Tweet
НЕСТО КАТО МЕМОАРИ – 7
На 13 септември 1948 година с братовчед ми Митко Пергелов пристигнахме по обед в Поморие.
По-възрастни съученици-съселяни ни помогнаха да намерим квартира. В морските градове тъкмо си отидат курортистите, идват ученици и студенти и квартирите не оставаха празни.
Тогава в Поморие живееха пет-шест хиляди души, от които половината древни гърци. Съучениците ми – също. Умираха от кеф да си говорят зад гърба ни на гръцки да ни се подиграват. Но и ние скоро научихме по някоя дума, повечето псувни и закани, та щом почнеха да си шушукат на гръцки, ги контрирахме
-Скаси! Саляра. –млъкни, лигльо.
-Горунь, хорият – свиня, селянин,
-Нафай ската тиганизменос- Тази последната гнусотия ще ви преведа, защото с нея започна любопиттното ви за произхода на думите.
Изразът се превежда като – да ядеш пържени лайна. А тиганизмено е, сигурно, тиган. Тези предположения сверявах със съученичката ми Зоя Елефтириадис. Зоя завърши медицина в София и изчезна в далечна Америка.
Първата ми квартира беше на улица Солна – нещо като околовръстно. В просторната стая имаше: меко легло с дървени резловани табли с копринен юрган, голямо огледало в дървена рамка, покрита с бронз. Всичко това за някакви си 40 лева месечно.
Възрастната хазяйка Евдокия, майката на хазяина Йоргос, като гледаше как се радваме, клатеше загадъчно глава. Имало е засто.
След десет дена, докато сме на училище, изчезна първо голямата разтегателна маса, а огледалото бе покрито с чаршаф. После вместо хубавото легло с пружинен дюшек се появиха две магарета с наредени дъски и сламеник. Изнесоха килими и постлаха мръсна черга. Обзавеждането се сменяше бързо като на театрална сцена. В коридора на малка масичка имаше радио Тулан, покрито с бродиран кълъф с дупки за двете копчета и за „окото”. Баба Евдокия избягваше да ни поглезне, а на двойката бездетни хазяи не им пукаше. Тогава научих думата гьонсурат.
Поморие живееше на трите кита – риба – сол –грозде. Ако годината беше дъждовна нямаше сол, но имаше останалите две.
Йорго беше лозар. Лозата му бяха чак край село Каменар. Лозарите ставаха още в два часа. Работеха до един след обед в два лягаха да спят, застото облецени във фрак с цилиндър и бастун –той, хазайката набрашнена с дебел слой пудра и – напаме сто кентро, където двайсетина двойки като във стар филм дефилираха по шпарца.
Разходката завърсвасе в някоя сладкарница на сладко от смокини с цаса вода.
-Шимо, аз рано сте направя коня, кирията Зося сте направи торбата и отивам да правя лозето.
За две хиляди години тези хора не си направиха труда да научат български.
Клозетът беше в двора. В пясъка беше заровена малка бъчва
Когато тя се напълваше, закачаха пред портата фенер и циганите със специални полубъчви, монтирани върху двуколки- гальоти изгребваха скатата. После подреждаха десетина гальоти- край брега със стърчащи към небето окове.
Баба Евдокия говореше чист български език. Само я тормозеше нашето ж и ш.
Бабата се зае да ме учи на гръцки. –Знаес ли Илиада, Одисея. Още не бяхме ги учили и не знаех. И започнахме. Пей за гнева на Ахила, сина пелеев, богиньо. Много по-късно разбрах, че пелеевият син е Александър Велики и с приятеля ми Иван се отбихме в това селище Пелла.
Когато на класна работа по древногръцка литература се падна да разкажем какво е имало върху щита на Ахилес – бях първи отличник.
После песни за любовта. В гръцкия език има три основни думи в любовната поезия ерато:зоя, зоисо –живот, Психо-душа и кардио - сърце.
Самньотеса , Самньотеса. Поти та пайс то Самос. Ще ходим ли на остров Само
Барка сто яло, Барба Тодор Барба – чичо.
Скоро тази идилия свърши, защото Пергела се разболя и се преместих в нова квартира на 20 метра от входа на гимназията.
В новата квартира заживях с Тоньо, мургаво момче от село Тънково.
Там отидох по следния повод .
През 43-година по цялото крайбрежие немците строяха бункери. Тези солидни кръгли бетонови кутии с двуметрови стени и три стъпенчати амбразури с много арматура, можеха да устоят на всякакъв обстрел на червената армия. Те пък, руснаците дойдоха от другаде и бункерите станаха излишни.Немски инженери на коне пристигаха рано сутрин на обекта. Там ги чакаха наши зидари с каруци инертен материал. Мен ме изпращаха за вода. Още един грях към демократичния свят...
Тоньо завършил прогимназия в Несебър, като всеки ден пътувал с колело до там. За три години беше станал истински морски вълк, което спомогна за нашата прехрана.
Квартирата ни беше срещу гимназията. Сутрин през отворения прозорец грабвахме униформените барети на ученицките, докато последните разбраха откъде иде този грабеж и започнаха да ги свалят
В къщата, чиито стопани така и не видяхме, освен нас живееше семейство Кочо Самоколиеви –с красивата дъщеря Катя.
В мазето имаше и ни разрешиха за безвъзмездно ползване няколко бъчви всиснато вино, каче с вкаменен от времето петмез и каче солена скумрия, ръждясала от времето.
Това ще е за зимата. А сега да похапнем, поради липса на желви по някой-друг калкан.
По долни гащи газим до шията в морето до Яворовите скали Със заострен прът от бетонно желязо гледаме да открием енднооките калканчета и писии и ги нанизвахме на нашите примитивни харпуни. В двора под навеса имаше огнище, Тоньо редовно получаваше колети с олио, от мен хляба и – никаква криза!
Уницеф раздаваше безплатно в стола сухо мляко и изкуствено масло – маргарин. Всяка седмица трябваше да предплатим някакви дребни стотинки за захар. Хлябът – от нас. Една сутрин Тоньо се връща от стола ядосан и псува:
-Ако става въпрос,я аз имам компот за цяла седмица, ама защо да ме излагат пред всички...
И, действително, Тони имаше голяма торба с ошав.
Нещо за най-хубавия компот в живота ми. В края на декември отидох в Лонгоза да сека суровачки. Под един дрян, под току що разтопения сняг червено от преди това сухи а сега набъбнали в снега дренки. Не спрях, докато не ги опосках.
И още за други едни дренки. В центъра на София имаше закусвалня „Хемус”, която сега щеше да е Фрайтънчикън, а тогава прости печени пилета. Похапнах си половин порция пиле и нещо край костите ми се стори не особено в ред, но го излапах. Тръгнах пеши към гарата, а като ме подгони оня ми ти сюргюн ...от кенефа на Света Неделя, в Халите в кино Церковски...бре! Ще напълня гащите. Сетих се че тая работа се лекува с дренки и забих в кооперативния пазар. Право на щанда за плодове. Хубави едри червени дренки, аз соча ония, розовите. Продавачката веднага ми разбра проблема и ми напълни една фунийка от най-зелените без пари. Като минах лъвовия бях вече окей, а като стигнах мястото на сегашния Новотел Европа, бях окончателно запечен...
Отивам за вестник и рибена чорба в капаните на северния плаж.
До после.
Пак спомени. До тази закусвалня имаше телефонна будка а вътре пишеше с молив Дивков от Кравец. Следващиаяпът не го видях. Мижави дисиденти. А тази дума до десети въобще не се чуваше.
-Другарю старшина, моля да ме освободите от наряд, че имам разстройство.
Вижте го бе! Прост редник и – разстройство! Разстройство може да има само другарят капитан. Аз –старшината – диария, а ти простако – сюргюн.
По сръбски диария е пролив. И случка от студентските години. Момичетата от групата молят румънеца Плаван Йон да попее.
-Не моге, девушки. У меня понос. И сочи носа си. Де да знае, че понос е диария...
Аз бях в осми –А клас.
Класна ни беше Зоя Хормузова – учителка по физика. Като говореше, устата й се пълнеше с пяна и – язък й за красотата. От там, сигурно, израза с пяна на уста.
По френски – възпитаникът на Еколь Франс – другаря Петров. Като замръзна залива, по леда Петров с още двама моряци от граничния пост занесли на италиански кораб солена риба. Онези се отблагодарили със щайга лимони.
По математика младият коцкар, но гениален преподавател г.н Петков. Влиза красавецът, приглажда къдравите си коси и:
-Ученици, днес няма да изпитвам. Днес ще вземем урока за функциите. Какво е функция? Това сте всички вие. Защото тсе ЗАВИСИМИ. От баща си, от мен, от времето. А
аз, бащите ви, времето са АРГУМЕНТИ!
А гащите на Питагор? А
Идеалният кръг, който с един замах чертаеше върху дъската. А златните копчета-ръкавели на копринената риза с Имаше гусин Петков и хоби. Много харесваше красивите ученички. Зашие на някое селянче двойка, после на неизбежната консултация след кратко проучване я правеше зряла жена. Недялко Йорданов.
По физика инж. Христов с неговите поллли и моннно захариди и рижа набола брада ме накараха да намразя химията
По български език красивата гъркина Хлисула. Тя приюти на квартира Гошо шивача, от когото заима бебе. Но директорът Джафаров не пипна ебача, а изключи даскалицата.
По физическо здравеняка Иванов от Перник, вечно разгърден и в най-големия студ ни учеше на тактика в кросовото бягане. Държиш се, значи, в средата на групата, а накрая със запазени сили – спринт и си пръв.
Обкаляхме Пернишката и Софийската колония, около 500 метра. На старта аз хукнах с пълна сила и на третата обиколка водех с триста метра. Запъхтян кашляйки, кляках за кратка почивка и пак спринт.
Сппечелих първите точки сред градските ученички и завистта на признатите атлети Продон Дурев и Тодор Трухчев.
Стефко Пашмака, който беше освободен от физическо, тъй като играеше в местния футболен отбор ги будалкаше:
-Саляри! Показа ли ви този хорият как се бяга...
Нашата стая беше на втория етаж с изглед към залива. Изведнъж някой извика – лодка преобърната, някой се дави.
Цилият клас се срина долу до Яворовите скали, избутаха синовете на поморийските рибари една барка в морета и загребаха. След половин че, като се върнаха, узнахме следното. Иван Ичеренски от Б-клас, поради несподелена любов с несебърлийката Мария-какаото
Решил да се дави. Хвърлил греблата, преобърнал яла, но в последния момент му дожалял живота и се вкопчил в кила на преобърнатата лодка. Така го сварили посинял от студ, но стиснал в зъби червената комсомолска книжка! Вие да имате такива съученици?
Джафаров му намали поведението, а аз реших да се науча да плувам.
Изпреварвайки събитията – още един случай, че да не го забравя.
В морското казино празнувахме на 24 май поредната годишнина от нашата инаугурация.
Към полунощ ни се приспа и някой предложи да разкажем някоя случка от младините. Този път срещата беше семейна, а маят ред последен.
Като умря Сталин и поутихна ревът, дойде и нашият ред да дежурим край бюста на Вожда. Секретарят на СНМ отведе мен и Тинчето Калъчева на втория етаж, връчи ни по един Шпагин, заръча да гледаме напред в една точка и заключи вратата. Аз си имах друго гадже но Тинчето ми беше навита и аз нямах нищо против. И стоим двамата мирно и пазим Сталин. Тинчето по-съвестна си леда в точката, а аз сетересувам от блузката й. Комсомалската бяла блузка се навдига и издува, където трябва. Където не трябва –не. Тинчето подхващам Тина под колене-рамене, изскърцват черните рипсени чорапи и – право към тоалетната, където има чешма. Но комсомолката се отърси от комата и сочи дивана в секретарската стая. Сложих я на дивана и й квася русата коса, а тя си разкопчава въпросната блуза... Грях не грях
Охладих и тези части. И така осъмнахме. Сталин си беше на мястото.
Ние смутени, но щастливи сякаш...
А от другия край на масата Тотка Младенова чука по чинията:
-Не те е срам, Симеоне! Лъжец!
-Как лъжец, бе Тотке – всичко беше така.
-Така беше! Престраши се и Тинчето в моя защита.
-Точно така беше, но не беше Тинчето , а бях аз!
-Аз бях!
-Аз!
Този спор и така не се разреши. На плажа много добре видях бемката на Тина. Но дали и Тотка няма същата...
На 13 септември 1948 година с братовчед ми Митко Пергелов пристигнахме по обед в Поморие.
По-възрастни съученици-съселяни ни помогнаха да намерим квартира. В морските градове тъкмо си отидат курортистите, идват ученици и студенти и квартирите не оставаха празни.
Тогава в Поморие живееха пет-шест хиляди души, от които половината древни гърци. Съучениците ми – също. Умираха от кеф да си говорят зад гърба ни на гръцки да ни се подиграват. Но и ние скоро научихме по някоя дума, повечето псувни и закани, та щом почнеха да си шушукат на гръцки, ги контрирахме
-Скаси! Саляра. –млъкни, лигльо.
-Горунь, хорият – свиня, селянин,
-Нафай ската тиганизменос- Тази последната гнусотия ще ви преведа, защото с нея започна любопиттното ви за произхода на думите.
Изразът се превежда като – да ядеш пържени лайна. А тиганизмено е, сигурно, тиган. Тези предположения сверявах със съученичката ми Зоя Елефтириадис. Зоя завърши медицина в София и изчезна в далечна Америка.
Първата ми квартира беше на улица Солна – нещо като околовръстно. В просторната стая имаше: меко легло с дървени резловани табли с копринен юрган, голямо огледало в дървена рамка, покрита с бронз. Всичко това за някакви си 40 лева месечно.
Възрастната хазяйка Евдокия, майката на хазяина Йоргос, като гледаше как се радваме, клатеше загадъчно глава. Имало е засто.
След десет дена, докато сме на училище, изчезна първо голямата разтегателна маса, а огледалото бе покрито с чаршаф. После вместо хубавото легло с пружинен дюшек се появиха две магарета с наредени дъски и сламеник. Изнесоха килими и постлаха мръсна черга. Обзавеждането се сменяше бързо като на театрална сцена. В коридора на малка масичка имаше радио Тулан, покрито с бродиран кълъф с дупки за двете копчета и за „окото”. Баба Евдокия избягваше да ни поглезне, а на двойката бездетни хазяи не им пукаше. Тогава научих думата гьонсурат.
Поморие живееше на трите кита – риба – сол –грозде. Ако годината беше дъждовна нямаше сол, но имаше останалите две.
Йорго беше лозар. Лозата му бяха чак край село Каменар. Лозарите ставаха още в два часа. Работеха до един след обед в два лягаха да спят, застото облецени във фрак с цилиндър и бастун –той, хазайката набрашнена с дебел слой пудра и – напаме сто кентро, където двайсетина двойки като във стар филм дефилираха по шпарца.
Разходката завърсвасе в някоя сладкарница на сладко от смокини с цаса вода.
-Шимо, аз рано сте направя коня, кирията Зося сте направи торбата и отивам да правя лозето.
За две хиляди години тези хора не си направиха труда да научат български.
Клозетът беше в двора. В пясъка беше заровена малка бъчва
Когато тя се напълваше, закачаха пред портата фенер и циганите със специални полубъчви, монтирани върху двуколки- гальоти изгребваха скатата. После подреждаха десетина гальоти- край брега със стърчащи към небето окове.
Баба Евдокия говореше чист български език. Само я тормозеше нашето ж и ш.
Бабата се зае да ме учи на гръцки. –Знаес ли Илиада, Одисея. Още не бяхме ги учили и не знаех. И започнахме. Пей за гнева на Ахила, сина пелеев, богиньо. Много по-късно разбрах, че пелеевият син е Александър Велики и с приятеля ми Иван се отбихме в това селище Пелла.
Когато на класна работа по древногръцка литература се падна да разкажем какво е имало върху щита на Ахилес – бях първи отличник.
После песни за любовта. В гръцкия език има три основни думи в любовната поезия ерато:зоя, зоисо –живот, Психо-душа и кардио - сърце.
Самньотеса , Самньотеса. Поти та пайс то Самос. Ще ходим ли на остров Само
Барка сто яло, Барба Тодор Барба – чичо.
Скоро тази идилия свърши, защото Пергела се разболя и се преместих в нова квартира на 20 метра от входа на гимназията.
В новата квартира заживях с Тоньо, мургаво момче от село Тънково.
Там отидох по следния повод .
През 43-година по цялото крайбрежие немците строяха бункери. Тези солидни кръгли бетонови кутии с двуметрови стени и три стъпенчати амбразури с много арматура, можеха да устоят на всякакъв обстрел на червената армия. Те пък, руснаците дойдоха от другаде и бункерите станаха излишни.Немски инженери на коне пристигаха рано сутрин на обекта. Там ги чакаха наши зидари с каруци инертен материал. Мен ме изпращаха за вода. Още един грях към демократичния свят...
Тоньо завършил прогимназия в Несебър, като всеки ден пътувал с колело до там. За три години беше станал истински морски вълк, което спомогна за нашата прехрана.
Квартирата ни беше срещу гимназията. Сутрин през отворения прозорец грабвахме униформените барети на ученицките, докато последните разбраха откъде иде този грабеж и започнаха да ги свалят
В къщата, чиито стопани така и не видяхме, освен нас живееше семейство Кочо Самоколиеви –с красивата дъщеря Катя.
В мазето имаше и ни разрешиха за безвъзмездно ползване няколко бъчви всиснато вино, каче с вкаменен от времето петмез и каче солена скумрия, ръждясала от времето.
Това ще е за зимата. А сега да похапнем, поради липса на желви по някой-друг калкан.
По долни гащи газим до шията в морето до Яворовите скали Със заострен прът от бетонно желязо гледаме да открием енднооките калканчета и писии и ги нанизвахме на нашите примитивни харпуни. В двора под навеса имаше огнище, Тоньо редовно получаваше колети с олио, от мен хляба и – никаква криза!
Уницеф раздаваше безплатно в стола сухо мляко и изкуствено масло – маргарин. Всяка седмица трябваше да предплатим някакви дребни стотинки за захар. Хлябът – от нас. Една сутрин Тоньо се връща от стола ядосан и псува:
-Ако става въпрос,я аз имам компот за цяла седмица, ама защо да ме излагат пред всички...
И, действително, Тони имаше голяма торба с ошав.
Нещо за най-хубавия компот в живота ми. В края на декември отидох в Лонгоза да сека суровачки. Под един дрян, под току що разтопения сняг червено от преди това сухи а сега набъбнали в снега дренки. Не спрях, докато не ги опосках.
И още за други едни дренки. В центъра на София имаше закусвалня „Хемус”, която сега щеше да е Фрайтънчикън, а тогава прости печени пилета. Похапнах си половин порция пиле и нещо край костите ми се стори не особено в ред, но го излапах. Тръгнах пеши към гарата, а като ме подгони оня ми ти сюргюн ...от кенефа на Света Неделя, в Халите в кино Церковски...бре! Ще напълня гащите. Сетих се че тая работа се лекува с дренки и забих в кооперативния пазар. Право на щанда за плодове. Хубави едри червени дренки, аз соча ония, розовите. Продавачката веднага ми разбра проблема и ми напълни една фунийка от най-зелените без пари. Като минах лъвовия бях вече окей, а като стигнах мястото на сегашния Новотел Европа, бях окончателно запечен...
Отивам за вестник и рибена чорба в капаните на северния плаж.
До после.
Пак спомени. До тази закусвалня имаше телефонна будка а вътре пишеше с молив Дивков от Кравец. Следващиаяпът не го видях. Мижави дисиденти. А тази дума до десети въобще не се чуваше.
-Другарю старшина, моля да ме освободите от наряд, че имам разстройство.
Вижте го бе! Прост редник и – разстройство! Разстройство може да има само другарят капитан. Аз –старшината – диария, а ти простако – сюргюн.
По сръбски диария е пролив. И случка от студентските години. Момичетата от групата молят румънеца Плаван Йон да попее.
-Не моге, девушки. У меня понос. И сочи носа си. Де да знае, че понос е диария...
Аз бях в осми –А клас.
Класна ни беше Зоя Хормузова – учителка по физика. Като говореше, устата й се пълнеше с пяна и – язък й за красотата. От там, сигурно, израза с пяна на уста.
По френски – възпитаникът на Еколь Франс – другаря Петров. Като замръзна залива, по леда Петров с още двама моряци от граничния пост занесли на италиански кораб солена риба. Онези се отблагодарили със щайга лимони.
По математика младият коцкар, но гениален преподавател г.н Петков. Влиза красавецът, приглажда къдравите си коси и:
-Ученици, днес няма да изпитвам. Днес ще вземем урока за функциите. Какво е функция? Това сте всички вие. Защото тсе ЗАВИСИМИ. От баща си, от мен, от времето. А
аз, бащите ви, времето са АРГУМЕНТИ!
А гащите на Питагор? А
Идеалният кръг, който с един замах чертаеше върху дъската. А златните копчета-ръкавели на копринената риза с Имаше гусин Петков и хоби. Много харесваше красивите ученички. Зашие на някое селянче двойка, после на неизбежната консултация след кратко проучване я правеше зряла жена. Недялко Йорданов.
По физика инж. Христов с неговите поллли и моннно захариди и рижа набола брада ме накараха да намразя химията
По български език красивата гъркина Хлисула. Тя приюти на квартира Гошо шивача, от когото заима бебе. Но директорът Джафаров не пипна ебача, а изключи даскалицата.
По физическо здравеняка Иванов от Перник, вечно разгърден и в най-големия студ ни учеше на тактика в кросовото бягане. Държиш се, значи, в средата на групата, а накрая със запазени сили – спринт и си пръв.
Обкаляхме Пернишката и Софийската колония, около 500 метра. На старта аз хукнах с пълна сила и на третата обиколка водех с триста метра. Запъхтян кашляйки, кляках за кратка почивка и пак спринт.
Сппечелих първите точки сред градските ученички и завистта на признатите атлети Продон Дурев и Тодор Трухчев.
Стефко Пашмака, който беше освободен от физическо, тъй като играеше в местния футболен отбор ги будалкаше:
-Саляри! Показа ли ви този хорият как се бяга...
Нашата стая беше на втория етаж с изглед към залива. Изведнъж някой извика – лодка преобърната, някой се дави.
Цилият клас се срина долу до Яворовите скали, избутаха синовете на поморийските рибари една барка в морета и загребаха. След половин че, като се върнаха, узнахме следното. Иван Ичеренски от Б-клас, поради несподелена любов с несебърлийката Мария-какаото
Решил да се дави. Хвърлил греблата, преобърнал яла, но в последния момент му дожалял живота и се вкопчил в кила на преобърнатата лодка. Така го сварили посинял от студ, но стиснал в зъби червената комсомолска книжка! Вие да имате такива съученици?
Джафаров му намали поведението, а аз реших да се науча да плувам.
Изпреварвайки събитията – още един случай, че да не го забравя.
В морското казино празнувахме на 24 май поредната годишнина от нашата инаугурация.
Към полунощ ни се приспа и някой предложи да разкажем някоя случка от младините. Този път срещата беше семейна, а маят ред последен.
Като умря Сталин и поутихна ревът, дойде и нашият ред да дежурим край бюста на Вожда. Секретарят на СНМ отведе мен и Тинчето Калъчева на втория етаж, връчи ни по един Шпагин, заръча да гледаме напред в една точка и заключи вратата. Аз си имах друго гадже но Тинчето ми беше навита и аз нямах нищо против. И стоим двамата мирно и пазим Сталин. Тинчето по-съвестна си леда в точката, а аз сетересувам от блузката й. Комсомалската бяла блузка се навдига и издува, където трябва. Където не трябва –не. Тинчето подхващам Тина под колене-рамене, изскърцват черните рипсени чорапи и – право към тоалетната, където има чешма. Но комсомолката се отърси от комата и сочи дивана в секретарската стая. Сложих я на дивана и й квася русата коса, а тя си разкопчава въпросната блуза... Грях не грях
Охладих и тези части. И така осъмнахме. Сталин си беше на мястото.
Ние смутени, но щастливи сякаш...
А от другия край на масата Тотка Младенова чука по чинията:
-Не те е срам, Симеоне! Лъжец!
-Как лъжец, бе Тотке – всичко беше така.
-Така беше! Престраши се и Тинчето в моя защита.
-Точно така беше, но не беше Тинчето , а бях аз!
-Аз бях!
-Аз!
Този спор и така не се разреши. На плажа много добре видях бемката на Тина. Но дали и Тотка няма същата...
Коментар