Аре, наздраве!
Като я наливам ледена, на тънка струйка в чашата и все едно съм магьосник, Гандалф Белия, разливащ слънчева светлина - всичко сякаш грейва и звучат небесни хорни, мамка му! Само дето бял кон нямам. Като отпия първата глътка, отначало нищо не се усеща, и се зачудвам леко - " абе, ко става тука бе, ааа?" 
Обаче като вземе да ти се плъзга по гърлото - съща амброзия сякаш те напъпля, и ти става едно топличко, едно хубаво, и на душата й иде да фръкне, па що не и да полети над масата, че и из хола даже. Ама аз не й давам, че да не се блъсне в телевизора. После боцвам тъничко парче сланинка от тазгодишната, нарязана мераклийски и с любов, и посипана с червен пиперец, ама не много! - малко, ей тъй само за лек привкус(тя сланинката е с жилка месо и си има достатъчно свой прекрасен вкус), лапвам я, а тя се топи върху езика и ми докарва почти оргазъм за небцето и рецепторите. И спомени за младите години, хаха... След сланинката идва ред и на салатката от кисело зеле, зехтин и сладък червен пипер, приготвена по-рано днес. И тъй. Чат-пат чеквам форума да прочета кой, какво и кого там нещо си. И ме боли фара защо, ама чак хич. Важен е експириънса, тоя същия моментен експириънс, който когато го търсиш хич го няма, а в моменти като тоя, без да си си давал зор се проявява с адска сила и без никаква условност. 
Tweet
Коментар