Непозната земя

[Мария]

След невероятно цветния разказ на Бойко за цивилизована Европа искам да ви върна в милата ни и дива Родина.

Непознатата земя на белите чешми – далече е и твърде интересна, за да отидем само за 2 -3 дни и достатъчно близо, за да и отделим повечевреме. Това беше първата ни обиколка в тази част на България. В начинанието сме 3-ма – Иван (Ivan_J), Росен и аз. Този път ще се возя; при Росен; ще зяпам настрани, ще измислям маршрута и ще давам акъл. Срещата ни е в Събота в с. Стрелково. Иван и аз имаме извесна представа какво ни чака, защото предварително сме се уговорили какво ще търсим. Росен няма никаква. Опитах да го поподготвя, но той не вникна в скрития смисъл на моите думи. Предстой ни да обикаляме из две от сухоречията на Добруджа, търсейки местата, за който съм чела, тези за който ще ни кажат местните, навирайки се във всяка дупка, до която стигнем.
Табан и Суха река – древни реки пресъхнали към края на 18 в. оставили след себе си скалисти каньони, природни феномени и хилядолетни тайни.
Срещата ни е в подножието на „Баджалията” – най-значителното от петте пещерни светилища, разположени по поречието на Табан, посветени на трако-гетския бог Залмоксис. Култовият комплекс, обхващаш 4 км. включва още олтари, култови площадки, скални ями, подземни галерии и могили от културни напластявания.
Жегата е смазваща.
„Баджалията” е естествена пещера, до която се достига по изсечена в скалите стръмна пътека и тунел. До пещерата изкуствено е оформена голяма ниша, която без съмнение е била храмовия олтар, за което свидетелства и могилата от културни наслоявания под олтара (керамични съдове, животински и човешки кости), образувана в следствие на жертвоприношения

.






Над пещерата разглеждаме култова яма – символичен гроб, няколко по-малки пещери и други скални изсичания, а срещу нея, на висока скала има заравнена площадка с дълбок жлеб, ориентиран север-юг.



Събличаме дрехите до възможния минимум, пренареждаме багажа, предвидливо връзваме всичко тежко най-отзад и поемаме на север по дъното на сухоречието.











По някое време достигаме село Войново и О! каква благодат – чешма. Чешмите тук имат собствен облик – изградени от големи дялани камъни, боядисани в бяло, с дълги корита и „кули” над чучурите. И въпреки сушата и жегата дебита е голям, а водата студена и бистра –не са много районите, който в края на август могат да се похвалят с чешми с такава вода.





Отново се връщаме се в Табан, но този път през с. Попрусиново, защото там е „Киринджика”



Ето и какво ни е запалило да отидем (на кратко) – „В основата на карстов венец се намира обширно помещение ….. В източната половина старателно е оформена правоъгълна площадка с врязан жлеб …Забелязват се петна, измазани с жълта глина, които са силно опалени. От дясно е оформена ниша олтар… В дясно от олтара, на ръба на скалния венец започва тясна наклонена галерия с дължина 6,50 м, по която се достига до вертикална шахта. Тя се спуска в естествен пещерен лабиринт, където най-обширна и подходяща за обитаване е югозападната част. Тук се намира широк отвор с поглед към сухоречието, а до него е изсечена малка ниша олтар. В подножието на скалния венец е регистриран културен пласт, наситен с керамика, който датира между 7-5 в. пр.Хр. до 3-4 в.сл.Хр.”
Намираме мястото. Посещението ни започва с чоплене в културния пласт, след което се качваме до пещерата. С известни усилия успявам да различа описаните по-горе структури, но за мое голямо разочарование не можем да стигнем до галерията – високо е.







И тук, в този мой объркан разказ, идва ред да разкажа за скалите - те са много стари, сиво- сини с мъх по тях, варовити са със следи от морски миди и кости на риби. По тях има Мумие – в изобилие. Наричат го още „сълзите на каменните великани”, планински балсам, природен антибиотик. От трима ни Иван най-много се запали по него. Това е природна течност позната още от древността. Участвало е в средствата за мумифициране, смятало се е за универсално лечебно средство и за еликсир на живота.



Събрахме малко безсмъртие и от тук нататък навсякъде го търсихме това мумие - колко е, какво количество, какъв му е цветът – асфалтово черното е най-старо и лечебно; регистрирахме и му вкусовите качества.



Преглътнах разочарованието от неуспеха да стигнем до галерията и за утеха се порових още малко в керамиката и костите и си избрах тясно гърло на съд и една завъртяна дръжка.

И в Попрусиново имат чешма. Тя е с няколко чучура, разположени по дължината и. Четем написаното мраморната плоча и за мен лично тук започна вълшебството на пътуването ни.





Надписът на плочата гласи „Материяла на тази чешма е взет от старата чешма построена от мен Ганчо Стоев когато бях на 108 год. Когато пиети от нея вода не забравайте да поменете и мене
26 Октом. 1907 г.”



Денят е към своя край и е време да устроим лагер. Първо ще напазаруваме, после ще караме по пътя към утрешната ни цел, докато намерим друга чешма, покрай която да спим.
Естествено чешма не намираме. Къщите тук са кирпичени, крайно примитивни, със специфична „архитектура”, със заоблени форми, някои с две или три кръгли колони пред входа, варосани в бяло отпред, с най-често синя украса, а отзад оставени с естествения цвят на керпича. Много ми е интересно да ги разглеждам.

[Мария]

До: Непозната земя

В село Голеш пристигаме по залез. Посреща ни силна музика, мургави хора, прах, мърсотия, дечурлига, прасета и кози.



Питаме за чешма. Упътват ни с готовност. Местните знаят и без да сме им казали, че търсим Сухата река. Тя и чешмата била там. Налага ни се да питаме още 2 пъти за пътя и в крайна сметка не я намираме. Иван я намери по-късно, но вече твърде късно и то по-трудния начин. Ще спим в каньона на Суха река. Мястото е особено, на кръстопът. Разпъваме, палим предпазлив огън, а лунната светлина се отразява в белите скали пред нас.







До 1942 година Суха река е известна като река Ишикли. Извира от с. Изгрев,
Варненско. Допреди 100г. реката е имала постоянно течение, но поради изсичане на околните гори е пресъхнала в средната си и в долната си част. Там има вода само при топенето на снеговете и при поройните дъждове. Тя е развита в окарстени варовици с много пещери, а леглото е осеяно с понори, в който се губи част от оттока. Друга част се губи в пясъци, под които Суха река има подземно течение. По горното си течение реката е текла до 1954 година.
Тук могат да се видят много скални манастири. Ст.н.с.д-р. ист. доц. Георги Атанасов датира скалните манастири по Суха река от късната античност и смята, че това са едни от най-старите скални манастири в Европа. Допуска, че монасите са дошли от Изтока, следствие на персийските нашествия към Сирия и Палестина V-VІ век. В този регион се е подвизавал самия св. Йоан Касиан, който преди това се е възпитавал в монашески добродетели в Египет, след което, около началото на VІ век, е дошъл и ги е приложил в Добруджа. По-късно отива в Константинопол, в Рим и пренася практиката на скалните манастири от Добруджа в Западна Европа, където и днес са на почит като основен стълб на монашеството.

А Неделя беше шарен ден. Ден, на голямото объркване и голямото въртене в района на Голеш, на гостоприемство, на мистика и вярвания, на жега, на ентусиазъм и умора, на чистосърдечни хора, на смях и на раздяла.

На сутринта се върнахме в Голеш – за кафе, закуска и да питаме за пещерата „Гяур” със скалните килии над нея, за крепостта „Деви Боюн”, където при археологически разкопки през 1991 г. е разкрит гроб – мартириум на светец и свързвания с него кладенец /аязмо/ за светена вода. Той е съоръжение със стълбища, галерия и тунел, чрез които на дълбочина от 15 метра се достига до два извора за светена вода. Гробът на светеца и кладенецът се свързват с известния добруджански мъченик св.Кирил Аксиополски. Той е бил посечен при гоненията на християните през 304 година в град Аксиополис /Черна вода/, днешна Румъния, но е погребан в крепостта до Голеш. Мартириумът и аязмотото са били построени по времето на Юстиниан, когато и крепостта край Голеш е била наречена на името на мъченика св.Кирил. Да питаме още за „Козя пещера”, където който влезнел се омагьосвал и не излизал и за пещератя „Яр” , чиято галерия е 100 метра дълга и завършва с огромна зала.
Първо отиваме да си измием очите; и ръцете евентуално.





После е ред за кафе. Спираме до една ограда да питаме, къде можем да пием кафе и да си купим вафли. Стопанина рече „вафли отсреща можете да купите, а кафе ние ще ви направим”
Влизаме в магазина, в който имаше макарони, вафли, веро + още няколко артикула. Смея се и се шегувам:
„ Ако имахме тенджерка можеше да закусвате макарони”
Продавачката: „Ама аз ще ви дам тенджерка”
Иван : „То и котлон трябва”
Продавачката „ И котлон имаме”
А Росен, понеже не е разбрал, че вече сме канени на кафе пита „ А кафе имаш ли?”
По принцип няма, но жената веднага е готова да ни покани и да ни направи, самоче комшията отсреща седи до нас в магазина и защитава правото си на пръв поканил ни J.
И така, седнали сме на малки столчета в двора на тези засмени хора, пием турско кафе и си говорим – кой откъде е, какво прави, за бита им, навиците, обичайте.







Питаме ги – какви сте? Турци сме, тук цигани няма никъде, ама сме и българи. От една майка и от един баща сме. Господ е един, само името му е различно. Как се казваше вашата майка – ааа да, Мария, а нашата е Фатме. Говорихме за политика – „ние всички тука сме за Бойко”
Снощи бях видяла един странен камък над селото и ги питам за него. Настъпва оживление и започват един през друг да обясняват - Казвал се „Язим Таш” - писан камък. Трябваше да си го повторя наколко пъти, за да го запомня и пак не съм сигурна дали е точно така. Този камък ги пазел от градушка, от лоши неща, там правели курбан за дъжд, ако си пожелаеш нещо ще се сбъдне, ако си намориш лицето с водата, която е във вдлъбнатината отгоре ще ти мине главоболието и т.н.
Питаме и за другите неща, който ни интересуват.
Малко по-късно сме до камъка, за да си пожелаем по нещо. Росен го прави гласно, с чисто сърце – малко желание за утрешния ден. Ние с Иван сме се смълчали.





И започва голямото въртене...















Накрая, когато почти сме се отказали и аз вече го удрям на молба да опитаме още малко, от прахоляка към нас приближава прогнил голф с момче и по-възрастен мъж отпред и два металотърсача на заднат седалка. Махвам им да спрат и започваме с въпросите. Те ни показват крепостта – точно пред нас. Ама то там само един кладенец имало, нищо друго – не навлизам в подробности, че този кладенец сигурно е именно гробът мартириум на светеца, описан по-горе. Казаха още, че в кладенецът имало друг кладенец, зарит от „военните” , за да не се влиза вътре. За пещерата „Гяур” не са чували, но пък разказаха за още толкова много интересни неща, че съжалих че не мога да записвам. Даже обмислих дали да не им поискам телефон, другия път да се обадим, но се отказах.
Превземаме крепоста – продълговато възвишение на самия бряг. Представям си как някога водата е текла покрай стените (по-късно се сетих, домакинът ни от сутринта каза, че там, по скалите, има халки, където са връзвали лодките, но за съжаление вече си бяхме тръгнали). Крепостта е хаотично разкопана – навсякъде има дупки, дялъни камъни и керамични плочи, покрити с изсъхнала трева.





Намираме кладенеца и занемяваме. Каменни стъпала спираловидно водят към дупка широка 5-6 метра и дълбока незнам колко.














Веднага разбираме, че така както сме тръгнали с ръце в джобовете и нямаме въже няма как да слезем до долу. Преди години сигурно е можело, но сега стъпалата са се сринали и има непреодолими участъци. Разочарованието ни е огромно.





И тук на Росен му идва ентусиазмът и отсича – отиваме да намерим пещерата. Пътят ни върви покраи слънчогледова нива, а слънчогледите вървят по дъното на долината и нямат край. Накрая пътят съвсем изчезва. Напредваме трудно през плантации от слънчоглед, тръни и марихуана в променливо съотношение – 70% слънчоглед, на 30 % марихуана и обратно. Тръните са 20 % башкъ.














Спираме на 2-3- пещери.





В едната има тясна галерия, колкото да пролази човек. Росен влиза – първо малко, после повече, после изчезва. До някое време ни отговаря, после вече не. Точно ме наляга безпокойство и го чувам, глухо и отдалеч, да си идва. Още не се е показал и започва да разправя на пресекулки – тесни проходи излизат в малки залички и после пак проходи обаче въздухът свършва. А той самият едвам диша със свистене.



И пак се правим на комбайни през слънчогледа. Смущава ни и мисълта дали ще има път да излезнем или ще ни се наложи да се връщаме обратно!?





Накрая виждаме това, което търсим.





Стръмна и тясна пътека в скалите ни качва до някъде, но последните 5 метра до килиите са непреодолими. Наоколо личат дупките, където се е захващала стълба.





Решаваме, че е време да се измъкваме от тук.





И отново сме на чешмата в кафяво прашно село. Топим си краката и правим равносметка на преживяното.




Умората май започва да ни личи

.


Вземаме си довиждане. Иван поема към Варна, ние за София, а след нас остава една съборена ограда и водата да тече.

[Ковача]

До: Непозната земя

Преккрасен пътепис, благодаря!

[Nik Nikolov]

До: Непозната земя

Мария, много си дОбра !
С ударение на О.

Благодаря !

[viki terzieva]

До: Непозната земя

Изчетох го на един дъх с голямо увлечение! Рядко се изненадвам така от нещо по българските земи, но този път ме шашна с място и история. И със снимки и етнография, най-вече

[Мария]

До: Непозната земя

Много се радвам, че ви харесва историята и благодаря за отзивите. Чакаме Иван да сподели своето виждане за случката, защото да си призная пуснах разказа, без да го съгласувам с него.

[Zois]

До: Непозната земя

Евала !
Страшно завладяваща история !

[haki]

До: Непозната земя

Браво,Мария.Страхотен пътепис!Поздрави на оня с брадата до теб,конете му отиват повече

[bochkata]

До: Непозната земя

Благодаря ви за прекрасния пътепис.Много е увлекателен!

[boiko73]

До: Непозната земя

Сега прочетох пътеписа. Уникален е и много добре написан. Снимките също са много, много добри. Не ми хареса само, че постоянно сте бутали Росен да пада за снимка, а трябваше да се редувате. Пази го този мъж, че пак ще идваме на гости . Браво

[Ivan_J]

До: Непозната земя

Да, страхотно си изкарахме. Даже си оставихме за следващия път.
Искам да кажа БРАВО на Мария за добрата идея и на Росен за страхотното му каране на офроуд. Този човек може да закрие темата "офроуд за стругари"

Ето и моята гледна точка:
В началото на лятото намерих стари on/off гуми за старата Хонда, с идеята да бръмча по малко по асфалт и тук-таме по черни пътища. Оттогава навъртях близо 3000 км, карайки предимно сам и по най-забутаните местенца около Варна...

Според последната от много уговорки, срещата беше в 12 ч. в центъра на с. Стрелково. От предната вечер си бях начертал най-прекия маршрут - не обичам да карам по натоварени пътища и да карам бързо. Бях си приготвил 3 часа, за 130 км - имах предостатъчно време да не бързам и да се наслаждавам на пътя.
До с. Орляк виждам няколко самолета, паркирани(как се казва при самолетите ) край пътя и спирам да снимам. Пазача скочи и вместо да ми се скара, както очаквах, ме посрещна с "Добре дошъл", и ме изпрати с "Да дойдеш пак". Явно пътувах в правилната посока



Спрях в гр. Тервел, за да заредя бензин и кроасани. Имах пропуснат разговор с Мария. Звъннах и - " В Русе сме, движим се с 70 км/ч".
Имах късмета пътя напред да е лош, за да не чакам много на срещата.



Уговорката беше в центъра на селото, но аз център не видях и продължих по централната улица. Тя ме изведе при пещерите.

Събякох екипировката и се разходих, докато чакам другите.
След 15 минути пристигнаха - двама рокери в кожени доспехи на ревящ мотор. Не, не бях отишъл на събор, а моите спътници се бяха навлякли като за зима
След кратък стриптийз се приведоха в подходящ вид за катерене на скали при 30 градуса жега и поехме към миналото, водени от нашата екскурзоводка Мария Беше се запасила със солидно количество разпечатки на интересните места.



Докато се уговаряхме през седмицата, пак се зароди спора за или против ГПС и аз се предадох - пред красива жена отстъпвам
Докато обикаляхме из скалите не ме напускаше едно леко неприятно чувство - не харесвам исторически места, подготвени за посетители - прекалено много следи оставят туристите. С всяка следваща пещера от този скален комплекс мръсотията се увеличаваше.
Тук беше и първата пещера, в която Росен пропълзя, да си търси новия пикап



От централните скали хванахме по пътя на север, той току беше чакълиран, току ставаше обрасъл черен път с коловози, подготвяйки ни за предстоящия офроуд.





Една след друга посетихме повечето пещери в комплекса и точно когато ни свърши водата, излязохме на асфалта до близкото село.



Заредихме търбусите и бутилките с хладка вода от селската чешма и по команда на навигаторката се отправихме към с. Попрусаново да търсим следващата интересна пещера.



Водени от упътванията на един дядо от селото, пропуснахме пещерата. Пред тази нямаше табели, в нея нямаше боклуци
Мария намери доста керамика в разкопките в подножието, а в самата пещера след дълго лутане и справки с записките откри площадката за хеликоптери на древните пещерняци



Тук намерих първото си мумие, а впоследствие разбрах, че и до днес се използва за лечение на много болести.
Росен беше много заитригуван от обстановката в пещерата – пълна с кози„барабонки” и кости от някакви животни. Над входа имаше гнезда на граблива птица – предполагам някой сокол.



Тъй като вече беше късен следобед, решихме да тръгнем към следващата цел, където да нощуваме.
На връщане към селото аз избързах напред и забелязах три лисичета да тичат сред тревата. Ето кой е пирувал в пещерата. Докато извадя фотоапарата, те се покатериха по скалите, но успях да хвана едното в гръб.



Поредната селска чешма с голям дебит – странна гледка за иначе безводната Добруджа в края на Август.



БМВ-то е в свои води тук, но ако знае какво го чака...



Напазарувахме в с. Средище и хванахме най-краткия път за с. Голеш, където бяхме решили да пренощуваме.
Търсехме чешма извън селото, край която да разпънем катуна. След много питания и указания, разбира се не намерихме чешмата - нямахме и ГПС координатите
Пътя влезе в горичка, спусна се през скални прагове и стигна до поточе. Мярнах заек, но той не се съгласи да ни прави компания на вечеря. Реших да разузная като карам покрай поточето, то щеше да ме заведе до чешмата. Скоро драките почти ме свалиха от мотора и продължих пеш. Как се върви с кросови ботуши – който не е пробвал не знае. Намерих чешмата, изплезил език. Пих вода и тръгнах обратно да си вадя мотора от трънаците.
Решението бе взето след кратко колебание. Останахме там, където бяхме стигнали – насред пътя, покрай поточето. Мария искаше да отидем до чешмата да измием потните си тела, но аз вече бях изхлузил ботушите и нищо не можеше да ме накара да се кача на мотора отново.
Запалихме огън, Мария си подреди къщата, пусна прахосмукачка(искаше и се) и се захванахме с приготвянето на вечерята. Няколко камъка в огъня, на тях месото и ето ти пилешки гърди по добруджански.
Хапнахме, полъгахме се и се напъхахме в палатките. Както бях обещал, диви зверове не ни закачаха през ноща – когато спя, си пускам записан ревящ лъв

Свърши деня, с него и половината разказ. Следващия ден - утре.

[Ivan_J]

До: Непозната земя

Както обещах:

Сутринта се излюпих в 7 и до 9 чаках поспаланковците да се насънуват.

Когато се подаде крайник от тяхната палатка, моят багаж вече беше на мотора, а аз екипиран. Казах им, докато се оправят, аз ще пообиколя наоколо.
Карането на мотор през непознати места рано сутрин действа по-добре и от най-ароматното кафе.
В далечината съзрях останки, приличащи на крепост

и пещера

Като доближих, се оказа че крепостта е строена с бетон и арматура, явно е била стопанска постройка от социалистическо време.
Върнах се при спътниците си, за да им кажа за откритието си. Заедно отидохме да разгледаме пещерата


По стените и на тази имаше мумие

Росен пак се напъха натясно

А верните железни коне ни чакаха отвън


Върнахме се в селото, да се измием и да намерим къде да пием кафе
Аз бах дал повече газ и пристигнах първи на селската чешма, където ме посрещнаха малчуганите. Едно момиче ми каза „Аз чакам да си видя момичето. Момичето с мотора”
Мария вече имаше фенки сред селските девойки
Пристигна идолът им, заедно с него и стадо кози. Голямо бутане падна кой да пие вода от чучура пръв


От другия баир се зададе стадо овце и беше време да им отстъпим тяхната си чешма. С кози и овце не се спори!
Търсехме магазин или кръчма, да пием кафе.
За село без асфалтов път до него, това си имаше два пункта за вторични суровини и детска градина.
Спряхме да питаме един човек къде можем да пием кафе. Той се замисли за секунда и ни покани у тях.
В магазина отсреща заредихме кроасани. Проблема с данъчните беше решен по соломоновски. Захранващият кабел на касовия апарат – отрязан. Няма апарат – няма проблеми
Нашият домакин зорко ни следеше да не отклоним поканата му.
Разбира се, не можем да пропуснем да си поговорим с някой добронамерен местен.

Хортувахме си разни приказки, пихме кафе, ядохме грозде – 300 кила от 2 корена асма е добивът! Оказа се, че всички сме от разни краища на милата ни татковина.
Питахме за един странен камък, който бяхме видяли предния ден. И понеже не помним дълго, особено турски имена, се записахме на клип
Камъка се казва Язъл Таш – Писан камък. Изпълнявал желания, сам се връщал на мястото си, ако някой гяур реши да го премести на съседния баир и все такива интересни неща слушахме за варосания камък. Дядото ни разказа доста интересни истории за местата, които търсехме, обясни ни пътя до тях, избистрихме политиката и религията, благодарихме за гостоприемството и станахме да си ходим. Росен даде ценни съвети за отглеждане на кончето, качихме се на моторите и тръгнахме да търсим Гяур пещера.

Спряхме на Язъл таш да си пожелаем по нещо. Аз освен безмълвното желание си пожелах да не ме вали на мотора и полях малко вода – така се прави.

Според дядо(забравих му името) крепостта с кладенците е точно до мястото, където бяхме пренощували.
Тръгнахме натам. При пресичане на поточето, Росен не подходи под правилен ъгъл и резултата беше счупен халоген.

Изолирбандът набързо реши проблема и продължихме.
От високото бях видял кола в полето на отсрещния баир. Тръгнахме по каменистия път натам и заварихме двама иманяри с..Голф, разбира се. Мария ги разпитваше за околните забележителности, а аз настройвах газовото на Тарга по телефона
Слязохме до подножието на хълма, на който се намираше крепостта. Тук жегата ме надви и аз останах в сянката на мотора, докато другите се покатериха по стръмния склон.

После съжалявах, снимките не могат да предадат видяното.
Пристигнаха въодушевени от видяното и с новината, че са видяли пътя към Гяур пещера.
Тръгнахме по „пътя”, ако може да се нарече път място, обрасло с еднометров коноп, слънчогледи и бодили.


БМВ-то прокарваше пътя със стърчащите си цилиндри, а аз отзад отбивах атаките на слъчогледите къде с кормило, къде с кросовите си ботуши.

Намерихме една пещера – не беше Гяур, но беше интересна. За нея легендата гласи, че навътре през тесните галерии се откриват просторни зали, в които има красива църква. Който е влязал, не се е върнал, запленен от красотата и богатствата на подземния свят.

За малко легендата да се превърне в истина. Росен се скри набързо в тесния проход, а думите му се губеха зад него.

Наслаждавах на хладинката в пещерата и разглеждах залата. На тези пещери биха им ходили таблеки "Климатик" отпред, удоволствие е в жегата да се пъхнеш на хладно.
Мария поддържаше връзка със смелия пещерняк. По едно време отговорите спряха. Разтревожихме се не на шега, не се знае какво има навътре и какво може да е сполетяло Росен. Вече обсъждахме откъде ще търсим помощ, когато му чухме гласа. След малко изпълзя навън, едва дишайки.

Явно вътре кислорода е малко или има някакъв газ, но за малко да стане белята.
Пак на моторите и продължаваме да търсим Гяур пещера. Заради карането на първа почти без газ и високите треви, мотора ми загря доста. Знаех, че няма да ме предаде, но се притеснявах, тъй като и бензина беше на привършване, а и никъде не се виждаше изход от коритото на Суха река, по което се движехме. ГПСът показваше, че вече сме подминали Голеш и според изолиниите, коритото ще ни води още поне 10-15 км до следващото село. Със скорост от 3 км/ч това не беше нашият път.
При поредното спиране за проверка на скалите, забелязахме в далечината търсената пещера, входа и прилича на глава с очи

Мен пак ме удари мързела и останах на сянка, а неуморните се покатериха да огледат.

Не намерили начин да влязат в пещерата, се върнаха разочаровани. Росен каза, че е видял пътя отгоре. Това малко ме притесни – преди два часа беше казал същото, а минахме едва 5 км. Този път наистина имаше път, който ни изведе от коритото.

По черния път, по който бяхме дошли предния ден, се върнахме към главния път за Силистра и спряхме на една селска чешма.
Там се разделихме, те си тръгнаха към София, а аз за Варна.
На изпарения стигнах до първата бензиностанция, заредих и подкарах към дома по главния път.
За мой късмет движение в посока Варна почти нямаше.
Малко преди Добрич Зевс се погрижи да разбера, че желанието ми е изпъленено – пред мен падаха гръмотевици, на изток дъждът се сипеше като тъмна завеса, а на очилата ми се появиха само няколко капки.
Това беше дъждът за мен, така си бях пожелал.
Прибрах се след 380 км, изпълнени със страхотни приключения и в добра компания.
Не успяхме да посетим скалния комплекс край с. Бакалово, най-големите обитавани пещери в района, но това напролет, сега смятам да ставам татко

[iai-bg]

До: Непозната земя

Браво! Мога само да се надявам тихичко да ме вземете с вас следващият път ... имам малко въжета и джаджи ... и не бих се съгласила да остане дупка не посетена...

[Златко Илев]

До: Непозната земя

Благодарности за пътеписа и следващата ни дестинация