Събуждам се рано.
Малко след 5.
Тук-таме проблясва някоя звездичка, но студа веднага убива всякаква романтика.
Чудя се дали да пътуваш с мотор е добра идея в момента - мръзнеш, студено е, а за да затвърдят мислите ми, от автобуса на бензиностанцията се изсипва една камара летовници по къси гащи и рокли.
Бре, добре, че сложих зимната подплата, а Гери ме чука по каската - няма ли вече да тръгваме!
Целта е да се поразходим кротичко и кратичко из Източна Тракия, по южните склонове на Странджа, за да видим как живеят съседите, а и да проверим дали нещата, за които разказаха Gorgio и Nik Nikolov все още са си там.
Първа изчатква (маркетингов трик на Honda ) и се понасяме към границата.
По едно време слюдата започва да замръзва - първо се изпотява, после по нея се появява скреж, много красиво ... ама все пак сме само 3-ти септември, какъв е този студ?
Пътя Бургас - Малко Търново е под всякаква критика - кръпки повече от звездите в небето и с облекчение въздъхваме, когато сме вече на турска територия. Комшиите са се погрижили за нашего брата и са пуснали в експлоатация перфектен, 4 лентов път до Лозенград (Kırklareli).
Мога ли да помогна с нещо?
Ами ... да, къде се намира музея и къде да сменим някоя и друга лира?
На нас това ни е първото пътуване до Турция, макар да имам чувството, че вече я познавам добре - толкова пътеписи имаше в последно време. Правилно думат - все се намира някой, който иска да помагне.
Намираме музея - красива, стара къща на два етажа - на първия, природонаучна сбирка - препарирани птици, а на втория в няколко раздела, част от историята на този край, но все до Римската империя. В нета пишеше, че музея имал над 3500 експоната, бил много богат и т.н., ама сигурно са ги скрили в някое хранилище. Не отбират от български и не заплащаме никаква такса, но за сметка на това успявам да преброя работещите там - 5-6 човека. Явно държавата добре се грижи за културата им ...
Следващата спирка е гр.Мидия (Kıyıköy). Пътя до него минава през Визе, който ще разгледаме на връщане. Асфалта до морето е перфектен, много завои, изкачвания, пускания, но все пак все още сме си в Странджа.
Сещам се за Дъг, който се чудеше както правят кравите по средата на пътя, там нямало никаква трева. Е, и тук е така - стои си кравата в завоя, точно по средата и предполагам се чуди от коя страна на пътя е по-хубавата трева ...
Градчето Мидия е точно както го описаха Джорджо и Ник - спряло време, соц.изглед, страхотна атмосфера, много стари къщи, но за съжаление започнали вече да се разрушават. Всичките мъже са на улицата - пият чай.
Морето се е простряло в цялата си прелест, а плажовете са празни ...
В пристанището, животът сякаш е спрял.
Почти не се виждат хора, на едно място пият чай, а на друго кърпят мрежи.
Спокойствие!
Старите къщи самотно поглеждат над улиците.
Дали някой, някога ще ги възстанови?
А, дали трябва?
А, на плажа има раздвижване:
Разгледахме старата крепостна стена и след малка почивка отскачаме до скалния манастир построен в чест на Св.Николай. Красота, само това мога да кажа. И преклонение пред хората издълбали този храм в скалите. Не, че е много, ама винаги като влизам в скален манастир или църква, сякаш усещам духът на времето.
Пред него е имало и голяма надстройка, разрушена през годините.
Връщаме се до гр.Визе и веднага се покатерваме на върха му, в подножието на стара крепост. От нея са останали само кула, вход и малко стени, но в боровата горичка има сянка. Даммм ... сянка. Времето от началото на нашето пътуване коренно се измени и вече е над 30 градуса. Ужас, събличаме се!
В града са интересни още "малката Св.София" - църква, преобразувана на джамия, но имаща голяма прилика със Св.София в Истанбул (ние не намираме приликата) и античен амфитеатър от 4-ти век, който също не успяваме да намерим, но става време за тръгване. Джандармите ни гледат с интерес зад чували с пясък, аз също ги гледам, ама като виждам преимуществото им - леки картечници и благоразумно се оттегляме.
Време е за кафе. В крайпътно заведение предлагат само нес с мляко, но за сметка на това обслужването е на ниво. Е, как няма - сервитьора е наше момче, от България.
В нета намерих инфо за пещерата Дупница. Викам си, ще е интересно там и не знаейки защо така са я нарекли, за всеки случай си взех и малко вазелин
От Визе пътя се откланя на север и започваме да изкачваме баирите на Южна Странджа.
Гледки, завои, страхотен асфалт, хоп табела - Дупница наляво, 30 км.
Ей, та това дори не е много път!!! Голяма просека в гората, валиран чакъл, който е залят с нещо като лепило за чакъл, хвърчат камъчета, явно никой не се сеща тук за къстъмите. Аз си мисля, то не може да е дълго и на втора, трета, занасяйки, се носим напред. И така 12 км.
След още няколко села, отново същия път и стигаме до пещерата. Часа е вече 18.15, но уредника включва генератора, взима ни по 2 лири вход и по живо, по здраво ни пуска сами вътре. Да разберем защо се вика - Дупница. Оставяме каските на мотора, а човека вика - няма проблем. То и без това няма жива душа ...
Аз много "обичам" пещери, за разлика от Гери и стиснал вазелина в ръчичка, плахо влизам навътре (това нещо не прозвуча добре ). А вътре - много красиво бре. Пещерата е дълга, по средата се изкачват доста стълби и се минава на по-горно ниво. През нея минава подземна река, която в последствие се влива в р.Резовска. Самата пещера е най-дългата електрифицирана такава в Турция - 3150 м.
След пещерно влизане и излизане, винаги се чувствам така, някак си обезцветен
Слънцето започва да се скрива и май вече е време да се прибираме. Решавам да се изхитрим и да цепим направо през планината към КПП-то. По пътя няма никакви коли. Минаваме по мостче, а под него тече р.Резовска. Пътищата обаче са перфектни - липсват дупки, навсякъде светлоотразители, табелки, все едно не сме в безлюдна Странджа. Ако някой реши от България да отиде до пещерата - туристическите табели са на всеки завой, няма объркване.
На няколко пъти спираме да питаме местните кравари за правия път, но все попадам на луди ... или ние сме се превърнали в такива ...
Забелязваме, че е пълно с кучета, а котки почти няма. И повечето кучета са турски кангали. Едни такива, големи, с кафеви, гладни очи ... гледат, мигат на парцали, но не гонят мотора. А, аз си мислех, че като съм с чопър (къстъм) поне тях ще впечатля
На КПП-то от турска страна ядат ... тц, тц, тц, не виждат ли, че и ние сме гладни. Малко локум от лафката решава временно въпроса, а след печата в паспорта след яко безпътие. Маркировката като по чудо "изчезна", а толкова разбит път не видях в Турция. Дали в цялата им страна е така, не знам, но ние сме под всякаква критика.
Минаваме през призрачен град - Звездец - никакво осветление, само кръчмата има една крушка, а по улиците пълно с цигани, които крещят след мотора. Хм, сигурно така си изразяват емоциите.
Е, тъкмо преди да се разделим с една известна доза патриотизъм, се сещаме, че всичко си има и хубава страна. Спираме, гасим осветлението и среднощното небе се ширва с цялата си прелест - туй Голямата мечка блести, Млечния път се разлял, премигват самолети, че и спътници ... ето я романтиката. Замечтано гледаме над половин час и дори отново настъпилия студ, не успява да ни накара да тръгнем.
За деня се събраха 600 км., много впечатления и малко тъга по заминаващото си лято ...
Малко след 5.
Тук-таме проблясва някоя звездичка, но студа веднага убива всякаква романтика.
Чудя се дали да пътуваш с мотор е добра идея в момента - мръзнеш, студено е, а за да затвърдят мислите ми, от автобуса на бензиностанцията се изсипва една камара летовници по къси гащи и рокли.
Бре, добре, че сложих зимната подплата, а Гери ме чука по каската - няма ли вече да тръгваме!
Целта е да се поразходим кротичко и кратичко из Източна Тракия, по южните склонове на Странджа, за да видим как живеят съседите, а и да проверим дали нещата, за които разказаха Gorgio и Nik Nikolov все още са си там.
Първа изчатква (маркетингов трик на Honda ) и се понасяме към границата.
По едно време слюдата започва да замръзва - първо се изпотява, после по нея се появява скреж, много красиво ... ама все пак сме само 3-ти септември, какъв е този студ?
Пътя Бургас - Малко Търново е под всякаква критика - кръпки повече от звездите в небето и с облекчение въздъхваме, когато сме вече на турска територия. Комшиите са се погрижили за нашего брата и са пуснали в експлоатация перфектен, 4 лентов път до Лозенград (Kırklareli).
Мога ли да помогна с нещо?
Ами ... да, къде се намира музея и къде да сменим някоя и друга лира?
На нас това ни е първото пътуване до Турция, макар да имам чувството, че вече я познавам добре - толкова пътеписи имаше в последно време. Правилно думат - все се намира някой, който иска да помагне.
Намираме музея - красива, стара къща на два етажа - на първия, природонаучна сбирка - препарирани птици, а на втория в няколко раздела, част от историята на този край, но все до Римската империя. В нета пишеше, че музея имал над 3500 експоната, бил много богат и т.н., ама сигурно са ги скрили в някое хранилище. Не отбират от български и не заплащаме никаква такса, но за сметка на това успявам да преброя работещите там - 5-6 човека. Явно държавата добре се грижи за културата им ...
Следващата спирка е гр.Мидия (Kıyıköy). Пътя до него минава през Визе, който ще разгледаме на връщане. Асфалта до морето е перфектен, много завои, изкачвания, пускания, но все пак все още сме си в Странджа.
Сещам се за Дъг, който се чудеше както правят кравите по средата на пътя, там нямало никаква трева. Е, и тук е така - стои си кравата в завоя, точно по средата и предполагам се чуди от коя страна на пътя е по-хубавата трева ...
Градчето Мидия е точно както го описаха Джорджо и Ник - спряло време, соц.изглед, страхотна атмосфера, много стари къщи, но за съжаление започнали вече да се разрушават. Всичките мъже са на улицата - пият чай.
Морето се е простряло в цялата си прелест, а плажовете са празни ...
В пристанището, животът сякаш е спрял.
Почти не се виждат хора, на едно място пият чай, а на друго кърпят мрежи.
Спокойствие!
Старите къщи самотно поглеждат над улиците.
Дали някой, някога ще ги възстанови?
А, дали трябва?
А, на плажа има раздвижване:
Разгледахме старата крепостна стена и след малка почивка отскачаме до скалния манастир построен в чест на Св.Николай. Красота, само това мога да кажа. И преклонение пред хората издълбали този храм в скалите. Не, че е много, ама винаги като влизам в скален манастир или църква, сякаш усещам духът на времето.
Пред него е имало и голяма надстройка, разрушена през годините.
Връщаме се до гр.Визе и веднага се покатерваме на върха му, в подножието на стара крепост. От нея са останали само кула, вход и малко стени, но в боровата горичка има сянка. Даммм ... сянка. Времето от началото на нашето пътуване коренно се измени и вече е над 30 градуса. Ужас, събличаме се!
В града са интересни още "малката Св.София" - църква, преобразувана на джамия, но имаща голяма прилика със Св.София в Истанбул (ние не намираме приликата) и античен амфитеатър от 4-ти век, който също не успяваме да намерим, но става време за тръгване. Джандармите ни гледат с интерес зад чували с пясък, аз също ги гледам, ама като виждам преимуществото им - леки картечници и благоразумно се оттегляме.
Време е за кафе. В крайпътно заведение предлагат само нес с мляко, но за сметка на това обслужването е на ниво. Е, как няма - сервитьора е наше момче, от България.
В нета намерих инфо за пещерата Дупница. Викам си, ще е интересно там и не знаейки защо така са я нарекли, за всеки случай си взех и малко вазелин
От Визе пътя се откланя на север и започваме да изкачваме баирите на Южна Странджа.
Гледки, завои, страхотен асфалт, хоп табела - Дупница наляво, 30 км.
Ей, та това дори не е много път!!! Голяма просека в гората, валиран чакъл, който е залят с нещо като лепило за чакъл, хвърчат камъчета, явно никой не се сеща тук за къстъмите. Аз си мисля, то не може да е дълго и на втора, трета, занасяйки, се носим напред. И така 12 км.
След още няколко села, отново същия път и стигаме до пещерата. Часа е вече 18.15, но уредника включва генератора, взима ни по 2 лири вход и по живо, по здраво ни пуска сами вътре. Да разберем защо се вика - Дупница. Оставяме каските на мотора, а човека вика - няма проблем. То и без това няма жива душа ...
Аз много "обичам" пещери, за разлика от Гери и стиснал вазелина в ръчичка, плахо влизам навътре (това нещо не прозвуча добре ). А вътре - много красиво бре. Пещерата е дълга, по средата се изкачват доста стълби и се минава на по-горно ниво. През нея минава подземна река, която в последствие се влива в р.Резовска. Самата пещера е най-дългата електрифицирана такава в Турция - 3150 м.
След пещерно влизане и излизане, винаги се чувствам така, някак си обезцветен
Слънцето започва да се скрива и май вече е време да се прибираме. Решавам да се изхитрим и да цепим направо през планината към КПП-то. По пътя няма никакви коли. Минаваме по мостче, а под него тече р.Резовска. Пътищата обаче са перфектни - липсват дупки, навсякъде светлоотразители, табелки, все едно не сме в безлюдна Странджа. Ако някой реши от България да отиде до пещерата - туристическите табели са на всеки завой, няма объркване.
На няколко пъти спираме да питаме местните кравари за правия път, но все попадам на луди ... или ние сме се превърнали в такива ...
Забелязваме, че е пълно с кучета, а котки почти няма. И повечето кучета са турски кангали. Едни такива, големи, с кафеви, гладни очи ... гледат, мигат на парцали, но не гонят мотора. А, аз си мислех, че като съм с чопър (къстъм) поне тях ще впечатля
На КПП-то от турска страна ядат ... тц, тц, тц, не виждат ли, че и ние сме гладни. Малко локум от лафката решава временно въпроса, а след печата в паспорта след яко безпътие. Маркировката като по чудо "изчезна", а толкова разбит път не видях в Турция. Дали в цялата им страна е така, не знам, но ние сме под всякаква критика.
Минаваме през призрачен град - Звездец - никакво осветление, само кръчмата има една крушка, а по улиците пълно с цигани, които крещят след мотора. Хм, сигурно така си изразяват емоциите.
Е, тъкмо преди да се разделим с една известна доза патриотизъм, се сещаме, че всичко си има и хубава страна. Спираме, гасим осветлението и среднощното небе се ширва с цялата си прелест - туй Голямата мечка блести, Млечния път се разлял, премигват самолети, че и спътници ... ето я романтиката. Замечтано гледаме над половин час и дори отново настъпилия студ, не успява да ни накара да тръгнем.
За деня се събраха 600 км., много впечатления и малко тъга по заминаващото си лято ...
Коментар