Африка 2019/2020 - Хакуна Матата

[go6o]

Сега да се върнем пак към началото.
Още при обсъждането на пияно, темата за документите излезе на преден план, основното изискване при пътуване по африканско бе паспорта да е с валидност поне 6 месеца, нашите и на двамата изтичаха по скоро. На другата сутрин, вече поизтрезнял, докато се чудех какви съм ги изпонаписал и сътворил, Асен се обади, че си е пуснал заявление за нов паспорт... Егаси, явно ще се ходи, срам не срам, отидох и аз, че си смених и личната карта покрай това. Поръчката бе експресна, трябваше да пускаме искане за визи, защото от дума на дума , вместо да идем като нормални хора през отпускарски сезон, решихме да го направим зимата – причината е прозаична , на Асен му се натрупва отпуск, който може да ползва до края на годината, без прехвърляне, и за следващата да вземе две седмици, това му е единствената възможност да събере свободен месец време. Така датите бяха заковани – две седмици преди нова година + 2 след нова година. Петък 13 ти декември ми звучеше странно за подобно начинание, но е факт че тогава започна моето пътуване. По късно като обсъждахме, бяхме единодушни – не го ли бяхме направили така екстремно и импулсивно това пътуване, може би никога нямаше да го направим.
Кандидатстването за виза за ЮАР е доста комплицирано – 68 лв по банков път + няколко вида документи и заявление по образец, искат извлечение от банкова сметка, месторабота, самолетна и хотелска резервация и тем подобни глупости, служителите са киселяци, но факт е, че веднъж приели документите, ако не те върнат , ти издават виза. Това става 14 дни преди заявеният полет, паспорта остава там. Казвам го , поради факта, че като резервираш полет, имаш 3 дни да го платиш, а реално не знаеш дали ще имаш одобрение от посолството. При апликацията, в нашият случай, трябваше да посочим мултивиза, защото смятахме да напускаме страната, и пак да се върнем от друго място. На нашите визи бяха написали, че важат само с приложен самолетен билет (не бяхме видели), така , че когато се прибрахме през Мозамбик с мотори, това ни изигра много лоша шега – нямахме ги на хартиен носител, ще пиша и за това после. За хотелски резервации Асен ползва някаква туристическа агенция, даже си бяха истински, но се анулират. За останалите държави според нета визи се издавали на място, това се оказа точно така, проблеми не сме имали, и всички бяха с цена 50 долара, а с Ботсвана сме безвизово.
За полет до ЮАР опциите които видях са 3 – КЛМ през Холандия, Турските през Истанбул и Дубайските. Най бюджетно се оказа с последните – около 1200 лв на човек, отиване и връщане, но уловката е, че предлагат да носят само 25 кг багаж, а другите – 40.



Това в последствие ни причини доста главоболия. Лети се от София директно за Дубай, имаш почти 3 часа до следващият полет, което според Асен било критично малко, не вярвах, докато не видях летището, с размери на наш областен град, страшна грандомания – тичаш като кон, терминали безброй а то край няма...
Ваксиниране и превенция.
За ходене по екваториалните райони, според разни сайтове, се изисква ваксина за жълта треска, която е и единствената задължителна, и няколко пожелателни. Да се сдобиете с нея, трябва да идете в някое РЗИ теоретически, да си платите, да ви я направят и да ви връчат жълта книжка-международен имунизационен паспорт. Звучи лесно, но когато се явих за моята жълта книжка в РЗИ Видин, на служителката и падна ченето като чу какво искам, а в погледа и се четеше „Вероятно сте за съседната сграда...”(отсреща на улицата се намира психиатричното отделение). Може би заради цвета на книжката която исках, знам ли... Това за мен значеше поредната разходка до София, батака с ваксините е огромен. Реално от по стари времена знам, че съм задължително ваксиниран за доста неща от дете, но дори личният ми лекар не знае за какво, трябвало да му донеса имунизационен паспорт да попълни, ама аз да му кажа какво да попълни, защото няма база данни. В Сф си направих ваксината (някаква френска) и си взех имунизационният паспорт, 130 лв струва общо, става със записване, но аз отидох на късмет и успях. Ваксината е доживотна, и може да има доста странични ефекти. Там има и разни курсове за такива като нас, както и бонус ваксини за който иска.
За маларията ваксина няма – всеки застоял се повече в Африка, рано или късно я хваща, ние разчитахме на хапчета Лариам, пият се 2 седмици преди да идете там, всяка седмица там, и две след като се върнете (още ги пия), според рекламата 90% има шанс да ви предпазят, или да се отървете по леко. Цената на едно хапче беше повече от кутия цигари по спомен, но друго срещу тая напаст комарена май няма, освен репеленти и гривнички дето си взехме. Не помогнаха много, в крайна сметка аз ползвах тапи за уши преди да заспя, само и само да не чувам жуженето, с хапането претръпнах някак си. В по читавите хотели има мрежи над леглата, не сме ги ползвали, в палатката е ясно че съжителствахме.

[go6o]

Маршрут и пътища.











Идеята по начало бе да направим кръгче на север до екватора, после на изток и надолу по крайбрежието на Индийският океан да се приберем. Някакъв кой знае какъв подробен план нямахме, нищо не приемахме като задължително или належащо. Поради загубените няколко дни за обслужването, в последствие Кения и самото пресичане на екватора го шунтирахме, макар че бяхме почти там, оказа се правилно решение, а държахме добро темпо (прекалено добро бих казал, направо се скапвахме от път...), просто по такива места трябва винаги да имате аванс с времето – причини много и различни. Тръгнахме от Йоханесбург, влязохме в Ботсвана, от там в Замбия с ферибот през р.Замбези, нагоре към Танзания, завъртяхме я и се прибрахме през Мозамбик – малко под 10 000 км по километраж. Ако се погледне картата, се вижда че маршрута пропуска някои държави. Причината – всяко минаване на граници в ония райони е време и нервоотнемащо занимание, отделно за виза и ГО отиват около 100 долара. Ние решихме максимално да си спестим подобни емоции. Официално КПП тата в повечето случаи са с работно време от 8 до 18 ч., големите са денонощни. За Зимбабве чухме лоши отзиви, като най-лошото за нас бе липсата на бензин.
Като цяло централните пътни мрежи са с добри пътища, някои по добри от нашите (Мозамбик е отделна история...). Движението е от лявата страна като на острова, навсякъде. Малко е тегаво докато се свикне. Както пише на едни табели по пътя – „Keep left, pass right”, набиваш си го в главата и си го повтаряш. Макар , че никъде не сме се набутвали по желание да караме офроад ( с изключения тук там заради набелязани обекти), навъртяхме сериозен ( многостотин км) километраж по терени, които нямам никакво намерение да повтарям по желание – просто там континента си е такъв – на картата път , гугъл и още две навигации смело те рутират, и в крайна сметка се оказваш наврян на всякакви безлюдни невероятни места в нищото, но на практика си на единственият възможен верен маршрут. Километър там се равнява на двуцифрено число по нормален път - и като време и като мъка.
За бензин не сме гаснали, само аз в Ботсвана , но някак си късмета проработи, и наблизо имаше бензиностанция. Правилото е – където видиш бензин – сипваш и допълваш, ако искаш да си сигурен. Бензиностанции има по шосетата, ако приемат плащане с карта , то е предимно visa, с master са скарани. Лошо че друго не предлагат по тях, дори вода, по правило всички там са въоражени – от помпа, през АК, до някакви ретро пушки, а в Мозамбик един беше с автомат Шпагин, с барабанен пълнител, заклевам се, не бях виждал такова. Цената за литър гравитира около и малко над долар. За качеството не мога да кажа нищо, но очевадно варираше, както и цвета на горивото, факт е, че разхода ни бе по голям от предвиденото, аз стигнах и до 7.2/100 км, принципно имам такъв мотор , който при същото каране, над 5.5/100 не ми е качвал.
Движението по пътищата е , не знам как да се изразя... Принципно не са натоварени, дори камионите са повече от колите – разни корпорации са налазили там и влачат ресурси. Предимството, по мои впечатления е – автобус, камион, джип , кола... моторите не се броят. Просто виждаш как срещу теб вървят два камиона, и ти примигват, а ти скачаш в канавката или разширението на пътя, и в зависимост от времето което имаш в аванс, си подбираш как да го направиш, а и после да се върнеш обратно. Няма да забравя, как докато си разпечатвах една вафла на пътя ( неасфалтиран, смотан, червен, кален...) отсреща се зададе автобус, който се движеше на максимална газ, препълнен с хора, и мина покрай нас на обратен волан и дрифт, за да не ни отнесе моторите, а на мен ченето ми паднало до земята от изненада. Това бе първата ми среща с такова нещо, после свикнах.

[go6o]

За да не се остава с грешно впечатление, ще конкретизирам и доуточня – има подходящи пътища за всякакви видове мотори , не много и навсякъде, но определено на места ще е несравнимо удоволствие да си Голд Уинг, някъде с ЦБР, а някъде с ЦРФ – описано с марките на Хонда. Понеже няма как да стане това, освен ако си нямате бус отзад да ги возите, ние предпочетохме Трансалп – разумният компромис. По държави ситуацията е – Ботсвана – равни и добри шосета, всичко настрани е офроад, предимно пясък и храсти с ниски дървета, Замбия – сравнително добри шосета, равно, по натоварено, разклоненията са червен офроад, гъсти гори, Танзания – имат от всичко, на места доста натоварено, пълно е с китайски моторчета, мой фаворит, Мозамбик – честно казано, почти съм съгласен с Асен, че нормален човек няма работа там – имат един път през страната, 3000 км, на който можеш да видиш и очакваш всичко, отстрани – офроад вариации, включващи също всичко+ бонус военно положение на север (над 1000 км). Както каза един местен, минете ли Нампула, сте в безопасност. Не беше прав. Един разрушен мост някъде те вкарва в сериозен филм и стотици километри адвенчър обход, убедихме се. ЮАР е като Швейцария , в сравнение с горните.
Полицейският контрол по шосетата го има, и е сериозен. Състои се от периодични патрули , и са означени с конуси, някъде имат и лазерни радари. В Замбия ни глобиха за превишена скорост, на 60 аз бях с 82, Асен с 66 км/ч. Глобиха Асен, щото е полиглот, аз се направих че не разбирам  ))) . На другият пост ни взеха моторите да се возят, оня , натискайки крачната спирачка, ме пита как са скоростите, изпаднах в шах и му казах, че са от другата страна, но пък другия ме успокои , че все пак имал книжка. Карали някакви служебни Урал и. В Ботсвана ни арестуваха, че сме без лайцензи, та ги монтирахме на място, а другите ги чанчеха безобразно – проверка като на технически преглед, един чак халогените му тестваха, друг го върнаха. Искаха да ни глобят, ама нямахме местни пари, казаха ни да се върнем до града за да изтеглим ( 60 км назад). Асен се преобрази в ролята на журналист, и каза , че ще ги опише като смотана туристическа дестинция, проработи и ни пуснаха. В Танзания пак ни спираха, но беше друго – човека се усмихна, и каза – „Спирам ви, за да ви пожелая Весела коледа и Щастлива нова година!”. Там бяха най големите пичове, и най странното движение. Сещам се как в Морогоро Асен щеше да монтира една дограма на пътя – първият пресичащ с широко разперени ръце носеше стъкло, няколко метра по надолу на един мотор друг носеше рамка от ПВЦ дограма, той ги избегна, а вдясно от него един с колело отнесе едно дете на пешеходна пътека и го влачи десетина метра... В Мозамбик всичко това се мултиплицира с военни постове – не е приятно да те ровят под дулото на АК, а разни миграционни и тем подобни да те рекетират за пари. След Горонгоза, уж известен национален парк, ни спряха, било опасно. След час време казаха , аре, качвайте се и се пригответе да карате. Питам какъв е проблема, а един, докато слагаше бронежилетката ми каза „War…”. Доста разбираемо... 8 души заредиха автоматите, сложиха маски и се качиха на пикап Тойота с пейки, гръб в гръб, трябваше да ги следваме, мислех , че ще ни забавят, но тия държаха скорост 120-130 км/ч, ненормална история, там ми хвръкнаха ръкавиците, и както се досещате, нямах възможност да се върна да ги взема. Автобусите са с много сериозни булбари отпред, по наши предположения са за разбиване на барикадите по пътя, защото са обект на грабежи – тия рейсаджии са най лудите в региона, убедих се, единствената конкуренция са им такситата – бусчета Тойота Квантум.

[go6o]

Багаж и пътуване.
Лимита от 25 кг. ни постави пред сериозно изпитание – по начало мислехме да сме изключително минималистични, и не звучеше зле, но реално се оказва че добри ботуши, екипа, каска, палатка и малко инструменти го покрива от раз, за добавка само бельо и дреболии, никакви екстри. На аерогарата се явихме с разпределен багаж по 32 кг сак/куфар и ръчен багаж над допустимото. От компанията се направиха на разсеяни и минахме, даже чекираха целия багаж на Асен, и той остана само с каска. В моя ръчен багаж (ползвах чантата за резервоар за това) носех лаптоп и нещо на хората в Африка от роднини, без да си имам идея какво, плюс библия (не беше за мен!) а нещата вътре разпределени в три по малки детски разноцветни ранички, торбичка с лакомства за децата по пътя дето щяхме да караме (коледа...) и пакет черни презервативи, дадени ми за гавра-майтап от съпругата и колежката и, ама аз па си ги взех за талисман. Докато се разгащвах на скенера, връщаха ме заради железата в крака, ме викнаха и за багажа, че съм носел нещо нередно.
И така се оказах бос, с отворена чанта на чека, от която измъкнахме грижливо увит буркан с домашна лютеница, за мой потрес, може би и за околните, а всичко това на фона на дъвки, бонбонки, пакет кондоми блек лейбъл и новият завет - а полета за Дубай. Доста педофилско селска гледка бих казал. Нямаше как след това да не посетим фрийшопа за бутилка уиски. В изблик на настроение (отворихме уискито), си се представих как се изправям с библия в ръка, при полет за емирствата, и зачитам някой псалм на висок глас, а Асен си поставя тържествено каската. Ако го бях направил, предполагам щях да описвам друга история сега...
На връщане не беше толкова весело, на летището в Йоханесбург, една лейди се заинати и не пожела да ни вземе куфарите, че са над 25 кг. В шеги и закачки ни разката фамилиите, поизхвърлихме каквото можахме, преместихме най тежките неща в ръчния багаж, Асен си обу мотоботушите и част от екипа, но запази каменният си орел (  хаха, да разкаже той) аз моите ги бях оставил + ризницата, още на отиване бях обявил че са с еднопосочен билет, но пак не помогна. Влязохме като клоуни в самолета, носещи и каски, а ръчните ни чанти бяха почти 20 кг-мови, но не ги мериха. Куфара ми , когато го взех от летище Сф беше като парцал, скъсан и разпран, на отиване си беше чисто нов, мисля че е ясно как ги транспортират. Полета до там с прекачването е около 15 часа, доста път е.





Карането го направихме в по голямата си част , облечени с клин/панталон , ботуши крос, наколенки, ризници. Асен предпочиташе джърси, аз яке или без нищо, но е илюзия че може да минете без яке, заради надморската височина дето карахме, на някои места си беше направо студено, жегите са около океана в ниското. За каските – обезателно с очила вътре. При тръгването ни беше ясно, че скачаме в дъждовният сезон, нямахме илюзии че ще се разминем с бурите, и не се и разминахме. Валеше ни понякога по няколко пъти на ден, до много пъти на ден, после пък грееше слънце. Обобщено казано – ако не те вали дъжд, караш мокър и кален, в готини локви, децата се къпеха в тях, че си им беше и екстра за плуване. Доста локви...
Слънцето е силно, без защита се изгаря много бързо. За първи път ме удари мълния на мотор, че и Асен. Теоретически, заради изолацията на гумата не се случвало, но понеже беше много силен дъжда, явно сме се заземили в движение, по скоро бе остатъчен разряд, волтовата дъга прескочи през дясната ръкохватка, и ми изтръпна ръката. Природните явления по ония места са доста зрелищни, направо виждаш как водната завеса дъжд се движи към теб, и после се гмурваш сякаш във водопад, а тътена от гръмотевиците е страховит. Съдейки по това, че половин Танзания бе под вода, вероятно сме извадили късмет, но пък всичко бе прекрасно зелено, мисля че това е най красивият сезон там. Аз си рязах и пробих ботушите, за да се изтичат и вентилират ( а и заради жегите), след няколкодневно влажно каране, краката гъбясват и започват да болят, все едно стъпваш по стъкла.











Ако някой се интересува от нещо повече, да пита, че нямам време да пиша много, макар че имам материал и спомени за книга, а ако пък мисли за ходене в тая посока – в ЮАР можем да помогнем доста.

[Nikasan]

Голямо приключение завиждаме Ви от сърце! Как се справяхте с провизиите,водата. Нощуване то имахте ли проблеми.

[ВладиЧ]

Скенера ти хвана железата в крака? Много чувствителен скенер е бил. Моите железа на таза не ги лови, ама може някой път и аз да попадна на толкова чувствителен скенер.
Много набързо сте го решили това за Африка, иначе на срещата в Мийковци, ако бяхте споделили, щях да ви кажа някои работи. Това правило за 5-те кг ръчен багаж, (не онзи чекираният), повечето компании го гледат през пръсти, но ако ти е много обемист багажа (ръчният) може и да се заядат. А тогава за свръх багаж се плаща сериозна сума. Случвало се е и ние да се качваме на самолета с височинни тройни обувки на краката предназначени за изкачване на осемхилядници, навлечени с пухенки, и със сбруи, на кръста, само, за да не плащаме за свръх багаж.
Като се замислиш това правило за 5-те кг ръчен багаж в същност е много тъпо, защото един човек тежи примерно 110 кг, а друг тежи 80 кг и на тоя по-тежкият билета за самолета му струва точно толкова, колкото и на другият, а не повече. Но пък от друга страна трябва да има някакви ограничения в теглото, защото това е самолет, а не пакистански камион.
По летищата има едни машинки, които за дребна сума ти пакетират багажа с полиетилен (този багаж, който ще го чекираш) и така, колкото, и да ти хвърлят, търкат, и мачкат багажът, куфарът ти не се драска и къса.

[ИВАН НЕДОКЛАНОВ]

Ръчния багаж не е ли 10 кила ? Хитринката е , че чанта за лаптоп, се качва на борда отделно, не като ръчен, до сега не са ми я теглили , а вътре си товариш доволно ; чантички за кръста , също не ги броят към ръчния , а там едни 5 кила също влизат, да не казвам ,че има такава и 10. Толкоз , от мен за ганьовското возене в самолет
Относно стречоването на багажа , съм плащал от 2 до 40 долара обаче си има и недостатъци. Точно в Африка , на слизане пак проверка на багажа, късай дърпай . За мен решението е твърд куфар със закопчалки , а не с цип . Наистина скъпичко , ама нямам грижи и притеснения )

[fozy]

....Много набързо сте го решили това за Африка, иначе на срещата в Мийковци, ако бяхте споделили, щях да ви кажа някои работи. ....

Ааааа, Я кой не е внимавал.

[ВладиЧ]

Казали ли са там на срещата? Не съм разбрал и чул... Ама пък и те, от къде да знаят, че аз съм бил там в ЮАР. Не съм ходил там с мотор и не съм писал тук във форума за това пътуване. Бил съм в Йоханесбург, в Сън Сити и в Кейптаун.

[go6o]

Голямо приключение завиждаме Ви от сърце! Как се справяхте с провизиите,водата. Нощуване то имахте ли проблеми.

Ядене сутрин при потегляне и вечер , търсехме читави места, спагети с консерва риба тон се оказа че са готини (Асен готви), вода бутилирана има , не е проблем да се купува на доста места, при нощувките доста разнообразие - правилното е поне час преди да замръкнете (не го препоръчват дори местните), да търсите вече място, на нас не ни се получи много. Добрите места за спане са с големи огради, горе бодлива тел, и ток по оградата, винаги с въоражена охрана. Най-добрите приличат на военна база, а левела личи и по това че охраната е повече,униформена и имат кучета. Къмпингуването не е оферта бих казал, още на първото , от бодлите, на Асен високотехнологичното самонадувно шалте се спука ( и през дъното на палатката боде), аз бях с някакво подобие на стелка за йога, но то се оказа по доър вариант. В Ботсвана спахме на нещо като място за водопой на слонове, когато питахме къде да разпънем, момичето посочи неопределено наоколо. На въпроса "Тия слонове няма ли да ни смачкат?" , отговора бе " Ако ви е малка палатката, може да не я видят и да минат през нея..." Е.. моята е ултра компакт, че и зелена. Завряхме се до едни храстодървета, и с моторите оформихме ограда. За огромните африкански слонове не е защита, ама поне да не ни настъпват по невнимание.

В търсене на водопада Каламбо (то баш коледа беше, а после търсенето на уиски бе не по малко трудно и вълнуващо...)

[s_s1]

Това клипче си е доста оффроуд и не е за "стругове".
А как навигирахте?

[go6o]

s_s1 коментира
Днес, 07:40
Това клипче си е доста оффроуд и не е за "стругове".
А как навигирахте?

Навигациите са доста бедни от към детайли за ония държави - огромни територии с няколко мегабайта карта, дава инфо за централните пътища предимно (то другите трудно могат да се нарекат пътища...). От ЮАР взехме хартиена, но 1:4 милиона, аз си бях разпечатал от гугъл определени региони. С питане е ок, само че си има езикова бариера, в Танзания говорят суахили например, в Мозамбик - португалски...
Относно офроада - неизбежен е, доста брутални участъци и то стотици километри се наложи да караме, понякога в лоши метеорологични условия. След тоя клип (намерихме водопада все пак), се натресохме в такива сипеи с прагове и камъни , на път за Танганайка, че нямам думи, май само магарета и някакви сериозни 4х4 биха могли да драпат там. Асен е прекалено зает (както винаги..), предполагам че има интересни неща запечатани на камерата.

[fozy]

чакаме...

[19R]

Огромно удовлетворение е предполагам да сбъднеш нещо такова ... с какви гуми карахате там? Имаше ли ядове по машините, пукнати гуми?
Сега видях ,че има и 1ва страница... ами само с една крушка и жило СУПЕР! Гумите разбрах какви са.

[go6o]

И така...
Навън се сипе есенен дъждец, аз с лек коктейл от джин и още нещо за пореден път преглеждам форуми и писания, и за пореден път установявам , че тази година не е хич ок от към писания. Ама хич. Че в последно време май никой не пише по подробни пътеписи, това ясно, фейсбука и подобни отдавна убиха тази дейност, ковида пък довърши тотално всичко в тази сфера за годината, и все пак...
Бях се зарекъл да не пиша, защото много недовършени неща сътворих, а за нещо цялостно нямам възможност. От друга страна, наличието на свободно време тия дни, спомените, и леко започващите да ме чоплят идеи отново да посетя ОНЕЗИ места, ме накараха да седна и да подраскам.
Ще започна с произволно избран ден, бях споменал , че всеки един ден от това пътуване на практика си бе отделно приключение. 2-3 да опиша, може пък да пресъздадат есенцията на това лудо препускане. И да, дано не ми свърши джина : ) .
Гледам гугъл драйва, снимките. Според него, а той е доста точен , събитията за които ще пиша днес се развиват на 23.12.2019 г. , седми ден от пристигането в Африка , в:
Ботсвана.
Площ 581737 км2 ( повече от 5 пъти от тази на България), население около 2 300 000 души. Сух климат с кратък дъждовен период. 70% от територията е заета от пустинята Калахари.
Общата дължина на границите е 4013 километра. Ботсвана граничи с: Намибия (дължина на границата 1360 км), с РЮА (1840 км), със Зимбабве (813 км) и със Замбия, като дължината на границата със Замбия е по-малка от 1 км. По-голямата част от населението на Ботсвана живее в източната ѝ част.
На мен лично ми е известна заради филма „Боговете сигурно са полудели” , и знаех че има находища на диаманти и огромни национални паркове. За нас режима на посещение е безвизов.

• - -

Алармата ми пищи мощно, размърдвам схванатите си крайници, и опитвам да се осъзная. Часът е 5, още тъмно, чувствам се уморен и недоспал. Лежа в палатка, нещо ме боде през шалтето на няколко места, все още е тъмно, а допреди малко нещо сумтеше наоколо. Бавно започвам да си връщам лентата докато вдена , къде , мамка му , се намирам.
Та дааа... Бам! Съзнанието ми скорострелно ме позиционира в Африка, Ботсвана, в нещо като къмпинг. Отварям ципа и надниквам на вън, и няма грешка, там съм.
Бях навил толкова рано алармата за да се насладя на изгрева, излязох бос навън, но се набодох неколкократно на разни тръни, изобилстваше с бодли наоколо, та си обух обувките. Докато се мотаех около мотора, с периферното си зрение видях нещо да се движи. Огромен африкански слон се приближаваше , в случая от запад. Тая гад многотонна се движи с грацията на котка и също толкова безшумно, което е трудно за вярване, докато не го види човек.
----
Малко да се върна в предишната вечер. Паркираме си ние на това място в буша, и питаме в нещо като рецепция, дали можем да преспим.
„Но проблем” вика гърлата.
-А палатките къде да сложим?
-Където искате – махане с ръка, в смисъл, тундра балшая....
-Не е ли опасно?
-Ми има слонове, може да не видят палатката, и да минат през нея, ако е малка.
За протокола, недалеч от нас стадо от 20 тина диви слона пиеха вода в кално гьолче и се плацикаха.

( По късно с бира в ръка им се наслаждавахме дълго, времето бе страхотно, и небето ясно, пълно със звезди.)

Явно за нея това не беше проблем, но конкретно мен, с малка едноместна шатричка, при това зелена, дето не му е и до оная работа на слона, тоя отговор не ме изкефи, на Асен палатката беше по голяма, също зелена, стори ми се че и той не бе очарован от инфото.

Подканихме я да подходи по сериозно, без особен резултат, показа ни нещо като барбекю с 3 хилави дръвчета на 100 тина метра, и ни каза да се побарикадираме с моторите, имахме не лош шанс като че ли. Това и направихме, макар че според мен укритието ни не би издържало атака на ядосана млеконадойна крава от АПК, камо ли на 5 метров африкански слон. Ботушите обърнати, да не се завират змии и скорпиони, така ни посъветваха.

Оглеждайки се, установихме , както и много пъти след това, че подобен тип места не са мото френдли, защото въпреки разни смели мотописи, реалността е много по различна. Тази тема мисля да засегна по подробно след това, но още преди да тръгнем, местни мото адвенчъри ни обясниха че не сме нормални, и така не се прави.

Другите пътуващи бяха с техника, за която аз лично съм мечтал, и едва ли ще мога да си позволя – уникално наточени тунинговани джипове, с палатки по таваните, ремаркета, кейджове, шнорхели, имаше поне 4-5. Мотористи нямаше. Не видяхме и за цялото си пътуване при обиколката, а и тези които питахме не бяха виждали, явно си избирахме по интересни маршрути.
--
Стоях си замръзнал и гледах как животното се приближава. Всеки е виждал слон предполагам, но едно е в заграждение, друго е в естествената му среда , в цялата си грандиозност и обем. Прекрасно създание с огромни размери, излъчващо сила и спокойствие, без агресия, около което се чувстваш като мравка. Явно си имаха пътеки, по които отиваха до езерцето на водопой, не им правеше впечатление човешкото присъствие. Това разбира се не означава , че не ми изкара акъла. На ум го отпратих с въздишка и нещо като „Айде шавай дебелак, че като взема една пръчка и ти нашаря задника...(с подскок)”. Предполагам , че нощем е доста активно движението на животни в района, но го проспах, за моя радост, скрит зад сигурните стени на моята палатка.(Място за продуктово позициониране : ) )
Полегнах си с чашата нес кафе, което си забърках, и посрещнах изгрева, а скоро и Асен се размърда.

Той имаше самонадувно марково шалте, но се събудил на земята тази сутрин, и реално от тук натам в палатката си спеше натюр на пода. Не знам какви бяха тръните, нещо като бабини зъби, но успяваха да минат през гумираните дъна на палатките, и бяха му пробили дюшечето, а дори минаваха и през моето , което взех от спортен магазин, вид полиуретанова 5 мм стелка за йога. Имах идея да врътна малко из буша с мотора, но това бе предишният ден, и ми бе минало, та нарамихме прибори и тръгнахме на сутрешен тоалет. Банята представлява бетонен цилиндър без покрив, отгоре бодлива тел, ограден с пирамиди с шипове и лабиринтоподобен вход. В една от мивките се бе заглавил огромен гущер. Пооправихме се, събрахме багажа, закусихме и потеглихме.


Шосето което водеше към Замбия бе на около 2 км, подрифтирахме бодро и се разсънихме до като го достигнем. Няма да се спирам на удоволствието от каране в пясък, защото с такъв мотор просто такова липсва.


Добре, че това ни събуди, тъй като в Ботсвана пътищата ( където ги има) са безупречни и досадно прави , следващият участък например бе над 100 км без завои. И кое мислите ни разнообрази? Разбира се, местната полиция...
Не беше минало много време откакто потеглихме, и достигнахме препречено с бариера място, на което наточени в бели униформи служители на реда спираха всичко дето се движи ( не че имаше движение много). Кльощав киселяк дойде до мен, огледа ми мотора отстрани, и потупа с палката по слюдата ми. Обикновен фатмак вероятно, но се държеше като генерал. Гледах го неразбиращ, извадих всички документи (носех ги в една папка) , бях сигурен че всичко ни е ок. Асен също извади неговите хартии. Оня ги погледна , пак ми сочи слюдата и си ръмжи нещо. „Лайценз”. На български си му теглих една, не разбирах какво иска, имах смотания лайценз в папката. С елегантно движение ни насочи към канавката в ляво , да слезем от моторите, и да идем при трътлеста лелка, която да се заеме с нас , с други думи „ Е са ще видите, отворковци...”.
Ба мааму, а деня изглеждаше чудесен...
Асен като полиглот отиде при дамата да се разправя, аз се подпрях на една импровизирана дървена маса, и си извадих някакви сладки да дъвча. Връща се след малко, и вика „Не сме си сложили „лайцензите”, това е проблема.”. Въпросният документ представлява лист А4, но в единия край има кръгче, не е и пунктирано даже. Та тая глупост, в Ботсвана , се изрязва и лепи на слюдата обикновено, и е страшно престъпление, ако не си го направил.
-Е, че нали имаме, ще ги сложим.
-Е да, ама ще ни глобят. Този който ти е на табелата на мотора е изтекъл, аз пък въобще нямам там. (Става въпрос за едни кръгли табелки, моторите от Англия ги имат, отзад долу на стъпенките са обикновено).
-Пробвай пак, закълни се , че ще го направим, и не сме знаели ( това си бе истина).
Отиде той отново, приказки , ръкомахания, оная явно не подаваше. Докато се разправяха, аз си пушех, и гледах как се гаврят с другите – кажи речи се правеше технически преглед на един камион, насред шосето, даже халогените му тества хилавия. Спряха и един друг европеиден с джип, и него го свалиха , и той се нареди при лелката, нямам си идея какво беше съгрешил, радар определено нямаха, освен че бе светличък, може би не бе и избръснат.
Асен дойде и вика:
-Тая ми каза, да ида при този който ни е арестувал, и с него да говоря.
-Арестувани? А стига бе...
Отиде той при мръсника, говориха, успех никакъв. Ще плащаме някаква глоба явно, видяло се е. Отново при полицайката, обяви тя цифрата солена, но! Ние пари местни нямахме, с карти не може, искат кеш. Другият задържан явно бе в същата ситуация, разпсува се, и тръгна на някъде с ядно ръмжене. Разбрахме защо – изпратили го в най близкият град, да търси банкомат, да тегли пари, и да дойде да плати. Процедурата и за нас се очертаваше същата. По мои спомени на около 70-80 км назад имаше град, а за банкомат, нямам идея.
Седим омърлушени и умуваме, бяха ни взели книжките, и да избягаме не може. Тук се зароди идеята Асен да се превъплати в журналист на NG, пишещ впечатления за страната (Има доза истина, в ЮА искаха статии за трипа като се прибрахме, жалко , че не го направи). Отидох за съпорт и аз, макар , че основната ми задача (а и езикови възможности) бе да гледам лошо , и да се включвам с „YES!” в по драматичните моменти и паузи, докато Асен обясняваше как ще им опише държавата като смотана туристическа дестинация, гавреща се с туристите, и ще пише още не знам къде си и на кой си, и как сме изрядни, а това което искат, да си сложим смотаните хартийки до гумите е тъпо, тъй като караме през кал и вода, и те ще се разхвърчат. Имаше голяма доза истина в казаното, и явно подейства. В крайна сметка ни казаха да се приведем в законоустановен вид, и ще ни пуснат. Извадихме документите, и с ножове изрязахме заветните кръгчета от листата.

Моето пасна ок, Асеновото нямаше стъкло, та го олепи с разни скочове и фолиа.


Пипнахме си личните документи, и незабавно се отдалечихме. Срещите с овластени комплексирани лица в цял свят не са приятни.
Пътят дълъг и прав, отстрани поне по още 30 м буферна окосена зона. Имаше периодични табели, предупреждаващи че спирането не е желателно и опасно, поради наличие на диви животни. Мяркахме тук там групи жирафи, слонове, антилопи и други, но не спирахме, аз се опитах да снимам в движение.

https://www.youtube.com/watch?v=6zIOJ_62Qpw&feature=youtu.be&ab_channel=GeorgiGeorgiev

Виждаха се и термитници, доста сериозни постройки за мравоподобни строители, над 2 м. Подобна настилка до хоризонта предизвиква да мечтаеш за Хаябуза например, и да раздаваш газ на воля, обаче вероятността да нацепиш/разцепиш някой слон е голяма, при жираф, поне има шанс да минеш отдолу.
Стотина километра преди Касане, пътят се движи плътно около границата със Зимбабве. Ограждения няма, но се води граница, там е и големият им национален парк Замбези, докато пък вляво започваше ботсванският Чобе, за това вероятно имаше толкова много диви животни.
На някакво село видяхме , че има бензиностанция, имаше и магазинче. Страната е много рядко населена, вече бяхме попривършили бензина, аз предишният ден даже бях угаснал за гориво. Рейндж от 250 км е крайно недостатъчен за спокойно каране там, а при скапания бензин, разхода се качи с над литър. Цената е около долар. Взех си цигари и някакви месни пръчици, Асен ги кръсти „Маймунски пишки”, и рязко ми се отядоха, ама той твърдеше, че така си се наричали и при нас. Вкуса няма да коментирам.

Интересно бе и мястото , където щяхме да напуснем страната, някак си великите сили-колонизатори, така са изкривили границата, че на едно място се допираха четири държави – Намибия, Ботсвана, Замбия и Зимбабве, и по реката може да се достигне до всяка една от тях, без значение колко се мразят някои от съседите. В момента там се изгражда мост, което е страхотно, но ние бяхме подранили няколко години, и трябваше да ползваме услугите на Казунгула фери.
Граничният пункт се намира на поне километър от реката, и явно е универсален, тъй като след него на прашен път се виждат табели – вляво Замбия, вдясно Зимбабве.

За любителите на историята, тия двете са някогашната Родезия. Границата им, както в повечето държави в Африка е по река ( в случая Замбези), другите граници са ги чертали с линия – абсолютно прави, и несъобразяващи се с местните племена и народи, за това и националното им единство куца. Един от Зимбабве ни каза , че имат 72 официални езика/наречия.
Сравнително бързо оправихме документите ( навсякъде като излизаш от държава е по лесно от влизането), направи ми впечатление един по висок местен, с бяла риза и някакъв бадж, май поговори с Асен, опита се да контактува и с мен , но го отказах, и той изчезна някъде. Подкарахме моторите и излязохме на бетонна площадка на брега на реката, където трябваше да дойде ферибота. И, каква изненада, оня с ризата и баджа бе там с поне още 10 тина наши лични персонални асистенти, които щяха да се грижат за всичко (няма не искам...) – от безопасност до добро настроение, безпрепятствено минаване на границата, оправяне на документи, застраховки, билети... фул. Срещу неизвестна сума разбира се, после сме щели да се разберем. Ей, спадна ми, понеже много мразя подобни .... изцепки. Нацупих се официално, сложих си слушалките, легнах си на мотора в небрежна поза и запалих цигара, докато си играех с ножа. Цялото внимание се насочи към Асен, което ме устройваше, пък той знае и езици.
Въпросната тълпа бе от гилдията на т.н. рънъри, които дебнат неориентирани чужденци, изпаднали в ужас от хаоса по границите, и предпочитащи да платят съмнителни услуги, само и само по бързо да се махнат. Безспорно има и полза от тях, стига да не са нахални и нагли, дай боже и почтени, но в този бизнес май това бе невъзможно. Доста добри психолози всъщност , след като разбраха , че сме от България, успяха да изнамерят наш сънародник, който да обсъждаме, за стопяване на дистанцията. Предполагам , си мислите , че е Стоичков, но не, Русев, кечиста е известен там, явно е популярна забава рестлинг манията. Като споменах Ицето, да кажа , че автоматично си кръстих тартора с баджа на името на мениджъра на Камата – не безизвестният Путко Мафани. Просто имах предчувствие , че ще си оправдае никнейма. Единствения въпрос на който благоволих да отговоря, докато се опитаха да контактуват с мен , бе каква ми е професията. Понеже бях с камуфлажен панталон, то си дойде от само себе си – „Военен”. Действа добре. Мисля, че комбинирайки професия журналист и военен в различни ситуации по онези места, може да си спестите неприятности.
Допотопното фериботче пристигна в крайна сметка, слезе един с автомат, питаме за билети, никаква реакция, само нашият мениджър великодушно ехидно ни маха – „Всичко е ок, аз съм се погрижил”. Цялата система явно е добре смазана и синхронизирана. Качихме се и застопорихме моторите.

Замбия, дръж се, идем ! : )

[s_s1]

По-добре късно отколкото никога!

Вече бях забравил този птепис, но с удоволствие чета.
Очаквам продължението.

[Nikasan]

Ех няма по хубаво нещо от пътуването в неизвестното!Чакаме нови епизоди...Между другото и ние съвсем планово се превръщаме в Африканска държава.