До Женевското езеро и Тоскана

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

ДЕН 7 - обиколка на езерото

Най-сетне – сутринта времето не предвещаваше дъжд, поне не веднага. Решихме , че това е последния шанс да направим обиколка на езерото. Закусихме и тръгнахме – по посока на часовника. Първата ни спирка беше във Villneuve – съвсем малък град, но отидохме заради един доста голям магазин за всичко, свързано с моторите. Излишно е да ви обяснявам изобилието от марки, модели и номерация.





В един момент влязохме във Франция – част от езерото е на тяхна територия.. Горните снимки са от градчето Evian – известната марка вода. Спряхме да починем малко. Приятно градче Продължихме натам , пътят се виеше покрай езерото и беше хубаво за каране.

Стигнахме едно малко курортно село, което, ако не ме лъже паметта като гледам картата, се казваше Thonon-les-Bains. Беше пълно с туристи и много уютно като атмосфера. Даже малко по-туристическо, отколкото аз обичам.







Обядвахме на едно приятно място продължихме. Този път целта ни беше Женева, която фактически се намираше на половината от обиколката. Искахме да видим един известен фонтан в морето. И наистина като наближихме града фонтана се виждаше чудесно , защото височината му е поне 100-на метра. Намерихме място за паркиране и когато се върнахме при фонтана – него го нямаше…. Оказва, се че и той си има работно време и в 4 часа следобяд го спират. Късмет.



Ето го фонтана, както го виждахме наближавайки.



Ето тук трябваше да е фонтана



Малко данни за него…



Яхтите на пристанището.

Решихме да не влизаме по центъра, тай като трафика и задръстването си беше сериозен. Все пак беше петък вечер. От Женева продължихме малко по-експедитивно, защото времето беше напреднало, а не искахме да окъсняваме, защото следващия ден ни чакаше път. Обиколката излезе към 190 км. Прибрахме се, направихме си тържествена вечеря и така.

Оставам с неясни чувства от Швейцария. Може би прекарах твърде малко време и видял твърде малко от държавата, за да имам по-ясна представа.. Може би ние имаме малко превратна представа за тази държава, поддържана от клишетата, че е държава на банките, шоколадите и сирената. Е, това е така, но пътувайки се виждат и много други неща – цехове, халета, постройки край пътя, кариери за строителни материали и т.н – неща като всяка друга държава в Европа. Живота е много, дори твърде подреден, но нещо ми липсваше в цялата мозайка. Има и странности – с очите си видях, в мазетата на блока, който живеехме, противоатомното скривалище, което е задължително за всеки блок. Съвсем сериозно направено, врата-тип касов от 20 см. бетон и желязо. Вратите на мазетата представляват дървена решетка- направени са така, че в случай на нужда се измъкват от пантите, носят се в скривалището и играят ролята на нарове.

На следващия ден ни чакаше Италия.

[drago varvar]

От: До Женевското езеро и Тоскана

Абе друго си е да четеш хубав пътепис, с големи снимки

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

... с големи снимки

За което благодаря за помощта. За съжаление се оказа, че предните постове не могат да се пипат - исках да променя формата на снимките. В другия форум става, но тук не ми дава.

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

ДЕН 8 Vevey – Cerrageto (Italy)

Днес трябваше да стигнем до това малко селце, което се намираше в северната част на Тоскана – един район който повече прилича на нашите Родопи, отколкото на типичния тоскански пейзаж с кипарисите по входа именията и ролките слама. Защо точно това село? Ами първата причина беше, че разстоянието до онази част на Тоскана, където искахме да останем 2-3 дни (и бях резервирал хотел) беше доста голямо – примерно близо 1000 км от Вевей - и упражнението беше безсмислено. А под „онази част” имам предвид района около и под Siena – на юг и югоизток оттам ,където са наистина най-впечатляващите пейзажи.

А втората причина беше чиста случайност. Докато разработвах маршрутите попаднах на един колега от европейски форум , който има много репортажи за Тоскана, при това написани в неповторим стил. Аз изчетох доста и това беше много полезно, защото си съставих картина къде искам да мина приблизително и какво има там. Та той споменаваше за един ресторант, който също е и хотел тип къща. Казваше се Villa Verde, беше пуснал координатите и аз реших, защо пък да не спим там. Колегата съветваше като идем в ресторанта да кажем на Роберто /управителя/, че сме познати на колегата и че сме гладни. Abbiamo fame. Voremmo essere satolli

Та аз пуснах един и-мейл на Роберто от Вевей може ли да преспим една нощ, той ми отговори нещо на италиански, което ми звучеше като „да” и въпроса го решихме бързо.

Сутринта тръгнахме. Скоро не бях споменавал за дъжд, но малко след като напуснахме езерото започна. Хайде обличай екипи…



Пътя минава през прохода San Bernardino. Не е много висок, но все едни 1500 м. си имаше. Красиво е там. Превалихме прохода /тунела е платен/ и се озовахме в Италия. Изведнъж нещата станаха различни. Преди прохода времето беше мрачно със ситен дъжд и ниски облаци – снимката отгоре. След тунела изведнъж просветна е не след дълго се показа и слънце.



Това беше само след 10-на километра надолу. Термометъра уверено се покачваше и ние захвърлихме ненужните дъждовни екипи. Качихме се на магистралата, минахме покрай Генуа и La Spezia /известната магистрала със стотиците тунели/ и при Aulla влязохме по малките пътища. Тоя път през тунелите никога не съм го харесвал, но иначе трябваше да имаме още един ден път по малките пътища. Пейзажа стана по-планински и наистина имаше доста прилика с Родопите. Пътя беше бавен, а разстоянието за деня доста, но аз обичам такива пътища От този ден нямам много снимки, а и не са нещо особено.

Стигнахме привечер. Района наистина беше нетуристически, но това ми харесваше – както споменах, аз не харесвам местата, където ходят тълпите туристи. Намерихме Villa Verde и се представихме на Roberto. Настани ни и по някое време слязохме да хапнем. Проучихме менюто и като дойде Roberto да вземе поръчката му споменах, че еди-кой си ми е препоръчал мястото и ми е задочен приятел. Макар, че човека много слабо говореше английски, мисля, че разбираше. Та Roberto като чу това, мълчаливо прибра менютата, усмихна се и каза нещо на италиански, което не разбрах, но ми звучеше добре. Поне стана ясно, че той ще се погрижи за менюто.



Оттук насетне само ни носеше без да ни пита – първо червено вино, което се оказа чудесно, после предястия, които също бяха много вкусни.



Спагетите бяха с манатарки и други неща, равиолите също имаха гъби и някакъв фантастичен сос. Страхотно. После поднесе свински „ескалопини” с гъбен сос и отделно картофи. Уникално. Рядко припадам по ястия, но определено по общо мнение това беше най-вкусната вечеря по време на пътуването. Накрая жена ми хапна и някакъв десерт, който също каза, че е перфектен. За пореден път се убедих, че Италия ми харесва и се чувствам добре. Не само яденето, има е нещо, което ми създава първичен комфорт. Примерно това място съвсем не беше лъскаво, нито скъпо, едно затънтено село, което не е и туристическо. Но се чувстваш комфортно и всичко, което направят е вкусно.. Това е сайта - http://www.albergovillaverde.com/dintorning.html
Със сигурност искам пак да го посетя това място и опитам от гозбите на Роберто

След като приключихме, решихме, че след такава обилна вечеря се полага малко разходка. Оказа се, че днес е празника на селото. Намерихме къде е центъра лесно по шума от музиката и глъчката.



Селцето беше типично – разположено на стръмно, центъра и църквата на върха, каменни стари сгради и калдъръм.





Яденето беше приключило, а начина на организирането му е интересен. Плащаш вход 16 евро и ходиш на определени места, означени със стрелки, , където пред съответната къща има хапване – от предястия, през основно до десерти. Продаваха за пиене всичко на една шатра. Ние си взехме по едно и седнахме да погледаме. Имаше водещ и музика и хората се веселяха и танцуваха, имаше и доста дечурлига. Със сигурност не бяха хора само от селото, но основно според мен бяха местни. Направих неволно сравнение с нашите села и хората там и нещо сравнението не беше в наша полза.

Така завърши деня, уморени, сити и доволни се оттеглихме в покоите на Villa Verde.

[izoidesi]

От: До Женевското езеро и Тоскана

Невероятен разказ колега,маршрута също.Отдавна живеем в Италия и все се каня да направя една обиколка като вашата,но сега вече съм сигурен че през следващата година(живи и здрави)ще се поразходиме на там.Няма да е с мотор,но ще бъде с микробус и ще бъде като семейна екскурзия.Очаквам с нетърпение продължението и още снимки,поздравления.

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

....Отдавна живеем в Италия и все се каня да направя една обиколка ................

Ех човече, та ти си в центъра на Европа, на нас ни трябват 1-2 дни за да стигнем до там . Стягай буса и тръгвай. Хубаво е да се пътува, места има навсякъде хубави.

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

ДЕН 9 Cerrageto – Volterra-San Galgano – Monticiano- Sovicille

Днес вече трябваше да се потопим н недрата на същинската Тоскана. Тук искам да поясня, че при предишното наше пътуване в този район бяхме посетили част от забележителните туристически места в района – Флоренция, Siena, Sam Gimignano, Pisa. Така, че сега бях набелязал нови по-малки обекти.

Сбогувахме де с Роберто и потеглихме сутринта от Сerrageto в посока Volterra. По пътя бях отбелязал да снимаме един много красив каменен мост – Ponte Maddalena до Borgo a Mozzano (43.984989, 10.553444).





Ето го и моста – наистина е впечатлителен с тази тиха вода под него, която му прави огледално копие.

Продължихме на юг. Естествено , малко преди Volterra заваля. Облякохме екипите, разбира се и по някое време стигнахме, а дъждът съвсем намаля. Най-тъпото нещо е да разглеждаш забележителности с каска на главата и яке в ръцете, с екипа за дъжд под който си добре запотен. Всъщност в такива случаи нищо не ми се разглежда.

Набутах се почти без да искам в старата част, която по принцип е с ограничен достъп , освен за живущи. Паркирах на една по-забутана уличка, с надежда, че няма да ме забележат полицейските. Не бях много наясно , но според мен нямах право да спирам там. Нейсе, нито ми се търсеше място нито ми се тръгваше под дъжда да гледам старини.







Тръгнахме, дъждът съвсем спря и почти излезе слънцето. Volterra е стар етруски град със съответно оформения град-крепост.



Тази гледка се разкри от кроя на крепостта.





Типични пейзажи от града. Всъщност типични за целия район. Като минеш през 3-4 подобни града общо взето другите няма с какво да те изненадат. Красиви каменни сгради, катедрала, площад, кафенетата и малки ресторанти, тесните и съзнателно направени криви улички (стрелите от лъковете не могат да летят накриво…) и много туристи. Специално във Volterra си бяха доста. Между другото Тоскана има територия около 20 % от тази на България с близо 28 000 км пътища. Годишно там минават към 10 милиона туристи. И пътищата са им прекрасни.

Хапнахме на бързо за да продължим. Аз без да искам си поръчах най-страхотния сандвич от години насам- прясно изпечена много тънка кора от тесто за пица, а отвътре загънати два вида сирена, прошуто и салати. Уникален вкус - нещо толкова просто и едновременно вкусно.



Така изглеждаше Volterra от пътя, като напуснахме града. В този район населените места се правят винаги на върха на хълм. Хубав град.

Тръгнахме на изток посока Castel San Gimignano, но преди този град се отклонихме на на юг по шосе SP52 по посока Casole d’Elsa, който минахме транзит. Всъщност оттам ни преведе г-н Зумо по пътя за следващата цел – църквата в San Galgano. Пътя е третокласен или най-много второкласен, не знам техните класации, но е уникален. Меки завои като за трета, прекрасен асфалт, малко движение. Обичам пътищата на Тоскана. Отвреме-навреме издавах възгласи под каската – три години съм ги чакал тези завои !

[IMG] http://media.snimka.bg/9159/024573639-big.jpg?r=0 [/IMG]

Особено третокласните. Обожавам ги. Снимката не е моя, но на места имаше и такава серия завои. Аз не съм спортен карач, но взех да се отпускам и да лягам все повече. Боже какъв кеф !!

И така напред към San Galgano, под ситния тоскански дъжд. Но преди това малко история за това място, която наскоро изрових по Интернет. За мое съжаление, това го прочетох след връщането ни, а е хубаво когато човек ходи някъде да знае какво гледа.



Та това е било някъде в 11 век. Историята се върти около църква, рицар и меч забит в камъка. Само че мястото не е в Камелот, а Montesiepi в сърцето на Тоскана. Рицаря не е Артур и мечът не е Ескалибур. Твърди се, че тази мистерия се пази повече от 800 години в някаква книга добре скрита, която би могла да разбули и други тайни, като например за свещения граал. Та въпросният Galgano Guidotti се е родил в близкото градче Chiusdino през 1148 г., единствен син. В младостта си водил доста разпасан живот до 32-та си годишнина, когато Архангел Габриел се появявил в съня му и му казал да го следва. В съня си Галгано получаил заповед от 12-те апостоли да построи кръгла църква в Montesiepi и да се оттегли там до живот. Никой не успял да го разубеди. В Montesiepi Галгано веднъж в прилив на енергия забил своя меч в земята и мечът чудодейно потънал в камъка. Ситуацията породила сензация и много поклонници започнали да прииждат, искайки от Галгано да върши чудеса. Твърди се, че преди канонизацията му през 1185 са извършени 19 чудеса от него.

През 1190 френски писател написва история за крал и негови сподвижници, които живеят в търсене на мистериозен обект, наречен Свещен Граал. След няколко години друг немски писател разказва история за Пърсивал. Двете истории имат много сходни елементи въртящи се около меч забит в камък Има много съвпадения и поразителна прилика в живота на Галгано, както е описан когато са го направили блажен, и Пърсивал. Има индикации, че в Montesiepi е възможно да е скрит граала. Твърди се , че има тайна подземна пещера, разкриваща се само с преместването на един камък от земята. Никой досега не е успял да го открие, но всъщност остават съмненията, че Галгано и Крал Артур е един и същи човек.

Това което е интересно в историите за кръглата маса, че в началото някой си Галвано /името е много близко/ е играел много важна роля в кръглата маса и е бил признат като първи рицар. След това постепенно с еволюирането на приказките и историите името постепенно изчезва, тъй като историите не са имали нужда от този рицар. Това което е ясно, че в приказките за кръглата маса мечът Ескалибур често присъства в ръцете на Галвано и мистериите не спират дотук. След смъртта на Галгано се построява кръгла църква, което по мнението на учени представлява истинска книга от камък и който успее да я прочете, ще узнае тайната на Граала

Нашия човек Галгано умира 1181 г. и църквата го произнася за светец. Вярно е, че Свети Галгано не е бил от най-тачените светци през онези години, защото да забиеш меча си в земята не било това, което църквата очаквала от един светец.

През 2001 г. университетът на Павиа е потвърдил, че сабята е действително от 12 век, дотогава се е смятало , че това е фалшификат. Загадката на Сан Галгано явно ще си остане мистерия и лежи непроницаема някъде в архивите по канонизацията му, пазени на сигурно в Сиена. Загадка за вечността ? Това което изглежда много вероятно е, че митът за Крал Артур е откраднал напълно историята на този тоскански светец и вероятно истинския меч е в Тоскана.





И така ние не знаехме нищо от горната история. Разхождахме се с каски на главите и шушляците като някои извънземни и не знаехме какво да гледаме. Всъщност горната снимка е от базиликата.Ръмеше и не смеех да сваля каската, защото след това като я сложа на влажна глава става кофти. Въпреки, че ми се беше леко скапало настроението, се чувствах много спокоен. Изглежда мястото наистина имаше нещо по-особено. Всъщност ние минахме с мотора покрай църквата, която беше на високото , но така и не влязохме. С екипите за дъжд не ми се гледа нищо.

Е, това ще ми е за урок да чета предварително. Явно ще трябва някой ден пак да посетим това място, като подчертавам, че ще го направя с удоволствие. Така , че продължихме към Monticiano, което беше съвсем наблизо.





Нищо не бях чел за него, но ми харесваше името. Беше неделя и съответно нямаше никой по уличките. Цареше някаква патриархална тишина. Искахме да пием кафе, но хубавата tratoria в стария град беше затворена. Все пак беше неделя следобяд.



Типичен град от района. Укрепление, една-две църкви, градската стена, прекрасна гледка и 2 хиляди години история. Nothing special.

Беше време да намерим и хотела, в който бях резервирал 2 нощувки. Намираше се близо до селцето Sovicille всред лозя и слъчногледи. Така поне беше на снимките. Намерихме го лесно с помощта на верния ми приятел Зумо и се оказа, че всичко си беше така.



Вляво, в далечината се вижда хотела и още някакви къщи.





Това е в самия хотел

Разтоварихме, настанихме се и аз се върнах да наместя мотора под навеса. Паркинга беше леко наклонен, с естествено земно-трошливо покритие, имаше и вади издълбани от дъжд. Миг невнимание и мотора направо се срина наляво, въобще не разбрах какво стана. Аз успях да отскоча встрани. Направих напразен опит да го вдигна, но после видях наблизо градинаря и го повиках. Той беше африканец и се опули здраво, ама аз му викам давай по-бързо, че тече бензин. Вдигнахме го лесно с общи усилия. Тежко добиче е Варадерото и не знам как бих се справил сам. След това разгледах мястото. Явно предната гума е попаднала в леката вдлъбнатина на вадата, вероятно и аз съм пипнал леко предната спирачка – и готово.



Ролбара обаче си беше свършил перфектно работата – по мотора всъщност нямаше никакви поразии.



След това отидох до басейна и се натопих с удоволствие. Гледката си заслужаваше. Горе-долу така си представям рая – лозя, завои, слънце…

Починахме малко и се разходихме към един километър до единствената пицария в района – всъщност тя обслужваше вечер няколкото малки хотела в района, защото нашият хотел на практика предлагат само закуска, напитки и сандвичи. Излишно е да споменавам, че храната беше супер, поръчахме някакво предястие, винце, бира. Моята пица proshutto e fungi беше превъзходна.

Хайде, лека нощ.

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

ДЕН 10 Обиколка по областта Val d’Orcia - Montalcino, San Quirico d’Orcia, Pienza, Montepulciano

Днес програмата включваше обикаляне по типично тоскански градчета в областта Val d’Orcia - една много характерна област като ландшафт за Тоскана и според мен най-красивата. В голяма степен си приличат с Chianti, което е по на север между Флоренция и Сиена. Може би действително тук разликата е в повече отворени пространства, когато се качиш на някой хълм на върха на град, погледът ти стига много километри напред през други по-малки хълмове, които отдалече изглеждат много шарени от засадените лозя, маслини, тисове и какво ли не още. Ето тук има за района - http://www.valdorcia-info.com/

Първата спирка беше в Montalcino. Градът датира откъм 12 век, поне тогава е построена една от църквите.



Разположен е доста нависоко и това открива прекрасна гледка към околните долини, които са заети основно с маслини и лозя. В средните векове се е славел като център на производство на кожени изделия от високо качество.Разходихме се по историческия център, който много ми хареса.





Както виждате днес се очертаваше слънчев ден и всичко изглеждаше много по-различно.



Градът е прочут и с известната марка вина Brunello di Montalcino – малко повече тук - http://en.wikipedia.org/wiki/Brunello_di_Montalcino
На горната снимка се вижда едно от многото магазинчета , в които се продават различни вина от тази марка. Аз си взех една бутилка, с намерението довечера да го пробваме.



Това е типичен магазин за сувенири.



Красивата стена на крепостта. Вижда се плаката за jazz and wine – града и известен е като център на музикални прояви. Въобще направи ми впечатление , че по всички градове имаше непрекъснато рекламни плакати на всевъзможни музикални и други прояви. Култура, култура-а…



Тук до мен са паркирали две от типичните италиански триколки.

След това поехме към San Quirico Val d’Orcia, което е едно от местата определени от ЮНЕСКО за световно наследства. Малко повече тук - http://whc.unesco.org/en/list/1026
Другите в Тоскана са Пиза, Сиена, Флоренция и Сан Джиминяно – всичките ги бяхме обиколили предния път, когато идвахме тук. В този район има няколко града, чиито имена завършват на d’Orcia .





По пътя се редяха ето такива пейзажи.







Ето ни на място. Всъщност града се оказа много приятен, чист и най-вече нямаше тълпата от туристи, които те развлачат по улицата.. Имаше си всичко характерно и беше някак много подреден. Това бил считан за идеално укрепеният град през средновековието. Построен е наново през 15 век по времето на Папа Пий, като по негова заповед един архитект се развихрил да строи здраво. На един етап като му представил сметката, папата хлъцнал, но продължили строителството.





По-долу следват два типични пейзажа от района





Това са и въпросните ролки със слама, които неизменно присъстват в пощенските картички.



Това е магазин за вино и сирена.Вътре като влезеш почти можеш да припаднеш от уханието на сирена и още нещо. Аз си взех парче pecorino – характерно италианско твърдо сирене, което да прави компания на бутилката brunello, която купих по-рано. Хапнахме набързо и продължихме към следващия град – Pienza.





Това са снимки от Пиенца. Пихме кафе на площада и беше много приятно. Междувременно докато пристигнем преваля дъжд, но спря бързо.



Това се виждаше от стената на града

Накрая остана да минем и през Montepulciano.







Той се оказа доста стръмен и не толкова малък колкото предишните градове. Едвам намерих къде да паркирам мотора, нямаше много места от тези за мотор В това отношение Италия е благословена, който е бил там с мотор знае, че навсякъде има безплатни места за паркиране на мотори.



На един от площадите група музиканти загряваше, явно щяха да свирят по-късно. Поразходихме се още малко и се върнахме при мотора. Беше време да обръщаме към хотела.

Днес беше всъщност един прекрасен ден. Като започнем от това, че почти нямаше дъжд, ние обиколихме едни от най-красивите малки градове на Тоскана – зоната южно от Сиена. Установих, че там е едно от местата на тези типични тоскански пейзажи – именията с кипарисите, полята с лозя и маслини, нагънатите хълмове и малките градове, кацнали на същите хълмове, със съответните крепости, църкви и т.н . Въобще вече имам представа къде са по-впечатлителните райони на Тоскана и къде не си заслужава пътя. Ама то става с проба.



Прибрахме се в хотела по залез.



Беше се смрачило и а-ха да завали. Искахме да спим и трета вечер там, но се оказа заето всичко. Бяхме проверили наблизо в един друг хотел, който повече приличаше на къща за гости, където имаше места и на следващата сутрин щяхме да се преместим. Вечеряхме в същата пицария и отново всичко беше вкусно. Днес беше един хубав ден.

[izoidesi]

От: До Женевското езеро и Тоскана

Не знам с какъв апарат снимате,но снимките са невероятни.Супер обиколка,да не му се тръгва на човек от там и при тия вина и сирена!!!!!! Завиждам ви,ако имате някъкви затруднения или каквито и да било проблеми с езика,мога да помагам(по телефона на номер 0039 3206052599-Христо).Аз съм в Милано,някъде в темите за пътуване в Европа съм писал,че предлагам помощ за съфорумци и имам две места за преспиване с гараж за мотори.Приятно пътуване и очакваме с интерес всички подробности и снимки.

[ВладиЧ]

От: До Женевското езеро и Тоскана

Много интересно пътуване!
Ама тая кръглата църква без покрив нещо изглежда правоъгълна...

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

Много интересно пътуване!
Ама тая кръглата църква без покрив нещо изглежда правоъгълна...

Е , това беше въпросът, че не стигнахме до кръглата...

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

ДЕН 11 Морето

Днес решихме да посетим крайбрежието на изток. Впоследствие се оказа не чак толкова добра идея, но човек откъде да знае. На всичкото отгоре нямам и много снимки, че то нямаше и какво да се снима толкова.



Сутринта събрахме багажа и се пренесохме в другия хотел. Беше всъщност една голяма къща и по-малко приличаше на хотел. Изглеждаше много приятно място. Оставихме багажа и тръгнахме. Другаря Зумо беше начертал някакъв маршрут към морето, който ми изглеждаше приемлив. Тръгнахме по типичния тоскански релеф и приятните завои. Времето беше хубаво.

В един момент обаче пътя беше преграден с бариера, явно поради ремонти беше съвсем затворен. Аз поех на едната посока и дадох преизчисление на маршрута, но г-н Зумо отново се опита да ме върне оттам, смятайки, че аз съм заспал и съм се отклонил. Продължих спора със Зумото, но той беше упорит. Тогава погледнах една подробна карта на Тоскана, дадох му 2-3 междинни обиколни точки и той склони най-сетне да промени маршрута. Обиколката обаче се оказа доста дълга, а пътя – бавен. Влязохме в някакви гори и не че пътя беше лош, но все пак се придвижвахме бавно, а нямаше от хубавите завои.

В крайна сметка пътувайки сума време стигнахме морето. Да ама оттам започна нова серия изненади. Бяха построени нови пътища, които въобще ги нямаше в картата на Зумо-то и пак настана суматоха. В крайна сметка стигнахме някакъв плаж с прашасал паркинг. Оказа ,че няма душове и кабинки за преобличане



Жена ми се разходи по брега, колкото да и мине мерака. Аз хич не си дадох и труда да ходя. Беше влажно и топло и по общо мнение беше най-добре да се връщаме. Не си струваше пътя, но какво да се прави, друг път ще зная.

Поехме обратно. Преди това забелязах на по-едрата карта, че съм имал доста по-пряк път на идване, но е трябвало да го видя на тази карта, а не на подробната. След час пак се върнаха хубавите пейзажи и разхлади. Минахме пред градчето Colle di Val Elsa, което беше на път за хотела. Намира се източно от Volterra.







Беше приятно в историческия център, пихме кафе на един площад и поехме обратно към хотела. По пътя , естествено, отново се изсипа един дъжд, така ,че пак обличане на екипи…



Така изглеждаше двора на къщата, където спахме.



Най-сетне дойде ред на бутилката вино и сиренето, което бях взел предния ден. Хубава снимка, вижте как добре си отиват. Виното беше чудесно. Ей такива прости неща обичам – бутилка Brunello, парче сирене Pecorrino и гледка към хълмовете на Тоскана.

Вечерта се оказа, че любимата ни пицария има почивен ден. Бях пил достатъчно за да не карам мотор, така, че продължихме пеша до съседното село Sovicille – към 4 км. Там намерихме тратория, хапнахме добре и после от 4-5 километра за храносмилане. Бях готов за здрав сън. По пътя обратно в тъмното видяхме много странни гробища. Представляваха нещо като жилищен блок, явно с малки отсеци, където се слагат урните и свещите. В тъмното и далечината наистина приличаше на жилищен блок, в който някои стаи светят, други не. Всъщност доста зловещо, ако трябва да се поразходиш там, не е ясно кой ще ти отвори…

На следващия ден трябваше да се разделим с Тоскана и да поемем обратния път към България – нещо което винаги предизвиква смесени чувства у мен. А иначе аз мога с месеци да си пътувам по Тоскана.

Решихме да спим във Верона и да разгледаме града вечерта.

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

ДЕН 12 – Verona

Сутринта тръгнахме в прилично време, след добра закуска в къщата. Беше слънчево и нямаше изгледи за валежи. Тръгнахме навреме и по пътя не издържахме изкушението се отбихме до Castelinna di Chianti





Това е малък град, намиращ се на север от Сиена, преди да се стигне Флоренция. Всъщност там бяхме преди 10 сутринта и някак градът още не се беше събудил. Интересното беше, че качвайки се нагоре към града – той се намира към 700 м. надморска височина- пейзажа се промени коренно. Появи се чудесна борова гора, нещо нехарактерно за пейзажа по-на юг.

Продължихме по магистралата, за която като всяка магистрала не може да се каже много. Освен това, че около Флоренция и Болоня е много натоварена. Често има тунели, задръствания около градовете и се пътува сравнително бавно. Въобще досада.

Пристигнахме към 4 часа с идеята да си търсим хотел. В Зумото имаше много хотели и апартаменти, но първите ми два опита нещо не сполучиха. Втория път ме заби в идеалния център, където според мен само с пропуски може да се движиш. Хубаво, че видяхме паркинг за мотори, където спряхме за да обсъдим какво правим по-нататък. То пък се оказа че сме на най-възловото място. Оставихме мотора и тръгнахме да се разходим пеша.



Това е площада и съответно беше пълен с хора. И не само там. Туристите бяха навсякъде и си беше блъсканица, което не е любимото ми занимание.







Къщата на Жулиета е съответно култовия балкон. Продължихме разходката, с идея да си търсим хотел, макар, че точно там цените бяха подобаващи. По съвет на една госпожа тръгнахме към туристическия център да проверим там за хотел. Той се намираше на още 15-на минути ходене и нещата там се оказаха съвсем организирани. За нула време ни намериха хотел на съвсем приемлива цена, който след това се оказа на по-малко от 10 минути пеша от Арена ди Верона.

Тръгнах да плащам и се оказа, че портфейла ми го няма. Обърнах три пъти якето и чантата за резервоара – двете места, където го държа – но портфейла го нямаше. От якето не можеше да изпадне, защото джоба се затваря сам с велкро, така че и монета не може да мине. Изведнъж си спомних, че когато плащах последно магистралата, го сложих в прозрачния джоб на раницата – там където се слага пътна карта да я гледаш. И също така по спомени не го затворих ципа. И като пристигнахме аз взех раницата и тръгнахме да се разхождаме. И джоба сочи надолу, тоест ако е отворен от клатенето нещо което е вътре спокойно може да изпадне.

Побеснях на глупостта си. Вътре , освен малко пари и кредитните карти, бяха шофьорската ми книжка и талона на мотора. Много лошо. И ако книжката би ми потрябвала, само при нарушение или ПТП, то талона спокойно може да го поискат примерно на сръбската граница. Моля, нямате талон ? Ако обичате оставете мотора тук за справка, вие сте свободен и т.н мисли ми се завъртяха в главата. Просто го виждах мотора заседнал с месеци някъде, откъдето може и да не го видя. Тръгнах назад по същия път с нищожната надежда да намеря портфейла. При тази тълпа по улиците беше невъзможно да остане незабелязан, но трябваше да пробвам. Естествено нищо не намерих. Стигнахме мотора и настроението ми се скапа окончателно. Обадих се да блокирам картите, да няма инфекция поне там.



Намерихме хотела и се настанихме. Попитах на рецепцията какво бих могъл да направя, жената ме посъветва да ида до близката полиция. Нещо хич не бях ентусиазиран, но реших все пак да се разходя до там. Не можех да си намеря място от яд. Тръгнах пеша към най-близкия пункт на полицията и го намерих лесно. Момчето, което дежуреше на входа не знаеше английски и 5 минути се обяснявахме напразно какво искам. Накрая влезе, явно при дежурния и след малко се върна и каза да почакам. След малко ме извикаха и влязох при началника, където му разказах какво ми се беше случило. След като ме поразпита отиде до съседната стая и се върна с един плик. Попита ме какъв е портфейла и какво има вътре. После за мое огромно изумление извади от плика моя портфейл !!! Вътре бяха всичките документи, без парите естествено. Беше един от тези моменти, когато гледаш и не вярваш на очите си. Някакъв турист го предал на полицай, намерен недалеч от мястото, където тръгнахме. Офицерът ме разпита какъв ми е мотора, къде съм тръгнал, та се разговорихме. На изпроводяк ми подари и един справочник за Верона, а на мен ми идеше да го разцелувам. Накрая ме попита дали не съм от българските спецчасти, защото в ентусиазма си така му стиснах ръката, че му спря усмивката.

Прибрах се в хотела без да бързам. Леко заръмя, но какво от това, важното, е че имах документи в джоба. Решихме да излезем на разходка по Верона. Между другото хотела се намираше на много стратегическо място, на максимум 10 минути пеша от Арената и беше на прилична цена.



Това е нещо като голям площад пред Арена Ди Верона, пълен с ресторанти.





Самата Арена е много красива отвън, а вечерта на нощно осветление също беше впечатлителна. Този месец почти всеки ден имаше опери – мисля, че беше месец на Верди. Продължихме с разходката по стария град.



По някое време стигнахме една базилика – Света Анастасия мисля че се казваше, отвън не беше нищо особено, но отвътре беше много впечатлителна.







Стигнахме реката, от която се разкриваше чудесна гледка, като търсехме подходящо място за хапване.



Това е снимка от към моста, а ние седнахме в една тратория на брега на реката – там където се виждат чадърите. Беше приятно , пийнахме бира и вино, със съответните италиански атрибути.





Верона се оказа красива нощем.







Това пък е паметник на Шекспир.. Помотахме се още малко отидохме да лягаме уморени след днешния емоционален ден.

[Sotislav]

От: До Женевското езеро и Тоскана

ДЕН 13 и 14 – Обратно към дома

Да-а, дойде време да се прибираме у дома . Връщането от Европа в БГ с по пътищата винаги е предизвиквало у мен смесени чувства с бавното потапяне в Балканските нрави и действителност, може би защото пътуването с мотор носи винаги много по-наситени усещания за околния пейзаж и хората в него. Някой беше казал, че всяко пътуване е едно малко умиране, но всеки обича да пътува, а и да се прибира жив и здрав.

Днес решихме да караме до добре познатия ни хотел в Славонски Брод – разстояние, което като дължина не бяхме покривали – към 700 км. Тръгнахме в прилично време и въпреки, че пътя беше магистрали скоростта хич не беше висока. Имаше много задръствания около входовете на градовете и си имаше участъци, където си карах на първа. През другото време пък навивах масура колкото ми позволяваше спътника. Жена ми поиска да минем през Триест и аз нямах нищо против. Там сме минавали няколко пъти и все ми е било приятно.





Хубавото беше, че нямаше дъжд, така, че пристигнахме в добро състояние на духа. Минахме покрай замъка Мира Маре и по крайбрежната стигнахме до центъра, където естествено имаше определен паркинг за мотори. Обичам Италия.





Поразходихме се малко, седнахме на едно бистро да хапнем. Направи ми впечатление как се променят нещата в сравнение с Тоскана – пиците , спагетите бяха други. Че и хората. Но храната в Тоскана ми хареса повече , отколкото във Верона или Триест.

Решихме да поемаме обратно. Пътят до Славонски брод го минахме бързо, на няколко пъти се опита да вали, но не стана. Спахме в добре познатия ни хотел и на сутринта продължихме към София.

Имаше задръствания по границата със Сърбия от турските ни съседи, тръгнали и те да се прибират. Бяха плътни колони по границите , но на някои места успях да се предредя доста, така, че минахме с неголямо забавяне. Преди Белград обърках пътя и взех по така нареченото околовръстно, вместо през града – не го правете, пътя е скапан и не е околовръстен. Малко след Белград ни заваля дъжд, което съвсем смрачи настроението ми. Преди Пирот изгря слънцето, а този път не пропуснах да видя и култовия надпис Welcome in Pirot, избелял от годините вече. Стигнахме и до добре познатите будки на Калотина, за да установя, че пак са с мръсни стъкла.

Стигнахме и София – за да установя отново, че в родния ми град се шофира по най- нелогичния начин в Европа. Не знам защо.





Най-накрая паркирах там, откъдето започна пътешествието ни. Според г-н Зумо бяхме минали точно 5055.5 км.

*******************************************

Е, с това завършвам , беше ми приятно да си припомня тези две седмици. Нашето малко пътешествие завърши успешно. Не можахме за видим мармотите в Алпите и меча на Свети Галгано, но това ще е повод да се върнем пак по тези красиви места. Казват, че след дълго пътуване, човек никога не се прибира същия и най-вероятно е така. Всъщност ако трябва да бъда искрен, пътуването не е съвсем приключило. Димо беше споделил нещо подобно и аз съм съгласен с него. Минаха вече няколко месеца откакто се прибрахме, а понякога вечер, като затворя очи в леглото аз все още продължавам да се рея по острите дъждовни завои на Алпите и меките хълмове на Тоскана.

Безаварийно пътуване на всички и до нови срещи.