Палновете ми за това лято не бяха точно оформени, ама така... Исках много да карам и надалече. Все си мислех за Монголия и поне месец каране. В един момент разбрах за Йордан Пачев и неговата фирма Трансбалканика. Той организираше далечни пътувания и то не къде да е, а в Хималайте. Беше извадил лиценз за туроператор и имаше много добре разработен план за обиколка с мотори из Ладакх, и каране през най-високите проходи в света. Помислих си: Защо пък не... Не бях виждал Хималаите от 2008 год, когато изкачих Мера пик.
Записах се и платих първата такса. Групата беше от 10 човека, като в последствие станахме 13. Фаталното число изобщо не ни попречи да си изкараме много добре.
Уточнихме там, каквото имаше да се уточнява, платих и останалите пари и на 14-ти август излетяхме от летище София към Индия. Маршрута ни беше София – Истанбул, където сменихме самолета и от там кацнахме в Делхи. В Делхи се прехвърлихме на вътрешни линии и хванахме самолет до Лех в Ладакх. На 15-ти август след обяд вече бяхме в Лех.
Предварително преди да тръгнем по интернет изтеглихме едни индийски формуляри, които попълнихме. Една камара данни, срещу което ни бше издадено разрешително за индийска виза. В документа изрично беше подчертано, че това не е виза и не ти гарантира визата. Нея (визата) щяха да ни я дадат на летището в Делхи след известни процедури. Попълвахме разни листчета със данни и минахме през разни гишета и скенери за емиграцията и накрая ни дадоха индийски визи. На летището в Лех след, като кацнахме също ни накараха да попълваме разни формуляри и листчета, но накрая ни пуснаха. Интересно, че и на двете места много се интересуваха от номерата на българските ни телефони... Любопитно е, ако ги бях излъгал за номера на телефона ми в България, дали щяха да разберат? Сега чакам обаждания от Индия...

Летище София.

Истанбул от високо.

Истанбул.
И така на 15-ти август вече бяхме в Лех. Жега беше и там, но се дишаше трудно, защото Лех е на 3600 м нмв. Откараха ни до хотела ни и ни оставиха на мира. Бяха предвидени два дни за аклиматизация, от която определено имахме нужда.

Регистрираме се в хотела Welkin higt. За добре дошли всеки получи копринено шалче, около врата.

Гледки от хотела към околностите.








Класически таван в Ладакх. Това е таванът на един ресторант наблизо до хотела.
Записах се и платих първата такса. Групата беше от 10 човека, като в последствие станахме 13. Фаталното число изобщо не ни попречи да си изкараме много добре.
Уточнихме там, каквото имаше да се уточнява, платих и останалите пари и на 14-ти август излетяхме от летище София към Индия. Маршрута ни беше София – Истанбул, където сменихме самолета и от там кацнахме в Делхи. В Делхи се прехвърлихме на вътрешни линии и хванахме самолет до Лех в Ладакх. На 15-ти август след обяд вече бяхме в Лех.
Предварително преди да тръгнем по интернет изтеглихме едни индийски формуляри, които попълнихме. Една камара данни, срещу което ни бше издадено разрешително за индийска виза. В документа изрично беше подчертано, че това не е виза и не ти гарантира визата. Нея (визата) щяха да ни я дадат на летището в Делхи след известни процедури. Попълвахме разни листчета със данни и минахме през разни гишета и скенери за емиграцията и накрая ни дадоха индийски визи. На летището в Лех след, като кацнахме също ни накараха да попълваме разни формуляри и листчета, но накрая ни пуснаха. Интересно, че и на двете места много се интересуваха от номерата на българските ни телефони... Любопитно е, ако ги бях излъгал за номера на телефона ми в България, дали щяха да разберат? Сега чакам обаждания от Индия...

Летище София.

Истанбул от високо.

Истанбул.
И така на 15-ти август вече бяхме в Лех. Жега беше и там, но се дишаше трудно, защото Лех е на 3600 м нмв. Откараха ни до хотела ни и ни оставиха на мира. Бяха предвидени два дни за аклиматизация, от която определено имахме нужда.

Регистрираме се в хотела Welkin higt. За добре дошли всеки получи копринено шалче, около врата.


Гледки от хотела към околностите.








Класически таван в Ладакх. Това е таванът на един ресторант наблизо до хотела.





































Все някога ще стане. Евала Влади! Супер си!





















































Коментар