Plan B

[Mitko69]

Здравейте група.
Лятото е в разгара си, социалните мрежи преливат от снимки на колеги от екзотични дестинации, но уви нито ред с картинки описващ тези пътувания.
Ако щете ме линчувайте, но ще наруша тази суша. За сега отварям темата с едно видео, заглавие очевидно също има, а самият пътепис-нещо тип "Куче в чекмедже", ще има ама друг път.

https://www.youtube.com/watch?v=tkKs37kH_kI&t=0s

[s_s1]

От: Plan B

...ще има ама друг път.

https://www.youtube.com/watch?v=tkKs37kH_kI&t=0s

Е, не е честно, кога ще е този другия път?
Готино видео и музика.
Очаквам целия фото разказ.

[Mitko69]

От: Plan B

Е, не е честно, кога ще е този другия път?
.

Съжалявам, не е нарочно, но от утре започвам ударно да си ремонтирам къщата за продажба.
Надявам се до две седмици да съм свършил и започвам пътеписа.

[s_s1]

От: Plan B

Успех с продажбата!
Ама тук, като е за продаване не ремонтираш, хвърляш примамката и чакаш някой да клъвне.

[Mitko69]

От: Plan B

Успех с продажбата!
Ама тук, като е за продаване не ремонтираш, хвърляш примамката и чакаш някой да клъвне.

И тук е така, но в тази къща живееха наематели последните 7 години. Влезнаха двама излизат петима и куче. Трябва малко да се освежи.

[Mitko69]

От: Plan B

Здравейте отново.

Стана традиция по това време на годината да пускам по едно пътуване илюстрирано с текс и картинки. Времето ме притиска сериозно с други задачи, но ще се опитам да вместя един бърз пътепис, ей така между другото.
Е, седнах, желание имам, но ми е трудно да реша какво да опиша. Не, че проспах сезона, но повечето ми каране беше локално без да има нищо грандиозно което да влезе в историята. Основното ми возене беше в Средния Запад, между царевицата и разни мото-барове, които внасяха малко цвят, но в никакъв случай не са достойни за мото-фото-писи.

Малко се отплеснах, да се върна на темата. Щом четете това, значи все пак има нещичко за споделяне. Започвам.

През Март, мой колега-Фил, моторист от има няма 2 години ми сподели, че иска да покара някъде по-надалеч и дали не мога да му препоръчам някакъв лек маршрут.
От доста време имах едни идеи за леки мото-разходчици, но все ги оставях за друг път, нещо не виждах тръпката за да се запаля сериозно по тях. Отворих картата и му начертах 2-3 маршрута.
След седмица Фил идва при мен и започва:
-Избрах си един маршрут, но на моите мото-другари им се вижда много дълго. Ти имаш ли планове за лятото?
-Е, чак пък дълго, има-няма 250 мили на ден. А аз желание винаги имам, но програмата ми е много гъста, та може и да пропусна голямото каране тази година. Защо питаш?
-Ми да го направим заедно...
Замислих се. Този маршрут не беше за титанично мото-приключение или адвенчър, който да се помни. Една седмица, 2000 мили, приятна, но не уникална природа, цивилизация наоколо, асфалт...абе ваканция с мотор. От друга страна това което исках да направя тази година го оставих за друг път и бях на път да пиша сезона нулев... Защо не? Тръгвам.

Месец по-късно, друг колега-Анди се присламчи към нас и така се оформи една мото група в която аз имах някакъв опит, а другите двама бяха пълна нула.
Мотористи от има няма 2 години с каране до бара и обратно...замислих се дали не правя грешка, но вече си бяхме стиснали ръцете и единственото което ми остана беше да се разберем като мъже, че не сме залепени един за друг и по всяко време може да се разделим без лоши чуства. Това по-скоро беше един вид застраховка за мен, веднъж тръгнал не исках да се връщам заради капризите и неопитността на колегите.
Другата задължителна уговорка беше, че дневната алкохолна дажба не трябва да надвишава 4 бири на човек. Това важеше най-вече за Фил с който имах много лош опит миналата година когато успя да падне 5 (ПЕТ) пъти в огъня, изгори се брутално и ви като куче цяла нощ в палатката от болка. Анди каза ОК, Фил каза, че не обещава...

HOMES на английски означава къщи или домове, спокойно, няма да си преподаваме чужди езици.
За мен комбинацията от тези 5 букви обаче имаше друг смисъл-най-лесният начин да запомня имената на 5те велики езера на Северна Америка.

H-Huron
O-Ontario
M-Michigan
E-Erie
S-Superior

Предполагам вече всички се досетиха, че в следващите няколко страници ще се повозим именно около големите американски езера.
Маршрутът беше както дойде, можеше да го променим по всяко време, нощувки на палатки, храненето и пиенето и те както дойдат. С две думи не се нуждаехме от никаква подготовка, товариме каквото ни трябва и 30 минути по-късно потегляме...или поне аз.

Фил от друга страна изпадна в безумна предстртова треска някъде 2 месеца преди да тръгнем. Нормално като за пръви път, оставих го да се вълнува на воля и да се учи от собствените си грешки. Анди от своя страна не бързаше. Най-безотговорно остави за последния момент ваденето на паспорт, а регистрацията на мотора е платил в денят преди тръгването.

[Mitko69]

От: Plan B

Ден 1ви, 21ви Юли.
550 мили.

Традиционното фото за късмет и бях на път.



Още не изминал и половин миля нещо започна да пищи, огледах таблото. Алармата за ниско налягане на предната гума показваше 28 PSI и виеше неспираемо. Спрях на една бензиностанция, премерих налягането-33psi, датчика явно се престараваше. Следващите 7 дни го игнорирах напълно, въпреки, че не спря да пищи.



Подкарах към мястото на срещата, заваля.



Замислих се за моите спътници-никога не бяха карали в дъжд, бяха се екипирали с някакви рибарски дъждобрани и категорично отказаха да се снабдят с нормални, водоустойчиви ботуши. Имах усещането, че ни предстои участие в комедия със сълзлив край.
Събрахме се точно в 0600.
Дъждобранът на Фил беше скъсан за има-няма 20 мили каране, с цветуща псувня ни уведоми, че си е забравил якето. Засмях се от сърце, направо се превих от смях, абсолютен анимационен герой. Щеше да е весело.



Имайки в предвид не опитността на моите спътници и вероятността да започнат да мрънкат, бях разделил пътуването на етапи с по 300 мили дневен преход и една-две целодневни почивки, както споменах по-рано това си беше мото почивка.
Днес беше единствения ден с малко повече мили, но като за първи ден се надявах да спътниците ми да се държат мъжки и да изчакат с капризите.

Загледах се в бележките ми от миналата година и се оказа, че точно на този ден преди 12 месеца поехме с Коцето към Grand Canyon, при 111Ф температура и брутална влага.
Днес нещата бяха коренно различни-хладно и дъждовно, за мен-перфектно време за магистално каране, за моите спътници добра стартова закалка.



Пихме кафе, погледнахме картата още веднъж, инспектирах им паспортите, защото ни предстоеше влизане в Канада и бяхме готови.

В този момент Фил реши да запали още една цигара, една цигата която ни вкара в Plan B.
Докато го чакахме да се напуши Анди, така между другото ме попита дали съм погледнал прогнозата за времето за следващите няколко дни.

Не съм.
Този факт сам за себе си говореше достатъчно красноречиво колко несериозно приемах това пътуване, честно казано аз се присъединих ей така, от нямане какво да правя, но тръпката и вълнението които обикновенно са неделима част от тези пътувания продължаваше да ги няма.

Забих поглед в телефона. Там където отивахме се очакваха температури около 65Ф, също така се очакваше да вали следващите 5 дни, е това ме напрегна.
Дъждът винаги е бил неделима част от моите мото-пътешествия и никога не съм се оплаквал, но да вали не един, не два, не три, не четири, а цели пет дни нон стоп ми дойде малко в повече. Това трябваше да бъде мото почивка, да се излежаваме по плажовете, да берем горски плодове в гората, да ловим пеперуди, разбирате идеята, нали? А то дъжд, лошо. По принцип аз не вярвам много на синоптиците, но когато кажат, че времето ще е лошо, в повечето случаи познават. Приех, че в този случай са познали.

Включих мисловния си процес на бързи обороти, трбваше ни нов план и то веднага.

Само преди 3 седмици бях на семейна ваканция в Колорадо. Друг тип ваканция-самолет, кола под наем, хотели, но в Колорадо.

АХ КОЛОРАДО, затворих за миг очи и се върнах отново в Скалистите Планини.
Настръхнах, защо не? Погледнах прогнозата-перфектна.

-Анди, що не отидем до Колорадо, времето е супер, няма да вали, планини, долини, красоти, абе пълна програма.
Той замислено ме попита колко мили са до там. Направих се, че не съм го чул. Не бих казал, че Колорадо е дълбока вода за такова пътуване, но за тези двамата, с нула опит това си беше нагазване в дълбокото.
-Абе утре по някое време сме там, не го мисли.
-What the f..k, let’s go.

Фил пушеше и блееше в страни, мисля, че изобщо не разбра, че планът който бяхме градили повече от 3 месеца отиде в боклука за по-малко от 2 минути.
Обърнах се към него:
-Фил, около езерата ще ни вали много, сменяме посоката, тръгваме на запад, не питай къде, като стигнем там ще ми благодариш.
Без да му мигне окото и без излишни въпроси, хвърли фаса, метна се на мотора и лаконично ни подкани: Let’s go.

Plan B вече беше нещо съвсем друго.
Колорадо-фантастично място, което едва ли ще ми омръзне, независимо колко пъти съм бил там. Планини, долини, реки, от всичко по много. Направо не можах да повярвам как от една не особено вълнуваща мото почивка това пътуване се превърна в поредното вълнуващо мото приключение и то още преди да сме тръгнали.

Лошата новина беше, че ни чакаха 1000 скучни магистрални мили, но всеки кеф си има цена. Реших да не спирам докато моите спътници не минат на резерва, това бяха около 150 мили, щяхме да сме достатъчно далече от дома когато евентуално възнамерявах да им сервирам новината, че ни чакат два дни по 500 мили само да стигнем до Денвър, и после още малко на запад...
Май посъпих малко нечестно, като не ги предупредих, че промяната на плана променяше доста милите, които ни чакаха, но в крайна сметка както споменах по-рано бяхме се разбрали, че всеки е свободен да се отдели от групата по всяко време. А и идва един момент в който момчетата трябва да станат мъже-клише, но истина.

Реших да ги хвърля в дълбокото, където вариантите бяха два:
Или искрата на мото пътешествията щеше да ги изпепели и изстреля разбиранията им за каране на мотор в друго измерение или щяха да ме препсуват няколко пъти и да продължат съботно неделните разходки до кварталния бар.
Личен избор.

Скочихме на любимата магистрала I80, там както обикновенно вятър и ремонти, за щастие небето се изчисти и за сега забравихме за дъжд.
След 130 мили Фил започна да ми дава сигнали да спра, точно доближавахме трък стоп Iowa 80, за който се твърди, че е най-големият в света. Нямам опит с трък стопове, така, че не знам дали е вярно, но отбих.



Насочих се към колонките, пред мен един мини ван Хонда тъкмо потегляше. Паркирах се на колонката на която беше стояла Хондата, гледам пистолета за бензин зелен, абе това да не е дизел. Точно си беше дизел, не зная дали мини ван-а беше напълнил резервоара с дизел, но на следващата колонка която беше за бензин го нямаше. Бях готов да се обзаложа, че е объркал горивото. От друга страна пистолета за дизел е с по-голям диаметър и не може да налива в бензинов резервоар, мистерия.

Моите спътници се държаха мъжки като им сервирах новината, че пътуването ни се удължава с около 1200 мили, до тук добре.

Продължихме по план, магистралата беше изключително натоварена, в един момент настигнахме 10-12 линейки, явно тръгнали на събор, влачеха се с 40 и съвсем съзнателно блокираха движението, лоши хора.





На два пъти губех моите спътници в огледалото, спирах да ги изчакам разбира се. Оказа се, че единият сак на Фил е паднал и са спирали да го събират и укрепват. Хвана ме яд, че бях в началото на групата и съм изпуснал шоуто.
И двама бяха взели много повече багаж отколкото им трябваше, което за първо пътуване е съвсем нормално. Доката Анди беше пакетирал и укрепил багажа си много професионално, то Фил просто беше намятал няколко сака един върху друг пристегнати с ластици.





До тук се движихме изключително стегнато и по график, похвалих си другарчетата и за награда спрях за обяд около границата с Небраска.
Бяхме в бензиностанция Casey’s, имаше пица на парче и чийзбъргъри.
И тримата взехме по 2 парчета пица, изядохме ги и аз най-наивно тръгнах към мотора да се приготвам за път. Не бях познал.
Анди и Фил сега започваха, взеха си по един чийзбъргър с чипс, седях и чаках. Хапнаха ги и казаха, че ще вземат нещо за десерт, аз дали искам, отказах.
Върнаха се с по 2 парчета пица, е не! Напомних им, че имаме мили да отхвърляме, да побързат.
Анди бързо се метна на мотора, Фил запали цигара, изпуши я и отиде да си купи Redbull и после запали още една. Язък за доброто сутрешно темпо, тази дълга почивка трябваше да я наваксваме.

Поведох групата с груба превишена скорост.
Движението намаля, времето беше прекрасно.



Ако се бяхме придържали към Plan A, щеше да ни вали и да е студено. Потупах се по лявото рамо за решението да сменим посоката, реших, че не е достатъчно и се потупах и по дясното.

Към 4 и нещо бяхме в Линкълн, Небраска. Спряхме за бензин. Купихме 12 бири, вода и сандвичи и с това осигурихме прехраната за вечерта. Време беше да се огледаме за къмпинг.
Бях свалил едно приложение за терсене на къмпинги-The Dyrt. Заиграх се с него и намерих нещо на около 10 мили.
Стигнахме до някакъв черен път, подкарах по него, онези двамата и те. Хаха, днес за първи път караха в дъжд, а сега и на черно.



Къмпинг нямаше, може да е имало някога, но сега беше една обрасла поляна.
Забих поглед в телефона отново, намерих нещо малко извън магистралата, но изглеждаше, че е истинско.
След 15 мин бяхме в Pawnee State Recreation Area.
Голямо езеро с много лодки и джетове, народ и къмпинг. Идеално.

Започнахме да опъваме палатките. Тогава и се чуха първите оплаквания. Трябваше да потуша бунта на секундата. Днес беше дълъг и скучен ден, но веднъж в Колорадо се надявах спътниците ми да разберат, че жертвата си е заслужавала.
За да подържам бойният дух на войската им обещах мотел на следващата вечер, но при условие, че стигнем Денвър. Приеха.







Опънахме палатките.



Моля обърнете внимание на синята палатка в ляво. Не е оптическа измама. Въпреки многото равно място наоколо, Анди реши да си опъне къщурката под сериозен наклон. Когато му предложих да му помогна да я премести на по-равно, той отказа. Каза, че вече е забил колчетата и всичко щяло да е на ред. Между другото той не носеше нищо на което да легне, питах го защо, само вдигна рамене.

Имах нужда да се освежа. Много трудно стигнах до водата, брегът беше насипан с натрошен бетон, но въпреки това успях. Водата беше вряла, но ме освежи.

Двамата ми спътници ми се присмяха защо не съм влязал във водата през рампата за лодки, те щели да направят точно това. Питах ги дали са сигурни, че е добра идея. Докато се избърша, те бяха на рампата.





Фил вече беше вътре когато му обърнах внимание на петната масло и гориво изтичащи от лодките при пускането и ваденето им от водата...
Изядохме си сандвичите, изпихме си бирата и към 1030 бяхме по палатките.

[Mitko69]

От: Plan B

Прави ми впечатление, че качените снимки до тук са изрязани в дясно, нямам представа защо

[aldr]

От: Plan B

Форума нещо се ебава , вече са наред , продължавай ...

[alexalex69]

От: Plan B

Чета винаги с голямо желание и си мечтая и аз някога да имам смелоста да изоставя жена и деца и да яхна сам мотора . Благодаря че ме зареждаш с мечти !

[boy3m]

От: Plan B

В мотофорума писах,че ще си чакаме пътеписа,а то какво се оказа....много кратко бе чакането.
Не се оплакваме,де.

Чудесно начало и сега разбрах защо е именувано "B".

Aбонат.

[Mitko69]

От: Plan B

....много кратко бе чакането.

Програмата ми за следващите няколко седмици рязко стана много заета. Затова ще опитам да карам по съкратената процедура и да го завърша до края на седмицата. Дано не пропусна някои важни моменти

[Mitko69]

От: Plan B

Ден 2ри, 22ри Юли.
500 мили.

Спах много лошо.
Първо беше изключително влажно и второ някакво куче не спря да лае цяла нощ, а собственикът му отвреме на време му изреваваше да млъкне без никакъв резултат.
Станахме в 0530. Изгревът ми оправи настроението от неприятната нощ.





Събрахме багажа за около 2 часа, не очаквах такова мотане, но явно трябваше да се примиря.
Мотото на моите спътници беше „ Just relax”. При тях след всяко действие трябваше да има противодействие и то се изразяваше в релакс.
Анди каза, че трбва да си купи надуваем дюшек, защото не може да спи на земята, Фил пък си припомни, че си е забравил якето, екипа за дъжд е скъсан и при първа възможност трябва да отиде на шопинг. Обещах си да не допускам такива своеволия и пришпорих групата.



Подкарахме по магистралата, след първата спирка за бензин единодушно решихме да хванем малките пътища, които поне не са натоварени и като, че ли карането по тях е малко по-разнообразно.
Подкарахме по път 30. На Фил пак му падна багажа, но като цяло се движихме стегнато и по график.















Обяда го направихме отново в Casey’s, тези бензиностанции бяха на всякъде. Не съм им броил пиците, но ми се наложи да попитам служителката, дали няма готова пица във фурната, че на витрината бяха свършили.
45 минути по-късно бяхме готови за път. Браво, значи можело.
Аха да тръгнем и Фил реши да пуши, отново. И цигарите не съм му броил, но ако трябва да предположа, той смукваше поне по две кутии на ден.
Та пали той цигарата и вади телефона.
-Сега докато пуша, ще резервирам хотел за довечера.
Браво, бе. Съвсем искрено го похвалих. Пушиш, но вършиш и нещо полезно.
За всеки случай застанах зад него за да съм сигурен, че няма да съкрати деня и да резервира нещо на изток от Денвър.
Резервира в Loveland, град на север от Денвър.
Запали още една цигара докато чакаше имайл-а потвърждаващ резервацията. Електронното потвърждение дойде и разбира се нещо не беше наред.
Вместо да резервира стая за довечера, нашият италиански приятел, беше резервирал за след ДВЕ седмици. Е, не е истина.
Отне му един час да анулира резервацията и да му върнат парите, междувременно аз резервирах същия хотел, но този път за правилната дата...



Поведох ги обратно към магистралата, където подкарах с 90 за да наваксаме онзи идиотски загубен час.
Отклонихме се по I76, след няколко мили дойде и табелата.
Ура, някак си стигнахме до Колорадо.





Оставаха ни около 100 мили до Денвър.
Анди и Фил стискаха зъби и не се оплакваха, гордеех се със тях, истински бойци.
На половин час от Loveland ни заваля, не си направих труда да спирам за да си обличат дъждобраните, бяхме близо, а те не бяха от захар.
Да спим на хотел, беше поредното добро решение за това пътуване. След 1000 мили сухо легло и топъл душ звучеше повече от добре, а моите спътници се държаха достойно и си го заслужиха напълно.







Настанихме се в Rodeway Inn.
Като за начало се поглезихме в джакузито, после душ и мексикански ресторант. На следващия ден щяхме да атакуваме Скалистите Планини, какво друго му трябва на човек?

[Mitko69]

От: Plan B

Ден 3ти, 23 Юли.
240 мили.



Станахме в 0530.
Като изключим животинското хъркане в стаята, нощта мина нормално.
Спазвайки обещанието си да не допускам спътниците си да губят време в шопинг ги оставих да пакетират, а аз отидох до Walmart за да им купя каквото им трябваше.



Купих обувки и дъждобран за Фил, надуваем матрак и джапанки за Анди.
В стаята настана Коледа, отваряне на подаръци, вълнение, абе празнична обстановка.



Бавно пренесохме багажа до моторите, небето беше сиво. Дъждът идваше отново. Фил си облече новия дъждобран, клекна и разпра панталона. Дадох му парче Дък тейп да си го залепи и ги подканих да побързат.



Малко след 0800 потеглихме. Продължихме по път 34, след има няма 10 мили навлезнахме в Roosevelt National Forest. Имаше ремонти тук-там, но най-важното беше, че целтта беше постигната.
Атакувахме Скалистите Планини.



















Не след дълго бяхме пред Rocky Mountain Nation Park. Платих ме си по $25 и поехме по серпентините.
Това беше първото ми идване в тази част на планината и нямах търпение да изпитам онова неповторимо усещане на малко човече заобиколен от невероятните творения на майката природа.
Моите спътници определено живнаха, спирах, снимаха, коментираха. Ето за това бяхме тук.





Не след дълго бяхме пред кръстовище на което единият ръкав гласеше Old Fall River Road, 11 мили еднопосочен път. Завих.
След по-малко от миля асфалта свърши, започна някаква разкаляна глина. Спрях. За себе си не се притеснявах, но моите спътнице не бяха за тук. Е да, ама това беше еднопосочен път, зад нас се образува голяма колона от коли и кемпери. Няма връщане назад, посоката беше само напред.
Самият път не беше толкова зле, проблемът беше в завоите. 360 градуса с кални коловози.































Като цяло се справихме добре. Анди се подхлъзна на един завой и падна, но единственото поражение беше това, че се накаля.
След около час бяхме на върха, там ни чакаха чудесен асфалт и прекрасно време.



Започнахме шеметно спускане надолу. Стъмни се и заваля. Времето тук се променяше буквално през 5 минути. Спряхме да облечем дъждобраните.



Продължихме да се спускаме, заваля много силно. Погледнах в огледалото, спътниците ми ги нямаше. Реших, че е добре да спра и да ги изчакам, не беше добре да не сме на видимо разстояние в това лошо време. В този момент заваля градушка, за втори път в мото кариерата ми ме вали градушка и повярвайте не е никак приятно. Видях отбивка на пътя и спрях.

Надявах се силно Фил и Анди да проявят разум и да отбият някъде докато отмине.
Аз бях със съвсем истински, многократно проверяван мото екип, а те горките с някакви пуловерчета и дънки, направо ми дожаля за тях.

Та, обратно на моето спиране. Отбих в дясно, подпрях мотора и слезнах. Направих един пирует около собствената си ос да сканирам обстановката, градушката плющеше по каската с пълна сила и в този момент мотора се килна в дясно и зае поза за сън.
Е браво, как пък падна, а аз съм на 2 метра от него, много нелепо. Единственото ми обяснение е, че настилката е била с лек наклон в дясно, когато съм го подпрял се е задържал на косъм но вятъра и ледените топчета са го бутнали леко, загубил баланс и айде на земята.





Стана ми смешно, огледах се как точно да подходя към изправянето.
Точно в този момент, покрай мен на има-няма 3 метра минаха двама мотористи. Harley и BMW райдери. Дори не намалиха, камо ли да спрат.
ПО-БЕ-СНЯХ и сега когато пиша, побеснявам отново.

Вече няколко месеца след случката продължавам да търся някакво разумно обяснение защо тези не спряха, без успех.
Какъв човек трябва да бъдеш за да минеш покрай паднал мотор и да не намалиш най-малкото да видиш дали колегата е добре, дали няма нужда от помощ. С какви очи ще възпитаваш децата си и какъв пример ще им даваш в желанието си да ги направиш човеци с главно Ч? С какви истории ще си чешеш егото пред семейство и
приятели? Обзалагам се, че ако тези две мушмули изобщо си спомнят случката, то ще бъде с присмех за някакъв льольо, който не може да си удържи мотора.
Отвратителни, комплексирани боклуци, утайката на утайката на най-изпадналата прослойка, която нарича себе си мотористи. Бездушни говеда...
Спирам, че се ядосах. Коментарите ги оставям на вас.

Веднага след онези две лайна се появи една кола. Отби и две млади момчета изкочиха от вътре въпреки градушката. Вдигнахме мотора от раз, не успях дори да им стисна ръцете, бързо се скриха от ледената бомбандировка и отпрашиха.

След малко градушката премина, Фил и Анди се появиха след 5 мин. Съвсем разумно бяха отбили в страни и изчакали да спре.
Попитаха ме как се движим и кога ще обядваме. Казах им, че сме на 30 мин от Georgetown. От къде ми дойдоха тези 30 минути не зная, но след един час каране знаех, че съм ги излъгал. Е няма нищо, движихме се по път 40 на юг.













След много завои, студ, дъжд, мъгла и летене в облаците бяхме в Georgetown.
Спряхме за обяд. Огледах пораженията по мотора. Няма му нищо, ще живее. Само няколко драскотини.









Поръчах пица, докато моите другарчета отидоха на шопинг в бензиностанцията. При всяка възможност те купуваха неща, замислих се дали ще има къде да ги сложат в един момент, но това не беше мой проблем.

Бяхме на около 120 мили от крайната ни точка за днес, но времето определено не беше добро, прогнозата беше за дъжд и имах усещането, че за да има мир в групата ще сме пак на хотел.

Атакувахме Guanella Pass. Това за мен беше трето поред минаване през този проход, като последният път беше само преди 3 седмици. Днес времето обаче не беше с нас, дъжд и мъгла.





Снимките са малко просто защото заради мъглата нямаше смисъл да си хабя апарата.
Моля не се депресирайте, след няколко дни минах по същия път отново при фантастично време, подготвил съм много снимков материал, само имайте търпение.

Стигнах до върха и отбих, реших да изчакам групата. След 15 мин знаех, че нещо не е наред. Върнах се. Видях ги на един паркинг в дясно, самички. Стана ми чудно, че в това идиотско време са спрели, дори Фил като, че ли намали цигарите този ден.
Те милите, спрели за снимка, абе каква снимка, видимостта е 20 метра. Анди докато обикалял по паркинга закачил дясната стъпенка за бордюра и паднал. Мотора го затиснал лошо и май беше с навехнат глезен. Е, супер, точно това ни трябваше сега.



Питах го колко е зле от 1 до 10, той каза 5. Ходеше куцайки.
На въпроса ми дали ще може да кара отговори положително. Решихме да продължаваме по план и ако се наложи да търсим лекар по пътя. За щастие беше малкия дявол. Анди понакуцваше следващия ден, но болката отшумя.
Продължихме на юг, заради мъглата нищо не разбрахме от прохода.





След 15 минути бяхме в долината. Изгря слънце, но усещането за дъжд остана.



С оправянето на времето апетита на Фил към цигарите се върна. Започнахме да спираме за пуш пауза прекалено често.
На една от спирката ме попитаха къде ще спим днес. Планът беше на къмпинг, но времето определено се разваляше отново, Анди падна 2 пъти днес и глезена го болеше. Казах им, че зависи изцяло от тях, аз ще приема всяко решение.
Решението да се спи на мотел беше взето със светкавична бързина с пълно мнозинство от двама.

Стигнахме Fairplay, любителите на шоуто Gold Rush може би си спомнят, че част от последният сезон беше сниман тук. Покрай пътя имаше следи от злато добив, но истинска работеща мина не видяхме, предполагам, че са някъде в планината.



Спряхме в някакъв INN, за който ни взеха пари като за Ritz-Carlton.
Оставихме Анди да си вземе душ на спокойствие и да си почине, а ние с Фил излезнахме на разходка. Дъждът се връщаше с пълна сила.





В далечината се виждаше сграда със зелен кръст на фасадата. Фил ускори крачка на там. Спрях го. В матрицата аз му се падам нещо като началник. Казах му, че ако влезе там, много вероятно е да отиде на Drug test още в понеделник.
Засмяхме се насила, това беше аптека за канабис.

[boda nx]

От: Plan B

ама истински се забавлявам,като чета! все пътуваш с интересни хора...очаквам продължението!!!