Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф :)

[balkanski]

Доста късно пускам пътеписа за тазгодишната разходка(всъщност вече е миналогодишна), но едва сега се наканих да го напиша.
Идеята беше за едноседмично каране из Алпите и разходка по ледника под Гросглокнер. А, и да разходя Африката надълго естествено
За какво съм си го купил този "пътешественическия" мотор, ако не пътешествам с него, тъй де...

В момента не се сещам за някаква по-сериозна подготовка за пътуването.
Сменено масло, проверка на спирачки, гуми и т.н., малко инструменти в багажа, менюала за мотора, Зелена карта, застраховка за мен,
палатка, шалтета, храна, вода и айде готово, товарим и палим.

Почваме.

[balkanski]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Ден 1 – 18.08.2012, събота.

Тръгнах към 5, 5 и нещо сутринта, тъй като предвиждах по-ниска средна скорост отколкото предишни години, когато бях със Фейзъра,
а трябваше да стигна преди 9 вечерта в баш къмпинга, че да не изтърва шницела.
По магистралите нямаше нищо интересно, голяма скука, айде да си снимам поне мотора един път, че да имам нещо от първия ден.



Карах някъде със 110-120, нагоре вече се появяват вибрации и не е чак толкова комфортно. Усеща си се липсата на 6-та скорост,
няма спор. Беше голяма жега и се мъчех да не заспя докато карам, дъвките помагат доста, също и по-често спиране за разтъпкване
и пиене на вода. Хърватската магистрала е най-скучния път, по който съм карал, толкова е права, че чак ти се повръща.
Но за сметка на това е дълга. Навсякъде плащах таксите и зареждах бензин с дебитната карта, както и миналите години,
и всичко беше ОК.

Някак си се добрах до словенската магистрала и живнах. Тя е доста по-интересна, особено частта й, която е по-близо до Австрия.
Отстрани си има зеленина, горички разни, става хълмисто, има завои, а бе супер. Пък и вече мирише на Алпи и настроението вече е
някак си по-така... На Караванкен тунела имаше задръстване около 10 км. и в един момент ми писна да пълзя между две колони и
реших да го отсвиря и да мина през Kranjska Gora и после да вляза в Австрия. Оказа се, че съм подминал отбивката със 100-200 метра,
но реших да рискувам и айде газ наобратно в аварийната лента и слязох от магистралата. Добре, че не ме видя някое ченге, че да ме
глобят със едни евро стотачки и да карам почивката на сухари.

Пътят през Kranjska Gora беше супер, влязох в Австрия през прохода Wurzenpass, който беше доста стръмен и с бая завои, или поне
така ми се стори след цял ден каране направо. Направи ми впечатление, че самият път не беше в много добро състояние, имаше си дупки
тук-там и доста неравности – нещо, което не се вижда често по тия места. Айде газ към Villach и Lienz, малко остана.

Кацнах в къмпинга в Lassach(http://www.lindlerhof.at) някъде към 8 вечерта, още по светло. Май се вързаха към 15-16 часа каране.
За трета поредна година ходя там и собствениците ме познаха. Помолих ги за една дъсчица, за да си сложа под пачия крак на мотора
и веднага ми дадоха. Опънах палатката и разхвърлях багажа, след това айде един душ и преди 9 се бях паркирал в кръчмето.
Поръчах един виенски шницел и един Гьосер и си отдъхнах. После даже ме черпиха и един Хайделберг шнапс,
нали съм им редовен клиент вече хехехе, много яко. Стана време да лягам и след това да се събуждам в Алпите, юхууууу!
Край на Ден 1.

Километри за деня - 1150
Маршрут - София - Белград - Загреб - Jesenice - Kranjska Gora - Villach - Lienz - Lassach

[balkanski]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Ден 2 – 19.08.2012, неделя.

Събудих се към 6 сутринта, но от нямане какво да се прави заспах пак и къртих до 9.
Станах и започнах доста качествено да си почивам, тоест да се помотвам.
Реших да се кача горе на Гросглокнер, тъй като времето беше супер, а там всичко е въпрос на късмет. Май успях да тръгна към 11.
Един водопад покрай пътя, малко след къмпинга:



Таксата за щрасето беше 22 евро, а миналата - 19, криза, какво да ги правиш, горките австрийци... Съжалих ги и им платих.
Наближавам целта:



Вече съм горе на глетчера:





Паркингът:



Слязох от глетчера и газ до края на прохода, да заредя малко енергия по завоите. После обърнах и айде наобратно.
Качих се на Еделвайсшпитце(http://www.grossglockner.at/en/hocha...eissspitze.htm),
най-високата точка на щрасето, панорами разни, у-а, народ снима с големи обективи, такива ми ти работи. За щастие не можах
да падна по гадното тясно павирано пътче с фибички, по което се стига до горе. Някак си удържах прасенцето в изправено положение,
ама като искаш тежко ендуро, ще се учиш да го караш, то не е само да жужиш направо по магистралките.
Малко снимки отгоре:







Ето от тук стреляш Гросглокнера, ама не мери много точно, язък, че само ги хваля тия австрийци, аматьорска работа...



Павираното пътче отдолу:



Главният път, много е красиво с това езерце по средата:



Помотах се малко горе на шпитцето и айде газ обратно към глетчера, имам мисия да изпълнявам. Паркирах отново на паркинга и се заех
с преобличането. Този път бях подготвен по-добре от миналата година. Обух си туристически обувки и дънки, раницата на гърба с вода
и малко сандвичета и плодове, снънчеви цайси и фотоапаратчето, абе турист готов за пикник, идеално. На паркинга има шкафчета,
които се ползват безплатно:



Пускаш едно евро в механизма и го заключваш, после при отварянето си взимаш обратно монетата, чиста работа, австрийска.
Натъпках екипа и ботушите в едно шкафче и вече бях готов за подвизи, тоест да покорявам глетчера.
Имаше табелка, на която пишеше час и половина до долу, но на мен не ми се струваше чак толкова път. Поглед надолу:



Пътеката беше камениста, като на много места имаше напречни дървени прагове, вкопани в скалата.
Почти долу съм:



Успях да сляза за около 40-50 мин. със спиране и зяпане, явно табелката е за туристи аматьори, което е странно, понеже и аз съм
такъв хахаха. Долу беше много интересно, огромни буци лед, разни водички текат тук-там, абе супер. И доста камъняк,
а аз обичам камъняка.

















Първо се разходих малко по равното в долната част на глетчера. Времето беше прекрасно - топло и с малко ветрец, абе приказка.
Ето края на глетчера:







Още на пътеката имаше табелка на четири езика, която гласеше: "Ходенето по глетчера е на ваша собствена отговорност."
Реших да поема моята собствена отговорност и да полазя малко нагоре. Ето нагледно какъв е размерът на някои от дупките:



Нагоре по глетчера, тази табелка не разбрах каква е, имаше тук-там такива, сигурно нещо свързано със "собствената отговорност"...



На места по повърхността имаше големи цепнатини, някои можеха да се прекрачат, а други бяха доста широки:







С изкачването нагоре повърхността ставаше все по-чиста:



Появиха се разни дупки, дълбоки по 5-8 метра сигурно, определено не е хубаво да падне човек вътре, спомни си табелката.









Усещането да ходиш върху глетчера беше страхотно, препоръчвам го на всеки, който е стигнал до Гросглокнер.
Много интересно място, с кеф ще отида пак там. Реших да не ходя по-нагоре и да се връщам. Поглед напред:



и назад:



Слязох долу в камъняка и си намерих едно място на завет до водата. Хапнах и полешперих половин-един час на слънце, голям кеф.
Горе покрай пътеката има едни вагончета, които те спускат и качват срещу скромната сума от 8 евро ли беше, забравил съм колко точно:



Всъщност, те те оставят на средата на пътеката и имаш още доста вървене до долу ама атракция, хората явно се кефят.
Стоях долу до към 5 следобед и реших да тръгвам. Още малко снимки и айде нагоре към паркинга, който е ей там горе:







Част от пътеката:



Доста е стръмна но се качих за 40 мин. със спиране тук-там за зяпане и снимки. Горе отново се мотах и почивах на една пейка,
зяпайки Гросглокнера и ледника, не беше най-зле... Времето все още беше прекрасно, получи се една чудесна разходка. След като се
намързелувах, се преоблякох и айде газ надолу, и към 7 вечерта бях в къмпинга. Близо до мен имах нови съседи - мъж и жена немци,
сигурно към 60-65 годишни, с два мотора, които ме е яд, че не снимах, защото бяха много ретро, сигурно на по 20-30 години, ама като
не разбирам нищичко от такива машини, не можах да ги позная какви са... Бяха ми свили дъсчицата, която си слагах под пачия крак,
ама така е като не си я пазя хахаха. Намерих си един камък и стана работата. Взех един душ и бях готов за бира и шницел.
На тръгване към кръчмето се престраших и реших да си пробвам немския, който е доста цигански, тъй като бях учил само няколко месеца
с един самоучител вкъщи, ама какво пък, шоу да става. Заговорих ги и те ме поканиха да седна да вечерям с тях, ама аз им казах,
че не мога, понеже шницелът ме чака, и те викат - окей, ела след като хапнеш да пием по едно винце. Супер, казвам аз, ей ся ш дода

В кръчмето беше свършил шницела, но пък хапнах някаква шунка със сирена и али-бали плюс един Гьосер, та нещата се наместиха идеално.
Отивам след това при немците и те веднага - оо, мойто момче, сядай тука при нас. Бяха на една малка масичка, която май вървеше към
една каравана в съседство. Дадоха ми стол и чаша и дръж туй винце, ай наздраве. Аз не разбирам много от вина, особено от бели,
ама нали съм културен и викам - ай, много хубаво вино, а те - абе не знаем колко е хубаво, купихме го от бензиностанцията,
паднахме от смях. Оказаха се много свежи хора, семейство от Тюринген, имали фабрика за униформи - театрални костюми, парадни,
за разни музиканти и т.н. Беше супер, че не говореха английски, щото така нямаше мърдане и перях само на немски, колкото мога де.
Още от началото ги помолих да говорят малко по-бавно, че иначе нямам шанс и стана работата. От време на време жената почваше да
бърбори бързо, а мъжът й вика - по-бавно, недей да мъчиш момчето, абе шоу. Разправяха ми, че имат пет дъщери и всичките от тях
имат и карат мотори. Брей, викам аз, страшна работа. Страшна, викат те, ама и петте си имат приятели/мъже, а нито един от тях не
кара мотор. Стига бе, викам аз, и как така? Ми те така, казват немците, загубена работа. Голям смях падна. Бяха тръгнали да обикалят
май към две седмици из Алпите и обсъдихме обичайните работи - кой откъде идва, къде отива и т.н. Стана лаф и побъбрихме към час
и половина, което с моя куц немски беше голям подвиг. Ама щом накрая с немеца обсъдихме и ядрената енергетика, немските и френските
АЕЦ и вятърните перки, значи не съм бил чак толкова зле. Похвалиха ме, че много добре съм говорел, ама то от учтивост,
не от друго хахаха. Стана към 11 часа и айде по палатките, благодарих за винцето, лека нощ и до утре.
Край на Ден 2.

Километри за деня - 140
Маршрут - Къмпинга - Гросглокнер - Къмпинга

[balkanski]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Ден 3 – 20.08.2012, понеделник.

Сутринта се запознах с Пламен(fozy) и жена му Катя, бяха спали в същия къмпинг и тръгваха към Гросглокнер. Полафихме набързо,
че път ги чакаше и им препоръчах да слязат долу до ледника и да се разходят. Те отпрашиха да хапват завойчета за закуска,
а аз започнах със сутрешното мотаене. Реших да остана още един ден в къмпинга и да покарам в района. Немците чакаха
да им изсъхне палатката от влагата и щяха да палят към Гросглокнер. Мъжът още вечерта ме зарибяваше за някакъв много як панорамен
път - Нокалмщрасе, та и сега не пропусна - отивай там, момче, много е яко, каране, гледки, супер е. Показа ми го на картата и реших
да го имам като едно на ум, пък някой ден да го пробвам. Немците бяха големи свежарки и се чудех как да им направя кефа, та им
предложих да им проверя налягането на гумите с манометъра, който си носех. Супер, викат те, много благодарим. Меря аз задната на
единия мотор - 1.8 атмосфери. Питам немеца - как е, той прави кисела физиономия и вика - ми зле е. Глей ся ко става, мой човек,
викам аз и вадя една помпа за колело, която е доста яка и помпи супер бързо. Напомпих им гумите и на двата мотора за нула време
и тия се ококориха. Момче, каква е тая помпа, викат. Ми за колело казвам аз и се хиля. Тия адски се зарадваха и се скъсаха да ми
благодарят, като не пропуснаха да кажат - момче, да не забравиш Нокалмщрасето, ей.

След като се приготвиха, си взехме довиждане и те отпрашиха към Гросглокнер, а аз взех да се стягам да карам нанякъде.
Близо до мен имаше един италианец с една малка палатка. Тоя ми ти италианец беше едър човек, малко пълничък и се чудех как се събира
в тази мини палатка. Та италианецът се приготви за път, натъпка си всичкия багаж в една раница, която метна на гръб и се качи на една
стара малка Веспа. Малкото моторче едва се виждаше под него, беше страшна картинка, не знам как не го снимах. При тръгването нещо
се увъртоли и му изпадаха някакви ластици от багажа, ама му ги дадох. Тоя ми благодари, и както беше на скутерчето се изпъчи,
впери поглед някъде пред себе си и каза "Гросглокнер!" с такъв тон, все едно някой алпинист казва "Еверест! Сега или никога, атака!",
след което нави газта до края и отпраши към върха. Велико!
Чудех се колко ли е яко да бръмчиш из Алпите с едно такова мини моторче, сигурно кефът е огромен. С голям мотор всеки може да бръмчи.

След като се натутках, най-сетне тръгнах и аз, но по доста обикновен и лишен от героизмът на италианеца начин. И аз съм много надъхан,
ама тоя направо ме удари в земята. Реших да мръдна малко надолу към Италия и да се пошматкам там. Газ към Lienz и Kotschach-Mauten.
Влязох в Италия през прохода Plockenpass и после си избрах разни жълти пътища от картата с повечко завои и айде наште. Навсякъде зелено
и супер асфалт и завои, разни скални масиви надничат оттук-оттам, абе приказка:









Видях едно езеро на картата и реших да отида до него и да го видя - Lago di Sаuris, айде газ натам. Пътят беше супер, отвсякъде гора
и няма никой. Преди езерото имаше едни интересни тунелчета, без осветление и павирани, доста влажни и с течаща водя по земята.
Кацнах на езерото, което се оказа язовир:











Айде газ наобратно по другия път, отново през гората, рядко има такива места за каране, изглежда абсолютно диво и няма джан-джун.
А, и дупки няма също.





След това пътят минава покрай два големи национални парка и е доста красиво навсякъде. Всичко беше супер, само дето беше голяма
жега, сигурно имаше едни 30 градуса поне. Прибрах се в къмпинга към 6-7 вечерта и айде обичайните дейности - душ, почивка и вечеря
в кръчмето. Лафих с един италианец, но този път на английски, че италиански не знам, дори цигански, ама май ще уча, че да си поръчвам
пица и паста. Та този ми ти италианец беше с жена и две дечица, примерно на 3 и 5 годинки, и след като ги прати да си лягат, с голям
кеф взе да си лафи с мене, явно искаше малко да се откъсне от семейната среда. Оказа се, че и той кара мотор, то кой ли
италианец не кара, но каза, че след като се оженил и му се родили децата и всичко свършило. След което направи някаква трагична
физиономия, голям артист. Побъбрихме към час и айде по леглата. През този ден нямаше нищо кой знае колко интересно, но за утре бях
планирал малко кривване от миналогодишния маршрут, та можеше и да изскочи заек от някоя трънка.
Край на Ден 3.

Километри за деня - 309
Маршрут - Lassach - Lienz - Paluzza - Comeglians - Lago di Sauris - Forni di Sotto - San Candido - Lassach

[balkanski]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Ден 4 – 21.08.2012, вторник.

Сутринта станах, закусих и почнах да събирам катуна:



Изглед в посока Lienz:



В къмпинга има даже и кокошки:



Натоварих багажа и айде газ към Lienz и после към Италия. На път към Cortina d'Ampezzo, скоро ще почват Доломитите:







В Cortina d'Ampezzo имаше канско задръстване, такова чудо не бях виждал, не можеш да се провреш никъде с мотора, а жегата беше
непоносима, направо умрях. Освен това обърках и пътя и вместо на запад, хванах на юг. Карай да върви, добре, че се измъкнах
някак си барем. Скоро ядът ми мина, защото гледките отстрани на пътя бяха лудница, умирам си за такива оголени скални масиви:







Беше чудно хубаво. Голяма красота са тия Доломити, а и пътят беше страхотен







Ох-ох-ох, чудно:



Вече съм съвсем близо:







Грандиозна работа, можех цял ден да стоя и да го гледам този масив, адски впечатляващо. Поглед напред:



Продължих нататък, пътят беше супер, гледки - невероятни, голяма красота. Идилия:



След това минах през два прохода - Passo Pordoi и Passo Sella. И двата бяха невероятни. Страшно яки завои, супер гледки отстрани, абе мечта!
Ще ми се някой ден да намеря як къмпинг за база в Доломитите и няколко дена да бръмча само там и да ги обиколя всичките проходи.

Passo Pordoi:













Passo Sella:







Напълни ми се окото и айде газ към Болцано, че имах още почти 200 км. до Тему, където спах предните две години.
Живот и здраве ще се връщам в Доломитите, няма как, дано да е за повечко време...
След Болцано по едно време трафикът стана доста силен, но то в Италия през август си е лудница, всички пътуват като полудели,
кемпери и каравани навсякъде, ужас някакъв. Часът беше понапреднал и взе да се стъмва. Времето беше нещо нестабилно и на
Passo Tonale такъв хубав дъжд ме изпра, че се намокрих доволно. Добре поне, че ме валя само 20-на минути, че инак щях да я
закърша доста добре. Не си бях взел дъждобран, понеже текстилният екип имаше подплати за дъжд и си викам - те ще държат.
Държат грънци. И ботушите ми пуснаха, абе нещастна работа, това да ми е за урок, ще си купя хубави ботуши и дъждобран,
ама след дъжд качулка.

Стигнах в къмпинга в Тему към 8 и половина на смрачаване, но като цяло доста навреме. Къмпингът е много як и евтинджос като за Италия,
поне за мотористи и колоездачи де... За трета поредна година бях там и определено е добра локация. Ето сайта - http://www.campingpresanella.it/index.html
Отидох на рецепцията да се настаня, ама пичът вика - бягай да си опъваш палатката, че времето се разваля и скоро ще завали,
после ще плащаш. Знам, викам аз, пра ме доволно на Тоналето, мерси много. Опънах палатката вече на тъмно с помощта на челника и айде
в банята за един горещ душ, кефец. Оставих ботушите да съхнат в помещението и айде малко релакс на поляната на теферич. Имаше маси и пейки,
та хапнах и жулнах една бира. Легнах към 11 и половина, а небето светеше и гърмеше яко, да вали колкото си иска, вече съм на сухо мехехе.
Край на Ден 4.

Километри за деня - 390
Маршрут - Lassach - Lienz - Tobblach - Cortina d'Ampezzo - Forno di Zoldo - COlle S. Lucia - Passo Pordoi - Passo Sella - Bolzano - Temu

[balkanski]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Ден 5 – 22.08.2012, сряда.

Сутринта станах преди 9, а времето беше супер - слънчево и топло, кефец. Не помня дали валя през нощта, ама май валя.

Базата:



Днес мислех да се мотая в района и не бързах особено. Запалих мотора и отскочих до селото за закуска. Купих си от една пекарна
разни хлебчета, пица на парче и някакъв сладкиш, нещо като козунак беше, със стафиди и ядки вътре, абе много вкусен. Направих си
малко сандвичи и айде газ към Passo Gavia, яката работа:





Вече горе:





Поразходих се и нацъках малко снимки, като не се престаравах, че вече имам оттук и все са хубави. Все хващам добро време горе, късмет.









Айде газ към Бормио, пътят е много як, със супер асфалт и завои, то къде ли в Алпите няма супер асфалт и завои ама айде, да похваля.
След Бормио реших да сляза от главния път и да мина през селата за разнообразие. В едно от тях си карам аз и гледам пред мен отстрани
на пътя спряла една кола напряко и прави някакви маневри, намалявам и гледам, че има две ченгета до нея, единия ми маха да спра и да
направя път. Окей, спирам аз и чакам, оня си прави маневрата на заден, излиза на пътя, върти и айде газ да го няма. Таман се каня да
продължавам и ченгето ми показва със знак - заповядайте господине тука на мястото на колата да си поговорим. А, гледай ти, си мисля аз,
я да видим сега дали ще ме изгърбят. Карах със 60, а там май беше 50 за населените места, не помня вече. Едното ченге беше с радар
и автомат, респект. Добър ден вика единия, добър ден викам аз, ама ако може на английски. Откъде си? България казвам аз. Къде отиваш?
Тему, Понте ди Леньо, отговарям аз. Айде бягай вика и приятен ден. Айде и на вас, и дим да ме няма.

След това реших да мина през Passo Mortirolо, проходче някакво. Лелята от къмпинга ми го препоръча, супер е, вика, давай яко газ.
Голяма глупост. Пътят се вие чат-пат през някакви махали, а останалото е яка гора отстрани и няма нищо друго. На места беше толкова
тесен, че си мислех, че кола трудно ще се събере там с двете гуми на асфалта. Няколко пъти ме вална и лек дъждец, абе малко се набутах
с две думи.





Това е за Марко Пантани, после прочетох за него в Уикипедия(http://en.wikipedia.org/wiki/Marco_Pantani), голям колоездач бил:





Ето ги и неговите колеги:



Прибрах се в къмпинга в доста нормално време, сигурно към 5-6 следобед. Паркирам аз до едно лъскаво Сузуки В-Стром и до него гледам
един агент се бори с една голяма карта и нещо там умува, пише вътре. Здрасти, мой, викам му аз, как е хавата, искаш ли помощ с тая
голямата карта? Запознахме се - Роналд, холандец, ама не летящ. Голям пич, на 26 години май беше, взел си две седмици отпуска и това
му беше първото голямо пътуване с мотор, та много се кефеше. Гледаше картата за някакви интересни маршрути за следващите няколко дни.
О-о, аз съм твоя човек, викам му, дай картата и да ги почваме. Гросглокнер бил ли си, не съм бил, оо, как не си бил, отиваш там да
избухваш, ей тука е якият къмпинг. Ей тука на юг Доломити, ко ша кажеш, супер вика той, отивам. Ама иди за няколко дена, зарибявам го аз,
направи си база и обикаляй, няма да съжаляваш. Ей тука в Швейцария бил ли си, не съм, аа, как не си, на връщане към Холандия да минеш оттам,
ще се побъркаш направо. По едно време спира един мотор до нас и се чува - здрасти, на български, гледам мотора - БГ табела, яко. Слиза
един пич и ми вика - ей, от тебе прочетох за този къмпинг, намерих го. Запознахме се - Денко, обикаля и той в района, супер готин.
Почна той да разправя къде бил, къде отивал, вади едни яки снимки на смартфона. Та като го метнахме холандеца, аз отляво и той отдясно,
тука иди, там иди, пичът само отбелязва по картата, голямо шоу стана.

Разбрахме се да ходим в Тему за вечеря към 8 и айде малко релакс, душ и туй-онуй. Като стана време се събрахме и айде пеш за разходка
към селото. Пътят е 10-15 минути и решихме да повървим малко и да не бръмчим с моторите. В селото намерихме местната пицария, но отпред
имаше няколко човека, които чакаха за маса. Потърсихме нещо друго, но накрая единодушно решихме, че щом всички се бутат там, значи това
е играта и ще правим като местните, тоест ще чакаме и ние. За 10-на минути успяхме да се вредим и ни настаниха на една маса.
Една леля италианка командореше ресторанта и хвърчеше насам-натам, а покрай нея още няколко подчинени също летяха с разни табли с пици
и спагети. Поръчахме кой каквото иска и почнахме лафа. Оказа се, че холандецът има собствена школа за А категория и бачка яко, 6 дни
в седмицата, та едва сколасал да вземе сега две седмици отпуска. С Денко му обяснихме каква дивотия е курсът за А в България, а той
разказа доста интересни работи за тяхната методология и изисквания. То е ясно, че ние бяхме по-назад, има си хас.
Дойде време за десерта и Денко вика - момчета, тирамису ще е, италианско, тука е истинското, няма шест-пет. Окей, в играта сме,
викаме ние и поръчваме. Аз не разбирам много от десерти, ама това тирамису беше невероятно, италианката много се изкефи, когато
и тримата го поръчахме. След вечеря тръгнахме лека-полека към къмпинга, но аз спазих миналогодишната традиция и първо минах през
джелатерията отсреща. Другите май нямаха място, но аз съм прасе и грабнах един голям сладолед.
Традициите трябва да се спазват. Еми жесток беше, адски вкусен. И не съжалявам, че преядох, ама никак.

Дотътрихме се до къмпинга и преди лягане позарибявахме още малко холандеца за разни маршрути. Аз даже му пуснах Нокалмщрасето,
дето немецът ми го каза. Информацията трябва да циркулира, няма как. Айде лека нощ и по палатките. Аз се въртях един час преди
да заспя, защото явно бях доста отпочинал. Определено не си бях дал много зор този ден, все пак е ваканция, не е хубаво да се
претоварва човек чак пък толкоз...
Край на Ден 5.

Километри за деня - 128
Маршрут - Temu - Passo Gavia - Bormio - Sondalo - Passo Mortirolo - Temu

[balkanski]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Ден 6 – 23.08.2012, четвъртък.

Сутринта станах към 8. Денко и холандецът вече бяха будни и щъкаха. Полафихме малко, направихме си по една снимка и холандецът
отпраши първи. Ей ни тримцата:



Денко ми подари едни тапи за уши, за което много му благодаря. Зариби ме, че с тях било по-добре като се кара дълго време по
магистрала, за да не ти се надува главата от бръмченето. Полафихме още малко с него и той също излетя. Аз се дооправих и тръгнах
към 10. Минах през Тему за пица и сладкиш от пекарната и айде газ към Швейцарско. Минах през Passo di Aprica и отново избухнах,
както и миналата година. Широки завои и супер асфалт, яката работа. След това влязох в Швейцария и айде газ, направо не ме свърташе.
Яката табела:



Много е красиво в Швейцария, не съм влизал навътре, но този еднодневен маршрут, който правя, е просто супер.
Айде газ към Passo di Bernina:







След това газ към Сейнт Мориц, нямах търпение да дойде Julierpass след това. Този път си ми е любим още от първото ходене там
преди две години. Стара любов, дет се вика. В Сейнт Мориц напълних догоре с бензин, че тия италиански цени хич не ме кефеха.
В Австрия и Швейцария бензинът беше към 1.53 - 1.60, а в Италия - 1.80 - 1.90 и нагоре, пладнешки обир, ама истински.
В езерото в Сейнт Мориц, имаше страшно много лодки, явно имаше някакво събитие, миналите години нямаше такова нещо:





Изнесох се набързо и дойде моментът на истината, газ нагоре към Julierpass:



Накрая горе имаше някакъв камион, който ми развали кефа и реших да го повторя. Слязох до долу и айде пак газ нагоре, да си начеша
крастата. След като мирясах, се паркирах горе и айде малко почивка.



БМВ-то до мен беше на някакъв италианец, който дойде да ме разпитва за гумите. Много му харесала шарката и не бил виждал такива.
Хайденау му викам, имат сайт, ала-бала, отваряш го и зяпаш. Той много се зарадва и вика супер, точно такива искам да си купя,
ще го проверя. Помотах се малко, направих две-три снимки, колкото да не е без хич, въпреки, че имам същите и айде газ.





Тръгнах към Davos и отбих към Albula Pass. Голф игрище покрай пътя, гъзарийка:



Пейзажчето беше супер, абе швейцарска работа:



Стигнах до прохода. Беше направо десет точки, точно по вкуса ми. Едно ощипано, яко камъняк и сипеи, чудно.
Поглед назад:



Напред:



Наоколо:







Айде и една позьорска да има:



Горе на самия проход:







Позяпах, поснимах, покефих се и тръгнах. След малко спрях да снимам пътя надолу, адски красиво беше:



След това минах и през Ofenpass, но той не беше нищо особено, даже не съм снимал, защото нямаше какво.
Влязох в Италия и айде газ към Австрия. Подминах няколко къмпинга, понеже имаше още време и стигнах до Landeck. Там се забих
в едни села да търся един къмпинг от картата, но накрая ми писна и отидох в миналогодишния, който е в самия град. Беше по-скъпо от
миналата година, някъде към 17 евро и се зарекох повече да не стъпвам там, ама сам се прецаках, като първо пропуснах няколко
австрийски, за да карам половин час отгоре. Оправих лагера и взех един горещ душ. След това тъкмо се пъхнах в палатката и заваля,
че беше и силничко, късмет. Ето за такива моменти е добре човек да си има някаква храна в багажа, за да може да нагъва в палатката,
докато навън вали дъжд и после да се излежава с кеф. Аз бях от щастливците, защото имах, и то доста.
Край на Ден 6.

Километри за деня - 370
Маршрут - Temu - Passo di Aprica - Tirano - Passo di Bernina - St. Moritz - Julierpass - Davos - Albula Pass - Ofenpass - Burgusio - Landeck

[balkanski]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Ден 7 – 24.08.2012, петък.

Цяла нощ валя, но сутринта в 8 спря, точно по поръчка, а слънцето се показа и взе да напича, много добре. Палатката издържа
на дъжда и не пусна нито капка, само дето се оказа малка за преобличане и багажа, май ще я сменя с някоя по-голяма, че голямо
въртене пада вътре, когато навън вали и трябва да се обличаш или събличаш.



Закусих, събрах багажа, изчаках палатката да поизсъхне отвън и се натоварих. Успях да тръгна преди 10 и половина и айде газ към
Инсбрук. Този път улучих второстепенния път, който беше много як. Река Ин отдолу:







Времето беше леко прохладно, идеално за каране. Свих към Oetz и газ надолу към Solden. Пътят е много як, супер завои и гледчици:





Айде газ нагоре към Timmelsjoch(Passo Rombo) - http://www.timmelsjoch.com/en/
Стигнах до началото и цъкнах две-три снимки, времето не беше най-доброто, пък и вече съм бил тук и не ми беше чак такава тръпка.













Платих си 12-те евро и айде към предела. Пътят е перфектен, завои колкото щеш, панорамки разни отстрани, абе добре е. Горе времето
беше бахър и мъгла, ама не ми пукаше особено, тъй като миналата година хванах чудно време, ето тук може да се видят читави снимки.







Не се застоях много и айде газ към Южен Тирол, където времето си беше лято:





Спрях да махна подплатите против дъжд, хапнах малко сандвичета и айде газ към прохода Jaufenpass(Passo di Monte Giovo). Там ме чакаше
една много яка торта, която ядох миналата година и бях адски надъхан. Пътят до там е с мнооого завои и се кара главно през гората,
просто чудо. След доста избухващо каране кацнах горе на кафенцето:



Това БМВ нещо ми грабна окото, лъскарка:





Грабнах една торта и една фантя и седнах на масичките отвън на теферич. Много вкусна беше, струваше си пътя дотук, a и парчетата са
доволно големи, не се стискат.
Тортата:



Теферича:



Абсолютни маниаци, тоя отзад ако се изсипе някъде по завоите, ще оцелее без проблеми:



Излапах тортата, изпих фантята, позяпах малко и айде газ надолу:



След това хванах към Brixen, Bruneck и към Lienz:



Това май са Лиенцерски Доломити, така пишеше на картата:



Кацнах в къмпинга при моите хора към 6 и половина, време за моткане колкото щеш. Жената на шефа мина да ми каже, че съм имал
съобщение от хора от България, които били с една Африка. Супер викам си, туй сигурно е Ilarioncho, с когото бяхме разцъкали
малко съобщения през форума преди тръгване, и той щеше да пътува из Алпите по същото време. Теглих си един душ и изпрах едното
мото бельо, че да пътувам чист и спретнах вдругиден към България, какъв байкър съм ако не ударя едно пране някъде по пътя хахаха.
Едно семейство чехи пристигнаха на мотори - мъж и жена на едно голямо БМВ и сина и щерката на чопъри. Синът сякаш беше към 25,
може и по-малък, а щерката сигурно към 20, а може и надолу. Отидох да ги поздравя, ама те нещо не бяха много разговорливи, суетяха
се нещо докато опъваха палатките и ги оставих на мира. Починах си, повъртях се и айде на вечеря. Сгънах един шницел и една бира,
после ме черпиха едно шнапсче от прополис, много приятно. Получих и бележката от Илко, много се изкефих и умрях да се хиля.
Ето я и нея:



Стана време за лягане. Утре мислех да се мотая накъде в района без да си давам много зор и вдругиден да паля към вкъщи.
Край на Ден 7.

Километри за деня - 307
Маршрут - Landeck - Oetz - Solden - Timmelsjoch - Jaufenpass - Brixen - Bruneck - Lienz - Lassach

[balkanski]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Ден 8 – 25.08.2012, събота.

Сутринта не бързах особено и полешперих преди тръгване. По едно време мина татко чех и вика "classic bike" и сочи Африката.
Мерси, казвам, и аз му се кефя. Нещо по-разговорлив ми се стори от снощи. След малко идва пак и, абе случайно да имаш някакви
инструменти, че вчера щерката изпусна мотора на Гросглокнер и едното огледало нещо е накриво. Хиля се аз и казвам, ей сега идвам.
Взех торбата с инструментите и отидох при тях. С две ключета оправихме проблема. Татко чех много се зарадва и се разбъбри - щерката
таман взела книжка за мотор и решили да й направят разходчица, а пък жена му си забравила личната карта в Чехия, а пък той да не
остане по-назад и забравил да вземе инструменти. Замаяна работа. Малко се зачудих как ей така тръгваш на семейно каране в Алпите
с три мотора без кьорав инструмент, без документи и със едно крехко момиче, което таман е взело книжка, и го мяташ по баирите и
лошите завои да се пържи. Бойното й кръщение беше вчера на Гросглокнер, горделее се татко чех. Браво, викам аз. Не ми се стори
много наред тая работа, ама кой съм аз да давам акъли, важното е да се забавляват хората и дано не им идват проблеми до главите,
ами само да си пътуват безаварийно и да се кефят, това е на първо място.

Чехите тръгнаха по някое време, ето ги и тях - син, мама и татко чехи, и щерката, направо детенце:



Времето беше супер за каране, леко облачно и ветрец. Запалих към 11 и половина и айде газ към Нокалмщрасето, с което немецът ми
беше надул главата. Малко завои за загрявка към Lienz и после лежерно към Spittal и Bad Kleinkirchheim. Някаква джиджавка:



Айде да почва това прословуто Нокалмщрасе, нямах търпение да видя тия ми ти дивни и чутовни красоти:



Поразтъпках се малко и хапнах един сандвич, през това време чехите минаха покрай мен и си махнахме. След малко тръгнах и аз.
Кихнах 8 евро такса и айде газ, че да си избия парите. Пътят започна много обещаващо, хубави завойчета и гора:



После езерце:



Видях чехите спрели от едната страна на пътя до един автобус, махнах им и ги подминах. Направих няколко завоя нагоре, но се зачудих
дали пък нямаха нужда от помощ и обърнах. Стигнах до тях и гледам как татко чех бута мотора на щерката и нещо й разправя и бяга след нея,
а тя кара бавно нагоре по баира, ама нещо не беше таман цялата работа. Някакъв проблем ли има, нещо да помагам, питам аз. Не, всичко е
наред, не се оправя момичето на големи баири, разправя татко чех, целият зачервен и запъхтян яката. Нещо го беше хванало яд и аз ги
оставих на мира и си продължих по пътя. А нагоре имаше едни доста корави изкачвания, не знам как са се оправили. Като правиш бойни
кръщения в Алпите, ще буташ, такива са правилата на играта. Сух от водата не се излиза.

Като цял бях минал доста малка част от цялото щрасе и нямах търпение да почват панорамите и шоуто. Шоу грънци. Ето най-интересното
до края - крава и теленце:



Отдавна не бях карал по толкова скучен път, отстрани едно такова никакво, някакви ниски зелени хълмове се виждат в далечината,
нямаше и помен от чукарите на мощните Алпи. И така с километри. Съвсем обикновен път, да не кажа глупав. Само в началото беше
лудо през боровата гора, ама то свърши бързо. Имах чувството, че това са най-безсмислено похарчените 8 евро в живота ми, чувствах се
ограбен. По някое време тази досада свърши и с облекчение дадох газ нататък. За мое щастие и частична компенсация за
направо проваления ден, се появи борова гора и леко стеснен, криволичещ път със супер асфалт. Направих едно яко каране и напълно
забравих(поне временно) за прехваленото Нокалмщрасе. След това минах през прохода Katschberg Pass. В началото имаше табела:



Такава виждах май за пръв път. Стори ми се, че това беше най-стръмният път, по който съм карал в Алпите. После видях в картата,
че е забранен за каравани и наклонът е 21%. След известно време видях някакви табели за някакъв вървежен път до интересна местност.
Видях на картата, че има и езерце там. Я да отида да го проверя, викам си. Отбих и айде натам. Карам си аз, разминавам доста разни
мотори, викам си, ей тука е работата, но все още нищо интересно, само разни табели с реклами колко як път ме очаква. Изведнъж
интересното се появи в образа на бариера, на която ми поискаха 9 евро, за да изпитам невъобразимото удоволствие от този живописен
маршрут. Без да му мисля обърнах и айде чао, стигат ми експерименти за днес. Направо усещах как ще се набутам на още по-голяма
глупост от Нокалмщрасето. Не, мерси. Беше вече време да се прибирам. Айде газ по обратния път, който си беше доста по-интересен
от тия дивотии до момента. Последна снимка от карането за деня, къмпингът е близо, както и краят на почивката:



Прибрах се в къмпинга и се заех да свърша малко работа. Направих си сандвичи за из път за другия ден и стегнах максимално количество
от багажа. След това взех един горещ душ и айде на вечеря. Нямаше почти никой в кръчмето, явно хората бяха почнали да се изнасят.
Отново заложих на виенски шницел и бира. Направихме лаф със шефа, той вече не кара Африката, ами си е взел един ГС Адвенчър 1200,
доста як. Каза, че две години умувал, ама накрая го купил и не съжалявал. Ама то какво да съжаляваш, този мотор ми се струва перфектен
за там. Шефът ми каза, че билетът за Гросглокнер май важал за една седмица и повторното минаване се плащало доста по-малко, та да знам
за друг път, ако искам да карам пак. А за него било безплатно, понеже живеел в района, голям кеф. Питах го не му ли е омръзнало да кара
там, а той - луд ли си, как ще ми омръзне, супер кеф е. По едно време се появиха мъж и жена и шефът седна при тях да си лафят,
а аз продължих да си почивам и да си допивам бирата. След малко отново получих почерпка от лешниковата ракия, много добра.
Шефът ми вика, ти за коя година си тука, за втора ли? Не, казвам аз, за трета. Ау, тъй ли, казва той, момент, стой така. Влиза вътре и
след минутка излиза и с много тържествен вид идва до мен, като държи една извезана възглавничка. Какво е това, питам аз и гледам,
че върху възглавничката стои някакъв медал. Медал, казва тържествено шефът. Понеже си тук за трета година, получаваш бронзов медал.
За шест години - сребърен, а за десет - златен. Голямо шоу. Окичи ме той с медала и айде наздраве, голям смях падна, много се изкефих.
На медала пишеше "Dem treuen Gast", демек "преданият гост" или "верният клиент", нещо такова, абе яката работа.

Я ела седни тука при нас, покани ме шефът, да побъбрим. Сядам аз при тях, айде дръж още една ракийка от заведението. Мъжът и жената
австрийци се оказаха приятели на шефа. Той имал три къщи в района и ги давал под наем, та те бяха наемателите на едната, много готини
хора. Разпитаха ме къде съм ходил през тази седмица и къде ми е харесало. Тази вечер говорих със шефа на английски, че вече бях малко
уморен и не ми се мъчеше с немския, ама австрийците не говореха английски, та си казах туй-онуй с тях все пак. По едно време чувам,
че мъжът обяснява нещо на шефа за Нокалмщрасето, колко яко било. А, хич не е яко, му казвам, много скучно беше даже. Скучно ли?!,
запали нещо австриеца, как така? Ми те така, му обяснявам аз, няма нищо интересно за гледане, пейзажите са обикновени, нищо особено не е.
Пътят от тук до Лиенц е много по-як, освен това не струва 8 евро. Недей така бе, момче, вика тоя, на мен много ми хареса като ходих с
колата. Тук шефът се намеси в моя полза и взе да му обяснява, че човек възприема различно като е в кола и на мотор, та това, което е
интересно за този в колата, може хич да не е за този на мотора. Онзи кандиса и вика, добре, така да бъде.

По едно време шефът изкара една купа от вътре, няма само аз да се фукам с медала я. Каза, че преди 20 години спечелил състезание
по надяждане със спагети, така и пишеше на купата, голям смях. Чиниите били огромни, ама той ги разбил всички, а май били доста народ.
Аз вече не издържах и му викам, отивам да взема фотото и се връщам, да си цъкнем по една снимка, а той вика - абе идеята е добра,
ама времето не е много подходящо, визирайки голямото количество бири, които бяха погълнали с веселите австрийци. Супер е времето, казвам
аз и донесох фотото. Снимка със шефа:



Айде и аз със купата:



Австриецът:



Жена му:



Като бяхме в Тему в Италия, Денко каза, че ако имало монах на етикета на бирата, значи била добра. Нашите хора цяла вечер жулиха такава:



Австриецът взе фотото и ми вика - я захапи медала, и се развика "Олимпик геймс!", а аз само това и чаках:





Абе голямо шоу стана. Много се изкефих, че точно последната ми вечер в Алпите стана такава веселба, беше супер. Получи се страхотен
завършек на цялото пътуване, нямаше накъде да е по-добре. Беше станало късно, май към 12 и косур, а аз имах мераци да ставам в 4,
за да тръгна към 5, но реших да поспя с един час отгоре. Благодарих на шефа за гостоприемството и за всичко, взехме си довиждане
до другата година(надявам се), чао и лека нощ и на австрийците и отидох да спя. Междувременно беше почнало да вали, но се надявах
да извадя късмет и да е само за през нощта.
Край на Ден 8.

Километри за деня - 309
Маршрут - Lassach - Spittal - Bad Kleinkirchheim - Nockalmstrase - Sankt Margarethen - Katschberg Pass - Gmund - Malta - Spittal - Lassach

[balkanski]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Ден 9 – 26.08.2012, неделя.

През нощта на няколко пъти валя силничко, но спря точно преди да стана, като по поръчка. Измъкнах се от палатката в 5 и успях да
тръгна в 6 и 15. Айде чао на къмпинга и на Алпите, дано догодина успея да се върна, че трябва да трупам точки за среброто.
Беше хладничко, та сложих всичките подплати на екипа и ми стана екстра. Газ към Lienz и Spittal, последна снимка:



Исках да покарам, та се отказах от Караванкен тунела и от таксата му, и минах през Клагенфурт и прохода Loiblpass, както миналите
години. Много приятен път. Влязох в Словения и купих винетка, че моята беше изтекла - 7.50 евро за една седмица. В Австрия винетката
е 4.60 евро за 10 дни. Айде газ към магистралата и после Любляна, Загреб и т.н. В Австрия и Словения времето беше супер за каране -
леко облачно и прохладно. В Хърватска на гадната магистрала естествено беше пек и голяма жега, но в Сърбия нещата се пооправиха.
По магистралите карах с около 110, нямаше за къде да се юркам, пътят беше ясен. Вечерта в 10 и 45 бях пред вкъщи, вързаха се точно
15 часа и половина, колкото и на отиване. Добра почивка се получи, дано догодина да успея да отида пак за седмица, Алпите са си Алпи.
Чудна природа, хубави пътища и гостоприемни хора, какво повече да иска човек, ако и времето се случи добро, както стана при мен,
то всичко се получава просто прекрасно.
Край на Ден 9, край и на пътуването.

Километри за деня - 1144
Маршрут - Lassach - Spittal - Klagenfurt - Loiblpass - Kranj - Любляна - Загреб - Белград - София



Малко сухи данни:
Общо изминати километри за цялото пътуване - 4250 км.
Общо бензин - 196 литра.
Среден разход на мотора - 4.6 л. / 100 км.
Разходи - около 1250 лв. всичко.
Разходи само за пътни такси(магистрали, винетки и платени пътища в Алпите) - около 100 евро.
Разходи за бензин - около 300 евро.
Грубата сметка показва, че бензинът и пътните такси са около 2/3-ти от бюджета. Aко джиткаш по хотели и се глезиш, може и по-малко.

[Гриша]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Такааа, миналата година торти и сладоледи, а тази шницел! Какво ли не прави човек за един шницел - 1150км за един ден... Лакомник
Хубав разказ!

Поздрави

[Сергей Янков]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Както винаги много свежо, леко и приятно за четене. И фото гарнитурата е супер. Благодаря!

[bochkata]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Красота!
Благодаря за споделеното!

[churov]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

Айде бе ,човек Ако знаеш как ми липсваще това ,,...и айде газ...'' -Страхотни снимки ,а коментарите са шедьоври

[fozy]

От: Една седмица в Алпите - ледници, медали и много кеф

И ти си прекарал чудесно, без малко да се засечем отново.
Страхотен репортаж, и невероятно запазена и гледана "африка" имаш благодарение на което видях че е българска.