Tweet
НЕЩО КАТО МЕМОАРИ – 6
Ще тръгвам на училище в поморийската гимназия, носеща името на верния сталинов съратник, героят от Лайпциг –Георги Димитров.
Преди това още няколко селски истории, пропуснати по-горе.
-Военновременните коне бяха дръгливи и вечно гладни. Слагах чул и дебела ватенка и пак задникът ми беше непрекъснато кървава. Веднаж пасях конете в острите чаири. Свалих букаите на Алча и реших да го преместя, яздейки, на ново място. Като удари в галоп отново ми ти животно.Спря чак като влезе в яхъра а аз като не успях да се наведа си фраснах главата о горния праг и до днес имам цицина на това място.
Всички коне, обаче, могат да те хвърлят от седлото, да те ритнат жестоко, но остават на пост до стопанина си на стража.
Така се случи и с Дядо Мицо. Отишъл старият, да изоре една нива в Крушака, слънцето напекло кошоглавата му глава и дядо грохнал назем в браздата. Алчо спрял и и го чакал, докато не минал един овчар, водещ овцете си на водопой към Лемберската чешма. Достойна смърт за един истински земледелец. Правете разлика между демеделец и земЛеделец. Едното е партийна принадлежност, другото призвание!
Скоро след него си отиде и баба Златина. Объркала шишетата и, вместо олио, направила бъркани яйца с...гас. Следващата неделя вече твърдо запомнила къде е олиото, но забравила да затвори канелата и изтекло на земята цяло буре олио. Баба окончателно се побърка легна и се спомина. Погребахме ги в общ гроб. (Това ми напомня за чеховия герой „Смерть чиновника”).
Червяков пошел домой, не снимая вицмундира, лег на диван и...помер.
http://public-library.narod.ru/Chekhov.Anton/smert.html
Пак не последователно. В село имаше разквартировано малко руско подразделение. Пиян лейтенант, качил се на танка, прегърнал дъщерята на поп Ангел я учи да стреля с ракетен пистолет. Възникналият пожар подпалил една плевня и приближаваше към съседната къща.
Уплашеният офицер с изваден пистолет тичаше из селото и караше хората да гасят. Пожарът беше изгасен, а лейтенантът разжалван пред строя и откаран на някъде. Казват, разстреляли са го.
Когато в средата на септември се носеха безкрайни редици червенармейци по прашното шосе, отпред ги предвождаше жена-красноармейка на двуколка с велосипдни колела. Тежките оръдия се теглеха от „унгарски” коне. По руски ломовая лошадь.
Това за унгарските коне ни обясни чичо Жельо, който прецапал линията Драва-Соболч, та се спрял във Виена. Чичо, освен тежкия йорс, донесе от Унгария една торба с едри класове клонеста пшеница. Като ги посяхме , изникна обикновена пшеница като нашата. Клонестата пшеница е била хибрид и не онаследява качествата си.
Насила караха кооператорите да ползват опита „Ломски ямки”.А на втората година проумяха че е по-добре да хвърлиш семето не в цялата площ, а там, където е нужно – в натореното. ( Приятелят ми Иван, като ме видеше да пиша-смятам, питаше –Моньо, ториш ли?..).
Не мина без съпротива и квадратно-гнездовия метод. Сложно е да обясня без молив, но той се свеждаше до това. Растенията – царевица, слънчоглед (руският подсолнух и американският сънфлауър са по-неудачни от нашия слъчо глед). Се разполагат по върховете на правилни квадрати и малките трактори мажеха да обработва с брана поти цялото междуредово пространство. Оставаше само де се мине леко с мотиката. Но нашият селянин винаги се е славил с коравата си глава.
Дядо Мицо, ужким стар земледелец , беше глух към новото. Веднъж му показах една книжка „Наръчник на агитатора”. Там пише, казвам на дядо, че царивицата и слънчогледът са единствените култури, от които може да се получат планови добиви от 800 кила от декар. Семена, хербициди, поливане бяха в ръцете на човека и, даже градушката не можела сериозно да повлияе на добива.
Дядо взе книжката, скъса я на парчета и ми зашлеви тежък десен.
-Друг път да не четеш глупави комунистически книги. Ама той Митьо е виновен. Интелигент.
Да беше поживял дядо още 15 години, когато от 3 000 декара ката годишно в нашето село в Крушака с поливачи от пловдивско се получиха републикански рекордни добиви по 1350 кг от декар!!!
Уви, историята не признава условно наклонение.
В село имаше няколко семейства с повечко земя.Че и дядо ми със своите 150 би се броил за кулак. Мама беше в звеното на Крум Жечев. Типичен кулашки син. А онзи „кулак” че и жена му пеят на чекъма, че се чува до Хармънлъка...
-Круме, питам го, взеха ви нивите, лозата добитъка а вие пеете...
- Моньо, млад си ,но ще ти обясня. Аз и двамата ми братя чакахме тейка да умре, че да почне голямата дялба. Бяхме се хванали за ножовете и тарпаните, когато дойде кооперацията, пък баща ни се спомина.
Обедна почивка във фургон под сянката, баки с месо от коопеативната кухня, като ти удържат само за гарнитурата, дамаджани със студен айрян- че това и в Америка го няма. Така си беше. Що да не пеят. После, когато раазвитият социализъм зацикли и даде заден ход...Но това е послешна тема.
Още за нивете, копане и жънене на семейните земи. Баща ми се запиля в далечна Гърция да брани новите земи, и остави майка ми баш по ечемяна жетва с петдневно сукалче на ръце. Аз ходех да прекопавам каменистото лозе в Кайряка. После отивахме заедно да жънем. Баща ни пише писма –Глей да не плачеш пред децата...А аз ги четях писмата на мама и двамата ревяхме на глас...
По-голяма мъка и безизходица не съм имал в живота си.
Притулим Златко в сянката на някой кръстец, завия му в тензух сдъвкан хляб със захар и го оставям да спи. Когото надуе гайдата – гледаме, слънцето се извъртяло и напекло сукалчето „биберонът” му изплют и личецето му полазено от рояк мухи . Иди че не реви.
Брат ми излезе жилаво момче. Завърши военно-морското във Варна, после пак там и стана най-добрия инженер по електроника в града. На село, където аз рядко ходя, а Злати им оправя техниките, съм известен като брат на Златко.
-Кой си ти, бе? Чий си? А-а-а – брат на Златко...
Да приключа сас семейните истории.
През 43 година сякохме и изпекохме в местността Герена 40 000 тухли. Баща ми избра майстор-зидар от Гълъбец. Майсторът първо си направи малка колиба окачи майсторското си свидетелство. Проектът беше типов и сама но един лист синя хелиографна хартия. Изкопаха се основите и , преди да ги напълним с бутобетон, дойде техника от общината. Той прегледа изкопа, провери с екер ъглите и даде добро.
После взе проба от пясъка, разбълника го в шише с вода и реши, че е чист, но много ситен и ще поеме много цимент. Не миряса, докато не докарахме от реката една каруца по-едър и смесихме двете фракции.
Киречът е друго главоболие. Изгасихме нужното количество и напълнихме трапа. ( малко отклонение. Песента „В Чирпан водата се не пие съдържа негасена вар. Негасена – друг път!) Още едно отклонение. По стръмния път За Байна Башта ме изпревари малък самосвал. На задния капак пишеше „Гашене киреч. Четрийсе дина ра за кофа”.
Тогава нямаше найлони и киречът си остана непокрит. Там намери смъртта се едно пиле.
Та въпросният киреч след гасенето трябва да зрее нам колко се седмици, да няма в него камъни и т.н.
Същото се повтори и с арматурата на единствения пояс, с гредореда, до вътрешната мазилка до дюшемето. Сякаш се строеше многозвезден хотел. Аз още не бях започнал да правя дограма, пък и в село нямаеи ток, че я поръчахме в Каблешково. Там дърводелецът изпълни всичките капризи на архитекта, с разните му извивки с копирфрезата.
Отидохме да натоварим керемидите от „Черноморка”. Нямаше и сто метра до строежа, като баща ми се навел да вземе изтървания камшик и попаднал под колелото на каруцата. Конете, както му е редно, спряха и свиха уши, очаквайки бой. Още същия ден чичо Жельо откара баща ми в Бургас, където му гипсираха крака. Вместо положени те 10 дни тейко „цъфна” ухилен на петия. Започна да се катери по покрива и отново си счупи крака. После в болницата, да уплътни гипса навираше марли и памук, докато окончателно спря кръвообръщението и кракът му се поду. Пак досрочно му свалиха гипса и този път му се размина.
Не му се размина друга болест, която го довърши. Трудоваци работеха по шосето Бургас –Варна. Баща ми с още двама пехливани се надпреварвали кой пръв ще стигне на Табиите.( това е малко укрепление на границата между Източна Румелия и Княжеството).
Изпотен, едва дишащ, баща ми се налочил със студена вода от трудовашката бъчонка и хванал бронхит, от който умря.
Непрекъснато кашляше и все по-рядко излизаше навън Тъй като край нашата къща минават и овце и камиони текезесари, баща ми сложил на прозорец едно огледало за задно виждане. В огледалото гледа телевизора с обратни букви, а през прозореца навън. Колкото и често да ги навестявахме, на баща ми все му е малко. В село бяхя прекарали във всички къщи телефони и баща ми непрекъснато звънеше.
Злати беше ходил предния ден, а мама този път звъни –Майка , идвай си тати ти си отива.
Паля жигулата и за 20 минути бях там. Баща ми прегърнал печката, омотал се с одеяла ме гледа като за последно. Изведохме го с мама до колата, а той нарежда –Събирайте след мен пантофите ми, заключете вратата.
Сложихм го на задната седалка и той се кротна в скута на мама. Като стигнахме в поморийската болница, докторът, който излезе да ни посрещне каза, че баща ми вече не е жив. Върнахме се обратно и на следващия ден го погребахме. Всички грижи за погребението пое кооперацията. Превозът с камион с червена и черна драперия, ковчег – всичко от тях и без пари. Аз само смайсторих дъска с петолъчка и съответните дати.
Както става на село на послешната почерпка жените се напиха и от бог да го прости преминаха на весели песни. Така пък може и да е по-добре.
Мама надживя тати с десет годни. Но и напоследък и нея не я биваше.
-Майка, нали ти дадоха блок, Злати се ожени, може и да умра вече. Въпреки това от март до октомври работеше в градината ни снабдяваше със зеленчуци, пилета и яйца. Ако й занесях риба, тя я слагаше в хладилника и ми даваше друга, която Злати беше донесъл преди това. Не искаше нито пари, нито продукти.
Злати я вземаше при себе си всяка есен и я връщаше напролет. Снахата Евдокия ме спря на улицата. -Симеоне, нека тази година мама да е у вас, после пак у нас – ще се редуваме.
Обаче не познавате жена ми.
-В никакъв случай! Злати й е любимец. Да си я гледа.
Намерих една гарсониера с парно в съседния блок, показах я на мама и тя се зарадва, че и балконите ни са един срещу друг и съседката й се оказа позната.
Тъкмо да нанесем багажа, дойде Злати.
-Бате, всичко хубаво, но мама ще умре от скука самичка. Аз ще си я взема.
С мамино съгласие приписахме къщата и градината на брат ми, а нивите разделихме по равно.
Добре, ама мама взе че умря само седмица след това в банята с насапунисана глава. Погребахме а до тати. И сякаш всичко се забрави, когато мойта половинка запита кога ще берем орехите...
-Нямаме вече орехи, всичко е на Златко. Отогава не си говорят. Аз пък често го навещавам. Злати подмени керемидите, направи баня и клозет вътре в къщата, монтира два бойлера, оправи камината, телевизори във всяка стая.
Но много хубаво не е на хубаво. Смятам, че постъпих правилно и всички ме хвалеха за такава подялба.
-Бате, имаш пари и работници струпай в долния край едно бунгало, ползвай гаража и градината...Стиснахме си ръцете. Това беше наистина добро решение.
В полунощ Злати звъни:
-Брат ми, стана грешка. Жените са против...
Стана така, че и с него рядко се чуваме. Жените са вредни създания! Това да го знаете от мен
Ще тръгвам на училище в поморийската гимназия, носеща името на верния сталинов съратник, героят от Лайпциг –Георги Димитров.
Преди това още няколко селски истории, пропуснати по-горе.
-Военновременните коне бяха дръгливи и вечно гладни. Слагах чул и дебела ватенка и пак задникът ми беше непрекъснато кървава. Веднаж пасях конете в острите чаири. Свалих букаите на Алча и реших да го преместя, яздейки, на ново място. Като удари в галоп отново ми ти животно.Спря чак като влезе в яхъра а аз като не успях да се наведа си фраснах главата о горния праг и до днес имам цицина на това място.
Всички коне, обаче, могат да те хвърлят от седлото, да те ритнат жестоко, но остават на пост до стопанина си на стража.
Така се случи и с Дядо Мицо. Отишъл старият, да изоре една нива в Крушака, слънцето напекло кошоглавата му глава и дядо грохнал назем в браздата. Алчо спрял и и го чакал, докато не минал един овчар, водещ овцете си на водопой към Лемберската чешма. Достойна смърт за един истински земледелец. Правете разлика между демеделец и земЛеделец. Едното е партийна принадлежност, другото призвание!
Скоро след него си отиде и баба Златина. Объркала шишетата и, вместо олио, направила бъркани яйца с...гас. Следващата неделя вече твърдо запомнила къде е олиото, но забравила да затвори канелата и изтекло на земята цяло буре олио. Баба окончателно се побърка легна и се спомина. Погребахме ги в общ гроб. (Това ми напомня за чеховия герой „Смерть чиновника”).
Червяков пошел домой, не снимая вицмундира, лег на диван и...помер.
http://public-library.narod.ru/Chekhov.Anton/smert.html
Пак не последователно. В село имаше разквартировано малко руско подразделение. Пиян лейтенант, качил се на танка, прегърнал дъщерята на поп Ангел я учи да стреля с ракетен пистолет. Възникналият пожар подпалил една плевня и приближаваше към съседната къща.
Уплашеният офицер с изваден пистолет тичаше из селото и караше хората да гасят. Пожарът беше изгасен, а лейтенантът разжалван пред строя и откаран на някъде. Казват, разстреляли са го.
Когато в средата на септември се носеха безкрайни редици червенармейци по прашното шосе, отпред ги предвождаше жена-красноармейка на двуколка с велосипдни колела. Тежките оръдия се теглеха от „унгарски” коне. По руски ломовая лошадь.
Това за унгарските коне ни обясни чичо Жельо, който прецапал линията Драва-Соболч, та се спрял във Виена. Чичо, освен тежкия йорс, донесе от Унгария една торба с едри класове клонеста пшеница. Като ги посяхме , изникна обикновена пшеница като нашата. Клонестата пшеница е била хибрид и не онаследява качествата си.
Насила караха кооператорите да ползват опита „Ломски ямки”.А на втората година проумяха че е по-добре да хвърлиш семето не в цялата площ, а там, където е нужно – в натореното. ( Приятелят ми Иван, като ме видеше да пиша-смятам, питаше –Моньо, ториш ли?..).
Не мина без съпротива и квадратно-гнездовия метод. Сложно е да обясня без молив, но той се свеждаше до това. Растенията – царевица, слънчоглед (руският подсолнух и американският сънфлауър са по-неудачни от нашия слъчо глед). Се разполагат по върховете на правилни квадрати и малките трактори мажеха да обработва с брана поти цялото междуредово пространство. Оставаше само де се мине леко с мотиката. Но нашият селянин винаги се е славил с коравата си глава.
Дядо Мицо, ужким стар земледелец , беше глух към новото. Веднъж му показах една книжка „Наръчник на агитатора”. Там пише, казвам на дядо, че царивицата и слънчогледът са единствените култури, от които може да се получат планови добиви от 800 кила от декар. Семена, хербициди, поливане бяха в ръцете на човека и, даже градушката не можела сериозно да повлияе на добива.
Дядо взе книжката, скъса я на парчета и ми зашлеви тежък десен.
-Друг път да не четеш глупави комунистически книги. Ама той Митьо е виновен. Интелигент.
Да беше поживял дядо още 15 години, когато от 3 000 декара ката годишно в нашето село в Крушака с поливачи от пловдивско се получиха републикански рекордни добиви по 1350 кг от декар!!!
Уви, историята не признава условно наклонение.
В село имаше няколко семейства с повечко земя.Че и дядо ми със своите 150 би се броил за кулак. Мама беше в звеното на Крум Жечев. Типичен кулашки син. А онзи „кулак” че и жена му пеят на чекъма, че се чува до Хармънлъка...
-Круме, питам го, взеха ви нивите, лозата добитъка а вие пеете...
- Моньо, млад си ,но ще ти обясня. Аз и двамата ми братя чакахме тейка да умре, че да почне голямата дялба. Бяхме се хванали за ножовете и тарпаните, когато дойде кооперацията, пък баща ни се спомина.
Обедна почивка във фургон под сянката, баки с месо от коопеативната кухня, като ти удържат само за гарнитурата, дамаджани със студен айрян- че това и в Америка го няма. Така си беше. Що да не пеят. После, когато раазвитият социализъм зацикли и даде заден ход...Но това е послешна тема.
Още за нивете, копане и жънене на семейните земи. Баща ми се запиля в далечна Гърция да брани новите земи, и остави майка ми баш по ечемяна жетва с петдневно сукалче на ръце. Аз ходех да прекопавам каменистото лозе в Кайряка. После отивахме заедно да жънем. Баща ни пише писма –Глей да не плачеш пред децата...А аз ги четях писмата на мама и двамата ревяхме на глас...
По-голяма мъка и безизходица не съм имал в живота си.
Притулим Златко в сянката на някой кръстец, завия му в тензух сдъвкан хляб със захар и го оставям да спи. Когото надуе гайдата – гледаме, слънцето се извъртяло и напекло сукалчето „биберонът” му изплют и личецето му полазено от рояк мухи . Иди че не реви.
Брат ми излезе жилаво момче. Завърши военно-морското във Варна, после пак там и стана най-добрия инженер по електроника в града. На село, където аз рядко ходя, а Злати им оправя техниките, съм известен като брат на Златко.
-Кой си ти, бе? Чий си? А-а-а – брат на Златко...
Да приключа сас семейните истории.
През 43 година сякохме и изпекохме в местността Герена 40 000 тухли. Баща ми избра майстор-зидар от Гълъбец. Майсторът първо си направи малка колиба окачи майсторското си свидетелство. Проектът беше типов и сама но един лист синя хелиографна хартия. Изкопаха се основите и , преди да ги напълним с бутобетон, дойде техника от общината. Той прегледа изкопа, провери с екер ъглите и даде добро.
После взе проба от пясъка, разбълника го в шише с вода и реши, че е чист, но много ситен и ще поеме много цимент. Не миряса, докато не докарахме от реката една каруца по-едър и смесихме двете фракции.
Киречът е друго главоболие. Изгасихме нужното количество и напълнихме трапа. ( малко отклонение. Песента „В Чирпан водата се не пие съдържа негасена вар. Негасена – друг път!) Още едно отклонение. По стръмния път За Байна Башта ме изпревари малък самосвал. На задния капак пишеше „Гашене киреч. Четрийсе дина ра за кофа”.
Тогава нямаше найлони и киречът си остана непокрит. Там намери смъртта се едно пиле.
Та въпросният киреч след гасенето трябва да зрее нам колко се седмици, да няма в него камъни и т.н.
Същото се повтори и с арматурата на единствения пояс, с гредореда, до вътрешната мазилка до дюшемето. Сякаш се строеше многозвезден хотел. Аз още не бях започнал да правя дограма, пък и в село нямаеи ток, че я поръчахме в Каблешково. Там дърводелецът изпълни всичките капризи на архитекта, с разните му извивки с копирфрезата.
Отидохме да натоварим керемидите от „Черноморка”. Нямаше и сто метра до строежа, като баща ми се навел да вземе изтървания камшик и попаднал под колелото на каруцата. Конете, както му е редно, спряха и свиха уши, очаквайки бой. Още същия ден чичо Жельо откара баща ми в Бургас, където му гипсираха крака. Вместо положени те 10 дни тейко „цъфна” ухилен на петия. Започна да се катери по покрива и отново си счупи крака. После в болницата, да уплътни гипса навираше марли и памук, докато окончателно спря кръвообръщението и кракът му се поду. Пак досрочно му свалиха гипса и този път му се размина.
Не му се размина друга болест, която го довърши. Трудоваци работеха по шосето Бургас –Варна. Баща ми с още двама пехливани се надпреварвали кой пръв ще стигне на Табиите.( това е малко укрепление на границата между Източна Румелия и Княжеството).
Изпотен, едва дишащ, баща ми се налочил със студена вода от трудовашката бъчонка и хванал бронхит, от който умря.
Непрекъснато кашляше и все по-рядко излизаше навън Тъй като край нашата къща минават и овце и камиони текезесари, баща ми сложил на прозорец едно огледало за задно виждане. В огледалото гледа телевизора с обратни букви, а през прозореца навън. Колкото и често да ги навестявахме, на баща ми все му е малко. В село бяхя прекарали във всички къщи телефони и баща ми непрекъснато звънеше.
Злати беше ходил предния ден, а мама този път звъни –Майка , идвай си тати ти си отива.
Паля жигулата и за 20 минути бях там. Баща ми прегърнал печката, омотал се с одеяла ме гледа като за последно. Изведохме го с мама до колата, а той нарежда –Събирайте след мен пантофите ми, заключете вратата.
Сложихм го на задната седалка и той се кротна в скута на мама. Като стигнахме в поморийската болница, докторът, който излезе да ни посрещне каза, че баща ми вече не е жив. Върнахме се обратно и на следващия ден го погребахме. Всички грижи за погребението пое кооперацията. Превозът с камион с червена и черна драперия, ковчег – всичко от тях и без пари. Аз само смайсторих дъска с петолъчка и съответните дати.
Както става на село на послешната почерпка жените се напиха и от бог да го прости преминаха на весели песни. Така пък може и да е по-добре.
Мама надживя тати с десет годни. Но и напоследък и нея не я биваше.
-Майка, нали ти дадоха блок, Злати се ожени, може и да умра вече. Въпреки това от март до октомври работеше в градината ни снабдяваше със зеленчуци, пилета и яйца. Ако й занесях риба, тя я слагаше в хладилника и ми даваше друга, която Злати беше донесъл преди това. Не искаше нито пари, нито продукти.
Злати я вземаше при себе си всяка есен и я връщаше напролет. Снахата Евдокия ме спря на улицата. -Симеоне, нека тази година мама да е у вас, после пак у нас – ще се редуваме.
Обаче не познавате жена ми.
-В никакъв случай! Злати й е любимец. Да си я гледа.
Намерих една гарсониера с парно в съседния блок, показах я на мама и тя се зарадва, че и балконите ни са един срещу друг и съседката й се оказа позната.
Тъкмо да нанесем багажа, дойде Злати.
-Бате, всичко хубаво, но мама ще умре от скука самичка. Аз ще си я взема.
С мамино съгласие приписахме къщата и градината на брат ми, а нивите разделихме по равно.
Добре, ама мама взе че умря само седмица след това в банята с насапунисана глава. Погребахме а до тати. И сякаш всичко се забрави, когато мойта половинка запита кога ще берем орехите...
-Нямаме вече орехи, всичко е на Златко. Отогава не си говорят. Аз пък често го навещавам. Злати подмени керемидите, направи баня и клозет вътре в къщата, монтира два бойлера, оправи камината, телевизори във всяка стая.
Но много хубаво не е на хубаво. Смятам, че постъпих правилно и всички ме хвалеха за такава подялба.
-Бате, имаш пари и работници струпай в долния край едно бунгало, ползвай гаража и градината...Стиснахме си ръцете. Това беше наистина добро решение.
В полунощ Злати звъни:
-Брат ми, стана грешка. Жените са против...
Стана така, че и с него рядко се чуваме. Жените са вредни създания! Това да го знаете от мен
Коментар