Tweet
НЕЩО КАТО МЕМОАРИ – 11
Мама ме изпрати до автобуса.
-Майка, да се пазиш. СтанкА ли беше – забравих кой ми каза - в Русия било нам колко градуса.
От София пътувахме с влак до Русе. Натовариха вагоните на ферибот. На румъно-съветската грани;ца,докато тичеАме да си купим сладолед, сменили и колесарите на ваГоните на по-широки.
А като се връщахме следващата година мостът над Дунав беше готов. На Гюргево имаше дълъг престой и играхме футбол. Венета Николова ме молеше да й нося тежкия куфар.
В Москва пристигнахме през нощта. С автобус ни откараха в едно общежитие в края на града.
На следващия ден ще ни разпределят по градове, институти и специалности.
А сега – да спим.
Но кой спи в Белокаменната?
Някой извади кило ракия, тръгна ракията по кръг. За две обиколки „направихме главите” и в тъмното започнахме да разказваме любовните си подвизи.
Всеки послъга по нещо. Аз – също. Като дойде реда на родопското овчарче Христо, той единствен призна ,че е е@ал...овца.
После Христо ще се ожени за Таня – руса, с къдрава коса като христовата овца.
Сутринта тръгнахме с трамвай и метро към Червения площад. Към нас се присъединиха три дългокраки красавици. Носеха бележка за Мая Плисецкая. Групата почака отвън, а аз ги заведох в Большой при самата прима балерина. Любезните до момента момичета моментално ме забравиха, като влязоха в гримьорната.
А ние се запътихме към историческия музей. Вътре най-голямо впечатление ни направи шейната на Наполеон, с която е бягал от опожарената Москва. След четири години отново ще ви напомня за тази шейна.
А сега зад гърба ми изникна млад красив лейтенант.
-Кто такие? Болгары. А кто у вас заглавный. Избутаха ме напред.
-Здесь неинтересно. Давайте за мной!
На площада спря открита лимузина и събра всичките седем човека. Не минаха и пет минути спряхме пред красива старинна сграда – Третяковската галерия.
http://www.tretyakovgallery.ru/
Непосредствено до входа имаше хубав бюфет. Лейтенантът купи билети за всички и останалите влязоха, а аз по негово настояване останах отвън. Поръчва красавецът две купи черен и червен хайвер, масло, филии черен хляб и ...бутилка „Московская”.
Отказвам да пия и се съгласих на бира. Колкото бира изпих – толкова той водка.
На лист от бележник ми написа името си Кирилл Михайлович Булганин. Двете „ЛЛ” говореха за грамотност, а това че пренесе едното „л” на нов ред направо ме изуми.
-Эх Сеня, очень тяжелое положение в Кремле. Папа военный и нечего не понимает в экономике. Берия гад предатель. Каганович ,Маленков – тоже.
Не в деньгах счастье – вади от джаба си пачки. Хочу уехать в Сибир. И ми разказа. Кирилл е осиновен от бездетния Булганин. Тъй нареченото дете на полка. От забутаното белоруско село стига до Прага. Ордени, медали.
Тревожа се ще изгубим групата. Кирил гаврътна на екс последната чаша и тръгнахме.
Тук група, там група – няма група.
Щом кликнах портрет ленин худоник жуков се появи ето това
http://patepis.com/?p=636
Вие четете моя текст. Там е същото.
Пред портрета на Ленин Киро заповяда.
-Стоп! Смирррно! Не шевелиться!
Заставам мирно, но минутите текат. Къде ли е групата. Край нас се събра любопитна публика. Чак след десет минути стража получих
-Вольно. И излязохме навън там ни чакаха разтревожени членовете на групата. Отново се появи откритата кола и ни откара в общежитието.
Това беше първата ми среща със съветски големец.
Разпределиха ме в Днепропетровск в Минно-геоложкия институт по специалност Минна механика. Не изпитах удоволствие от инситута, нито от непознатия град. Разчитах на Москва или поне Ленинград. Габровецът тъкач трето поколение стана миньор, синът на миньор от Перник ще става агроном.
Това беше цената на безплатното следване.
А градът с труднопроизносимото име се оказа повече от хубав.
В един град имаше повече студенти , отколкото в цяла България.
Ето го красавецът! На постамента преди войната се е възвисявала Екатерина Велика. Немците претопили Екатерина на гилзи.
После, след 80-те на постамента се възкачил Михаил Ломоносов.
А по наше време нямаше нищо. Като връщахме пийнали в ресторант „Украйна” – който не се считаше пиян трябваше да се качи горе.
Градът е основан около 1780-та година.Южните руски степи са били много слабо населени. Затова императрицата Екатерина изпраща отряди да проучват и подготвят заселването на новите земи.
Главна роля в това начинание се пада на нейния фаворит граф Потьомкин.
Експедицията тръгва на юг, като на всяко по-приветливо място устройва знаменитите потьомкински села. Бутафорни селища с щастливо население много деца и добитък, които се построявали за няколко дни и за толкова се премествали на ново място. Най-голямото селище е било на мястото на съвременния Днепропетровск.
Потьомкин затрупвал столицата с депеши за новите богати земи. Екатерина решава да отиде и види дали си струват усилията и парите за подобно начинание.
Успехът бил пълен.
Екатерина възнаградила любимеца си с дворянски титул и един милион златни рубли.
То пък й се отблагодарил, като кръстил бъдещия град на нейно име.
Грандоманът Потьомкин решил да построи катедрала Св.Петър и Павел, неотстъпваща на тази във Ватикана. За да има къде да живее си построил „скромен” дворец на западния бряг на Днепър.После построил ограда ва бъдещата катедрала от гранит и бронз. А парите междувременно свършили. Наложило се да направи малка църква, по-малка от бургаската Кирил и Методи.
Немците отнесли ценния метал във фатерланда и взривили купола на храма.
По мое време църквата беше превърната в хамбар за жито, после – трудно е за вярване – в музей на атеизма!
В парка немците изрязали липите за огрев. След войната там имаше пясъчни алеи с пейки от гипс, на които седяха Ленин със Сталин, Сталин със Горки. Оградата липсваше. Идилия.
Дворецът оцелял и държавата го подарила на студентите от най-студентския град в СССР.
http://gorod.dp.ua/history/article_ru.php?article=29
Преди 5-6 години публикувах във фотофорума на Дн-ск моя рисунка на двореца. Получих много отзиви, сред които и на мои състуденти и сега се кореспондирам с тях. С академика Зилберг от Австралия, Витя от Рига, Андрей от Канада.
В двореца на студентите се записа в в т.н. Изостудио. Имах червен пропуск, с който можех да влизам по всяко време. Студиото ни се състоеше от две стаи на втория етаж.
След като свършихме с гипсовите модели но Херакъл, Зевс и Нерон преминахме на жива натура. Казано на прост език – голи жени.
Красиви млади студентки чакаха реда си пред студиото да се запишат да позират без заплащане. Само и само да се видят на картините на поредната изложба.
Няколко колоритни личности от студиото.
1.Евгений Менжинский. Този младеж с красива глава и стройно тяло биеше поред всички ни на шах и билярд. Свиреше на рояла като Рихтер. Рисуваше като Врубел.
Разсърди красавицата Валя от медицинския, като я нарисува с драпирана тога, въпреки че позираше гола.
2.Иван Евсеев.Този въобще не беше студент. На огромно платно беше изобразен Пушкин, но всяка седмица се сменяше небето и отражението му във водата.
Иван работел като инженер-конструктор в завод „Южни”. Официално там правеха трактори. На официални празници дефилираха червени трактори, за които Евсеев ми сподели под секрет, че са правени в Харковския ХТЗ. В конструкторското бюро във всеки отдел се влизало праз отделен вход със специален пропуск. В едното бюро проектират колесник, в другото крило, в третото спирачки. Там горе Генералният конструктор е сглобявал отделните фрагменти в едно цяло.
Веднъж седмично отвъд широката река се носеше страхотен тътен като непрекъснат изстрел от оръдия. Всички се сещаха, че там се изпитват големи ракети.
По-късно ще се разбере, че това е ракетата Энергия. Леонид Кучма – състудентът на Тони Драгулев ще стане директор на този завод, а после втори президент на Украйна.
Днепропетровс се слави като кузница президентов.
Брежнев, Черненко, Кучма, Юлия с плитката ала Лэся Украинка - уси из днипропетровщины.
(трябва да свиквате с някои украински думи)
3. Татьяна Коненкова, внучка на големия и все още жив тогава руски художник със същата фамилия.
Трябва ли да казвам, че на Таня въобще нашият кръжец беше като детска забавачница. Крушата не пада далеч от дървото.
4. Братовчедката на Иван Евсеев Наташа. Тя не рисуваше.В детството си прекарала тежка болест. И когато лекарите я отписали, Иван започнал всяка сутрин да води болната си сестра да се къпе в реката. Къпане – всеки ден. Независимо каква е температурата на водата и въздуха. През един февруарски ден помагахме на Иван да направи „прорубь” – дупка в леда метър на метър. Сестра му се потопи в ледената вода за няколко минути. Излезе и боса пробяга до близкия дворец, наметната с кожена шуба. При нас изпи чаша горещ чай с малиново сладко и се облече.
5. Валя Шевченко. Това дребно момиче рисуваше много добре, непрекъснато ми правеше забележки, че нямам молив, бои, гуми. Беше много строга. Страхувахме се от нея.
Как се случи, че една вечер нямаше модел не знам. Имаше интересен концерт и сигурно по тази причина.
Художественият ръководител ВанВаныч каза да си ходим. А Валя заяви че ще намери модел. Нашите две стаи имаха самостоятелни врати и една помежду им.
От вътрешната врата се появи Валя, завита в червена тога, за която ползвахме едно перде.
Качи се на подиума, отметна пердето...
-Рисуйте! Чего уставились! Голой бабы не видели...
Правехме се, че рисуваме, а не ударихме и една черта. ВанВаныч си излезе. А когато сеансът свърши, Валя мина да види образа си. Платната бяха празни.
Валя учеше ядрена физика в университета. Там в лабораторията носели тежки оловни престилки и шапки, но тава не я спаси от жестоките лъчи. Валя почина на 25 години.
Но преди това се случи следното.
Като се прибрах в България, получих писмо от Валя. В него тя откровено намекваше, че не съм й безразличен. Питам я –Валя, ти да не би да ме обичаш?
-Идиот!! Люблю-ненавижу! Прежде чем стать чьей-либо, буду твоей. През юни получих телеграма, че пристига във Варна на почивка.
Отидох, видяхме се. Пихме чай и разговаряхме. Валя ме помоли да й позирам. Не си видях портрета. Тя го пъхна в чантата си. Валя беше много отслабнала и бледа. Атомът я довършваше. Иван Евсеев ми телеграфира за смъртта й.
Лека ти пръст, талантливо момиче.
Две важни неща, случили се в двореца:
1. На танци в Двореца се запознах с дълготрайната ми приятелка Лариса.
2. В Днепропетровск през 1954 година се проведе всесъюзно съвещание по царевицата. Участваха окръжни и републикански величия, агрономи. На трибуната Мыкита с бяла украинска рубашка с вышивкой болгарским крестом Размахвеше кочан царевица и разказваше за ползата от тази култура.
(в Русия и в другите бивши републики моята родина е известна с три неща. „Болгарка” – ъглошлайф от Ловеч, каквито в СИВ произвеждаше само България. „Болгарский” перец. До нашия пипер в Съюза са познавали само лютите грузински чушки. И бродиране с български кръст. Такава бродерия видях и в Чувашия в Казан – нали сме дошли от бреговете на Волга)
По време на почивката в съседната на студиото стая имаше малък бюфет. Надничам, а там голяма част от съветските ръководители.
В сегашно време биха организирали цял отряд ОМОНовци за охрана, а тогава аз спокойно влязох в стаята и направо и направо към Хрушчов.
-Товаришч Хрушчов, тази царевица за която агитирате, дядо Мицо я сее от сто годин. И катосе отприщих – добиви, сортове, поливни норми...
-Товаришч Брежнев, Вы возьмите молодого человека на учет. Дельные вещи говорит.
Големите вежди се намръщиха:
-Ба! Дак это старый знайомый...И разказа за предишната ни среща за стрептоцида.
На срещата присъствал и ЗКПЧето на нашия институт. След време ме извикаха на катдрата по икономика ме накараха да наиша за моя опит с царевицата и тайния метод за печене на тухли в коптори.
Към двореца ще се върна по-късно.
Нашият институт.
На украйнски език „Днiпропетровский Гирнычий институт iмени Артэма”.
После станал университет, а сега Академия. Същата грандомания, както и у нас.
Помещаваше се в три сгради.
-Ректорат и учебни помещения, библиотека и читална зала, голяма чертожна зала на целия трети етаж.
Зад него него химическият корпус. Там бяха лабораториите по химия, физика и минералогия. Една от лабораториите беше превърната в музей. Там е била получена първата в Съюза тежка вода.
-в третия корпус – червения –беше военната катедра, спортна зала, зрителна зала, а в сутерените на всички корпуси имаше малки стаи за полагане на зачоти.
Моят факултет беше минно-механичният, а групата ми РТ53-2.
Ректорът – тогава ректор беше доктор кт.н. Нестеренко. Шеф на катедрата Дыса.
Пред канцеларията на факултета в стъклена рамка с туш и калиграфски почерк бе окачено разписанието на занятията. Предметите, за които бяха необходими по-малко часове учехме през седмица по чеслител, или знаменател. На разписанието личеше датата 1937 година.
Сградата на института е пострадала от немската авиация. Най-силно пострадала великолепна колекция от минерали. От пламъците се е разпаднал на късове двутонният кристал от малахит.
От първи до трети курс учехме преди обяд по шест часа дневно. Лекциите, валидни и за други специалности слушахме в големи зали по два часа „лента”, а сега й казвали „пара”.
Присъствието беше абсолютно задължително.”за „прозорци” ако отсъства преподавател – забрави. Веднага го замествеше друг.
За присъствието следеше старостата на групата лейтенант Анатолий Коваленко. В групата ни от 27 човека имеше осем фронтоваци ,трима българи и един унгарец.Никой от съветските момчета нямаше двама родители. Някои – нито един.
Ефрейтор Степан Хортич имаше само една ръка. Втората беше отрязана малко под лакета. С помощта на накакви железа той и пишеше и чертаеше и се бръснеше. В банята на много от фронтоваците зе виждаха липси по тялото и следи от дълбоки рани. Останалите руси и украинци, един бяларус – Вълшебникът на пищовите – по руски –шпаргалки. Миша можеше да извади от ухото от носа от ботушите който си пожелае номер билет.
Ако някой получеше двойка, груповият съвет го лишаваше от стипендия да следващия семестър. Спестената стипендия отиваше в т.н. накопител фонд. В случай, че някой се разболее, или други разходи.
При повторна двойка в някое кьоше му правеха „мечка” – хвърляха му шинел на главата и почваха ритниците. Разбира се, по предложение на комсомолското ръководство провиненият биваше изключван от института. Купуваха му еднопосочен билет и – прощай институт...
Утре ще продължа, че съм едва на половината.
Мама ме изпрати до автобуса.
-Майка, да се пазиш. СтанкА ли беше – забравих кой ми каза - в Русия било нам колко градуса.
От София пътувахме с влак до Русе. Натовариха вагоните на ферибот. На румъно-съветската грани;ца,докато тичеАме да си купим сладолед, сменили и колесарите на ваГоните на по-широки.
А като се връщахме следващата година мостът над Дунав беше готов. На Гюргево имаше дълъг престой и играхме футбол. Венета Николова ме молеше да й нося тежкия куфар.
В Москва пристигнахме през нощта. С автобус ни откараха в едно общежитие в края на града.
На следващия ден ще ни разпределят по градове, институти и специалности.
А сега – да спим.
Но кой спи в Белокаменната?
Някой извади кило ракия, тръгна ракията по кръг. За две обиколки „направихме главите” и в тъмното започнахме да разказваме любовните си подвизи.
Всеки послъга по нещо. Аз – също. Като дойде реда на родопското овчарче Христо, той единствен призна ,че е е@ал...овца.
После Христо ще се ожени за Таня – руса, с къдрава коса като христовата овца.
Сутринта тръгнахме с трамвай и метро към Червения площад. Към нас се присъединиха три дългокраки красавици. Носеха бележка за Мая Плисецкая. Групата почака отвън, а аз ги заведох в Большой при самата прима балерина. Любезните до момента момичета моментално ме забравиха, като влязоха в гримьорната.
А ние се запътихме към историческия музей. Вътре най-голямо впечатление ни направи шейната на Наполеон, с която е бягал от опожарената Москва. След четири години отново ще ви напомня за тази шейна.
А сега зад гърба ми изникна млад красив лейтенант.
-Кто такие? Болгары. А кто у вас заглавный. Избутаха ме напред.
-Здесь неинтересно. Давайте за мной!
На площада спря открита лимузина и събра всичките седем човека. Не минаха и пет минути спряхме пред красива старинна сграда – Третяковската галерия.
http://www.tretyakovgallery.ru/
Непосредствено до входа имаше хубав бюфет. Лейтенантът купи билети за всички и останалите влязоха, а аз по негово настояване останах отвън. Поръчва красавецът две купи черен и червен хайвер, масло, филии черен хляб и ...бутилка „Московская”.
Отказвам да пия и се съгласих на бира. Колкото бира изпих – толкова той водка.
На лист от бележник ми написа името си Кирилл Михайлович Булганин. Двете „ЛЛ” говореха за грамотност, а това че пренесе едното „л” на нов ред направо ме изуми.
-Эх Сеня, очень тяжелое положение в Кремле. Папа военный и нечего не понимает в экономике. Берия гад предатель. Каганович ,Маленков – тоже.
Не в деньгах счастье – вади от джаба си пачки. Хочу уехать в Сибир. И ми разказа. Кирилл е осиновен от бездетния Булганин. Тъй нареченото дете на полка. От забутаното белоруско село стига до Прага. Ордени, медали.
Тревожа се ще изгубим групата. Кирил гаврътна на екс последната чаша и тръгнахме.
Тук група, там група – няма група.
Щом кликнах портрет ленин худоник жуков се появи ето това
http://patepis.com/?p=636
Вие четете моя текст. Там е същото.
Пред портрета на Ленин Киро заповяда.
-Стоп! Смирррно! Не шевелиться!
Заставам мирно, но минутите текат. Къде ли е групата. Край нас се събра любопитна публика. Чак след десет минути стража получих
-Вольно. И излязохме навън там ни чакаха разтревожени членовете на групата. Отново се появи откритата кола и ни откара в общежитието.
Това беше първата ми среща със съветски големец.
Разпределиха ме в Днепропетровск в Минно-геоложкия институт по специалност Минна механика. Не изпитах удоволствие от инситута, нито от непознатия град. Разчитах на Москва или поне Ленинград. Габровецът тъкач трето поколение стана миньор, синът на миньор от Перник ще става агроном.
Това беше цената на безплатното следване.
А градът с труднопроизносимото име се оказа повече от хубав.
В един град имаше повече студенти , отколкото в цяла България.
Ето го красавецът! На постамента преди войната се е възвисявала Екатерина Велика. Немците претопили Екатерина на гилзи.
После, след 80-те на постамента се възкачил Михаил Ломоносов.
А по наше време нямаше нищо. Като връщахме пийнали в ресторант „Украйна” – който не се считаше пиян трябваше да се качи горе.
Градът е основан около 1780-та година.Южните руски степи са били много слабо населени. Затова императрицата Екатерина изпраща отряди да проучват и подготвят заселването на новите земи.
Главна роля в това начинание се пада на нейния фаворит граф Потьомкин.
Експедицията тръгва на юг, като на всяко по-приветливо място устройва знаменитите потьомкински села. Бутафорни селища с щастливо население много деца и добитък, които се построявали за няколко дни и за толкова се премествали на ново място. Най-голямото селище е било на мястото на съвременния Днепропетровск.
Потьомкин затрупвал столицата с депеши за новите богати земи. Екатерина решава да отиде и види дали си струват усилията и парите за подобно начинание.
Успехът бил пълен.
Екатерина възнаградила любимеца си с дворянски титул и един милион златни рубли.
То пък й се отблагодарил, като кръстил бъдещия град на нейно име.
Грандоманът Потьомкин решил да построи катедрала Св.Петър и Павел, неотстъпваща на тази във Ватикана. За да има къде да живее си построил „скромен” дворец на западния бряг на Днепър.После построил ограда ва бъдещата катедрала от гранит и бронз. А парите междувременно свършили. Наложило се да направи малка църква, по-малка от бургаската Кирил и Методи.
Немците отнесли ценния метал във фатерланда и взривили купола на храма.
По мое време църквата беше превърната в хамбар за жито, после – трудно е за вярване – в музей на атеизма!
В парка немците изрязали липите за огрев. След войната там имаше пясъчни алеи с пейки от гипс, на които седяха Ленин със Сталин, Сталин със Горки. Оградата липсваше. Идилия.
Дворецът оцелял и държавата го подарила на студентите от най-студентския град в СССР.
http://gorod.dp.ua/history/article_ru.php?article=29
Преди 5-6 години публикувах във фотофорума на Дн-ск моя рисунка на двореца. Получих много отзиви, сред които и на мои състуденти и сега се кореспондирам с тях. С академика Зилберг от Австралия, Витя от Рига, Андрей от Канада.
В двореца на студентите се записа в в т.н. Изостудио. Имах червен пропуск, с който можех да влизам по всяко време. Студиото ни се състоеше от две стаи на втория етаж.
След като свършихме с гипсовите модели но Херакъл, Зевс и Нерон преминахме на жива натура. Казано на прост език – голи жени.
Красиви млади студентки чакаха реда си пред студиото да се запишат да позират без заплащане. Само и само да се видят на картините на поредната изложба.
Няколко колоритни личности от студиото.
1.Евгений Менжинский. Този младеж с красива глава и стройно тяло биеше поред всички ни на шах и билярд. Свиреше на рояла като Рихтер. Рисуваше като Врубел.
Разсърди красавицата Валя от медицинския, като я нарисува с драпирана тога, въпреки че позираше гола.
2.Иван Евсеев.Този въобще не беше студент. На огромно платно беше изобразен Пушкин, но всяка седмица се сменяше небето и отражението му във водата.
Иван работел като инженер-конструктор в завод „Южни”. Официално там правеха трактори. На официални празници дефилираха червени трактори, за които Евсеев ми сподели под секрет, че са правени в Харковския ХТЗ. В конструкторското бюро във всеки отдел се влизало праз отделен вход със специален пропуск. В едното бюро проектират колесник, в другото крило, в третото спирачки. Там горе Генералният конструктор е сглобявал отделните фрагменти в едно цяло.
Веднъж седмично отвъд широката река се носеше страхотен тътен като непрекъснат изстрел от оръдия. Всички се сещаха, че там се изпитват големи ракети.
По-късно ще се разбере, че това е ракетата Энергия. Леонид Кучма – състудентът на Тони Драгулев ще стане директор на този завод, а после втори президент на Украйна.
Днепропетровс се слави като кузница президентов.
Брежнев, Черненко, Кучма, Юлия с плитката ала Лэся Украинка - уси из днипропетровщины.
(трябва да свиквате с някои украински думи)
3. Татьяна Коненкова, внучка на големия и все още жив тогава руски художник със същата фамилия.
Трябва ли да казвам, че на Таня въобще нашият кръжец беше като детска забавачница. Крушата не пада далеч от дървото.
4. Братовчедката на Иван Евсеев Наташа. Тя не рисуваше.В детството си прекарала тежка болест. И когато лекарите я отписали, Иван започнал всяка сутрин да води болната си сестра да се къпе в реката. Къпане – всеки ден. Независимо каква е температурата на водата и въздуха. През един февруарски ден помагахме на Иван да направи „прорубь” – дупка в леда метър на метър. Сестра му се потопи в ледената вода за няколко минути. Излезе и боса пробяга до близкия дворец, наметната с кожена шуба. При нас изпи чаша горещ чай с малиново сладко и се облече.
5. Валя Шевченко. Това дребно момиче рисуваше много добре, непрекъснато ми правеше забележки, че нямам молив, бои, гуми. Беше много строга. Страхувахме се от нея.
Как се случи, че една вечер нямаше модел не знам. Имаше интересен концерт и сигурно по тази причина.
Художественият ръководител ВанВаныч каза да си ходим. А Валя заяви че ще намери модел. Нашите две стаи имаха самостоятелни врати и една помежду им.
От вътрешната врата се появи Валя, завита в червена тога, за която ползвахме едно перде.
Качи се на подиума, отметна пердето...
-Рисуйте! Чего уставились! Голой бабы не видели...
Правехме се, че рисуваме, а не ударихме и една черта. ВанВаныч си излезе. А когато сеансът свърши, Валя мина да види образа си. Платната бяха празни.
Валя учеше ядрена физика в университета. Там в лабораторията носели тежки оловни престилки и шапки, но тава не я спаси от жестоките лъчи. Валя почина на 25 години.
Но преди това се случи следното.
Като се прибрах в България, получих писмо от Валя. В него тя откровено намекваше, че не съм й безразличен. Питам я –Валя, ти да не би да ме обичаш?
-Идиот!! Люблю-ненавижу! Прежде чем стать чьей-либо, буду твоей. През юни получих телеграма, че пристига във Варна на почивка.
Отидох, видяхме се. Пихме чай и разговаряхме. Валя ме помоли да й позирам. Не си видях портрета. Тя го пъхна в чантата си. Валя беше много отслабнала и бледа. Атомът я довършваше. Иван Евсеев ми телеграфира за смъртта й.
Лека ти пръст, талантливо момиче.
Две важни неща, случили се в двореца:
1. На танци в Двореца се запознах с дълготрайната ми приятелка Лариса.
2. В Днепропетровск през 1954 година се проведе всесъюзно съвещание по царевицата. Участваха окръжни и републикански величия, агрономи. На трибуната Мыкита с бяла украинска рубашка с вышивкой болгарским крестом Размахвеше кочан царевица и разказваше за ползата от тази култура.
(в Русия и в другите бивши републики моята родина е известна с три неща. „Болгарка” – ъглошлайф от Ловеч, каквито в СИВ произвеждаше само България. „Болгарский” перец. До нашия пипер в Съюза са познавали само лютите грузински чушки. И бродиране с български кръст. Такава бродерия видях и в Чувашия в Казан – нали сме дошли от бреговете на Волга)
По време на почивката в съседната на студиото стая имаше малък бюфет. Надничам, а там голяма част от съветските ръководители.
В сегашно време биха организирали цял отряд ОМОНовци за охрана, а тогава аз спокойно влязох в стаята и направо и направо към Хрушчов.
-Товаришч Хрушчов, тази царевица за която агитирате, дядо Мицо я сее от сто годин. И катосе отприщих – добиви, сортове, поливни норми...
-Товаришч Брежнев, Вы возьмите молодого человека на учет. Дельные вещи говорит.
Големите вежди се намръщиха:
-Ба! Дак это старый знайомый...И разказа за предишната ни среща за стрептоцида.
На срещата присъствал и ЗКПЧето на нашия институт. След време ме извикаха на катдрата по икономика ме накараха да наиша за моя опит с царевицата и тайния метод за печене на тухли в коптори.
Към двореца ще се върна по-късно.
Нашият институт.
На украйнски език „Днiпропетровский Гирнычий институт iмени Артэма”.
После станал университет, а сега Академия. Същата грандомания, както и у нас.
Помещаваше се в три сгради.
-Ректорат и учебни помещения, библиотека и читална зала, голяма чертожна зала на целия трети етаж.
Зад него него химическият корпус. Там бяха лабораториите по химия, физика и минералогия. Една от лабораториите беше превърната в музей. Там е била получена първата в Съюза тежка вода.
-в третия корпус – червения –беше военната катедра, спортна зала, зрителна зала, а в сутерените на всички корпуси имаше малки стаи за полагане на зачоти.
Моят факултет беше минно-механичният, а групата ми РТ53-2.
Ректорът – тогава ректор беше доктор кт.н. Нестеренко. Шеф на катедрата Дыса.
Пред канцеларията на факултета в стъклена рамка с туш и калиграфски почерк бе окачено разписанието на занятията. Предметите, за които бяха необходими по-малко часове учехме през седмица по чеслител, или знаменател. На разписанието личеше датата 1937 година.
Сградата на института е пострадала от немската авиация. Най-силно пострадала великолепна колекция от минерали. От пламъците се е разпаднал на късове двутонният кристал от малахит.
От първи до трети курс учехме преди обяд по шест часа дневно. Лекциите, валидни и за други специалности слушахме в големи зали по два часа „лента”, а сега й казвали „пара”.
Присъствието беше абсолютно задължително.”за „прозорци” ако отсъства преподавател – забрави. Веднага го замествеше друг.
За присъствието следеше старостата на групата лейтенант Анатолий Коваленко. В групата ни от 27 човека имеше осем фронтоваци ,трима българи и един унгарец.Никой от съветските момчета нямаше двама родители. Някои – нито един.
Ефрейтор Степан Хортич имаше само една ръка. Втората беше отрязана малко под лакета. С помощта на накакви железа той и пишеше и чертаеше и се бръснеше. В банята на много от фронтоваците зе виждаха липси по тялото и следи от дълбоки рани. Останалите руси и украинци, един бяларус – Вълшебникът на пищовите – по руски –шпаргалки. Миша можеше да извади от ухото от носа от ботушите който си пожелае номер билет.
Ако някой получеше двойка, груповият съвет го лишаваше от стипендия да следващия семестър. Спестената стипендия отиваше в т.н. накопител фонд. В случай, че някой се разболее, или други разходи.
При повторна двойка в някое кьоше му правеха „мечка” – хвърляха му шинел на главата и почваха ритниците. Разбира се, по предложение на комсомолското ръководство провиненият биваше изключван от института. Купуваха му еднопосочен билет и – прощай институт...
Утре ще продължа, че съм едва на половината.
Коментар