Tweet
Случката започна така: седим с Нелката около масата в къщи и надничаме през прозореца. Много ни се приключенства с мотор. Уж ще е хубав слънчев ден, но нещата нещо не се случват според уверенията на Емчо Чолаков и по небето се стеле една облачност… В София било мъгла и 2 градуса. Плахите опити да се разколебаем са прекратени от разходката на Нелка до термометъра : „Много си е приятно даже! Седем градуса е.”
Решаваме да се разходим до с. Липница. Отдавна ми е в полезрението – на 23 км. от Ботевград, в Балкана, 22 махали, типична архитектура, съществува от 1370 г, свързва се с Липан Воевода и четнци, иманярството процъфтява, има и защо, над 30 пещери в района, лунни светилища, скални рисунки и т.н. Хора няма твърде. Все пак успяваме да забележим човек и го нападам с въпроси: „Къде е местността Нанковски манастир?” „Ама то там няма никой, даже покрив няма”. Увисваме носове – „Значи е съвсем разрушено?”. „Ааа, стенописите си седят, много са шарени (!!!), от 65 години съм тук, все така го помня”.
Наставленията са следните: надолу по пътя ще видите кичесто дърво, в основата на което са копали иманяри, там има и другите стари дъбове и покрай тях надолу...
Дървото с иманярските разкопки откриваме лесно.
Други стари дъбове ограждат поляна, наречена Седлото (това научаваме по-късно), а в основата на едно дърво има кръст, гърне, свещи...
Вдишваме атмосферата, радваме се на гледката, но руини от църква няма. За щастие срещаме една жена, пасяща животни. Без нея никога не бихме могли да намерим мястото. Самата тя е странна: на 70 години каза, с ясни очи, гладка кожа, изобилие от бяла коса вдигната високо над главата, младежка походка. Не разреши да я снимаме. Не че сме я питали, но като видя фотоапарата реагира веднага. Започнава да нарежда „Елате, елате, сега ще ви заведа, тука долу е, между две дерета. Добре са го скрили хората. Не е далече вече, колкото сте вървели до тук, по-малко ще вървите. Аз преди често ходех, но от три години не съм ходила. Слагат там разни неща по стените, магии правят, стоката започна да ми измира и спрях да ходя. Преди много години един от селото отишъл и разпокрил църквата, за вземе плочите и като се прибирал го срещнал съсед – „Къде ходиш бре, синът ти умря!” И вярно бил умрял. Питам бабата дето ми го разказа, тя и тя умря де, ти това бабо Пауно видяла ли си го?. „Не съм, ама го знам” вика. Е, и аз не съм го видяла ама сега на вас го разправям. Ето стигнахме, вижте как са го скрили хората, между две дерета…” и т.н
Изправени сме пред малка пищна църква от варовит камък. Без покрив. С избелели вече стенописи, с фризове, ако имаше екскурзовод със сигурност щеше да ни обърне внимание на иззиждането на сводовете...
Решаваме да се разходим до с. Липница. Отдавна ми е в полезрението – на 23 км. от Ботевград, в Балкана, 22 махали, типична архитектура, съществува от 1370 г, свързва се с Липан Воевода и четнци, иманярството процъфтява, има и защо, над 30 пещери в района, лунни светилища, скални рисунки и т.н. Хора няма твърде. Все пак успяваме да забележим човек и го нападам с въпроси: „Къде е местността Нанковски манастир?” „Ама то там няма никой, даже покрив няма”. Увисваме носове – „Значи е съвсем разрушено?”. „Ааа, стенописите си седят, много са шарени (!!!), от 65 години съм тук, все така го помня”.
Наставленията са следните: надолу по пътя ще видите кичесто дърво, в основата на което са копали иманяри, там има и другите стари дъбове и покрай тях надолу...
Дървото с иманярските разкопки откриваме лесно.
Други стари дъбове ограждат поляна, наречена Седлото (това научаваме по-късно), а в основата на едно дърво има кръст, гърне, свещи...
Вдишваме атмосферата, радваме се на гледката, но руини от църква няма. За щастие срещаме една жена, пасяща животни. Без нея никога не бихме могли да намерим мястото. Самата тя е странна: на 70 години каза, с ясни очи, гладка кожа, изобилие от бяла коса вдигната високо над главата, младежка походка. Не разреши да я снимаме. Не че сме я питали, но като видя фотоапарата реагира веднага. Започнава да нарежда „Елате, елате, сега ще ви заведа, тука долу е, между две дерета. Добре са го скрили хората. Не е далече вече, колкото сте вървели до тук, по-малко ще вървите. Аз преди често ходех, но от три години не съм ходила. Слагат там разни неща по стените, магии правят, стоката започна да ми измира и спрях да ходя. Преди много години един от селото отишъл и разпокрил църквата, за вземе плочите и като се прибирал го срещнал съсед – „Къде ходиш бре, синът ти умря!” И вярно бил умрял. Питам бабата дето ми го разказа, тя и тя умря де, ти това бабо Пауно видяла ли си го?. „Не съм, ама го знам” вика. Е, и аз не съм го видяла ама сега на вас го разправям. Ето стигнахме, вижте как са го скрили хората, между две дерета…” и т.н
Изправени сме пред малка пищна църква от варовит камък. Без покрив. С избелели вече стенописи, с фризове, ако имаше екскурзовод със сигурност щеше да ни обърне внимание на иззиждането на сводовете...
. В крайна сметка те щяха да помагат.
.
. Каква ли е била първата мисъл на 'мъжката сила' , когато са видели две задъхани мадами, с разхвърляни мото екипи, на твърде усамотено място? Естествено да проверят дали мотора не пострадал 
Коментар