НЕЩО КАТО МЕМОАРИ- 14 и 15

[Симеон]

НЕЩО КАТО МЕМОАРИ – 15

След четвърти курс стажът е най-важен. Ръководителят на дипломната работа ми предлага де си избера тема, или той ми предлага от своя списък.
Трябва да кажа, че дипломният проект се пишеше само в един екземпляр и след защитата се унищожаваше. Да няма преписване от следващите. Даваха ни само титулна печатна страница.

Избрах да отида в подмосковния въглищен басейн. Пътувах с автобус „Лвiв” по линията Симферопол – Москва до Тула. Там ме очакваше джипа на ГРП – Геолого-Разведочная Партия.

Първо си избираха дестинации сираците и другите по-бедни студенти.
Например, ако работиш на Крайния север, получаваш надбавки за задполярни и лоши битови условия. Ако се вредиш да работиш на две смени, или пък си издейсваш само бележка за това - всичко се удвоява.
Ако няма столова, получаваш полевое довольствие - суха храна и консерви - което перефразирахме на половое удовольствие.
Най-любмата и полезна храна на геолозите е сгущенката. Силно сгъстено високомаслено мляко със захар. Сега може да се купи в Метро.
Добавено към еспресото се получава хубаво капучино.
Така Толя Коваленко за еднакво време получи 500 рубли, а аз само 100.
Такова Se’est la vie...
С джипа главният инженер ме заведе на най-полезния за мен обект. После ще поясня. В района на град Алексин. Красиви борови гори, езера и много гъби. Буше сезонът на манатарките - Белый гриб – и на другите не обръщаха внимание.

-Товарищ Чапаев, нашел в лесу белого. Что делать?
-Расстреляй его к чертовой матери...

Дадоха ми стая в общежитието, баня и тоалетна в коридора. Особенно много ги има в родопските одеяла.
Чистачката ме пита сутринта дали в стаята има мишки. Подът беше застлан с въпросните топчета. Скубал съм ги насън.

Обектът беше близо и ходех на работа с велосипед. Берях гъби и носех на готвача в стола.
Малко дечица за един ден събираха по две ведра гъби, продава ги на „Заготпункта” и изкарваха пари за велосипед.
На обекта имаше един мрачен субект, току-що излязъл от затвора за убийство. От пила по цял ден шмиргелеше „финка”. Сигурно пак се готвеше за иде в зоната. В Русия затворниците сидят в тюрме, а у нас лежат.
Финките –двуостри ками бяха забранени.
Отначало работех в лабораторията за промивни течности. После преминах на камерална работа. По нашему - в офиса.
Там главният инженер Платон Сарайкин сподели с мен че има една задумка.
Като работел в Крим, промивният разтвор се губел в карстовите ями. Затова той измислил сондажът да се продухва със сгъстен въздух.
Чертаехме заедно салници на сондажния отвор, изчислявахме дебити и мощности на компресора.
Но на нашия обект вода бликаше от сондажа на самоизлив и нашата продувка не бе нужна.
(Тази идея стана тема на дипломната ми работа. Осъществих я на обект „Лакатник”)

Повечето време мина в бране на гъби и боровинки. Чистачките в общежитието срещу пресни гъби ме гощаваха с мариновани.
Много вкусни бяха лисичатата – пачи крак.

Поканиха ме на едно открито партийно събрание, на което прочетоха даклада на Никита Хрушчов на 20-я конгрес на КПСС.

(Поканили един грузинец да стане член на КПСС. –Не хочу в КПСС, а в КП. В СС я уже был...)

Вдигна се голям шум. По-възрастните партийци въобще не се явиха след почивката.
Когато след години свалиха Хрушчов от власт, той споделил с Микоян.
-Я стал первым, кого не убили после снятия со всех постов.

За пръв път чух думите култ към личността. Сред близки Хрушчов е споделял, че далеч не всичко е казал на конгреса.
-И у меня руки по локти в крови...

Берия беше разстрелян, Каганович изпратен на работа в провинцията, а Маленков строеше водна електроцентрала на река Бухтарма.


Маршал Жуков, помогнал на Хрушчов в преврата е изпратен на мижава длъжност в Одеския военен окръг. Там прекъснал търговията с трофейни немски стоки и бил окончателно пенсиониран.

Сега маршалът стои на бял кон при входа на Червения площад. Край него щурат мъртвите вече Сталин, Ленин и Брежннев. За 50 рубли са съгласни да позират върху брэнзовия диск, бележещ нулевия километър на Руската Федерация.

У нас за жертва на култа избраха Вълко Червенков. Той оглави КНИК – Комитет за Наука , Изкуство и Култура. Неговата подченена в Москава се зае лично с мен, когато евреинът Моше Булах ми заши двойка по висша математика.

Измързелис се от леля Цветанка, аз не обръщах внимание на предупрежденията на професора, че „бесконечно малые величины” суть материя трудная.
На изпита реших всички задачи. Но гадът не миряса. Даде ми още четири задачи, които също реших.
-Ачто скажете на „ДэИкс, деленное на ДэИгрек из бесконечно малой величины?”
Не казах нищо и получих двойка. Имало неписано правило след първия семестър първокурсниците да посетят Ленинград. Посетиха го. Въпреки двойката, останалите четири оценки бяха отл.5. Братчеда имаше четири тройки и една петица по физическо. И отиде с групата.
Ленинград видях чак през 1971 година.

Попитах другарката Немцова, която ни водеше упражненията дали мога да се явя на поправителен след два дни.
-Ни в коем случае! Давай позанимаюсь с тобой и еще с одним из ВИК-а пару недель. Потом сдавай.вземахме изпитите, те ги сдаваха.

(Бащата звъни на сина си за хода на кандидатската сесия
-Как,сынок? Сдал?
-Сдал, папа. Кал сдал, мочу сдал. А вот математику завалил).

Висшите Инженерни Курсова бяха за добри производственици, но не успели да довършат висшето си образование. Обучението им траеше три години по десет месеца. От министерството им разрешиха да не посещават лекции по абстрактни и идеологически дисциплини.
Може би до Москва е достигнал случаят с познатият ви Професор Булах.
Той редовно пишел двойки на ВИК-аджиите. Един ден го завързали в чувал и то откарали на високия бряг на реката. Уплашеният еврей обещал и удържал на думата си да не пише повече двойки.

Ние пък имамахме РабФаковци. Те завършили нещо като техникум у нас и постъпиха в института без изпити. В производството работеха като ЗКП-ечета. Само един завърши с отличен Металургичния и стана първо директор на Кремиковци, после министър на Металургията и Минералните Ресурси, Христо Бонин.

Още някои спомени от изпитните сесии.
1. По всички предмети старши преподаватели и доценти ни гонеха на извънредни занятия, докато не разберат, че ще получим хорошо 4 по петобалната.
На най-добрите поставяше зачот без да се явяват.
2.Фрофесор Поляков – най-добрият топлотехник след цигуларите и най-долър цигулар сред топлотехниците обичаше водката. Ходеше в омазнени дрехи и мазно бомбе.
Като ни дадеше задача, вадеше своя „Решебник”. На млади години още, когато главата му още била трезва, той решил всичките задачи от – забележете – учебника, чийто съавтор е той.
На изпита, а топлатехника учехме три семестъра, първи влизаха трима отличници, изнасяха в коридОра по няколко билета. Слабаците приготвяха шпаргалките – пищови и смЕло влизаха. Обичайно било да му занесат бутилка бира наполовина с водка.
След като цялата група получи отлични бележки, опитният декан Зоткин – явно не сме били ние първите – анулира изпита и назначи нов семестър с нов преподавател.
Междувременно бяхме започнали предмета Минни механизми и машини, които неможеха без топлотехника.

За три месеца машинният инженер Скворцов ни научи и на топлотехника и на механика.

Ние чужденците учехме през първия семестър руски език в една голяма група с чехи, поляци и румънци. Най-бързо нАучиха езика поляците, после унгарците и чехите. На опашката – ние с мамалигарите.

Руснаците, като всички големи нации мразеха чуждите езици и не ги учеха. Но бяха длъжни един семестър да „бутат хиляди”. Даскалът отваря на произволна страница от учебника и загражда двайсетина ред с приблизително 1000 букви. Трябва бързо да се прочете и направи писмен превод на тези хиляда.
-Сева, ты сколько тысч толканул сегодна?
Нашата преподавателка по руски беше току що завършила филолжка. И красссива и умна.
От нея запомних някои правила.
1. То ка таки либо нибудь кое се пишат с чертичка. Кое-как.
2. Уж настеж замуж невтерпеж се пишат без „Ь” накрая.
3. С някои скороговорки, изчервявайки се, ни учеше на падежните окончания:
„Я именительный, она родительный
Я предложный – она дательный и творительный.
Чем я винительный,
что она дательный?..”

4.Наполеон косил траву, когда поля кипели журавлями. Сравнете:
На поле он косил траву, когда поляки пели журавлями.

Кругом нас рать. Кругом нас рать. И битвою мать Россия спасена.
Кругам насрать. Кругом насрать. Е.. твою мать. Россия спасена.

5.Проверете кой-да е руснак и ще направи 13 правописни грешки.
На колоссальной трехярусной террасе подячиха Агриппина Саввишна испоттишка потчевала винегретом своего племянника коллежского асессора Фаддея Аполлоновича.

6.Мои правила:
По български злато, по полски злото, по руски – золото. А от там:
................... слама .................слома ......................солома.

„Стая воробушек с криком промчалась.
Знать – надело говно им клевать.
А на заборе ворона усралась.
Ну и погодка – еби твою мать.(приписват го на Есенин)

Много станаха мръсотите, но „из песни слова не выкинешь”
По български гребане, е@ане. По руски гре@.я, е@ля.

Стоян Айк – бъдеш шестак, събираше кенеффолклор.
На вратата – повернись налево. Повернулся-
Повернись направо – тоже.
Повернись назад – какого фуя вертишься.

„Позор тому на всю Европу, кто вытирает пальцем жопу! А като няма тоалетна хартия.
Вмеждучасията в коридара в плетени кошници руси лелки продаваха пирожки и беляши. Завити, естесТвено във вестник.

Украинското простолюдие вместо „Ф” редовно изговаряше „хв”. Хвиля, хвизиКа, хвотапарат, че и хвантазия...
Обяснавах си го от хвыля – вълна.

Незнанието на езика водеше често да забавни недоразумения.
В чертожната зала Митя Молокович не си намира пергела.
-Кто спиздил циркуль? Радка бялата, защото имахме и черна отговаря.
- Валя спиздила...

Руснак чука на врата на стая с наши момичета.
-Можно?
-Льзя. Заходи...

Чехите слагаха ударението нъ първата сричка, а поляците винаги на предпоследната.
Унгарците и без туй в своя красив език удрят всяка сричка, правят така и с руския.

Румънецът Плаван Йон разказва на малките пионери:
-У нас дети не только учатся. Они также отдыхаются...

Руската ни училка се съгласи да ни учи и на английски.

Започнахме с глагола правя. I go, he goes.
Щом ду ще е дъз, да видим как гоу ще стане гъз!..
А то да било гоуз. Много ни разочарава тази работа.

На първи и втори курс местните ходеха на военна подготовка по специалността артилерия.Аз реших да не ходя и всеки вторник получих по четири свободни часа.
Ходех обаче на занятия по материална част. Оръдия в разрез. Откат и накат, със Стеол-м. Дулен спирач и артилерийска панорама, оптичен далекоглед и перископ.
Немска система на затвор-чекмедже и руска – с резба.

Вредих се да карам курсове за шофьор. Нищо, че е стар ЗИС с дървена кабина. Затова с прясно боядисана в черно каросерия. Кузов по руски.
„Назвался груздем, залезай в кузов”
Цената за моето включване в месечния курс беше да напиша на задния капак „Не уверен – не обгоняй”.
Един старшина, видимо не прочел надписа, ни изпревари с мотора си и арестува пияния вдрызг водач Прохор Степаныч.
Така трябваше да почакам още шест години да стана шофьор.

На теоретичен изпит по артилерия все пак се явих. Полковникът ни раздаде билетите, огледа голямата библиотека с учебници и пожела:
-Я вас на минуточку вас оставлю. А вы не особо списывайте.
Не позна!
Есента в Божурище в поделение 40424 капитан Нешев ни раздаде транспортир и триъгълник. Наблюдателен пункт, батарея, цели, координати.
-Има ли въпроси?
-Другарю капитан, защо този триъгълник има дупка?
- Айде работете. Ще се майтапите в цивилизацията. Постепенно научих и кратка и пълна подготовка.
Поправки на метеоусловия и големина на заряда. Сега съм капитан в оставка.

Понеже бяхме двама с моята фамилия, при забележка си правех оглушки и през 4-5 дни получавах непоряд. Непорядът се изразяваше в дрямка под акациите краи палатките.
Вечерта ненаказаните се връщаха с побелели от пот гимнястьорки. А аз сух.
Да теглиш 122 милиметрова гаубица през Алдомировскета блата е тежък труд...
В един от непорядите заедно с другия Тодоров трябваше да обелим един чувал лук. Старшината очакваше оплаквания и съпротива. А адашът му намери цаката. Аз отрязвах дупетата и върха на луковиците. Той ги хвърляше в барабана за белене на картофи. Вместо за цяла нощ, свършихме работата за половин час. И си хапнахме сирене и кашкавал и си откраднахме чесън.

Да се върнем в Алексин.
По това време се провеждаше фестивал на демократичната младеж. Говореха, че Москва е обкръжена от милиция и достъпът на външни е ограничен.
Избръснах се със зверски тъп бръснач, който намерих в стаята на общежитието. И накичен с левкопласт се качих на автобуса Тула –Москва.
Фестивалците ги возеха в каросериите на нови, боядисани в синьо камшони ЗИЛ.
Намерих нашите и с тях се разходих до Воробьови горы и до Лужники и до ВДНХ. Не помня къде спях, какво ядях.
На естрадата в парка Горки трябваше да свири детски оркестър. Малкият кларнетист от Полша Зденек се жалваше, че във влагата се променя тоналността на дървените инструменти. Не знаех.

Защитих предсрочно дипломната работа. А тъй като работите със студентската ми любов отдавна буксуваха, грабнах дипломата, и извиках в стаята руските колеги да си вземат по някоя книга от моите. А там имаше повече от 200 тома.
Най ценна беше Горная Энциклопедия в 19 тома. За себе си запазих само първия с общи справочни данни и таблици.
Руснаците с тяхната фанатична любов към книгите отначало не повярваха. А после бързо ги разграбиха.
Купих си билет до Киев и от летището позвъних на любимата за моето позорно бягство с „шейната на Наполеон” – моят първи том.
Не дочаках плач и въпроси, бързо окачих слушалката и се качих в самолета.

„Шейната” се намира на почетно място в офиса. Ако някой не я е видял – да заповяда.

Тогава бях на 21. А ми предстои женитба, люлки ,коклюш и второ образование. Приемане и изключване в БКП.
Много интересна работа с неинтересна заплата.
Взех за жена най-хубавата тогава девойка в Бургас. А сега – като хвърлиш срекме, ще покриеш поне десет такива красавици.

[Симеон]

От: НЕЩО КАТО МЕМОАРИ-15

НЕЩО КАТО МЕМОАРИ – 14

След трети курс отидох на стаж най-далеч – в Алтайския Край.
Маршрутът бе: Дн-ск - Москва – Новосибирск – Барнаул – Устькаменогорск.
http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%...80%D1%81%D0%BA
Чисто руски град, сполетял съдбата на Крим.
До Устькаменогорск стигнахме за шест дни. Престоят на гара Омск – средата на пътя траеше шест часа.
Ако някоя двойка се влюбеше из пътя, тук можеше да сключи граждански брак. Разходих се из града, даже гледах за кой ли път „Бродягата”.
В предишната глава пропуснах да кажа как купувахме билети за па-нашумелите филми. Във всяко кино имаше билетна каса за герои и депутати. Там те показваха червените си книжки. И ние с нашите паспорти се ползвахме от тази халява. Големите кинотеатри се състояха от две, че и от три зали. Идваш час преди филма с билета влизаш в предверие на концертна зала с бюфет. Оркестърът свиреше предимно лека музика – полки, танга, фокстроти. Помня джазовите произведения на Цфасфсман http://www.youtube.com/watch?v=aelW09bwUTo

От Усть Каменогорск до Зыряновск разстоянието беше 200 километра и имаше влак. Но 200 километра за 8 часа - благодаря!
На автогарата се натресохме на по-бърз, но кошмарен превоз.
Молотовка с черна дървена каросерия, с врата отзад и две малки, неотваряеми зарешетени прозорчета отдясно. Тези универсални камиони превозвоха хляб, мороженое, мясо – всичко, каквото напишеха отстрани.
Бяха известни още като „черный ворон” и превозваха арестанти.
Вътре бяхме 12 души. Един милиционер, аз и десетина жени с празни кошници – продали си яйцата и гъбите.
За да се намали задухата, отваряхме задната врата, от там пък влизаха облаци прах.
По-добре 12 часа на 700 метра в донбаските мини, отколкото тези осем часа с една почивка край голяма река. Прекосихме я с баржа без мотор. През реката е прехвърлено стоманено въже. На него има макара, закрепена с друго такова въже, завързано за шлепа.
Преминахме сравнително бързо чистата река заедно с още два камиона, десетина каруци и безброй пешаци. На отсрещния бряг продаваха прясна риба и сушена вобла.
Пристигнахме към десет часа вечерта. Отидох в единствения хотел, дадоха ми легло на втория етаж.
-Там има още един ваш.
Сигурно се заблуждават. Какъв „наш” може да има в центъра на Азия на 7 000 километра от Оризаре.
Остових багажа и отметнах одеялото. От леглото скочи младеж с насочена към мен „Ижевка”. Познахме се. Пешо от Смолян, следващ в Москва геология
На следващия ден пристигна с хеликоптер доцент от нашия институт.
Той отгаварял за стажантите от Урал до Байкал. Представи ме в местния ремонтен завод за минно и сондажно оборудване и отведе Пешо на Изток.
Сутрин закусвах беляши със сметана в бюфета на хотела. Обядвах в завода, а вечерях в единствения в града ресторант. През деня беше столова, а следобед и в почивните дни – ресторант.

В тази столова имаше една колоритна фигура. Красив млад мъж с бял калпак с червено дъно. Отстрани се подаваха руси къдрици.Бродирана копринена рубашка, сини панталони, затъкнати в червени лачени полуботушки.
Чего,ж вам болше? Свет решил, что он умен и очень мил...
Парень-рубаха, первый парень на селе.

Рубахата сядаше на една маса в дъното на залата, Маша – официантка услужливо му донасяше две сандъчета с алуминиеви вилици и лъжици. Попийвайки „Столичная” красавецът методично обезглавяваше наличните прибори. На шубера се появяваха две нови сандъчета. Питам плахо защо де не купят лъжици от алпака...
-Дак он нас всех позарежет...

На завода имеше шведска сонда Крелиус. Руснаците тихичко я копираха и се получи не лош ЗИФ -350.
Сондата работеше по няколко часа дневни и служеше за обучение.
„Верховой” по нашему – авиатор беше работникът, който на най-горната площадка на кулата откачаше и закачаше тръбите.
Нашият авиатор беше Сергей Платов.
Лицето му пеше покрито с дълбоки белези, сякаш го бяха секли с оре
Един неделен ден с ИЖ-ето отидохме на бащиния му пчелин. И там героят разказа за белезите.
-Приезжаю, Сеня, разжить ся медом. И слышу орет крупная медведида – тоже захотелось сладкое. И возьми да угоди в батин капкан. Капкан этот такой силы, что и слону ногу откинет.
Пожалел я беднягу и пошел вызволять от капкана.
Как догадываешься, я выпимши был порядочно. Потому и смело полез на капкан. Медведь кааак кинулся на меня, дай как стал сдирать кожу ломтями...
Еле ноги унес. Наверное потому и пью.

В града дойде цирк. Няколко мечки и дръглив лъв, стрелбище и захарен памук.
Но такава „бочка смерти” виждах за пръв път. То не беше и бъчва а сфера от дебела стоманена мрежа.
Сергей уговорил пазача да го пусне вътре с ИЖ-а. Яхна Платов моторетката и закръжи. Отначало по екватора, после косо, и накрая по меридианите.
Гумите се сплескаха, амортисьорите потънаха, а Серьога пусна кормилото и караше без ръце.

Безплатното зрелище ще да е траяло 5-6 минути. Само милицията успя да то убеди да спре.
А народът искаше още и още.
В градчето със стотина хиляди жители – до един миньори и сондьори имаше само едно двуетажно здание. Моят хотел.
Църква, естествено, нямаше.

В този забравен от бога край хората не живееха лошо. Високи заплати, кино, училища. Реките пълни с риба. Месо и мляко – колкото щеш и не скъпо. Сетрин изкарваха на паша по една крави от дсеки двор. Гледаха се по 4-5 шопара.
Въпросът с бирата беше пълна катастрофа.
Веднъж в месеца докарваха стотина бъчви мътно „Жигулевско”, покриваха ги с бял плат, лелките с бели престилки и калпац Под зелен чадър имаше подредени щайги с наши буркани „Омния”. В Русия нямаха капачки за тях, а пък внасяха големи количества сомпоти, и ги използваха вместо халб

Опашка от двайсетина души търпеливо си чака реда. Наредих се и аз. Ахегемонът, като му налееха 850-те грама, вадеше от джоба прашна вобла и почваше да пие.
Като стигнеше до бъчвата, тряскаше празния буркан в специално донесен сандък. До вечерта и сандъкът се напълваше и бирата свършваше.
И така до следващия месец...
Учудих се на изибилието на строителни материали и фураж. Камион пясък 20 рубли, камион цемент -20, дъски, сено, арматура – все по 20!!
Серьога ми обясни.
Двайсетте рубли са за превоза и риска. Всичко е крадено, Сеня.

Един петъчен ден ме освободиха от работа със заръка хубаво да се наспя. Рано в събота ще ходим за риба.
Един джип ме взе от хотела, минахме покрай къщите на останалите и се стоварихме на летището.
Чудех се каква риба ще ловят с пушки.
Излетяхме с малък хеликоптер на юг. По пътя Сергей ми каза, че трябва да остана в една бибарска хижа край езерото Зайсен, а те отиват да бият сайгаци някъде в Китай и Монголия а сайгаците се разбра като ги видях симпатични полу сърни полукози.
Остовиха ми с кашон водка и без всякакви въдици или мрежи.
И ката започна едно пиене...
-Ты откедова будешь?
-Из Болгарии, говорю.
-А-а-а – это ваш Шахиншах с шахиней Сорейя купайтся на пляже в Сочах...
Напразно се опитвам да им обясня, че ние сме република и знать не знаем откуда этот Шах с Шахиней...
Наливаха ми водка. Бирага беше под забрана, защото я охлаждаха. Кто двамата събутилници направиха главите, запомнах незабелязано да изливам водката в качето с фикус.

Захъркаха приди мен. Станах рано разтревожен, че не съм хванал нито една риба.
-Так ты потяни во-о-о-н ту веревку. Потянул. А там в мрежата – живарник – ну, никак не меньше двухсот килограммов крупных рыбятин.

Привечер се върнаха ловците. В салона на хеликоптера имеше 12! Живи, полуживи и мъртви сайгаци.
Питам защо им ка толкава меса и риба.
-Эх, Сеня, ты думаешь эта машина наша?
Надо подмазать начальнику порта, милиции, механику, пилоту...
Только один ты у нас бесплатный. А, говорят, здорово пьешь...

Стажът ми завърши предсрочно, получих за това, че ме обучаваха 700 рубли и реших да ги употребя за една разходка до Байкал.
От Зыряновск до Усть Каменогорск летях с двуплащника ПО-2.
Излетяхме в 16 часа, а пристигнахму след 45 минути в...15,45. Часовата разлика беше един час.
Местното време се различаваше от московсокото с шест часа. На обществените места имаше два часовника с местно и восковско време.
За пръв път ядох местната риба Омуль.
До Москва пак със самолет ТУ-114. На централната поща ме чакаха 12 писма от състуденти. Имахме такава уговорка. С паспорта на гишето „До востребования” си го получаваш.

След трети курс през зимната ваканция аз, Кремен и Веско отедохме в София на мач между ЦСКА и Партизан Белград. Тогава още нямаше с
навиячи от сръбското село „Цело село црно бело”.
Спахме на гарата и към обяд успяхме да влезем от южния вход на стадион „Васил Левски” без билети. Билетите са били разпродадени месец преди мача. Имаше и два автобуас с белградски номера.

В три след обяд ни изгониха от стадиона. А като започноха да пускат тези с билети, се шмугнахме в една рода войници.
Не помня как завърши мача. Пак нощувахме на гарата и се явихме на граничен контрол. Там минахме лесно. Но митничарите се усъмниха защо съм навлякъл върху лодена си кожено палто. Бях го купил за 700 лева и се канех да го продам за 1400 рубли. Имах и купувач. Но митничарят се зъпъна, писах обяснения и ми го записаха в паспорта.
Моят самолет беше излетял директно за Москва, но ме качиха на полет до Киев.
В самолета бях сам-саменичък. Разположих се до прозореца, стюардесата ми закопча колана, остави табличка с бонбони „Взлетные” и...заспа. Екипажът сам си направи кафе и си сервира обяда.
Тогава обядите включваха половин печено пиле, кифли, вино и бира на корем и, срещу заплащане – водка.

От Киев се прибрах с влак.

Не ме изненада новината, че са изключили Христо Влахов – син на професора по история Влахов.
Христо беше завършил руска гимназия и нямаше проблеми с руския. По останалите предмети – двойки и тройки.
Ректорът Нестеренко ме връчва заповедта за изключване, а Христо му показва брачно свидетелство. Оженил се тайно за племенничката на Ректора.
Христо не ходеше на лекции, а в стаята на общежитието го бяха изолирали с гардероби, защото професорското чедо не знаеше кога се е къпал за последен път.

[Симеон]

От: НЕЩО КАТО МЕМОАРИ- 17

НЕЩО КАТО МЕМОАРИ -17

Новият обект беше край изоставената мина Брусия. На 20 километра северно от Сливен.
На сондите авария след авария. Тъкмо преминем слоя кварцити, извадим инструмента и на негево място застава нов пласт. Няма по-твърда скала от тях.
А това, което търсехме беше прахообразен антрацит. Редовно профуквахме тънкия мек пласт. Че е имало въглища се разбираше от следите им в глинестия разтвор.

Често тампонирахме прокарания 40-50 метра сондаж, за да направим отклонение от тази дълбочина. Тогава тампонирахме с циментово мляко дъното на сондажа с бързовтвърдяващ се цимент. За целта се добавя водно стъкло.
http://www.mineralcommers.com/index.php?option=com_content&view=article&id=7&Itemid=6

Работниците забъркаха три кубика разтвор и седнаха да изпушат по цигара. Като свършиха с цигарие, лопатите стояха прави в резервоара. Буталната помпа блокирана...Авария, каквато не пожелавам никому...
Избутахме резервоара надолу по скалите. Очисти се, но този месец нямаше премии.

На обекта работеха бивши затворници и турци от съседното село Въглен.
Изчезнаха документите на един колега и съмненията паднаха върху Ахмет Сидер от Въглен. Дойде милиция и започна обиск по къщите. Документите не се намериха, но почти във всяка къща откриха у кого пушка, у кого картечница.
На следствието се изясни, че оръжето е на бунтавническите чети Горяни.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%BE%D1%80%D1%8F%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B4%D0%B2%D0%B8%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5

Разбра се че в ъв Въглен в магазина има две бурета с маслини и топове пъстра басма. Не се разбра от къде е.

Геолог на обекта беше също Симеон, също Тодоров от Елхово. Завиждах му за стажа в тайгата. Камион стоварвал групата от 20 стажанти, осигурени с брашно, олио, медикаменти и сол. Всеки имал оръжие.
След месец хеликоптер ги чакал на еди какви си координати. Багажът от минерали натежавал, намалявал броят на товарните елени.
Никакви репеленти не помагали. Само качулка от мрежа, като на пчеларите. Адашът твърдеше, че в един кубик тайожен въздух имало 1000 комара.
Там Тодоров се оженил за Наташа, с коята се разделил при завръщането в Москва.

С адаша живеехме в дървена барака. Въпреки че вечерта зачервявахме печката „циганска любов” с букови цепеници, сутринта често завивките ни биваха покрити със сняг.
От тогава знам: повече от две одеяла не топлят, а само тежат.

В съседната стая се засели току що назначената лаборантка от Речица. Отидохме й на гости, а братчето й подскача радостно:
-Мама сготви оцяна манджа къшеи...
Стоянка почучила заповеддта си за назначение още преди месец, но боледувала и закъсняла.
А на събрание в Ямболската бригада край Малко Чочовене главният инженер, а всъщност шивач, ме критикува за неморално поведение.
-Младият съветски инженер си заряза работата, когато там се появи Станка лаборантката.
Станаха няколко души от Брусия и ме защитиха.
-Тодоров, изпратих ти нова помпа. Инсталирайте я на брега на реката. Там има бетонирана площадка.
-Но от тази площадка до реката има 12 метра. Законът на Торичели и пр.
-Помпата е след основен ремонт, нови уплътнения...
Исках да монтираме помпата и да поканим инженер-шивача да си види позора, но началнит на обекта Милчев го спаси.
Зимно време прокараните на открито стоменени тръби постепенно намаляваха сечението си, докато окончателно се запълваха с лед. Увивахме ги със слама и парцали, след което ги подполвахме. Без резултат.
Возехме мода с варели в голяма каруца, теглена от верижен „Зетор”.
В почивните дни от скука карах трактора из обекта. Като не можах да го запаля, на задна скорост с манивелата и много пот го връщах на”летището” – високо място, откъдето по надолнището палеша „от четвърт”.
Имахме и дизел електрически агрегати Букау фолф и Зулцер.Те пък палеха от сгъстен въздух.

Адашът ме учеше накъде е минал тракторът по пътя за горните сонди.
-Ако следите на каруцата са върху тези на трактора, знечи е отшъл нагоре...
-Ядец, Уотсън! И насам и натам все едно.
Адашът беше страстен ловец. Убил десетки сърни, зайци и патици в тайгата, само диво прасе му липсваше в колекцията.

Бяхме излезли в гората за дърва. Гледам голям шарен шорар рови на десетина метра от нас. Посочих му го.
Грабна ловецът брадвта от мен и вниматилно започна да приближава животното. Замахне, а то направи няколко крачки..
-Адаш, прасето е питомно. Ей го долу свинарят..
Разбра най-после. Хвърли брадвата и ми слага ръката на потната си риза.
А сърцето му бие като нов дизел.

Домакин на обекта беше бай Петър от Ямбол. Излезе му редът за лека кола Рено Дофин, а кракът му беше гипсиран и едва ходеше с патерици.
Тогава Москвичът се ценеше повече от малкото Рено, в което се влизало насапунисан и с помощта на обувалка. А и двете коли струваха еднакво – около 9 000 лева.

„Във всяко рено по едно лайно.
Във всеки москвич по един пич.
А ние-талантите се возим в трабантите,
Защото ония с чайките ни е—аха майките.”
Убеди ме да идем в петък следобед с камиона, който возеше работници до Бояджик.
Купихме колата. Но нито той, нито аз имахме книжки. Услужлив милционер ни изведе извън града и продължих аз на кормилото.
Нито се преобърнахме, нито я одраскахме. Само цяла седмица чоплехме консервацията от твърд парафин.

Павех снимки на българи и турци. Групово и поединично. Проявявах ги на новия „Фокус”, а адашът ги продаваше на тройна и четворна цена.
Така към заплатата от 720 лева и „половото удоволствие” от 500 печелехма по още толкова от снимки.
Абонирахме се за всички възможни вестници и списания.
Нощувахме в новооткрития хотел „Сините камъни”, ходехме на ресторант – живот!

На сливенския отбор”Текстилец” гостува сроден отбор по футбол от самата Западна Германия.
Печено агне , троянска ракия и сливенката шефка развеселихя спортистите от двата отбора. А един дойчо гледа под масата.
Погледнах и аз.
Левият полузащитник си събул гуменката, останал без чорапи и с големия пръст изследва другия крак...
Ей, Ганьо! Я виж Лечков!

Побратимен град на Сливен беше Гера от ГДР. В новия ресторант „Лайпциг” немски художници украсяваха големите стъклени витрини със стъклопис.
Първо покриваха стъклото с парафин, изстъргваха с остри клечки парафина и ецваха рисунките с някаква киселина.
Вътрешните преградни стени бяха от цветен витраж. Както в катедралите.
Няма го ресторантът с витражите, но има офис в него.

В „Сините камъни” продават стари дрехи.
Само Старият бряст си остана същия.

През почивните дни извозвахме работницине по ямболските села. Камионът започна да се пълни наполовина, после съвсем спряха желаещи да си ходят по родните места. А ключът от бараката бил прост.
Затворничките от единственият в страната женски затвор беше в Сливен. През летните дни жените събирали гъби и желъди в нашия район.
Колкао му е на яките мъже да тръгнат по следите на зажъднялите за мъжка ласка жени.
И ето ти сифилис гонорея и други болести. Дайде лекар от Ямбол и карантината свърши след месец.
Ямболските рабонтици бяха или бивши или бъдещи затворници. Един младеж от Горска поляна, току що излежал петгодишната си присъда ми подари шахматна дъска, инкрустирана с овесена слама. Фигурите бяха дялкани на ръка...
Как ли не го уговарях да не прави такъв скъп подарък. А той имал още една.

На 30 души закръглената готвачка от Енина готвеше в 15 тенджери. Майка й била най-добрата готвачка в казанлъшко, а тя надминала майка си по готварство.
Глезеше ни с всевъзможни десерти. Печени ябълки и дюли със захар, или мед. Кисело мляко, което се режеше като халва.
Бракониери често раняваха сърни. Повикаха ме да фотографирам нещастното животно с крак дъжащ се на парче кожа. Плачеше като човек.
Такива рани не зарастват и го изядохме в столовата, като ни калкулираха само гарнитурата.
Каквото и да обядвах, или вечерях , за мен имаше винаги чиния с яйца по панагюрски.
Така от студентските 65 станах отначало 80, после още повече...
И сега си правя от панагюрските с повечко чесън и хубава запръжка. Ям ги по всяко време за „отслабване”...

На урока по история другарката пита Иванча с какво е известен град Панагюрище.
-С яйцата си по панагюрски...
То и аз не съм ходил на Оборище. Но нека разкаже Screapher – нали е от там.

Всичко хубаво-весело, но останах сам на обекта.
Отивахме за глина с камион от Шивачево. След Бинкос – найхубавите праскови! – от прозорците на пътнишкия влак се показваха красиви ученички. Тъкмо установим контакти влакът навлезе в тунел.
Подминахме Шивачево и настигнахме влака в Твърдица.
Адашът бързо намери новата си избраница и отпраши с нея към Казанлък.
След месец дойде да си вземе пушката и ми каза, че се е уредил на работа във Водно стопанство в Ямбол.

Реших твърдо да бягам! Стига планини, стига слава!
Взех си само фотографските принадлежности, прегърнахме се със Станка – набедената ми любовница и заминах.

За моя голяма изненада в бургаската Водно сякаш само мен и чакаха. Директорът Санчев – също съветски възпитаник, само че жена му Ада.

Срочно им трябвал човек на строителството на хотел „Глобус” в Слънчев бряг.
Там подпочвените води са само на половин метър. Добре че колегата Карло техник по сондите ми разказа за филтрите и започнах работа с 830 лева заплата. Бъдещата ми жена получачавала по това време ...540.
С Карло спяхме до самия плаж там , където после ще изникне второто ресторант-казино.
Карло „забил” една ГеДеРенска бабичка и вдъхновено я ухажваше. Ту й настърже миди, ту й набере букет лайкучка...

В негово отсъствие погледнах записките му в служебния бележник:
-Айн враска лук,
-Цвай самун вайс брот...

Карловата лесна. Има си и жена и любовница.
И на мен ми се женеше. Не заради жената и любовта, а защото исках деца. Много деца. Мислех, че съм роден психолог и ще ги науча на всичко.

Намерих моята Цвета. Тогава беше най-хубавото момиче в Бургас. Сега, ако хвърлиш едно срекме в центъра на града, ще покриеш поне 5-6 като нея.