и доста видно от пътя) до една видимо изоставена каменна къща без покрив. На сутринта ни очакваше изненада.
Ден 3
Събуждаме се от звуците на нещо като скандал на неразбираем език, но не турски. Аз лично решавам, че ми се е присънило и продължавам да упорствам със спането. Наоколо е диво – планините, реката и тази уж изоставена къща. Скандали няма откъде да се чуват. След известно време пак долавяме силни звуци и вече се надигаме и изпълзяваме от убежището си. До къщата седят баба и дядо и гледат към палаткатa хем с любопитство, хем подозрително и уплашено. Решавам да стопля атмосферата, приближавам се към тях с усмивка, рошава коса и полуотворени очи. В момента, в който им подавам ръка, за да ги поздравя, всичко си идва на мястото и само минути по-късно вече сме седнали на тревата и ни черпят с чай. Приятни хора, много бедни, но сърдечни. Разбрахме само, че нямат възможност да направят покрива, защото е скъпо, а вместо прозорци са натрупали камъни, които да запушат отворите. Имаха малко животни и градина с патладжани, но мястото, на което живееха беше много красиво. Поседяхме малко време с тях и трябваше да тръгваме, а те да се захващат с ежедневните си задачи. Не можах да разбера на какъв език говореха – арабски или кюрдски. Продължихме към границата, а пейзажите наоколо бяха невероятни. Планини, реки и прекрасна природа.
На границата стигнахме преди обяд. Имаше много коли и хаос в абсолютен контраст от минаването ни преди 4 години на тази граница, когато бяхме само една кола. Тогава минахме за 4 часа, а сега за 1:45 часа въпреки натовареността. Чак не ни се вярваше. Това си е рекорд за такава граница. Имаше много добро отношение към нас. Пускаха ни най-отпред на опашките, прекарваха ни през редиците за камиони само и само да минем по-бързо. Това беше чудесно особено като се надпреварвахме с времето. В интерес на истината границата беше реконструирана и доста по-подредена в сравнение с преди 4 години. Дори не ни гледаха багажа. Направо мога да кажа, че неусетно се озовахме в Иран. На първата бензиностанция спряхме да заредим бензин за 30 ст литър. Тук горивото имаше много странeн мирис и не можеш да разбереш бензин ли е или дизел, но все пак масово колите са на бензин, така че нямаше много съмнения. Друго неприятно е, че масово бензиностанциите в Иран нямаха автоматичен стоп на помпата при пълен резервоар и оставаш изненадан като от резервоара бликне като гейзер бензин. Оттогава нататък винаги гледах колко бензин има в резервоара и смятах колко литри да долея. В Иран бяхме предимно транзит в западната част на страната в посока юг към Shalamcheh – южната граница с Ирак до град Басра. Все пак Иран не е страна, която да транзитираш и бяхме избрали две спирки. Първата беше традиционно планинско иранско село с етажирани каменни къщи – Palangan, което беше на около ден път от границата. Придвижването из Иран в тази част е бавно, предимно заради безбройните бавни камиони натоварени с какво ли не и като цяло интензивния трафик, който често минава през населени места с още по-натоварен трафик. Остатъкът от деня премина предимно в транзит и наблюдаване на живота по пътищата и колорита на страната. Вече по тъмно спряхме за нощувка сред едни ниви на сравнително голяма надморска височина. Предстоеше хладна нощ. Температурите паднаха до минус 1 градуса.
Ден 4
Ранно ставане, бърза закуска и се отправихме към Palangan. Пристигнахме преди обяд и тръгнахме на обиколка, а мястото беше доста приятно. Каменни къщи пръснати по склоновете от 4 страни, а долу в дефилето минаваше буйна река. Наоколо нямаше оживление, а по-скоро тук-там по някой човек, който ни гледаше с любопитство. Мястото не е особено туристическо, но точно в това се криеше чара му – традиционно, интересно и без тълпи.
Изкарахме около 2 часа тук до момента, в който заваля прилично и беше време да продължаваме. Следващата спирка беше Керманшах и известния Taq-E-Bostan. Въпреки че се намираше в покрайнините на града, попаднахме в задръстване. Движението в тази част на Иран е интензивно почти навсякъде. Намерихме място наблизо, паркирахме и влязохме в комплекса, който като цяло се състои от изкуствено езеро и две арки вкопани в скалите с релефни изображения от времето на Сасанидите (Сасанидската империя). Структурите са мащабни и изключително запазени. Доста туристическо място. Група млади и доста културни иранци много държаха да се снимат с нас. Изкараме тук около час и вече отново бяхме назад с времето.
До границата с Ирак оставаха около 640 км, беше следобед, а на следващия ден сутринта в 9 ч искахме да сме на границата, когато отвори. Решихме да караме до тъмно и в зависимост от това колко ни остава като разстояние да преценим в колко часа да станем и да продължим. В Иран не е препоръчително да се кара по тъмно. Не само заради бесните хаотични шофьори, а и заради множество необозначени гърбици дори и на скоростни пътища, на които се кара с по 100 км/ч. Пълно безумие, което не можахме да проумеем! Още при предишното посещение в Иран преди 4 години това много ме дразнеше. Замръкнахме някъде на краткия магистрален участък между Хорамабад и Дезфул. Много трудно се търси подходящо място за палаткуване по тъмно на магистрала. Тук обаче извадихме късмет. Имаше отбивка, която водеше зад някакви ниски насипи само на 20 м от магистралата. Нас ни устройваше идеално, въпреки че цялата нощ слушахме неспирния боботещ трафик от камиони. Някои стари модели Мерцедес и Mack ги познавахме само по звука на двигателя. Решихме да станем около 4 ч и да продължим, че ни чакаха още бая километри до границата при Shalamcheh.
Ден 5
Макар и кратък сънят беше пълноценен и бяхме свежи. Движението беше спокойно и се придвижвахме добре. Слязохме от планинските части в пустинните и температурите рязко скочиха дори и в ранните сутрешни часове. Пейзажът стана някак враждебен, появиха се рафинерии, замириса на петрол. Наближаването на персийския залив се усещаше във въздуха.
Малко преди границата напълнихме резервоара до горе и някъде в 10:30 ч успяхме да стигнем на една от най-неприятните граници може би в света. Тук царяха хаосът и безкрайните бюрократични процедури. Допълнително обстоятелство, което затрудняваше минаването беше огромната площ, на която се намираше границата и липсата на посока, която да следваш. Всичко е рахвърляно и без някой да те насочва може да изкараш там повече от ден в лутане. На нас ни отне 7 часа да минем, което предвид историите, които съм слушал, си е направо добре. Но ето как стоят нещата там. Навлизаме в иранската страна. Посреща ни един човечец, който казва, че има някакво изложение и се налага да заобиколим от друго място. Мята се на моторче и започва да ни води. Със сигурност ще иска пари, но в случая времето ни е кът и с радост го следваме. Води ни до митническата служба, оправяме карнета, проверка на автомобила, паспортен контрол, на който ни взеха за англичани и се държаха доста зле. Въпреки това ни придвижиха най-отпред на опашката и ни изпратиха с думите да изчезваме по-скоро от страната им. Не си го сложихме на сърцето, защото принципно иранците са готини и дружелюбни хора. Дойде момента да намерим път в самата граница, който води до Иракския пункт. Не знам как по-точно да го опиша, защото самия ни водач се затрудни и ни нареди там където се редят камионите, при което само след минути ни запушиха отвсякъде и разбрахме, че сме попаднали в капан. Иракски шофьори на камиони казаха, че трбва да се махнем някак оттам, защото колоната щяла да мине сигурно за 2 дни, а жегата беше сериозна и без опция за сянка в близост. Трябваше да се действа някак и то бързо. Разритахме един насип от баластра, някак успях да обърна в тясната лента и със засилка и бутане успях да се провра между едни бетонни фундаменти. Същото упражнение се повтори, за да се измъкнем и от втората лента за камиони и сега остана някак да се провра между камионите. Благодарение на страхотните шофьори, които организираха и преместиха няколко камиона, за да се проврем между тях, се освободихме от капана. Сега трябваше някак да намерим правилния път. Иракски тираджия се качи при нас, за да ни води. Трябваше да направим голяма обиколка, за да стигнем до лентата с насрещно движение, която в случая обслужвала и трафика за към Ирак. Как да го разбереш това? Може би само с кристална топка. По пътя към правилния път обаче се натъкнахме на кисел граничен ирански служител, който ни спря и въпреки че шофьора не камиона му обясни какъв е случая, онзи започна да се прави на велик да вика нещо и да нарежда. Двамата се скараха сериозно, иракчанина ми викаше да тръгвам, граничаря викаше друго. Настана голяма олелия и в един момент просто тръгнах докато граничаря продължаваше да крещи. По безумен маршрут, който дори не приличаше напълно на път се добрахме до насрещното движение и малко след това видяхме портата към Ирак. Благодарихме сърдечно на иракския шофьор без чиято помощ нямаше да се справим и паркирахме на портата. Това трябваше да е лесната част. Беше време да се впуснем в месомелачката на иракската бюрократична машина. Тук се слиза от колата, оправят се документите и чак тогава портата се отваря и се минава в Ирак. Започва се от визата на границата. Намира се в необозначено павилионче някъде си. Там няма никой и трябва друг служител да търси този, който издава визите. Докато дойде и оправи визите на всички ни, минават около 2 часа. Всичко се пише на ръка, всяко едно копие се ПРЕПИСВА!!! Следва митницата в друго незнайно павилионче на окол 300 м от мястото с визите. Прави се временен внос на автомобила, подпечатва се карнета, прави се застраховка. Документите, които ти дават там са като регистрация на МПС-то и трябва да се пазят като паспорта до излизането от страната. Там благодарение на митническите служители, които ни преведоха през още поне 6 места, където се правеха копия на документи и се слагаха печати на килограм, вече можехме да преместим колата от иракска страна. Но иранците не ни пускаха. Били забравили да ми дадат някаква важна бележка. Тук се яви друг спасител. Иранец с кувейтска коля, който също минаваше границата, а най-важното, говореше английски. Имаше контакти на иранската митница и им звъня да ги пита защо са проспали този детайл. След известни обяснения ни разписаха, портата се отвори и се промъкнахме в т.н. Федерален Ирак. Беше време за още митнически процедури и бърза проверка на багажа. Трябваше да вземем поредния печат от една видимо изоставена съборетина, намираща се зад тоалетните, от която след дълго тропане се показа човек по гащи и потник, който дъвчеше нещо. Този екземпляр явно беше на работа и от него се изискваше този печат. След като го получихме, беше време за заверка на паспортите и да не повярваш можехме да продължим към последната бариера, където проверяват дали имаш всички 1542 документа с 3571 печата на тях. Ако ги нямаш лошо и пак наобратно незнайно къде. За щастие ние ги имахме, бариерата се вдигна и навлязохме в един непознат свят. 200 метра каране в Ирак и отново бяхме спрени на военен пост. Хайде още 30 минути там поредни проверки и можехме да продължим в посока Басра. Слънцето вече клонеше към залез,а ние нямахме представа къде ще спим тази вечер. Имаше лек културен шок от заобикалящата ни среда и натрупаната умора от минаването на границата, но бързо се окопитихме, преминахме през покрайнините на Басра и продължихме към град Чибаяш и района на месопотамските блата. Движехме се по скоростен път през безброй оживени села, а наоколо летяха с безобразна скорост множество Toyota Land Cruiser 200 и Dodge Charger. Много от колите бяха без регистрационни номера. Богатите хора тук не са никак малко. Навън вече беше тъмно и решихме да кривнем към малко населено място на име Al Khas, в което според offline картата, която имахме имаше хотел. От други пътешественици знаехме, че нощувка на палатка в Ирак не е препоръчителна, защото предизвикваш любопитството на местните и по-лошо военните/полицията. Разбира се обаче на това място хотел нямаше, а само обикновена къща. Потропахме на вратата и след като отвори младо момче, с усмивка изстреляхме по едно „Hello“. Той разбира се гледаше недоумяващо, но само след 2 минути вече ни отваряше едно помещение и ни покани да спим там. Мястото беше чисто, климатизирано, с машинки срещу комари и по мое мнение там се събират мъжете от селото да пият чай и да обсъждат нещата от живота. Хората бяха изключително гостоприемни, направиха ни вечеря, после чай, орехи и плодове ни донесоха. Изкарахме една чудесна вечер в семейството на бащата Али, трите му сина и племенника му Али. Племенникът Али се е бил с терористите на границата със Сирия и на крака му липсваше пръст. В момента е учител по анатомия в университета в Басра и видимо беше много умен човек. Набързо ни диагностицира болежките в колената. Вечерта напредваше и трябваше да спим, макар че ни беше приятно и уютно с хората. Имаше езикова бариера, но с помощта на Google Translate, нещата си идваха на мястото. Донесоха ни завивки и дюшеци и на сутринта казаха, че без закуска няма да ни пуснат да си ходим. За пари и дума не можеше да става да им оставяме. Категорично отказаха. Но пък домашни храни от България каквото имахме, им оставихме на хората да опитат. Разменихме кулинарен опит. Истината е, че по тези места хората нямат много, но са склонни да го споделят на драго сърце. Добросърдечни са и не са изгубили чисто човешките взимоотошения, които в Европа лека-полека се топят.
Ден 1
Поради късното лягане, доста след първи петли се размърдахме и установихме, че палатката е прогизнала и разни ключови елементи от екипировката са вир вода. Валя доста през нощта, а палатката си е вече пораздърпана от годините ползване и си пуска доволно. Разбира се носим и резервна, ама тя като е такава нова и чиста още, хич не ни се искаше да я омазваме в калищака на ливадата. Тъпо решение, за което сега си „сърбахме попарата“. Нахвърляме всичко мокро набързо по седалките в колата и се отправяме в търсене на по-хубаво време, тъй като отново взе да пръска дъждец. Минаваме през някакви странни части на Турция. Съвсем близо до Истанбул, по второстепенни пътища и с огромни глутници бездомни кучета навсякъде – край пътя, по спирки, в близкия град, където се наложи да се врежа в тях като в стадо овце. Много бяха и не изглеждаха хич дружелюбни. Толкова много кучета на квадратен метър не бях виждал досега. Скоро след това отново се връщаме на магистралата Истанбул – Анкара и започва отмятане на километри. Спираме чак след Анкара, където грее прилично слънце и на една бензиностанция изваждаме всичко мокро да съхне. По-късно следобяд спираме на първата набелязана забележителност, а именно подземния град Derinkuyu. Доста впечатляващо място. Слиза около 5 етажа под земята, с много галерии и тесни стръмни стълбища. Често се налага да се прикляка, за да може да се мине, а разминаването с насрещно движещи се хора на места е невъзможно. Изкарваме тук около 2 часа и продължаваме в посока Адана.
Малко след нея ни заварва нощта и кривваме из едни ниви, за да разпънем лагера. Скоро след това се чува силен звук от нещо голямо и тежко, което приближава. Оказва се, че в тъмнината не сме разбрали, че на 50 м от лагера минава влакова линия. Не се случва за първи път да уцелим такова място по тъмно. В Словения преди 5 години в една горичка влакът беше даже по-близо, но го разбираш при първото преминаване. За вечерта минаха няколко влака, както и в ранните часове на следващия ден, но не ни смущаваха. Дори направихме хубави кадри на сутрешния влак сред нивите.
Ден 2
Чудесно ясно време, приятна все още хладна утрин. Закуска, няколко кадъра на преминаващия в близост влак и се отправяме на югоизток към следващата спирка – малкото градче Harran, което е известно с къщите си, които приличат на кошери. Намира се на юг от Sanliurfa, само на няколко километра от границата със Сирия. По пътя виждаме доста камиони, които все още разчистват след земетресенията по-рано тази година. Всичко е сепарирано и се вози в незнайна за нас посока. Камион натоварен само с дървени врати и мебели, камион с арматура и железа, камион със строителни отпадъци. Помислено е да се преработят, а не просто да се депонират.
Когато наближаваме Harran, навсякъде се вижда памук, който се носи по вятъра. Оказва се, че в района се отглежда много от него. Аз лично са пръв път виждам на живо как изглежда растението и самата чашка с памука. Истината е, че тук е една много различна Турция и като архитектура, и като атмосфера, и като хора. Ако не знаеш къде се намираш, веднага ще кажеш, че си в някоя арабска държава, но от по-бедните. Спираме в центъра край останките от стара крепост. Към нас се приближава човек с добър английски, който се представя като учител от местно училище и екскурзовод. Решаваме да му се доверим да ни разведе и разкаже, за да научим малко повече. Разказва ни, че местното население е от иракчани, които са се преселили тук преди около 500 години от централен Ирак и са донесли със себе си културата и начина на строеж на кошерните къщи. Други такива в Турция няма. Срещат се в Сирия и тук. Структурата изцяло се дължи на климата и главно жегите. Вътре е прохладно и приятно. Влязохме в няколко от тях да разгледаме и интериора. Вътре беше доста опростено и в типичен арабски стил. Оказа се че тук е единственото място (или поне според думите на екскурзовода), където се предлага кафе от шамфъстък. Откъм тунизиращи функции не мога да дам мнение, но пък откъм вкусови качества се оказа доста приятно.
Стана време да си ходим и да се разплатим с гида. Изрично го бяхме попитали в началото колко очаква да получи и той каза колкото дадете. Накрая се намръщи на 20 евро за час и половина разходка, макар че му бяха повече от достатъчно. Искаше 50 евро, но като видя, че няма как да стане ни остави на мира, а ние поехме вече в строг транзит към границата с Иран по маршрут Cizre, Sirnak, Hakkari, Esendere. Пътят беше тесен, планински и с много завои. Вече изоставахме от предварителния график и трябваше да покараме до късно вечер, за да се приближим максимално до границата. Малко след Hakkari решихме да спираме за днес и намерихме чудесно място за палатката (макар и доста видно от пътя) до една видимо изоставена каменна къща без покрив. На сутринта ни очакваше изненада.
Ден 3
Събуждаме се от звуците на нещо като скандал на неразбираем език, но не турски. Аз лично решавам, че ми се е присънило и продължавам да упорствам със спането. Наоколо е диво – планините, реката и тази уж изоставена къща. Скандали няма откъде да се чуват. След известно време пак долавяме силни звуци и вече се надигаме и изпълзяваме от убежището си. До къщата седят баба и дядо и гледат към палаткатa хем с любопитство, хем подозрително и уплашено. Решавам да стопля атмосферата, приближавам се към тях с усмивка, рошава коса и полуотворени очи. В момента, в който им подавам ръка, за да ги поздравя, всичко си идва на мястото и само минути по-късно вече сме седнали на тревата и ни черпят с чай. Приятни хора, много бедни, но сърдечни. Разбрахме само, че нямат възможност да направят покрива, защото е скъпо, а вместо прозорци са натрупали камъни, които да запушат отворите. Имаха малко животни и градина с патладжани, но мястото, на което живееха беше много красиво. Поседяхме малко време с тях и трябваше да тръгваме, а те да се захващат с ежедневните си задачи. Не можах да разбера на какъв език говореха – арабски или кюрдски. Продължихме към границата, а пейзажите наоколо бяха невероятни. Планини, реки и прекрасна природа.
На границата стигнахме преди обяд. Имаше много коли и хаос в абсолютен контраст от минаването ни преди 4 години на тази граница, когато бяхме само една кола. Тогава минахме за 4 часа, а сега за 1:45 часа въпреки натовареността. Чак не ни се вярваше. Това си е рекорд за такава граница. Имаше много добро отношение към нас. Пускаха ни най-отпред на опашките, прекарваха ни през редиците за камиони само и само да минем по-бързо. Това беше чудесно особено като се надпреварвахме с времето. В интерес на истината границата беше реконструирана и доста по-подредена в сравнение с преди 4 години. Дори не ни гледаха багажа. Направо мога да кажа, че неусетно се озовахме в Иран. На първата бензиностанция спряхме да заредим бензин за 30 ст литър. Тук горивото имаше много странeн мирис и не можеш да разбереш бензин ли е или дизел, но все пак масово колите са на бензин, така че нямаше много съмнения. Друго неприятно е, че масово бензиностанциите в Иран нямаха автоматичен стоп на помпата при пълен резервоар и оставаш изненадан като от резервоара бликне като гейзер бензин. Оттогава нататък винаги гледах колко бензин има в резервоара и смятах колко литри да долея. В Иран бяхме предимно транзит в западната част на страната в посока юг към Shalamcheh – южната граница с Ирак до град Басра. Все пак Иран не е страна, която да транзитираш и бяхме избрали две спирки. Първата беше традиционно планинско иранско село с етажирани каменни къщи – Palangan, което беше на около ден път от границата. Придвижването из Иран в тази част е бавно, предимно заради безбройните бавни камиони натоварени с какво ли не и като цяло интензивния трафик, който често минава през населени места с още по-натоварен трафик. Остатъкът от деня премина предимно в транзит и наблюдаване на живота по пътищата и колорита на страната. Вече по тъмно спряхме за нощувка сред едни ниви на сравнително голяма надморска височина. Предстоеше хладна нощ. Температурите паднаха до минус 1 градуса.
Ден 4
Ранно ставане, бърза закуска и се отправихме към Palangan. Пристигнахме преди обяд и тръгнахме на обиколка, а мястото беше доста приятно. Каменни къщи пръснати по склоновете от 4 страни, а долу в дефилето минаваше буйна река. Наоколо нямаше оживление, а по-скоро тук-там по някой човек, който ни гледаше с любопитство. Мястото не е особено туристическо, но точно в това се криеше чара му – традиционно, интересно и без тълпи.
Изкарахме около 2 часа тук до момента, в който заваля прилично и беше време да продължаваме. Следващата спирка беше Керманшах и известния Taq-E-Bostan. Въпреки че се намираше в покрайнините на града, попаднахме в задръстване. Движението в тази част на Иран е интензивно почти навсякъде. Намерихме място наблизо, паркирахме и влязохме в комплекса, който като цяло се състои от изкуствено езеро и две арки вкопани в скалите с релефни изображения от времето на Сасанидите (Сасанидската империя). Структурите са мащабни и изключително запазени. Доста туристическо място. Група млади и доста културни иранци много държаха да се снимат с нас. Изкараме тук около час и вече отново бяхме назад с времето.
До границата с Ирак оставаха около 640 км, беше следобед, а на следващия ден сутринта в 9 ч искахме да сме на границата, когато отвори. Решихме да караме до тъмно и в зависимост от това колко ни остава като разстояние да преценим в колко часа да станем и да продължим. В Иран не е препоръчително да се кара по тъмно. Не само заради бесните хаотични шофьори, а и заради множество необозначени гърбици дори и на скоростни пътища, на които се кара с по 100 км/ч. Пълно безумие, което не можахме да проумеем! Още при предишното посещение в Иран преди 4 години това много ме дразнеше. Замръкнахме някъде на краткия магистрален участък между Хорамабад и Дезфул. Много трудно се търси подходящо място за палаткуване по тъмно на магистрала. Тук обаче извадихме късмет. Имаше отбивка, която водеше зад някакви ниски насипи само на 20 м от магистралата. Нас ни устройваше идеално, въпреки че цялата нощ слушахме неспирния боботещ трафик от камиони. Някои стари модели Мерцедес и Mack ги познавахме само по звука на двигателя. Решихме да станем около 4 ч и да продължим, че ни чакаха още бая километри до границата при Shalamcheh.
Ден 5
Макар и кратък сънят беше пълноценен и бяхме свежи. Движението беше спокойно и се придвижвахме добре. Слязохме от планинските части в пустинните и температурите рязко скочиха дори и в ранните сутрешни часове. Пейзажът стана някак враждебен, появиха се рафинерии, замириса на петрол. Наближаването на персийския залив се усещаше във въздуха.
Малко преди границата напълнихме резервоара до горе и някъде в 10:30 ч успяхме да стигнем на една от най-неприятните граници може би в света. Тук царяха хаосът и безкрайните бюрократични процедури. Допълнително обстоятелство, което затрудняваше минаването беше огромната площ, на която се намираше границата и липсата на посока, която да следваш. Всичко е рахвърляно и без някой да те насочва може да изкараш там повече от ден в лутане. На нас ни отне 7 часа да минем, което предвид историите, които съм слушал, си е направо добре. Но ето как стоят нещата там. Навлизаме в иранската страна. Посреща ни един човечец, който казва, че има някакво изложение и се налага да заобиколим от друго място. Мята се на моторче и започва да ни води. Със сигурност ще иска пари, но в случая времето ни е кът и с радост го следваме. Води ни до митническата служба, оправяме карнета, проверка на автомобила, паспортен контрол, на който ни взеха за англичани и се държаха доста зле. Въпреки това ни придвижиха най-отпред на опашката и ни изпратиха с думите да изчезваме по-скоро от страната им. Не си го сложихме на сърцето, защото принципно иранците са готини и дружелюбни хора. Дойде момента да намерим път в самата граница, който води до Иракския пункт. Не знам как по-точно да го опиша, защото самия ни водач се затрудни и ни нареди там където се редят камионите, при което само след минути ни запушиха отвсякъде и разбрахме, че сме попаднали в капан. Иракски шофьори на камиони казаха, че трбва да се махнем някак оттам, защото колоната щяла да мине сигурно за 2 дни, а жегата беше сериозна и без опция за сянка в близост. Трябваше да се действа някак и то бързо. Разритахме един насип от баластра, някак успях да обърна в тясната лента и със засилка и бутане успях да се провра между едни бетонни фундаменти. Същото упражнение се повтори, за да се измъкнем и от втората лента за камиони и сега остана някак да се провра между камионите. Благодарение на страхотните шофьори, които организираха и преместиха няколко камиона, за да се проврем между тях, се освободихме от капана. Сега трябваше някак да намерим правилния път. Иракски тираджия се качи при нас, за да ни води. Трябваше да направим голяма обиколка, за да стигнем до лентата с насрещно движение, която в случая обслужвала и трафика за към Ирак. Как да го разбереш това? Може би само с кристална топка. По пътя към правилния път обаче се натъкнахме на кисел граничен ирански служител, който ни спря и въпреки че шофьора не камиона му обясни какъв е случая, онзи започна да се прави на велик да вика нещо и да нарежда. Двамата се скараха сериозно, иракчанина ми викаше да тръгвам, граничаря викаше друго. Настана голяма олелия и в един момент просто тръгнах докато граничаря продължаваше да крещи. По безумен маршрут, който дори не приличаше напълно на път се добрахме до насрещното движение и малко след това видяхме портата към Ирак. Благодарихме сърдечно на иракския шофьор без чиято помощ нямаше да се справим и паркирахме на портата. Това трябваше да е лесната част. Беше време да се впуснем в месомелачката на иракската бюрократична машина. Тук се слиза от колата, оправят се документите и чак тогава портата се отваря и се минава в Ирак. Започва се от визата на границата. Намира се в необозначено павилионче някъде си. Там няма никой и трябва друг служител да търси този, който издава визите. Докато дойде и оправи визите на всички ни, минават около 2 часа. Всичко се пише на ръка, всяко едно копие се ПРЕПИСВА!!! Следва митницата в друго незнайно павилионче на окол 300 м от мястото с визите. Прави се временен внос на автомобила, подпечатва се карнета, прави се застраховка. Документите, които ти дават там са като регистрация на МПС-то и трябва да се пазят като паспорта до излизането от страната. Там благодарение на митническите служители, които ни преведоха през още поне 6 места, където се правеха копия на документи и се слагаха печати на килограм, вече можехме да преместим колата от иракска страна. Но иранците не ни пускаха. Били забравили да ми дадат някаква важна бележка. Тук се яви друг спасител. Иранец с кувейтска коля, който също минаваше границата, а най-важното, говореше английски. Имаше контакти на иранската митница и им звъня да ги пита защо са проспали този детайл. След известни обяснения ни разписаха, портата се отвори и се промъкнахме в т.н. Федерален Ирак. Беше време за още митнически процедури и бърза проверка на багажа. Трябваше да вземем поредния печат от една видимо изоставена съборетина, намираща се зад тоалетните, от която след дълго тропане се показа човек по гащи и потник, който дъвчеше нещо. Този екземпляр явно беше на работа и от него се изискваше този печат. След като го получихме, беше време за заверка на паспортите и да не повярваш можехме да продължим към последната бариера, където проверяват дали имаш всички 1542 документа с 3571 печата на тях. Ако ги нямаш лошо и пак наобратно незнайно къде. За щастие ние ги имахме, бариерата се вдигна и навлязохме в един непознат свят. 200 метра каране в Ирак и отново бяхме спрени на военен пост. Хайде още 30 минути там поредни проверки и можехме да продължим в посока Басра. Слънцето вече клонеше към залез,а ние нямахме представа къде ще спим тази вечер. Имаше лек културен шок от заобикалящата ни среда и натрупаната умора от минаването на границата, но бързо се окопитихме, преминахме през покрайнините на Басра и продължихме към град Чибаяш и района на месопотамските блата. Движехме се по скоростен път през безброй оживени села, а наоколо летяха с безобразна скорост множество Toyota Land Cruiser 200 и Dodge Charger. Много от колите бяха без регистрационни номера. Богатите хора тук не са никак малко. Навън вече беше тъмно и решихме да кривнем към малко населено място на име Al Khas, в което според offline картата, която имахме имаше хотел. От други пътешественици знаехме, че нощувка на палатка в Ирак не е препоръчителна, защото предизвикваш любопитството на местните и по-лошо военните/полицията. Разбира се обаче на това място хотел нямаше, а само обикновена къща. Потропахме на вратата и след като отвори младо момче, с усмивка изстреляхме по едно „Hello“. Той разбира се гледаше недоумяващо, но само след 2 минути вече ни отваряше едно помещение и ни покани да спим там. Мястото беше чисто, климатизирано, с машинки срещу комари и по мое мнение там се събират мъжете от селото да пият чай и да обсъждат нещата от живота. Хората бяха изключително гостоприемни, направиха ни вечеря, после чай, орехи и плодове ни донесоха. Изкарахме една чудесна вечер в семейството на бащата Али, трите му сина и племенника му Али. Племенникът Али се е бил с терористите на границата със Сирия и на крака му липсваше пръст. В момента е учител по анатомия в университета в Басра и видимо беше много умен човек. Набързо ни диагностицира болежките в колената. Вечерта напредваше и трябваше да спим, макар че ни беше приятно и уютно с хората. Имаше езикова бариера, но с помощта на Google Translate, нещата си идваха на мястото. Донесоха ни завивки и дюшеци и на сутринта казаха, че без закуска няма да ни пуснат да си ходим. За пари и дума не можеше да става да им оставяме. Категорично отказаха. Но пък домашни храни от България каквото имахме, им оставихме на хората да опитат. Разменихме кулинарен опит. Истината е, че по тези места хората нямат много, но са склонни да го споделят на драго сърце. Добросърдечни са и не са изгубили чисто човешките взимоотошения, които в Европа лека-полека се топят.
Коментар