ИРАН
От другата страна на границата вече беше различно. Не можех да разбера кое къде трябва да занеса, карнет дьо пасаж, митническа декларация, отвсякъде чувах Welcome to Iran, но не можех да разбера какво трябва да правя. В този момент изникна униформен служител по джапанки с чиния череши. Седнахме да ядем череши и да се разправяме на полу-английски за Булкхаристан, мотори и други работи. И така, два часа. Като изядохме черешите, човекът стана, тупна ме дружески по рамото и каза: А сега, ела да оправим документите На следващия пост смених 100 долара и вече имах няколко милиона ирански пари.
Целта ми беше соленото езеро Урумие, като вярвах, че тази вечер ще спя на брега на езерото. Урумие се оказа голям град, населен с всякакви малцинства: азърбайджанци, кюрди, арменци, туркменистанци и т.н. Голяма шарения и голяма бутаница. Автопаркът много ме смути – стари 50-60 годишни камиони, пежо 306, някакво негово копие без надпис, малко рено и нещо подобно на волга. Хиляди 125-кубикови моторетки, задължително с двама до четирима пасажери без каски. И всички те махат дружелюбно, натискат клаксоните и се опитват да ми кажат нещо!
В крайна сметка един от тях с пежо успя да ме спре малко преди да се тресна в него. Слезе 50 годишен мъж с костюм и на чудесен английски каза: I am an english speaking person. I am teaching in universities in West Europe for nine years. Can I help you?
Yes, you can. Drive carefully! I am looking for a camping.
Той отговори, че в Иран няма къмпинги, но той има градина и ако имам палатка, мога да му гостувам. Или да остана в централния парк на града, където има вода, охрана и други хора с палатки. Предпочетох парка. Той каза да карам след него, но преди това да спрем за мляко, „най-хубавото мляко в Иран”. Връчи ми бутилка мляко и ме остави в парка.
Паркирах мотора и направих кратка разходка. Намерих къмпиращите в края на парка. На зелена подстригана тревна площ, между две алеи, бяха разпънати еднотипни палатки (очевидно иранско производство). Пред тях на килими бяха седнали и вечеряха ирански семейства. Наоколо щъкаха деца. Въпреки ботушите, якето и каската в ръка, без мотора не представлявах особен интерес за околните. Не така обаче стоеше въпроса десет минути по-късно, когато поощрен от съседите си, вкарах мотора на поляната до палатката. Груба грешка. След минута мотора се оказа напълно скрит от любопитната тълпа. Стисках ръка след ръка, селям алейкум, алейкум селям, с изтормозена усмивка докато тревожно търсех с очи мотора, вместо да си оправям багажа и палатката. След около час любезността ми се изчерпа. Иранското гостоприемство включва: да ти вземат кутията с цигари от ръцете, за да ти извадят и поднесът една от тях, да ти държат колчето от палатката, докато те подканят да удряш здраво с чука, да те поканят на всички софри наоколо, след като са видели, че си отказал на предишните ...
В два часа всичко приключи. Най после бях сам. Съседите кротко похъркваха, аз измих зъбите и краката си на чешмата, разходих се бос по тревата, поздравих усмихнатото момче в униформа, което щеше да бди над спокойния ни сън и се обадих в БГ. Най-после съм в Иран. Сутринта се събудих далеч по-спокоен.
Докато си правех кафе няколко пъти отбих настоятелните покани на семейството от отсрещната палатка. Накрая примирени те изпратиха 4 годишен посланник с намазана „филия” ирански хляб поръсен с орехи. Капитулирах, хванах посланника за ръка, взех най-хубавото мляко и се присъединих. Хидроинженер и съпругата му – учителка, с двете си деца в годишен отпуск. Спокойни и приятни хора. Научиха ме да пиша Димо на фарси и ми дадоха три телефона на роднини в Есфахан, докато чупехме орехи с ръце.
От другата страна на границата вече беше различно. Не можех да разбера кое къде трябва да занеса, карнет дьо пасаж, митническа декларация, отвсякъде чувах Welcome to Iran, но не можех да разбера какво трябва да правя. В този момент изникна униформен служител по джапанки с чиния череши. Седнахме да ядем череши и да се разправяме на полу-английски за Булкхаристан, мотори и други работи. И така, два часа. Като изядохме черешите, човекът стана, тупна ме дружески по рамото и каза: А сега, ела да оправим документите На следващия пост смених 100 долара и вече имах няколко милиона ирански пари.
Целта ми беше соленото езеро Урумие, като вярвах, че тази вечер ще спя на брега на езерото. Урумие се оказа голям град, населен с всякакви малцинства: азърбайджанци, кюрди, арменци, туркменистанци и т.н. Голяма шарения и голяма бутаница. Автопаркът много ме смути – стари 50-60 годишни камиони, пежо 306, някакво негово копие без надпис, малко рено и нещо подобно на волга. Хиляди 125-кубикови моторетки, задължително с двама до четирима пасажери без каски. И всички те махат дружелюбно, натискат клаксоните и се опитват да ми кажат нещо!
В крайна сметка един от тях с пежо успя да ме спре малко преди да се тресна в него. Слезе 50 годишен мъж с костюм и на чудесен английски каза: I am an english speaking person. I am teaching in universities in West Europe for nine years. Can I help you?
Yes, you can. Drive carefully! I am looking for a camping.
Той отговори, че в Иран няма къмпинги, но той има градина и ако имам палатка, мога да му гостувам. Или да остана в централния парк на града, където има вода, охрана и други хора с палатки. Предпочетох парка. Той каза да карам след него, но преди това да спрем за мляко, „най-хубавото мляко в Иран”. Връчи ми бутилка мляко и ме остави в парка.
Паркирах мотора и направих кратка разходка. Намерих къмпиращите в края на парка. На зелена подстригана тревна площ, между две алеи, бяха разпънати еднотипни палатки (очевидно иранско производство). Пред тях на килими бяха седнали и вечеряха ирански семейства. Наоколо щъкаха деца. Въпреки ботушите, якето и каската в ръка, без мотора не представлявах особен интерес за околните. Не така обаче стоеше въпроса десет минути по-късно, когато поощрен от съседите си, вкарах мотора на поляната до палатката. Груба грешка. След минута мотора се оказа напълно скрит от любопитната тълпа. Стисках ръка след ръка, селям алейкум, алейкум селям, с изтормозена усмивка докато тревожно търсех с очи мотора, вместо да си оправям багажа и палатката. След около час любезността ми се изчерпа. Иранското гостоприемство включва: да ти вземат кутията с цигари от ръцете, за да ти извадят и поднесът една от тях, да ти държат колчето от палатката, докато те подканят да удряш здраво с чука, да те поканят на всички софри наоколо, след като са видели, че си отказал на предишните ...
В два часа всичко приключи. Най после бях сам. Съседите кротко похъркваха, аз измих зъбите и краката си на чешмата, разходих се бос по тревата, поздравих усмихнатото момче в униформа, което щеше да бди над спокойния ни сън и се обадих в БГ. Най-после съм в Иран. Сутринта се събудих далеч по-спокоен.
Докато си правех кафе няколко пъти отбих настоятелните покани на семейството от отсрещната палатка. Накрая примирени те изпратиха 4 годишен посланник с намазана „филия” ирански хляб поръсен с орехи. Капитулирах, хванах посланника за ръка, взех най-хубавото мляко и се присъединих. Хидроинженер и съпругата му – учителка, с двете си деца в годишен отпуск. Спокойни и приятни хора. Научиха ме да пиша Димо на фарси и ми дадоха три телефона на роднини в Есфахан, докато чупехме орехи с ръце.
Коментар